Мост през вечността

- Ти изглежда си намерила себе си.

- Не знам доколко съм се намерила, но това не се дължи на красотата ми. »

- Разкажи ми тогава как си го постигнала.

Тя започна да разказва, а аз я слушах и първоначал­ното ми учудване все повече се превръщаше в изумле­ние. Тази Лесли, която беше намерила себе си, не беше Лесли от екрана, а участничка в движенията за мир, в ко­митета за гласност, който бе създала и оглавяваше. Съ­щинската Лесли Париш бе държала речи, участвала в по­литически кампании и в борбата против войната във Ви­етнам, водена от американското правителство.

Докато аз съм летял на изтребителите на Военно­въздушните сили, тя е организирала антивоенни демонс­трации на Западния бряг. Задето бе се осмелила да се противопостави на военната институция, тя е била под­лагана на съдебно преследване, заплашвана от десните екстремисти. Но продължавала своята дейност., органи­зирайки все по-масови акции и придобивайки все по-широка обществена подкрепа.

Бе участвала в предизборните кампании за конгрес-мени, сенатори и на новия кмет на Лос Анджелис. Бе участвала като делегат в президентските съвети.

Взела участие в основаването на телевизионния канал КУ8Т на телевизионната станция на Лос Анджелис, Този канал бил предназначен за най-бедните малцинства на града. Когато каналът се оказва в неблагоприятно по­ложение, тя става негов президент. Телевизионната ком­пания се озовава затънала в дългове, а кредиторите не искат да чакат и ден повече. На нея й се налага да изпла­ща сметките от собствените си доходи като актриса и ка­налът успява да оцелее и дори започва да просперира. Хората го гледат, появяват се прегледи в национален ма­щаб относно този благороден експеримент. Заедно с ус­пеха идва и борбата с властта. Хвърлят й обвинения, че е расистка богаташка; опитали се да стрелят по нея. КVST бил свален от ефир още същия ден, когато тя напуснала и предаванията никога повече не се възобновили. Тя спо­дели, че и до ден днешен не може да погледне празния екран на канал 68, без да изпита болка.

Мери Кинозвездата отваря пътя на Лесли Париш Убеден борец за справедливост и за промяна на света Лесли бе вървяла сама в късните нощи на политически събрания в такива части на града, над които аз не бих се осмелил да летя дори по обяд. Стояла бе в стачен кордон за защита на интересите на фермерските работници участвала в стачки в тяхна защита, събирала помощи за семействата им. Беше хвърлила всичките си сили в някои от най-жестоките битки на съвременна Америка.

Отказала обаче да играе в голи сцени в киното.

- Аз не бих се разхождала гола сред приятелите с някой неделен следобед. Откъде накъде ще го правя пред тълпа непознати от снимачния екип? За мен да вър шиш нещо толкова противоестествено за пари, означава проституция.

Когато се оказва, че всяка филмова роля предполага гола сцена, тя се отказва от филмовата си кариера I преминава на работа в телевизията.

Слушах я и имах чувството, че невинната сърна, която бях зърнал в ливадата, е израснала сред пламъците на ада.

- Веднъж преди мирна демонстрация в Торанс, кога­то вече бяхме се сдобили с разрешение и планирали всичко, получихме предупреждение от десните екстре­мисти, че ако се осмелим да проведем демонстрацията, ще убият един от нашите лидери. А беше късно да се от­мени демонстрацията...

- Никога не е късно да се отмени една демонстра­ция! - възкликнах аз. - Не е трябвало да го правите!

- Вече прииждаха много хора, не можехме да инфор­мираме всички в последната минута. Ако само малцина се бяха изправили срещу екстремистите, това щеше да прилича на самоубийство, нали? Затова решихме да по­каним репортери от вестниците и телевизията, казахме им да дойдат и да видят как ни убиват в Торанс! Тръгнах­ме на своята демонстрация, направихме жива верига около човека, когото се канеха да убият, наобиколихме го от всички страни и потеглихме. Трябваше да убият всички, за да се доберат до него.

- Ти... те стреляха ли?

