Мост през вечността



бет23/23
Дата20.07.2016
өлшемі1.44 Mb.
#211015
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

Подносът с храната изклеждаше вкусен, погледнат през очите на мечето.

- Бонбоните са много - каза тя и взе някои от куп­чинката. - Ние храним Ракел, а не Прасчо.

- Реших, че може би иска малко повече тази вечер. Колкото повече бонбони има, толкова по-малко жела­ние ще изпитва да яде малки птички или нещо такова.

Без да каже нито дума, Лесли върна обратно излиш­ните бонбони и отиде да приготви постелята.

Оставих храната на мечето и след това се сгуших до жена си в хола.

- Най-добрата възможност, струва ми се, е личният напредък - казах аз. - Когато ти и аз се развиваме, има нещо, което можем да контролираме!

- Сега можем да излизаме от тялото си на други ни­ва, както забелязваш - подхвана тя. - Готов ли си вече да кажеш сбогом на нашата малка планета?

- Не съвсем - отвърнах аз. - Засега ми е достатъчно да зная, че можем да го направим, когато пожелаем. До­ри и да сме чужденци на земята, уки, тук имаме някои предимства. Дадени са ни години, в които да се учим как да използваме тялото, цивилизацията, идеите, езика. Как да променяме нещата. Не съм готов още да се откажа от всичко това, щастлив съм, че не се убих много отдавна, преди да те открия. '

Тя ме погледна любопитно.

- Знаеше ли, че се опитваш да се убиеш?

- Не мисля, че беше съзнателно, но също така не мисля, че е било случайност това, че на няколко пъти съм бил близо до смъртта. Самотата, когато се връщах към живота, беше толкова голяма, че нямах нищо про­тив да съм умрял. Това щеше да бъде едно ново приклю­чение.

- А как би се почувствал, ако се убиеш и след това откриеш, че сродната ти душа още е на земята и те чака?

Думите й увиснаха във въздуха. Може би аз съм бил много по-близо до подобен изход, отколкото дори съм си представял? Седяхме заедно на взетата под наем кушет­ка, а навън се смрачаваше.

- Брр! Каква ужасна мисъл! - възкликнах аз.

Самоубийството, както и убийството, са нещо нетворческо. Всеки, който е толкова отчаян, че да се самоу­бие, мислех си аз, би трябвало със същата отчаяност да влее творческите си сили до крайност, за да реши проб­лемите си: да скочи посред нощ и да проникне незакон­но на кораб, пътуващ за Нова Зеландия. Да започне жи­вота си отначало. Да направи онова, което винаги е меч­тал, но се е страхувал да опита.

Хванах ръката й в здрача.

- Каква ужасна мисъл! - повторих аз. - Ето ме там, току-щр съм се унищожил, разделяйки се с мъртвото си тяло, след което разбирам твърде късно... че щял съм да те срещна съвсем случайно по пътя от Лос Анджелис до Нова Зеландия, само че вече съм се убил! „О не! - бих възкликнал аз. - Как може да съм такъв глупак!"

- Горкият мъртъв глупак - каза тя. - Но нали вина­ги можеш да започнеш нов живот?

- Разбира се. И щях да бъда четирийсет години по-млад от теб.

- Откога си започнал да броиш годините? - тя се присмиваше на моята кампания срещу едно ново раждане.

- Не е въпросът в годините, а в това, че няма да при­надлежим на едно поколение. Ти ще ми говориш нещо за походите за мир или банките, а аз ще седя вдървено и ще казвам: „Какво?" А и да започваш нов живот е такова неудобство! Можеш ли да си представиш, че отново се превръщаш в бебе? Учиш се... да ходиш? Ами да бъдеш тийнейджър? Удивително е как сме преживели всичко това, за да стигнем зрели години. Но да бъда отново осемнайсетгодишен, да бъда на двайсет и четири? Това е много по-голяма жертва, отколкото съм способен да из­върша за следващите хиляда години поне. Не, благодаря, предпочитам никога. Предпочитам да бъда замлъкнала арфа.

