Мост през вечността

Толкова неща от детството ми са потънали в забра­ва, но онзи миг пред вратата се е запечатал в паметта ми дума по дума.

Какво мога да кажа на онова момче за нея? Скъпи Дик: Знаеш ли, двайсет години минаха отдавна, а аз съм още сам.

Оставих бележника и се загледах през прозореца, без да виждам. Сигурно неуморното ми подсъзнание има вече готови отговори за него. За мене.

Но онова, което имаше, бяха предимно извинения. Трудно е да откриеш истинската жена, Ричард! Вече не си толкова доверчив, както навремето, съзнанието ти ве­че е отворено за нещо повече от наличната реалност. Не­щата, в които вярваш и за които си готов да умреш, за повечето хора са просто странни или налудничави.

Моята любима сигурно е трябвало да стигне до съ­щите -тези неща по свой начин, мислех си аз. Сигурно е разбрала, че светът не е това, което изглежда, че мисли­те ни раждат нашата реалност, че чудесата съвсем не са нещо невероятно. Ние с нея никога няма да можем да постигнем общ език, освен ако... аз примигнах с очи: Тя ще трябва да бъде също като мен!

Много по-красива от мен, разбира се, защото аз оби­чам красотата, но ще трябва да има същите разбирания, да споделя моите пристрастия. Не можех дори да си пред­ставя, че ще живея с жена, която бълва дим и пепел нав­сякъде подире си. Ако се нуждае от празненства и коктей­ли, за да бъде щастлива, или от наркотици, ако се страху­ва от самолети или от каквото и да било, ако не е напъл­но самостоятелна и уравновесена и няма усет за приклю­чения, ако не може да се разсмее над всички глупости, ко­ито наричам хумор - нищо няма да се получи. Ако не умее да споделя с другите парите, които имаме, и да меч­тае за нещата, които нямаме, ако не обича миещи мече­та... О, Ричард, никак няма да ти е лесно. Без всичко изб­роено и повече дори, най-добре е да си живееш сам!

Както пътувахме по магистрала 65 между Луисвил и Бирмингам около 300 мили, аз обърнах на гърба на бе­лежника и започнах да правя списък на качествата, кой­то озаглавих: Съвършената жена. Към деветата страни­ца започнах да се отчайвам. Всеки ред, който изписвах, беше особено важен, всеки ред беше задължителен. Но никой не можеше да бъде... аз самият не можех да бъда на нивото на тези изисквания!

Обективната реалност ме засипа като с неочаквани конфети по главата: аз не ставам за най-тривиална връз­ка, а какво остава за съвършена любов. Колкото по-нап­реднала е една душа, толкова по-малко бих могъл да й бъда партньор.

Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колко­то повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.

Написах тези думи много забързано. В празното пространство в долния край на листа добавих -почти не­забележимо: Това се отнася за мен.

Но нима бих могъл да променя нещо в моя списък с изисквания? Нима бих могъл да твърдя, че нещо в него не е задължително? Да се примиря с това, че може да пу­ши, да мрази самолетите и да не-може да се сдържи да изпие чаша кокаин от време на време?

Не, не мога да приема това.

Слънцето грееше от моята страна на автобуса; и ето че вече навсякъде бе мръкнало. Знаех, че далеч в мрака покрай пътя се намират малки триъгълни ферми, поле­та, които можеха да послужат за полигони, където „Стрелата" да се приземи.

На човек никога не му се дава желание, без в същото време да му се даде и силата да го осъществи.

О, Наръчника на Месията, мина ми през ума - къде ли се намираше сега? Сигурно бе някъде разкъсан под плевелите, където го захвърлих в деня, когато загина Шимода. Страниците му винаги се отваряха точно на мястото, което на човек му беше най-нужно да прочете. Навремето го бях кръстил магическа книга, а Шимода ми се ядосваше. Човек можел да получи отговорите си отвсякъде, дори и от миналогодишния вестник, твърде­ше той. Затвори очи, задръж въпроса в ума си, докосни каквото и да било написано - и ето ти отговора.