- Не. Да извършат убийство пред телевизионните камери не влизаше в техния план - тя дълбоко въздъхна при спомена за това. — Това бяха тежки времена, не мис­лиш ли? ;,

Не знаех какво да кажа. В онзи момент, застанал на опашката за кино, аз бях прегърнал човек, какъвто ряд­ко бях срещал в живота си, човек, пред когото изпитвах огромна възхита.

Аз, който винаги бях склонен към уединение и индивидуализъм, останах поразен от това колко противопо­ложни бяхме двамата с нея. Винаги съм си мислил, че ако другите искат да се борят и да умират в битки и про­тестни акции, това си е тяхно право. Единственият свят, който имаше значение за мен, бе светът на отделния чо­век, на индивида, светът, който всеки от нас създава сам за себе си. По-скоро бих се опитал да променя хода на ис­торията, отколкото да се занимавам с политика, да убеж­давам другите да пишат протестни писма, да гласуват, да демонстрират или да правят каквото и да било, което сами не чувстват, че трябва да правят.

Тя беше толкова различна от мен. Защо ме караше да изпитвам към нея такова благоговение?

- Май си се замислил за нещо много сериозно - ка­за тя и направи насреща ми сериозна физиономия.

- Да, така е. Напълно си права,

В този момент ми се струваше, че я познавам толко­ва добре и тя толкова много ми харесваше^ че споделих с нея какво мисля.

- Мислех си, че именно различието между нас ме ка­ра да те чувствам като най-близкия си приятел.

-Оо?

- Ние имаме някои неща, които ни свързват - шах­мата, горещия карамел, филма, който искаме да напра­вим заедно - но във всяко друго отношение сме толкова различни, че с теб не чувствам същата заплаха, каквато усещам у други жени. Те понякога мислено таят надежда за брак. Но един брак лично на мен ми е предостатъчен. Това никога няма да се повтори.

- И с мене е така - каза тя и се засмя. - Не искам да те плаша, но това е още едно нещо, което е общо помеж­ду ни. Аз съм се развела отдавна. Преди това не бях из­лизала с никого, но след развода излизах често с различ­ни мъже! По този начин не можеш да опознаеш истинс­ки един човек, не мислиш ли?

Възможно е да го опознаеш малко, помислих си аз но предпочетох да чуя какво мисли тя.

- Излизала съм с едни от най-изисканите, блестящи богати мъже - каза тя, - но с никой от тях не съм се чувствала щастлива. Повечето ще спрат пред вратата ти кола, по-голяма от собствената ти къща, облечени са според последната мода, канят те в най-реномиран ресторант, където са се събрали всички най-реномирани хо ра, там се снимаш и всичко изглежда великолепно, приятно, блестящо! А аз все си мисля, че предпочитам да отида в добър ресторант, а не в реномиран, да се обли чам в дрехи, които ми харесват, а не в дрехи, които дизайнерите решат, че са на мода тази година. Но най-вече предпочитам да поговоря с някого на тихо място или да отида на разходка в гората. Въпрос на ценности.

- Трябва да се посвещаваме на нещата, които имат стойност за нас - продължаваше тя, - защото в противен случай никакъв успех в света няма да ни удовлетвори, нито ще ни направи щастливи. Ако някой ти обещае да ти плати един милион петачета, за да пресечеш улицата, но петачетата нищо не значат за тебе, ще го направиш ли? Дори и да ти обещаят сто милиона петачета, какво от това? Чувствах се по този начин по отношение на всичко, което представляваше особено голяма ценност в Холивуд - струваше ми се, че имам работа с такива пе­тачета. Имах всичко, което се смяташе за най-модно, но се чувствах някак празно, то не ме интересуваше. Какво може да струва един пукнат петак? - питах се аз. И все се страхувах, че ако продължавам да излизам по този на­чин, рано или късно ще улуча джакпота, който ще ми да­де милион пукнати петачета.

- Какво би могло да бъде това?

- Ами да се оженя за реномиран господин, да нося дрехи най-последна мода през целия си останал живот, да оказвам гостоприемство на всички хора на модните събирания - на неговите събирания. Аз да бъда неговият трофей и той - моят. Скоро щяхме и двамата да започ­нем да се оплакваме, че бракът ни започва да губи сми­съл, че не се чувстваме така близки, както би трябвало -когато преди всичко не сме били близки и смисълът е липсвал от самото начало. Има две неща, които аз осо­бено ценя - способността за интимна близост и за радост от живота. Но никога не съм забелязвала другите да ги ценят. Чувствах се чужденка в една чужда земя и реших, че по-добре е да не се женя за някой от местните хора. Така се отказах от още едно - от излизанията си с мъже. И сега... - продължи тя, - ...искаш ли да споделя с теб ед­на тайна?