- И аз бих предпочела да бъда замлъкнала арфа за­едно с теб - каза тя. — Но ако това е последният ни земен живот за векове наред, трябва да го използваме най-пъл­ноценно. Какво значение имат другите животи? Ами не­щата, които вършим и в този живот - Холивуд, живота в караваната, борбата ни да спасим гората - нима всичко това ще има някакво значение след хиляда години, та до­ри и тази вечер, освен наученото от него? Онова, което сме научили, то е всичко! Мисля, че този път поставих­ме добро начало. Засега още не е време да се превърнем в замлъкнали арфи. - Тя се размърда и потръпна. — Ис­каш ли едно одеяло или да запаля огъня?

Аз размишлявах над думите й.

- Да - промълвих. - Искаш ли аз да го приготвя?

- Не. Нужен е само кибрит...

Светлинката от дървата в печката хвърля топли от­блясъци в очите й, в косата.

- Ако в този момент - каза тя, - можеш да направиш всичко, което си поискаш, какво ще бъде то?

- Аз наистина МОГА да направя всичко, което си поискам.

- И какво е то? - настоя тя и се сви близо до мен, загледана в огъня.

- Бих искал да разкажа за онова, което сме научили.

Сам се изненадах от собствените си думи. Толкова е странно, помислих си. Странно е това, че вече не търся отговори, а съм готов да разказвам за тях! И защо не? След като ние намерим нашата любов, след като позна­ем принципа, който движи вселената? Или онова, което мислим, че я движи.

Тя вдигна очи от огъня и ме погледна.

- Онова, което сме научили, е единственото, което ни е останало и ти искаш и него да предадеш на другите, така ли? - Тя отново се загледа в огъня и се усмихна. Из­питваше ме. - Не забравяй, че самият си писал, че всич­ко, което твърдиш, може да се окаже неправилно.

-Може да се окаже неправилно - съгласих се аз.-Но когато ние чуваме отговорите, които ни дава друг чо­век, всъщност не слушаме него, нали? Слушаме самите себе си, докато другите ни говорят. Ние сме, които мо­жем да кажем дали едно нещо е вярно, а друго - глупаво, трето - отново вярно. Затова е интересно да слушаш дру­гите. А когато им разказваш своя опит, интересното е да бъдеш колкото се може по-верен на себе си.

- Значи отново смяташ да даваш лекции? - попита тя.

- Може би. Готова ли си да го правиш заедно с мен и двамата да разкажем какво сме открили заедно? Без да се страхуваме да говорим за тежките времена, нито за красивите? Да разкажем на хората, които още търсят онова, което сме преживели, да им дадем надежда, че обещанието от приказките съществува наистина. Как ми се иска да можехме да чуем това преди години.

Тя тихо ми отвърна:

- Мисля, че аз не бих могла да бъда заедно с теб. Мога да организирам всичко, да го уредя, но не мога да говоря заедно с теб.

Нещо не беше както трябва.

- Така ли? Има неща, които можем да кажем заед­но и които никой от нас не може да каже сам. Аз не мо­га да разкрия какво си преживяла ти, както би го напра­вила сама. Единственият начин да го направим, е заедно.

- Аз не мисля така - каза тя.

- Но защо?

- Ричи, когато говорех против войната, тълпите от хора бяха толкова враждебни, че се страхувах да застана пред тях. Тогава трябваше да го направя, но си обещах, че след като всичко свърши, никога отново няма да се явя да говоря пред публика. Никога. Независимо от при­чината. Мисля, че не мога да го направя.

- Но това е глупаво - казах й аз. - Войната свърши! Ние няма да говорим за войната. Сега ще говорим за лю­бовта!

Очите й се наляха със сълзи.

- О, Ричи! - каза тя. - Тогава аз говорех за любовта!

-Откъде са ви дошли в глава­та подобни безумни идеи? - попита господинът от двайсетия ред. Това беше първият въпрос през втория час на лекцията.

Чу се всеобщо хихикане сред аудиторията, която наброяваше около две хиляди човека... Явно той не беше единственият любопитен да узнае това.

Лесли седеше непринудено със спокоен и доброже­лателен вид на високия стол до мене на сцената, Току-що бях отишъл на края на сцената близо до прожекторите с безжичния си микрофон, за да избера някой от вдигнали­те ръце за въпроси. Трябваше да повторя въпроса, за да може публиката от балкона да го чуе, а и аз да имам вре­ме да помисля какво да отвърна.

- Откъде са ми дошли наум моите безумни идеи? -повторих аз. За части от секундата ми се яви отговорът и думите, с които да го изразя.