В автобуса ми беше подръка сигналната бройка от книгата, която бях написал за него - нещо като последен шанс, който издателят дава на автора, за да си припомни например, че дума като „дизел" се пише със „з" а не със „с". Можех.с пълна сигурност да твърдя, че това е един­ствената в англоезичната литература книга, която ми се щеше да свършва не с точка, а със запетая.

Оставих книгата на коленете си, затворих очи и по­питах. Как да намеря моята единствена «ай-скъпа, най-съвършена жена? Задържах въпроса в ума си, опитах се да се изпълня със светлина, отворих книгата, посочих с пръст и погледнах.

Страница 114. Пръстът ми сочеше думата „постиг­неш": За да постигнеш, нещо в живота си, представи си, че вече го имаш.

Тръпки ме полазиха по гърба. Не бях практикувал това правило много отдавна; бях забравил какво въз­действие имаше то.

Загледах се през прозореца, в който се озърташе нощта и светлините над седалките в автобуса, и се опитах да си представя отражението й в него. Стъклото си оста­ваше празно. Никога не бях срещал сродна душа, не зна­ех как да си я представя. Дали трябваше да извикам в съз­нанието си някаква визуална представа? Например висо­ка, с дълга тъмна коса, морско или небесносини очи, с удивително очарование, променяща се красота всеки час?

А може би трябваше да си представя нейните качес­тва? Ослепително въображение, интуиция, сякаш помни поне стотина прераждания, кристална искреност и же­лязна безстрашна решителност? Но как можех да си представя подобни черти?

Днес ми е лесно да си ги представя; но тогава не бе­ше така. През ума ми пробягваха образи и изчезваха, ма­кар да знаех, че трябва да задържа образите ясно в съз­нанието си, за да ги превърна в реалност.

Упорито се опитвах да я видя, но успявах да постиг­на само сенки, призраци, които едва пробягваха покрай периферията на моето съзнание. Аз, който можех да си представя в най-големи подробности всичко, което поис­кам, само смътно можех да визуализирам най-важния човек, когото се надявах да срещна в своя живот.

Опитах още веднъж да си я представя.

Нищо. Само светлини като проблясъци в счупено огледало. И пак нищо.

Не мога да видя коя е!

След известно време се отказах от опитите си.

Човек може да се кълне в интуитивните си способ­ности, но не и когато най-много му трябват.

Едва бях задрямал в автобуса, смъртно уморен от пътуването и от опитите си да визуализирам, когато ня­какъв вътрешен глас ме стресна и разтърси:

- Хей! Ричард! Ако това ще ти помогне да се почув­стваш по-добре, чуй ме! Искаш да намериш единствена­та жена на света, така ли? Твоята сродна душа? - казва­ше гласът. - Ти вече я познаваш!
Слязох от автобуса в осем и четирийсет сутринта. Намирах се в Средна Флорида. Бях гладен.

Парите не бяха проблем за мене. Те не биха били проблем за никого, който носи толкова много пари в брой в спалния си чувал. Тревожеше ме друго: какво ще стане занапред? Ето че се намирах в топлата Флорида. Никаква сродна душа не ме чакаше на автобусната спир­ка, нямах приятел, нямах дом, нямах нищо.

В кафенето, в което влязох, имаше надпис, че си за­пазват правото да откажат обслужване.

Ти си запазваш правото да направиш каквото си ис­каш, абсолютно каквото си искаш, помислих си аз. Защо трябва за това да се слагат табели? Притеснително е. От какво има да се боят? Може би тук нахлуват хулигани и чупят разни неща или кафенето се посещава от крими­нални престъпници? Възможно ли е - такова малко ка­фене?

Келнерът ме изгледа, а после и спалния ми чувал. Синьото ми дочено яке беше малко скъсано на ръкава. Беше се закачило в една пружина, докато оправях само­лета. Върху спалния чувал имаше няколко петънца от смазка и масло, прокапали от двигателя на „Стрелата", и аз си дадох сметка, че келнерът тъкмо се чуди дали не трябва да откаже да ме обслужи. Усмихнах му се вместо поздрав.

- Как върви работата? - попитах.

- Добре - кафенето беше почти празно. Той реши, че може да ме пусне, - Да ви предложа ли кафе?

Кафе за закуска ли? О, не! Онази горчилка... дето я приготвят от дървесни кори или нещо подобно.