- Разбира се.

- Сега предпочитам да бъда с приятеля си Ричард, вместо с когото и да било друг!

- Ах... - аз я прегърнах за тези думи, макар и свенли­во с една ръка.

Лесли беше нещо изключително в моя живот: красива сестра, на която се доверявах и от която се възхищавах, с която прекарвах вечери наред над шахматната дъска, но никога в леглото.

Тогава й разказах за моята съвършена жена. Колко успешна се беше оказала моята идея. Почувствах, че тя не е съгласна, но ме изслуша с интерес. Преди да може нещо да отговори, опашката се придвижи и ние влязохме в киносалона.

Когато се оказахме във фоайето и вече не беше така студено, аз свалих ръката си от; рамото й и повече не я докоснах.

филмът, който гледахме онази вечер, се оказа филм, който впоследствие гледахме още единайсет пъти до края на годината. В този филм се разказваше за голя мо рунтаво синеоко създание от друга планета, което бе попаднало тук след катастрофа на космически кораб. Това създание се наричаше Уки. Ние се влюбихме в него така, сякаш самите бяхме две укита и виждахме своя идол на екрана.

Когато следващия път отидох със самолет до Лос Анджелис, Лесли ме посрещна на летището. Щом излязох от кабината, тя ми подаде кутия, завързана с панделка.

- Зная, че мразиш подаръците - каза тя. - Ето защс ти приготвих един подарък.

- Аз никога не ти правя подаръци - изръмжах аз с удоволствие. - Това е моят подарък към теб - никога да не ти правя подаръци. Защо...?

- Отвори го - каза тя.

- Е, добре, този път ще го отворя, но...

- Отвори го - повтори тя нетърпеливо.

Подаръкът представляваше съвършена маска т уки, която се надяваше на главата и стигаше до шията, с дупки на очите и леко открити зъби - пълно подобие т нашия филмов герой.

- Лесли...! - възкликнах аз. Маската беше прекрасна.

- Вече можеш да забавляваш всичките си приятели с това меко, рунтаво лице. Сложи си маската.

- Тук, на летището, където всички могат да ме видят, искаш да...?

- О, слагай я! Направи го заради мен.

С нейното очарование тя ме накара да преодолея не­удобството. Аз сложих маската, за да й доставя удоволс­твие, и изръмжах един-два пъти като уки, а тя се разсмя до сълзи. И аз се разсмях зад маската си и си помислих колко скъпа ми бе тази жена.

- Хайде, уки - подкани ме тя, докато бършеше сълзи­те си и импулсивно ме хвана за ръката. - Ще закъснеем.

Вярна на думата си, тя потегли с колата от летище­то към киностудията, където завършваше снимките за един телевизионен филм. Докато пътувахме, забелязах някои хора, които гледаха изплашено към колата, и сва­лих маската.

За човек, който никога не е бил на снимачна пло­щадка, да се озове там, беше все едно да бъде поканен на спътник Усложнения, който се въртеше около планета­та фатален срок. Кабели, стойки, операторски пултове, операторски колички, стълби, тесни пътечки, прожекто­ри... Таванът бе целият осеян с огромни тежки прожек­тори и аз можех да се обзаложа, че всеки момент ще се срути. Стрелкаха се хора навсякъде, нагласяваха съоръ­женията, настройваха апаратурата или чакаха, застанали по средата, да се подаде сигнал за снимки.

Тя се показа от гримьорната, облечена в мантия от златисто ламе или поне нещо, което наподобяваше ман­тия, и се промъкна до мене, минавайки покрай кабели и всякакви препятствия по пода така, сякаш бяха шарките на килима.

- Виждаш ли оттук добре?

- Много добре.