- Оттам, от където ми идват и разумните - отвърнах аз. - Идеите идват от феята на съня, от феята на разход­ката, а когато съм мокър и не мога да си водя записки, от феята на душа. Онова, за което винаги съм ги молил е: Моля ви, давайте ми идеи, които да не противоречат на моята интуиция. Аз зная интуитивно например, че ние сме създания на светлината и живота, а не на сляпа­та смърт. Зная, че не сме захвърлени в пространството и времето само за да преживеем милиони отлитащи тук и сега, добри и лоши. Идеята, че ние сме физически същества, развили се от примитивни клетки, такава една идея противоречи на моята интуиция, все едно че я стъпква с ботуш. Идеята, че сме създадени от един ревнив бог, кой­то ни е направил от пръст и ни е оставил единствения из­бор между това да коленичим и да се молим или да го­рим в огъня на вечния ад, такава идея ме потриса още повече. Никоя фея на съня никога не ми е давала подоб­ни идеи. За мен цялата концепция за произхода на човека е погрешна. И все пак не съм открил нито едно място, нито един човек, който да може да ми даде отговорите, валидни само за мен, освен вътрешния ми Аз. А аз дъл­го се страхувах да се доверя на вътрешния си Аз. Плувах по течението на живота като кит, който поема на глътки огромния потоп от онова, което хората са писали,

мислили и казвали, опитва глътките и задържа в себе си късчета знание с размера на планктон. Знанието, в кое­то желаех да вярвам. Всичко, потвърждаващо моите соб­ствени представи за истината, приемах за вярно. Та нали тъкмо това и търсех. От един автор можех да взема само една мъничка скаридка, независимо колко дълго чета книгите му. От друг можех да разбера само, че: „Ние не сме онова, което изглеждаме". Ура! Аз интуитивно зная, че това е ИСТИНА! Цялата останала част на книгата може да е морска вода, но в кита остава това изречение. Малко по малко, струва ми се, ние си изграждаме съзна­телно разбиране за онова познание, с което сме се роди­ли: Онова, в което нашето висше Аз пожелае да повярва, то е истина. Съзнанието обаче не може да се удовлетво­ри, докато не придаде словесна форма на тази истина. Преди сам да разбера, само за няколко десетилетия си изградих такава система на мислене, която ми даваше отговорите, от които се нуждаех.

Хвърлих поглед към Лесли и тя незабележимо ми махна, за да потвърди, че още е тук.

-Какъв беше въпросът? - продължих аз. - О, откъ­де ми идват подобни безумни идеи? Отговорът е: от фе­ята на съня, феята на разходката, феята на душа. феята на книгите. А в последните няколко години - от моята жена. Сега, когато у мене възникват въпроси, обръщам се към нея и тя ми дава отговорите. Ако още не сте намерили своята сродна душа, препоръчвам ви да я потър­сите колкото се може по-скоро. Следващият въпрос?

Имам толкова много неща да кажа, мислех си аз, а разполагам само с по един ден във всеки град, където съм поканен да говоря. Осем часа не са достатъчно вре­ме. Как ли някои лектори успяват за един час да кажат онова, което искат? През първия час ние едва можем да нахвърляме основните рамки, след които да разкрием своята представа за света.

- Госпожата в дъното отдясно...

- Въпросът ми е към Лесли. Как човек може да раз­бере кога е срещнал сродната си душа?

За миг от секундата жена ми ме погледна с ужас и взе микрофона.

- По какъв начин човек може да разбере дали е срещнал своята сродна душа? - повтори тя спокойна, ся­каш винаги е правила само това. - Когато аз срещнах мо­ята сродна душа, не го разбрах. Това се случи в асансьо­ра. „Нагоре ли пътувате?" - попитах аз, „Да" - отвърна той. Никой от нас тогава не разбра какъв смисъл ще имат тези думи за хората, които сме сега.