- Не, благодаря - отвърнах. - Може би парче лимо­нова торта, позатоплена в микровълновата печка. И ча­ша мляко.

- Разбира се - прие поръчката келнерът.

Преди време бих си поръчал бекон или наденица за закуска, но напоследък не. Колкото повече се убеждавах, че животът е неунищожим, толкова не ми се щеше да допринасям, дори и невинно, за унищожението на живи същества. Ако едно прасе има дори и шанс едно на ми­лиони за някаква еволюция, ако не бъде изпечено за мо­ята закуска, все пак струва си човек да се откаже от ме­сото. Всеки ден - само лимонова торта.

Поръсих тортата с подправки и се загледах през про­зореца към града. Дали можех да се надявам да срещна своята любима тук? Не беше много вероятно. Никое място не е много вероятно, когато става дума за шанс ед­но на милиони.

Как е възможно вече да я познавам?

Според мъдреците ние познаваме всекиго навсякъ­де, без дори да сме се срещали с него - което не е голя­мо облекчение, когато се опитваш да стесниш периметъ­ра на търсенията си.

- Хей, госпожице. Помните ли ме? Щом съзнанието не е ограничено от пространството и времето, сигурно ще си спомните, че сме стари приятели...

Не е много подходящо за запознанство, помислих си аз. Всички млади госпожици знаят, че има някои стран­ни личности на света, с които трябва да бъдат малко по-внимателни, и че подобен начин на запознанство е доста странен.

Извиках в съзнанието си всяка жена, която бях сре­щал, връщайки се години назад. Те всички бяха обвърза­ни или с кариерите си, или с някои мъже, или с различен от моя начин на мислене.

Понякога омъжените се развеждат, казвах си аз, хо­рата се променят. Можех да се обадя на всяка от жените, които познавам...

- Здравей - би ми казала тя.

-Здравей.

- Кой е на телефона?

- Ричард-Бах.

-Кой?

т- Спомняте ли си, че се запознахме в търговския цен­тър? Вие четяхте книга, а аз ви казах, че е страхотна, вие ме попитахте откъде зная, а аз ви отвърнах, че аз съм я написал?

- Здравейте. Вие омъжена ли сте?

-Да.

- Е, беше ми приятно да си поприказваме. Приятен ден.

- Чао.

Закуската ми излезе 75 цента. Платих и излязох да се поразходя на слънце. Щеше да бъде горещ ден. И си­гурно довечера щеше да има много комари. Но какво ме интересува това? Довечера щях да спя на закрито!

При тази мисъл си спомних, че съм си забравил спалния чувал на стола в ресторанта.

Съвсем е различен животът на земята. Човек не си завързва нещата сутрин, за да ги остави на предната се­далка в кабината и да лети през целия ден. Трябва да държи всичко в ръка, да си търси подслон и да нощува там. Без моята „Стрела" аз вече нямах място сред скосе­ните ливади.

В кафенето бе влязла друга посетителка и седнала на моето място. Тя вдигна очи, леко смутена, когато тръгнах направо към масата й.

- Извинете - казах аз и небрежно вдигнах спалния чувал, от съседното място. - Забравих това преди малко. И главата някъде ще си забравя, ако не е закрепена на раменете.

Тя се усмихна и обърна отново поглед към менюто.

- Не си поръчвайте лимонова торта - добавих аз. - Освен ако я обичате с прекалено много лимон.

Отново тръгнах да се разхождам на слънце, като размахвах спалния си чувал в ръка, когато изведнъж си спомних, че във Въздушните сили на Съединените щати ме бяха учили никога да не размахвам ръка, в която дър­жа нещо. Дори и да носиш дребна монета във войската, не трябва да размахваш ръце.

Зърнах телефонна кабина и изведнъж реших да про­веда един делови разговор, какъвто не бях водил отдав­на. Издателската фирма, която публикува книгата ми, се намираше чак в Ню Йорк, но какво ме интересуваше разстоянието? Можех да позвъня за тяхна сметка. Всяка професия си има своите предимства - странстващите пи­лоти получават пари за това, че летят, вместо да плащат. Писателите пък могат да се обадят на своите издатели за тяхна сметка.