Неприятни ми бяха погледите, които й хвърляха сце­ничните работници; тя обаче не им обръщаше никакво внимание. Аз бях нервен, притеснен, като прериен кон в тропическа джунгла. Тя се чувстваше като у дома си. На мене Ми беше горещо, не можех да си намеря място; тя бе спокойна, свежа и сияйна.

- Как се справяш с всичко това? Нима можеш да иг­раеш, докато всички ние стоим наоколо и гледаме. Вина­ги съм си мислил, че актьорската игра е нещо интимно...

- ГОТОВИ ЗА СНИМКИ! Погледите към мен!

Двама мъже мъкнеха едно дърво на снимачната площадка и ако тя не ме бе докоснала по рамото да се отдръпна, щях да се блъсна в клоните и рисуваните деко­ри, които трябваше да изобразяват улица.

Тя ме погледна и хвърли поглед също към хаоса на­около ми.

- Ще се .наложи голямо чакане, докато приготвят спе­циалните ефекти - каза тя. - Надявам се да не скучаеш.

- Да скучая ли? Та тук е толкова интересно! А ти из­глеждаш напълно спокойна - не си ли малко напрегната, не се ли страхуваш дали ще се получи както трябва?

Техникът, застанал на една дъска над нас, я поглед­на и й викна от тавана: '

- Този път планините се виждат доста добре, Джордж! Много са хубави! О, госпожице Париш, какво правите там долу?

Тя вдигна поглед и закри със златистото ламе гър­дите си.

- Хей, момчета, нямате ли си друга работа? - разс­мя се тя.

Техниците ми намигнаха и поклатиха глава.

.- И ние трябва да си оплакнем очите!

Тя леко се понамръщи и продължи да си говори с мен, сякаш нищо не бяха казали.

- Продуцентът е много напрегнат. Закъснели са ден и половина с графика. Тази вечер може да се наложи да сто­им до късно, за да наваксаме. Ако се умориш, а аз съм по средата на снимките, можеш да се върнеш в хотела. Ще ти позвъня, когато свършим, ако не е прекалено късно.

- Съмнявам се, че ще се уморя. Не се чувствай длъжна да говориш с мене, ако трябва да си припомниш думите...

Тя се усмихна.

- Няма проблеми - отвърна и отправи поглед към снимачната площадка. - Сега трябва да отивам. Прият­но прекарване.

Един човек, застанал до камерата, извика:

- Първи екип! Моля по местата!

Защо изобщо не беше притеснена дали си спомня думите? За мен е голям късмет, ако мога да си спомня думи, които самият аз съм написал, без да ги чета отно­во и отново. Защо тя не изпитваше никакво напрежение, когато й се налагаше да помни толкова много?

Снимките започнаха. Заснеха една сцена, след нея друга, трета. Тя нито веднъж не погледна в сценария. Аз се чувствах като приятелски дух, който наблюдава роля­та, която тя играе в драмата на снимачната площадка. Тя не пропусна нито ред. Да я наблюдавам как работи, бе за мен сякаш да наблюдавам приятел, който в също­то време ми е непознат. Изпитвах необикновена топлота и възхищение - Моята сестра сред светлините на прожек­торите и камерите!

Дали нещо в отношението ми към нея се беше про­менило от това, че я виждам в качеството й на актриса?

Да. Имаше нещо магическо в това. Тя притежава способности и умения, които аз не съм усвоил и никога няма да притежавам. Едва ли щях да я харесвам по-мал­ко, ако не беше актриса, но я харесвах повече заради то­ва, че е. Винаги изпитвах определено възхищение, вина­ги ми бе особено приятно да срещам хора, които прите­жаваха умения, каквито аз не притежавах. И ми доставя­ше истинско удоволствие, че Лесли е една от тях.

На другия ден в кабинета й я помолих да ми напра­ви услуга.

- Мога ли да използвам телефона ти? Трябва да се обадя в писателската гилдия...

- Петдесет и пет, нула едно, нула нула - каза тя, без въобще да се замисля и подаде телефона към мен, дока­то четеше някаква финансова обява от Ню Йорк.

- Какво е това? Тя вдигна очи.

- Номерът на писателската гилдия.

- И ти знаеш номера, така ли?

- Хмм.

- Но откъде го знаеш?

И тя се върна към финансовата справка.

- Как така знаеш много номера?