- Четири години по-късно се опознахме по-добре и веднага се почувствахме най-добри приятели. Колкото повече го опознавах, толкова повече му се възхищавах и си мислех колко истински прекрасен човек е той! Това е отговорът. Търсете любов, която с времето става по-сил­на, в която все повече се възхищавате един на друг и вза­имното ви доверие укрепва от бурите и сътресенията. С този човек аз разбрах, че за мен е възможно да изпитам душевна близост и радост. Винаги съм мислела, че тък­мо от това се нуждая, че това е моят личен знак за срод­на душа. Сега мисля, че това са знаците за всички нас, но ние се отчайваме, когато не можем да ги намерим и се примиряваме с по-малко. Как да се осмелим да търсим душевна близост и радост, когато най-доброто, което мо­жем да намерим, е някакъв сладникав любовник и при­мирено спокойствие? И все пак дълбоко в душите си зна­ем, че страстта охладнява, че примирението се превръща в незнайно откъде дошла тъга и започват да ни преслед­ват въпросите: Това ли е любовта на моя живот, нима това е всичко, заради това ли съм се родил на земята? Дълбоко в сърцата си ние знаем, че има и нещо повече и копнеем за човека, който така и не сме открили. Затова и толкова често се случва единият от двамата да се опит­ва да се развива, да върви нагоре, а другият да го дърпа надолу. Единият върви напред, другият иска на всяка це­на за - всеки две стъпки напред.- да го принуди да нап­равят три назад. Тогава си помислих, че най-добре е да се науча да бъда щастлива сама, с моите приятели и моята котка. По-добре е да чакам сродната душа, която никога не идва, отколкото да се примирявам с тези скучни ком­промиси. Сродната душа е човекът, който има ключал­ки, съответстващи на нашите ключове, и ключове, кои­то съответстват на нашите ключалки, Когато изпитаме доверие и отворим ключалките, нашият истински Аз из­лиза и ние можем да бъдем напълно искрено такива, каквито сме; можем да бъдем обичани за онова, .което сме, а не за онова, което претендираме да бъдем. Всеки открива най-доброто у другия. Каквото и да става наоко­ло ни, ние се чувстваме сигурни с този човек в нашия рай. Сродната душа е човекът, който споделя с нас най-дълбоките ни копнежи, нашето чувство за посока. Ако сме като два балона, насочени нагоре, шансът да сме на­мерили верния човек е много голям. Нашата сродна ду­ша е човекът, който вдъхва живот на живота.

За нейна собствена изненада публиката я посрещна с бурни ръкопляскания. Аз едва ли не бях повярвал на ду­мите й, че не е много добра, когато говори пред аудито­рия. Тя беше съвършена.

- Мислите ли също като него - обади се следващият от аудиторията, - съгласна ли сте с всичко?

- Дали между нас има съгласие по всички въпроси? - повтори тя. - В повечето от случаите - да. Той напри­мер включва радиото и аз установявам, че е единствени­ят човек сред познатите ми, който, също като мен, оби­ча да слуша гайда. Той е единственият, който, също като мен, си спомня дума по дума песничката „Сам съм" от детското филмче.

- В друг смисъл - продължаваше тя - не бихме мог­ли да имаме по-различен старт... Аз бях активистка на движението за мир, Ричард - пилот от Военновъздушни­те сили; аз можех да имам връзка само с един мъж в да­ден момент, за Ричард единствената жена бяха многото жени. И в двата случая не беше прав и, разбира се, се промени. Но в крайна сметка няма значение дали вина­ги сме съгласни един с друг и кой е правият: Единствено­то, което е от значение, е начинът, по който нашата връзка ни изгражда... Дали непрестанно се променяме, дали израстваме и се обичаме все повече - това е от зна­чение.

- Може ли да добавя нещо? - попитах аз.

-Разбира се.

- Онова, което е наоколо, къщи, работа, коли, това са само помощни неща, условията за нашата любов. Притежанията, местата, където живеем, събитията в жи­вота: това са празни декори. Колко лесно е понякога да се подлъжеш по декорите и да забравиш диамантите! Единственото, което има значение в края на земния ни живот, това е как се обичаме, каква е същността на на­шата любов!

През първата пауза повечето от хората ставаха да се поразтъпчат и идваха при мен е книги за автограф, дру­ги започваха разговор без формалности, застанали около нас, недалеч от сцената.

Докато хората се връщаха по местата си за петия час от нашето събеседване, аз докоснах Лесли по рамото.

- Как си, малка уки? Добре ли си?

- Много добре - отвърна тя. - Няма нищо общо с преди! Това е чудесно!

- Толкова си умна! - казах аз. - Мъдра и прекрасна. Можеш да си избереш всеки мъж от тази зала. Тя ми изви ръката.

- Избирам този, благодаря. Време ли е да започва­ме?