Позвъних.

- Здравей, Елеонор.

- Ричард! - извика тя. - Къде се губиш толкова вре­ме?

- Чакай да помисля - отвърнах аз. - Откакто гово­рихме последния път ли? Бях в Уискънсин, Айова, Небраска, Канзас, Мисури, после обратно в Индиана, Охайо, отново Айова и Илинойс. Продадох биплана. Сега се на­мирам във Флорида. Искаш ли да се досетя какво е вре­мето в града: шест хиляди фута слоеста облачност, по­лумрак, видимост три мили мъгла и смог.

- Направо се побърках да те търся! Знаеш ли какво стана?

- Може би мъглата и смогът са само две мили? , - Твоята книга! - възкликна тя. - Продава се изклю­чително добре! Просто страхотно!

- Знам, че ще ти се стори глупаво, но ми хрумна не­що - казах аз. - Можеш ли да погледнеш през прозореца?

- Да, Ричард. Разбира се, че мога да погледна през прозореца.

- На какво разстояние?

- Има мъгла. Виждат се десет-петнайсет блока. Не чуваш ли какво ти казвам? Книгата ти е бестселър! Има­ше представяния по телевизията, искат да я включат в телевизионните програми, вестниците те търсят за ин­тервюта, за радиопредставяния; книжарниците искат да ги посетиш и да раздаваш автографи. Продаваме стоти­ци хиляди екземпляри! По целия свят! Сключихме дого­вори с Япония, Англия, Германия, франция. Откупени са правата за издание с меки корици. Днес ще сключим до­говор с Испания...

Какво може да каже човек, когато чуе нещо подоб­но по телефона?

- Добри новини! Поздравления!

- Поздравления за теб - каза тя. - Как си могъл да не разбереш? Зная, че живееш в пущинаците, но си в спи­съка на бестселърите на „Ню Йорк таймс" и във всички други списъци. Превеждахме ти чековете в банката, не си ли си проверявал сметката?

-Не.

- Чувам те прекрасно. Тук не са никакви пущинаци. Не всичко западно от Манхатън, Елеонор, е пущинак.

- От приемната в Ню Джърси се вижда реката и от­въд нея всичко ми изглежда доста диво.

Значи приемната. Тя сякаш живееше на съвсем раз­лична планета!

- Казваш, че си продал биплана? - попита тя, сякаш не беше ме чула добре. - Нима смяташ да се откажеш от летенето?

- Не, разбира се, че не - отвърнах аз.

- Е, това поне е добре. Не мога да си те представя без летателната ти машина.

Каква ужасна мисъл: никога повече да не летя!

- Е, добре - върна се тя към деловия тон. —Кога смя­таш да дадеш интервютата за телевизията?

- Не съм сигурен, че искам да давам интервюта - от­върнах аз.

- Помисли добре, Ричард. Ще бъде много полезно за книгата. Ти можеш да разкажеш на малцина какво се е случило. Разкажи цялата история.

Телевизионните студиа са в градовете. Аз предпочи­там да живея по-далеч от повечето градове.

- Остави ме да помисля - отвърнах. - Ще ти се обадя.

- На всяка цена, моля те. Говорят, че си феномен и всеки иска да те види. Бъди така добър да ме информи­раш веднага, щом можеш.

-Добре.

- Поздравления, Ричард!

-Не си ли щастлив?

- Да! Не зная какво да кажа.

- Помисли за телевизионните предавания - повтори тя. - Надявам се да се съгласиш да участваш поне в ня­кои от тях. В най-големите.

- Добре - отвърнах, - Ще се обадя.

Оставих телефонната слушалка и погледнах през стъклото. Градът си беше такъв, какъвто и преди, но всичко се беше променило.

Виж ти, помислих си - онзи дневник, страниците от който изпратих ей така, между другото, в Ню Йорк, да се превърне в бестселър!.Ура!

И все пак - градовете? Интервютата? Телевизията? Не зная....

Почувствах се като нощна пеперуда, уловена в лампион - изведнъж пред мен се разкриваха прекрасни въз­можности, но аз съвсем не бях сигурен накъде искам да поема.