- Просто ги зная - отвърна мило тя.

-Ами, ако бях поискал да се обадя например... в Парамаунд? - попитах аз, доста усъмнен в думите й,

- Четирийсет и шест, трийсет, сто. Аз присвих очи и я изгледах.

- Ами някой добър ресторант?

- „Маджик Пан" е добър. Има зала за непушачи. Двайсет и седем, четирийсет и пет, двеста двайсет и две.

Аз се протегнах да взема телефонния указател и обърнах на служебните номера.

- Гилдията на киноактьорите - казах аз.

- Осемдесет и седем, шейсет и три, нула три нула. Номерът беше същият. Започнах вече да разбирам.

- Ти нямаш визуална памет, Лесли. Нали така? Не може да си запаметила... целия телефонен указател?

- Не, паметта ми не е визуална - отвърна тя. - Не си представям нищо, просто си спомням. Ръцете ми запаме­тяват номерата. Попитай ме за някой номер и наблюда­вай ръцете ми.

Отворих една огромна книга и запрелиствах страни­ците.

- Лос Анджелис, канцеларията на кмета?

- Двайсет и три, трийсет и едно, четиристотин пет­десет и пет.

Тя започна да движи пръстите на дясната си ръка, ся­каш набираше телефонния номер, натискайки бутоните.

- Актьорът Денис Уивър.

- Един от най-симпатичните хора в Холивуд. До­машният му номер ли?

-Да,

-Добре.

- Лесли, започваш да ме плашиш!

- Няма нищо за плашене, уки. Това е едно от забав­ните неща, които стават с мен. Когато бях малка, запомнях нотите и всички номера на къщите в града. Когато дойдох в Холивуд, започнах да запомням сценарии, тан­цови стъпки, телефонни номера, разговори и какво ли не. Номерът на твоя прекрасен жълт реактивен самолет е Н едно пет пет Х. Номерът на телефона в хотела ти е двайсет и седем, осемдесет и три, триста четирийсет и четири; стаята ти е двеста и осемнайсета. Когато снощи си тръгнахме от студиото, ти каза; „Напомни ми да ти разкажа за сестра ми в шоубизнеса." А аз ти казах: „Мо­га ли да ти напомня сега?", а ти ми отвърна: „Да, защо­то много ми се ще да ти разкажа." Ала аз казах: „Аз поз­навам ли..."

Тя престана да си спомня и се разсмя, като видя кол­ко съм изумен.

- Ти ме гледаш, сякаш съм някакво странно създа­ние, Ричард.

- Такава си. Но такава те харесвам.

- Аз също те харесвам - отвърна тя.

В късния следобед работех върху една телевизионна пиеса. Преписвах последните няколко страници на пише­щата машина на Лесли, а тя излезе в градината, за да се погрижи за цветята си. И в това отношение бяхме раз­лични. Цветята наистина са хубаво нещо, съгласен съм, но не и да им отделяш толкова време, да ги правиш за­висими от твоето напояване, торене, плевене и всичко останало, от което се нуждаят цветята... Не ми харесва­ше подобна зависимост. От мен никога нямаше да стане градинар, тя пък не можеше да живее без своите цветя.

Сред цветята в кабинета й бяха наредени полици книги във всички цветове на дъгата, които отразяваха нейната същност. Там над бюрото й бяха окачени цита­ти и сентенции, които особено харесваше:

Нашата страна маже да бъде права или не. КОГА­ТО Е ПРАВА, ДА СЕ ПОДКРЕПИ; КОГАТО НЕ Е ПРА­ВА, ДА СЕ ПОПРАВИ. - Карл Шурц.

Пушенето забранено тук и навсякъде.

Хедонизъм не значи удоволствие.

Страхувам се за бъдещето на своята страна, кога­то размишлявам над това, че Бог е справедлив. – Томас Джеферсън.

Представете си, че обявят война, но никой не прие­ме да участва?

Последната сентенция бе нейна. Тя я бе написала на един лозунг и после сентенцията бе подета от движение­то за мир и разпространена от телевизията по целия свят.