Кимнах и включих микрофона.

- А сега да продължим - казах аз. - На всеки въпрос, задаван още от началото на човешкия род, ви обещава­ме, че можем да отговорим напълно удовлетворително!

Много от онова, което говорехме, звучеше странно, но нямаше никакъв фалш или лъжа... Както двама тео­ретични физици биха застанали на сцената, за да заявят, че когато пътуваме със скорост, близка до скоростта на светлината, ставаме по-млади, отколкото онези, които не пътуват; и че една миля пространство около слънцето е различно количество разстояние от една миля над зе­мята, защото около слънцето пространството е повече изкривено, отколкото около земята.

Идеите ни са простички, често могат да предизвикат усмивки и си струват безплатния вход, но са истинни, С какво ли е интересна физиката, която се занимава с ви­соки енергии - дали с това, че е вярна, или че идеите й са особени?

- Госпожо, моля - кимнах аз на жената, която седе­ше по средата на аудиторията, без да съм сигурен, че тя е на ред.

- Имате ли намерение да умирате? Това е лесен въпрос; ние с Лесли си поделяме отго­вора.

Целия ден се носехме по вятъра на познанието, кой­то ни бе променил и научил на много неща, през морето от въпроси:

Имаме ли проблеми?

Може ли смъртта да ни раздели? И ако отговорът е не, как се свързваме с приятелите си, които са мъртви?

Нима не съществува злото?

Как се чувства един мъж, женен за актриса?

Приели ли сте Господ Исус Христос за ваш. спаси­тел?

Какво е предназначението на нацията?

Боледувате ли?

Кои са в НЛО?

Любовта ви сега по-различна ли е от тази преди го­дина?

Колко пари имате?

Наистина ли Холивуд е толкова блестящ?

Щом съм живял и преди, защо съм забравил?

Наистина ли тя е толкова прекрасна, колкото твърдите? Какво не харесвате един в друг?

Завършили ли сте промяната си?

Можете ли да видите собственото си бъдеще?

Мислите ли, че онова, което говорите, може да про­мени света?

Как станахте кинозвезда?

Променяли ли сте миналото си?

На какво се дължи въздействието на музиката?

Направете нещо свръхсетивно, моля.

Какво ви прави толкова сигурни, че човекът е безс­мъртен?

Как да разбере човек кога бракът му е приключил?

Има ли други хора, които гледат на света по същия начин като вас?

Къде да търсим човека, когото да обичаме?

Преплувахме през този ден, който за нас продължи не повече от миг, сякаш самите ние бяхме пътници, дви­жещи се със скоростта на светлината.

Дойде бързо часът, когато затворихме вратата на хотелската си стая и заедно се срутихме на леглото.

- Не беше зле - казах аз. - Денят съвсем не беше лош. Уморена ли си?

- Не! - възкликна тя. - Такава сила имаше и такава любов във въздуха, че самата радост дойде и ни обгърна всички!

- Искаш ли следващия път да практикуваме да виж­даме аурите - предложих аз. - Твърдят, че когато се случ­ва хубаво сценично събитие, над аудиторията и над сце­ната се вижда златиста светлина, всички се изпълват с магнетична енергия.

Погледнах блузата й.

- Позволяваш ли да те докосна? Тя ме изгледа под око преценяващо.

- Какво означава това?

- Обичай на кадетите в авиацията - никога да не до­косваш друг без разрешение.

- Ти едва ли се нуждаеш от позволение, господин Бах.

- Просто си помислих, че преди да разкъсам дрехи­те ти, трябва да бъда така любезен да те попитам.

- Звяр такъв - каза тя. - Ако някой попита дали има останали дракони, ще посоча теб.

Излегнах се по гръб, загледах се в празния таван, затворих очи.

- Дракон, хм. Но съм и ангел, не забравяй. Във все­ки от нас се крие мистична тайна, всеки от нас има сво­ето приключение, нали, след катр вървим по милиони пътища заедно през времето, и то едновременно? Какво ли правим ние в онези други времена? Не зная. Но готов съм да се обзаложа, скъпа - продължавах аз, - готов съм да се обзаложа, че онова, което правим сега...

- ...Е свързано с връзки от светлина - каза тя, - с онова, което правим в другите времена!

Бях толкова шокиран от това, че тя завърши изрече­нието ми, че се събудих съвсем.