Вдигнах автоматично телефона и набрах цяла серия номера, за да се свържа с банката в Ню Йорк. Успях да убедя служителката, че се обаждам лично аз и искам да зная какво е състоянието на сметката ми.

- Само за минута - каза тя. - Трябва да направя справка в компютъра.

Каква ли може да ми е сметката? Двайсет хиляди, петдесет хиляди долара? А може би сто хиляди долара? Двайсет хиляди. Плюс единайсет хиляди в спалния ми чувал. - та това е цяло състояние!

- Господин Бах? - обади се служителката.

-Да, госпожо.

- Сметката ви възлиза на един милион триста деветдесет и седем хиляди триста петдесет и'пет долара и шей­сет и осем цента.

Последва дълго мълчание.

- Напълно ли сте сигурна в това? - попитах аз.

- Да, господине.

Още известно мълчание.

- Това ли е всичко, господине? Мълчание.

- Хм? О, да. Благодаря....

Във филмите, когато се затвори телефонната слу­шалка, по линията продължава да се чува продължите­лен сигнал. Но в живота, когато човек затвори телефона, той просто заглъхва в ръката му. Става ужасно тихо. Аз дълго стоях със заглъхналата телефонна слушалка в ръ­ка.

След малко окачих телефонната слушалка, взех си спалния чувал и тръгнах да се разхождам.

Случвало ли ви се е да гледате някой поразителен филм, с прекрасна драматургия, актьори и операторска работа, след който си излизате от киносалона щастлив, че сте човек, и си казвате: Искрено се надявам всички да получат много пари за този филм. Надявам се актьори­те, режисьорът да спечелят милион долара за това, кое­то са направили и което гледах тази вечер. После се връ­щате отново да видите филма и се чувствате щастлив, че сте частица от тази система, която награждава хората с всеки билет... Актьорите, които виждам на екрана, ще получат двайсет цента от същия този долар, който пла­щам сега; ще могат да си купят сладолед от всеки вид, който пожелаят, само от моята част на билета!

Върховни моменти в изкуството, в книгите, филми­те и балета - те са така великолепни, защото ни дават възможност да се огледаме в огледалото на съвършенст­вото. Купуването на книги, купуването на билети - това са начини да ръкопляскаме, да благодарим за великолеп­ната работа. Изпитваме огромно задоволство, когато един филм или книга, която обичаме, влезе в листите на бестселърите.

Но аз да получа милион долара? Изведнъж разбрах какво е сам да получиш подаръка, който множество ав­тори ми бяха подарявали на мен, който четях книгите им още от деня, когато за първи път прочетох на срички: „Бамби. От Феликс Сол-тън".

Почувствах се също като сърфист преди старта. Вне­запно някаква чудовищна енергия се надига, сграбчва го, без да пита готов ли е, и навсякъде политат пръски, от носа на борда и от кърмата. Той е въвлечен в тази могъ­ща енергия и устните му се отварят в усмивка срещу вя­търа.

Наистина е вълнуващо, когато разбереш, че много хора четат твоята книга. Човек може и да забрави, поне­съл се със скорост миля за минута срещу някоя гигантс­ка вълна, че ако не е ужасно умел, следващата изненада може да се нарече потъване.

Всичко, което ни е нужно да знаем, можем да го на­учим от някоя книга. Когато я прочетем внимателно и усвоим написаното в нея, само малко Практика ни е нуж­на, за да мятаме умело ножове, да правим пълен ремонт на двигатели, да говорим есперанто като роден език.

Да вземем книгите на Невил Шут. В тях може да се открие всичко, което един уважаващ себе си човек е нуж­но да знае: „Началник на цех", „Дъга и роза". На всяка страница от своята книга писателят е изобразил самия себе си и ние можем да приложим неговите знания в соб­ствения си живот и да го превърнем в част от нас сами­те в уединението на библиотеките.

Голямата, стихнала зала, цели стени от книги -всичко тук сякаш копнее за шанса да ме научи на нещо. Бях целият нетърпение да се заровя в страниците на кни­га под заглавие „Ето че имате един милион долара!".

Колкото и странно да беше това, не намерих такова заглавие. Погледнах в каталога на думата „ето", после на думата „имате" и на „милион"; но нищо не открих. Ако пък заглавието е „Какво да правим, ако внезапно забогатеем", аз потърсих на думите „какво", „внезапно" и „за­богатеем".

Опитах се да потърся по друг начин. В справочника „Книги под печат" ставаше ясно, че книгата не липсва в библиотеката, а просто я няма издадена.

Това не е възможно, помислих си аз. Щом аз внезап­но съм забогатял, това трябва да се е случвало на мно­жество хора преди мен. Все някой от тях трябва да е на­писал книга. Интересуваха ме не стоковите борси и бан­ките, а как се чувства човек, когато забогатее, какви въз­можности се откриват пред него, какви заплахи го гро­зят, какви хищници може би го дебнат точно в този мо­мент. О, дано се намери някой, който да ми подскаже какво да правя, молех се аз.

Никакъв отговор от каталога.

- Извинете, госпожо... - обърнах се към информаторката.

- Да, господине?

Усмихнах се и помолих за помощ. От четвърто отде­ление не ми се беше случвало да видя дървен молив, с който се вписва датата върху печат, и ето че виждах как тя с такъв молив вписва днешната дата.

- Трябва ми книга за това как да бъдеш богат човек. Не как да спечелиш пари. По-скоро как да се справи чо­век, ако получи много пари. Бихте ли могли да ми пре­поръчате нещо...?

Тя явно беше-свикнала с най-странни изисквания. А може би моето изискване не беше чак толкова странно... Флорида е пълна с цитрусови магнати, крупни собстве­ници, с хора, които ставаха милионери за една нощ.

Издадени-скули, очи с лешников цвят, коса, която падаше по раменете на вълни с цвета на шоколад. Дело­ва и резервирана с хора, които не познава.

При въпроса ми тя погледна към мен, после извър­на поглед нагоре вляво, както когато човек си припомня нещо отдавна забравено. Ние поглеждаме горе вдясно (и това съм прочел в една книга), когато искаме да разбе­рем нещо ново.

- Не мога да си спомня... - каза тя. - Интересуват ли ви биографии на богати личности? Имаме много от кни­гите на Кенеди, една книга на Рокфелер. Имаме също „Богат и свръхбогат".

, - Не, мисля, че не точно това. Нещо от типа „Какво да правим, ако внезапно забогатеем'"?

Тя поклати глава сериозно и замислено. Дали всич­ки хора са красиви, когато са замислени?

Натисна копчето на бюрото си и каза в микрофона:

- Сара-Джин? „Какво да правим, ако внезапно забо­гатеем ". Да знаеш за такова заглавие?

- Никога не съм чувала. Имаме три екземпляра от „Как да направим милиони от търговия с недвижимо имущество"...

Пак ударих на камък.

- Ще седна тук да помисля малко. Направо не мога да повярвам. Не може да няма такава книга.

Тя погледна спалния ми чувал, който точно в този момент изглеждаше доста мръсен и покрит с петна, пос­ле отново обърна очи към мен.

- Ако нямате нищо против - тихо каза тя, - не бих­те ли оставили прането си на пода? Наскоро поставяхме нова тапицерия навсякъде...

- Да, госпожо.

Не можеше по целите тези лавици, отрупани с кни­ги, да няма поне една за онова, което се очаква от мене в момента. Единствената сентенция, която веднага ми идваше наум, без да съм направил справка в книга, беше, че глупаците и парите много скоро се разделят.

Аз нямах равен на себе си, когато трябваше да при­земя биплана си „Стрелата" на малка окосена ливадка. Но тъкмо в този момент в библиотеката „Гладис Хът-чинсън" си мислех, че когато става дума за това да се справиш с богатството си, нямах равен на себе си по не-кадърност. Никога не съм успявал да се справя с какви­то и да било документи и бях сигурен, че няма да мога да се справя и с парите.

Така да е, казах си аз. Познавам се добре и знам със сигурност, че не ще мога да променя недостатъците си, нито достойнствата си. Едва ли нещо толкова незначи­телно като някаква си банкова сметка ще може дотолко­ва да ме промени, че да престана да бъда онзи нехаен ле­тец, който винаги съм бил и съм искал да бъда.