Заглеждах се от време на време в сентенциите й между параграфите на моя сценарий и я опознавах все по-добре, с всеки звук, който достигаше до мен от гради­ната, където тя работеше с лопата, гребло и кроячка, с приглушения шум на водата в маркуча, докато тя нежно утоляваше жаждата на своето семейство от цветя. Тя познаваше и обичаше всеки отделен цветец.

Толкова е различна, различна, различна, мислех си аз, докато завършвах последния параграф. Но Боже мой, колко ме възхищаваше тази жена! Нима при всичките наши различия съм имал някога приятел като нея!

Станах от стола, протегнах се и минах през кухнята и задната врата, за да отида в градината. Тя беше с гръб към мене и поливаше лехите с цветя, сплела дългата си коса на плитка, за да не й пречи. Приближих тихо и зас­танах на няколко стъпки от нея. Тя нежно припяваше на своята котка.

- „Мило мое малко коте,/ звездичка пухкавичке моя,/ решиш ли някога да си отидеш;/ недей да тръгваш надалеч..."

Явно котаракът й одобряваше песента, но аз имах чувството, че съм се прокрадвал в някакъв интимен момент и заговорих така, сякаш в момента приближавам.

- Как са днес твоите цветя?

Тя се обърна с маркуча в ръка. В сините й очи пробягна уплаха, че някой я е изненадал в уединението ш градината. Краят на маркуча стигаше на височината на гърдите ми, но струята му имаше обсег около метър, тъй че можеше да ме изпръска от устата до кръста. Никой от нас не пророни ни дума, нито се помръдна, докато чучурът изливаше вода насреща ми, сякаш бях високо пламнало чучело.

Тя още повече се уплаши - първо от неочакваното ми появяване и след това от начина, по който водата мокреше ризата и сакото ми. Аз пък стоях неподвижен, защото ми се стори неприлично да се развикам и да из­бягам. И се надявах, че скоро тя може да реши да обър­не маркуча в някаква друга посока, преди съвсем да е на­мокрила градските ми дрехи.

Картината се е запечатала и до днес в паметта ми... Слънчевата светлина, градината, очите й, разширени от изненада пред тази полярна мечка, която се бе намъкна­ла сред цветята й, маркучът, който бе единствената й са­мозащита. Изглежда си мислеше, че ако достатъчно дъл­го облива с вода полярната мечка, тя ще се обърне и ще избяга.

Аз обаче съвсем не се чувствах като полярна мечка, освен че бях целият прогизнал и залян с ледено студена вода. Забелязах, че най-сетне тя с ужас откри, че не съм полярна мечка, а нейният приятел и делови партньор, който гостуваше в дома й. Въпреки че бе се смразила от ужас, успя да се овладее и да отклони струята вода.

- Лесли! - наруших аз неловкото мълчание. - Това съм аз...

В следващия момент тя вече се смееше до сълзи и очите й умоляваха за прошка. Прималяла от смях и съл­зи, тя падна в обятията ми и се притисна до сакото ми, от джобовете на което се стичаше вода.

-Кати се обажда днес от Фло­рида -.. каза Лесли -, докато подреждаше шахматните си фигури за поредната партия,.— Да не би да ревнува?

- Невъзможно - отвърнах аз. - Ревността не влиза в договореностите ми с никоя жена.

Смръщих се на самия себе си. След толкова години още ми се налагаше да си казвам наум „царицата се пос­тавя на квадратче с нейния цвят", за да подредя фигури­те правилно.

- Питаше дали нямаш някоя специална връзка с же­на тук, защото й се струвало, че идваш твърде често в Лос Анджелис напоследък.

- Хайде, хайде - казах аз. - Не говориш сериозно.

- Съвсем честно.

- Ами ти какво й каза?

- Казах й да не се безпокои. Уверих я, че когато си тук, не излизаш с никого, защото прекарваш цялото си време с мен. Струва ми се, че се успокои, но за всеки слу­чай трябва да преразгледаш твоите договорености с нея, за да си сигурен, че не ревнува.

Тя стана от масата за минутка и отиде при касетите си, чудейки се какво да избере.

- Имам Първа симфония на Брамс в изпълнение на Озава, на Орманди и на Мета. Някакви предпочитания?

- Нещо, което най-много ще те разсее, за да загубиш партията.

Тя помисли, след което избра една от касетките и я включи в сложната електроника на своята аудиосистема.