Тя лежеше от другата страна на леглото, вперила в мен сините си очи. Познаваше ме, познаваше и още тол­кова много неща.

Заговорих, колкото можех по-нежно, обръщайки се към онзи живот, който проблясваше и танцуваше в пог­леда й.

-Здравей, мистична тайна - промълвих аз.

- Здравей, приключение.

- Къде да отидем оттук? - попитах аз, изпълнен с нашата взаимна сила. - Как да променим света?

- Пред очите ми днес се яви нашата къща - каза.тя.

- Когато онази жена ни попита дали знаем своето бъде­ще. Нали помниш нашия сън? Онази къща. Аз си предс­тавих гората на острова и ливадата. Видях точно къде ще построим къщата, която посетихме в съня си. Тя леко се усмихна с ъгълчето на устните си.

- Смяташ ли, че всички стотици наши Азове нався­къде, отвъд времето и Пространството, ще имат нещо против? Като се има предвид всичко, което преживяхме

- продължи тя, - смяташ ли, че те ще имат нещо против първо да си построим къщата и после да променим све­та?


Малкият ескаватор буботеше на хълма, видя ме на ливадата, завъртя се насреща ми, а ме­талната му кофа бе наполовина пълна с пръст за гради­ната.

- Здравей, скъпи! - извика Лесли през буботенето на мотора.

През работните дни тя носеше бели работни комби­незони, косата й бе свита под жълтата шапка на тракто­рист. Ръцете й бяха целите скрити в големи гумени ръка­вици и постоянно държаха машината.

Тези дни тя бе господарка на ескаватора, щастлива, че най-сетне работи за къщата, която отдавна бе постро­ила в съзнанието си.

Тя изключи машината.

- Как се чувства моят мил словокопач?

- Много добре - казах аз. - Не зная как хората ще възприемат тази книга. Може би ще решат, че е твърде дълга и прекалено секси за човек като мен. Но аз си я обичам. А и днес намерих заглавието!

Тя повдигна шапката си и прокара опакото на ръка­виците по челото си.

- Най-после! Какво е заглавието?

- То е самата книга. Било е в нея през цялото време. Ако и ти го откриеш, така ще я наречем, съгласна ли си?

- Нима е време вече да прочета целия ръкопис?

- Да. Още една глава и всичко е готово.

- Само една глава! - възкликна тя. - Поздравявам те!

Аз се загледах от хълма отвъд поляната към водата, която обгръщаше островите и стигаше до хоризонта.

- Хубаво място е тук, нали?

- Райско! А трябва да видиш къщата. Първите слън­чеви батерии бяха поставени днес. Качвай се, ще те зака­рам горе и ще ти покажа!

Аз влязох в кофата с пръстта. Тя натисна копчето за потегляне.

Моторът забумтя така, сякаш оживя и в миг аз мо­жех направо да се обзаложа, че звукът му напомня моя стар биплан, когато потегляше по ливадата. Ако само затворех очи, бих могъл да видя...



...Един мираж, един призрак от изминалите години, който се разхождаше по поляната. Ричард, пътуващият пилот, запали мотора на „Стрелата" за последен път и влезе в кабината, докосна ръчката за газта и тръгна да излита, за да търси своята сродна душа.

Бипланът бавно потегли.

Какво ли ще направя, ако я видя в този миг, мисле­ше ей той, ако ей сега се изправи пред мен, тръгнала през сеното, и ми извика да почакам?

По силата на някакъв глупав инстинкт той обърна глава и погледна.

Цялата поляна бе озарена от слънце, през сеното към самолета с проблясваща златиста коса тичаше една же­на, тичаше най-красивата... Лесли Париш! Но как тя...?

Той спря веднага мотора, заслепен от вида й.

- Лесли! Това ти ли си?

- Ричард! - извика тя. - Излиташ ли? - тя спря за­дъхана пред кабината. - Ричард... ще имаш ли време за един полет с мен?

-Ами ти... -промълви той, също внезапно останал без дъх, -... ами ти искаш ли?

Погледнах към жена си, стъписай не по-малко от пилота от видяното.

Цялата покрита с прах, великолепна, тя ми се усмих­на, сияйна и лъчиста като сълза.

- Ричи, те двамата искат да опитат! - промълви тя. - Да им пожелаем любов!









Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет