Мост през вечността

- Лесли, имаш ли нещо против да...

Мълчанието стана толкова мъчително, че тя каза:

-Какво дали имам против?

- Лесли, не искащ ли да хапнем сладолед с карамел? Тя направо подскочи.

-Какво?

- Сладолед с карамел... и партия шах?

- Ммм. Забелязал съм. Ето защо имаш нужда от един сладолед с карамел. Откога не си яла сладолед? Честно ми кажи. Ако от миналата седмица, така и кажи - от миналата седмица.

- Миналата седмица ли? Миналата година! Нима изглеждам така, сякаш ям сладолед с карамел? Поглед­ни ме!

За първи път аз наистина я погледнах. Облегнах се назад и свих очи, за да открия най-сетне онова, което и най-глупавият мъж би видял от пръв поглед - пред мен стоеше една изключително привлекателна жена и про­мисълът на Твореца, който бе създал това изключител­но лице, й бе дал също така и тяло в хармония с него,.

През месеците, в които я познавах, за мен тя бе оча­рователна, безплътна нимфа, едно съзнание, което неп­рестанно ме изправяше пред предизвикателства, енцик­лопедия на филми, класическа музика, политика, балет.

- Е, какво ще кажеш? Можеш ли да твърдиш, че се храня със сладолед?

- Възхитително! В никакъв случай не може да се ка­же! Това съвсем определено не е тяло, което се поддър­жа със сладолед! Позволявам си да твърдя...

Започнах да се изчервявам. Що за глупост за един възрастен мъж... .Ричард, веднага смени темата!

- Един малък сладолед - казах бързо аз - няма да ти навреди. Той ще бъде само удоволствие. Ако успееш да свърнеш сега, скоро ще държим в ръце по един малък сладолед...

Тя ме погледна и грейна в усмивка, за да ме увери, че приятелството ни си остава непокътнато. Беше разб­рала, че за първи път забелязвам тялото й, но нямаше нищо против това. Но нейните мъже, помислих си аз, те може би щяха да имат нещо против и това да създаде проблеми.

Без повече обсъждания, без и дума да кажа, аз изт­рих всякаква мисъл за тялото й от съзнанието ей. Кога­то ставаше дума за любовни авантюри, аз имах своята съвършена жена; исках да запазя Лесли Париш като при­ятел и делови партньор, такава, каквато беше.

Не е станало нещо фатално -тихо каза Стен още преди да седна от другата страна на бюрото му. - Става дума за малка загуба. Стоковата бор­са на Западния бряг вчера претърпя банкрут. Загубихме известно количество пари.

Моят финансов мениджър винаги омаловажаваше нещата, ето защо при неговите думи аз стиснах зъби.

- За какво количество пари става дума, Стен?

- Около шестстотин хиляди долара - отвърна той, -по-точно петстотин деветдесет и нещо хиляди.

- И сме загубили цялата тази сума, така ли?

- Е, след време може да получиш по няколко цента на долар чрез съда - отвърна той. - Бих казал, че сме за­губили напълно.

Аз преглътнах с усилие.

- Добре, че имаме и други вложения. Как стоят не­щата с търговската палата в Чикаго?

- И там имаше някои загуби. Сигурен съм, че е вре­менно. Ти претърпяваш най-дългата поредица от загуби, крито някога съм регистрирал. Това не може да продъл­жи вечно, но за момента положението никак не е розово. Загубите ти възлизат на осемстотин хиляди долара.

Той говореше за повече пари, отколкото аз изобщо имах! Нима е възможно да загубя повече, отколкото имам? Сигурно е имал предвид, че съм ги загубил на книга. Човек не може да загуби повече пари от тези, с ко­ито разполага.

Ако въобще съм способен да науча нещо за парите, сигурно ще трябва да обърна повече внимание на този въпрос. Но това означава да му отделя месеци наред - да се занимаваш с пари, съвсем не е като да летиш. Можеш да се задушиш от досада, дори и таблиците е трудно да се разчетат.

- Нещата не са чак толкова лоши, колкото изглеж­дат - каза той. - Загуба от милион долара свежда данъци­те ти до нула, а ти си загубил повече, тъй че няма да пла­тиш нито цент данък върху приходите тази година. Разби­ра се, ако имах избор, бих предпочел да не ги загубиш.

Не изпитах нито гняв, нито отчаяние, сякаш бях по­паднал в някаква комедия на ситуациите. Имах чувство­то, че ако бързо се завъртя в стола си, ще се озова пред телевизионните камери и публиката в някое студио, а не пред стената в офиса на Стен.

Неизвестен писател спечелва милиони и ги губи за едно денонощие. Не е ли клишето твърде изтъркано? Нима това е наистина моят живот? Аз си задавах тези въпроси, докато Стен ми обясняваше подробности около претърпените загуби.

Хората, които имат доходи от милион долара, нямат нищо общо с мен. Аз от своя страна съм си аз. Аз съм са­молетен пилот, който пътува от място на място и пред­лага на хората полети сред ливадите, с което си изкарва хляба. Пиша колкото се може по-рядко, само когато съм принуден от някоя прекрасна идея, която просто е жалко да остане несподелена. За какво му е на такъв като мене банкова сметка с повече от сто долара, които са му дос­татъчни, за да покрият непосредствените му нужди?

- Трябва да ти кажа и още нещо, докато си тук -продължи Стен тихо. - Онази инвестиция, която направи чрез Тамара - онова вложение зад граница с високи ди­виденти, ако си спомняш? Клиентът й изчезна заедно с парите. Беше само петдесет хиляди долара, но трябва да те информирам.

Направо не можех да повярвам.

- Но той беше неин приятел, Стен! Тя му имаше до­верие! Нима е изчезнал?

- Без да остави адрес, както се казва - той внимателно се вгледа в мен. - А ти имаш ли доверие на Тамара? О, не. Само не тази изтъркана история! Хубавичка жена, която измъква от някакъв богат глупак петдесет хиляди?

- Стен, да не би да искаш да кажеш, че Тамара има нещо общо...?

- Напълно възможно. Струва ми се, че нейният по­черк е на гърба на чека. Името е различно, но почеркът е същият.

- Не говориш сериозно.

Той отключи едно чекмедже с документи, измъкна оттам един плик и ми подаде погасен чек. „Компания Сикей", гласеше подписът, „на Уенди Смит", Едри пе­чатни букви, написани със замах и с изящни окончания на у-то. Ако ги бях видял върху плик, бих могъл да се за­кълна, че това е бележка от Тамара.

- Този почерк може да бъде на всеки - казах аз и му подадох чека.

Стен не каза нито дума повече по въпроса. Той бе­ше убеден, че Тамара е взела парите. Но въпросът каса­еше лично мен и не можеше да се прави никакво разс­ледване, ако аз не подам жалба. А аз нямах намерение нито да питам, нито да говоря с нея по въпроса. Просто никога повече нямаше да й имам доверие.

- Останала ти е известна сума - каза Стен. - А и все­ки месец има постъпления. След тази дълга поредица от неудачи пазарът сигурно ще се обърне в наша полза. Мо­жеш да вложиш останалите активи в чужда валута. Имам чувството, че доларът ще пада спрямо германска­та марка всеки момент, тъй че можеш да си възвърнеш загубите за една нощ.

- Аз не мога да се оправя с този проблем - казах аз. - Направи онова, което смяташ, че е най-добре, Стен.

Като се имат предвид всички предупредителни ог­ньове и камбани, биещи тревога, явно моята империя бе­ше на път всеки момент да се взриви.

Най-сетне станах и си взех летателното сако от об­легалката на дивана.

- Някой ден ще си спомняме за случилото се като за отправна точка - казах аз. - Нали оттук нататък нещата могат само да се подобряват?

Той продължи, сякаш не беше ме чул:

- Исках и още нещо да ти кажа. Никак не ми е лес­но. Нали знаеш тази поговорка: „Властта корумпира, но голямата власт корумпира много"? Е, наистина е така. Струва ми се, че това е вярно и за мен.

Нямах дори представа какво иска да каже, а се стра­хувах да попитам. Лицето му си оставаше невъзмутимо. Възможно ли е Стен да се корумпира? Струваше ми се напълно невъзможно. Уважавах го от дълги години и не бих могъл да се усъмня в неговата почтеност. „Това е вярно и за мен" можеше да означава само, че в някой мо­мент по погрешка е попрехвърлил разходния отчет. След това го е коригирал, разбира се, но е продължил да се чувства виновен и е решил да ми признае. А щом ми признава, значи, че няма никакво намерение да повтори грешката си.

- Няма нищо, Стен. Важно е какво ще стане отсега нататък,

- Така е - каза той.

И аз напълно забравих за случилото се. Оставих Стен да се разпорежда с останалите ми пари, заедно с хо­ра, на които се доверяваше и познаваше и на които плащаше добре за техните услуги. Нима такива хора може ха да се откажат да се занимават с финансовите ми дела особено сега, когато нещата се бяха поусложнили? На всеки се случва да има неудачи, но мениджърите могат бързо да намерят решение в подобни ситуации.
Реактивен самолет „Едно Пет Пет Х" - съобщавам аз, натиснал копчето на микрофона - се отправя от ниво три пет нула на две седем нула.

Погледнах изпод кислородната си маска седем мили под себе си. Долу в късния следобед се простираше рав­ното и пусто поле на Южна Калифорния. Проверих дали небето е чисто.

Пътувах на запад за лекция със студенти и препода­ватели в университета в Лос Анджелис, но бях тръгнал няколко дни по-рано.

- Внимание, „Роджър Пет Пет Х" - отвърнаха ми от центъра в Лос Анджелис. - Свободно е на две пет нула. Можете да се спускате.

Спусках се с четиристотин мили в час, но това ми се струваше бавно. Щеше ми се да се приземя и да се видя с Лесли по-скоро, отколкото това можеше да стане със самолет.

- „Пет Пет Х", за вас е чисто трасето едно шест хи­ляди.

Приех съобщението и насочих носа на самолета още по-ниско, спускайки се по-бързо. Стрелката на висотомера се превъртя надолу.

- Самолет „Пет Пет Х" се намира на височина едно осем нула - казах аз. - Прекратявам предаването.

- „Роджър Пет Х", прекратява се предаването на ви­сочина нула пет. Леко приземяване.

По лицето ми още не бяха изчезнали следите от кис­лородната маска, когато почуках на вратата на къщата й в края на Бевърли Хилс. Отвътре се чуваше симфонична музика така силно, че чак вратата се тресеше. Натиснах звънеца, музиката поутихна. Ето я и нея - с очи, които напомняха море и слънце, цялата грейнала. Не се и до­коснахме, дори не се ръкувахме и това на никой от нас не направи впечатление.

- Имам една изненада за теб - каза тя, усмихвайки се на себе си при тази мисъл.

-Лесли, никак не обичам изненадите. Извинявай, че не съм те предупредил, но направо ненавиждам изнена­дите и презирам всякакви подаръци. Каквото ми е нуж­но, сам си го купувам. Ако нямам нещо, то е, защото не го искам. Това е принцип - категорично отсякох аз. -Ако си ми подготвила подарък, трябва да знаеш, че не го искам. Нали нямаш нищо против да ти го върна?

Тя тръгна към кухнята, а косата й проблясваше по раменете и гърба й. Насреща й с важна походка се появи старият котарак, убеден, че е време за вечеря.

- Още е рано - ласкаво му каза тя. - На пухинорите още не им се полага вечеря.

- Направо е чудно, че не си се сетил да си купиш -отвърна тя през рамо, усмихната, за да покаже, че не се е засегнала. - Непременно трябва да имаш нещо подоб­но, но ако не го искаш, можеш да го изхвърлиш. Ето го...

Подаръкът не беше опакован. Това беше най-обик­новен голям бокал от някакъв много евтин магазин, на който от вътрешната страна бе нарисувано прасе.

- Лесли! Ако бях го видял, непременно щях да си го купя! Направо удивително! Какво е това прекрасно... не­що?

- Знаех, че ще ти хареса! Това е прасешки бокал. И... прасешка лъжица!

И ето че в ръката ми се озова метална лъжица от 88 цента, с нещо като прасе, щамповано на дръжката.

- Ако погледнеш в хладилника...

Отворих тежката врата и видях, че там стоят две ог­ромни купи с етикет ГОРЕЩ КАРАМЕЛ, всяка от кои­то завързана на фльонга с червена панделка. От камерата излизаше хладна пара и като в забавен кадър се спус­каше надолу към пода.

-Лесли!

- Ти... аз... искаш да кажеш...

Тя се разсмя повече на себе си за щурата си приуми­ца, отколкото на звуците, които се раждаха в ума ми, за-буксувал на място.

Не толкова подаръкът й ме накара да онемея, кол­кото цялата му неочакваност. Тя, която се хранеше само с ядки и леки салати, бе поръчала толкова екстравагант­ни лакомства в своя хладилник само за да се наслади как аз ще се натъкна на тях и ще загубя дар слово.

Взех кутиите от хладилника, занесох ги в кухнята и ги отворих. Бяха пълни догоре с шоколадов сладолед.

- Надявам се, че има лъжица и за теб - заявих аз и забих лъжица в сладоледа. - Това, което си направила, е невъобразимо, но след като вече е сторено, не ни остава нищо друго, освен да заличим следите. Заповядай. Яж.

Тя взе една миниатюрна лъжичка от едно чекмедже в кухнята.

- Да не би да си престанал да харесваш горещ кара­мел?

- Направо съм луд по него. Но след днешния ден май и двамата няма да можем да понасяме думите „го­рещ карамел" до края на живота си.

Всичко; което прави човек, изявява неговия харак­тер, мислех си аз, докато гребях сладоледа. Дали тази нейна непредсказуемост бе нещо характерно за нея? Колко наивно от моя страна да си мисля, че я познавам!

Когато се обърнах, забелязах, че тя гледа към мен с лъжица в ръка и се усмихва.

- Наистина ли можеш да вървиш по вода? - попита тя. - Както пишеш в книгата за Доналд Шимода?

- Разбира се. И ти също можеш. Още не съм го пробвал в това време-пространство. По-точно в това, ко­ето смятам за настоящото време-пространство. Е, малко е сложно да се обясни. Но се опитвам.

Разбърках карамела и напълних лъжицата си.

- Случвало ли ти се е да излезеш извън тялото си?
Тя не запримига неразбиращо при този въпрос и не помоли за обяснение.

- Два пъти. Веднъж в Мексико и още веднъж в До­лината на смъртта, на един хълм в звездна нощ. Вдигнах глава към небето и се почувствах сред звездите...

Внезапно очите й се наляха със сълзи.

Аз тихо заговорих:

- Помниш ли там, сред звездите, как всичко изглеж­да толкова естествено, просто и леко, как няма нищо не­обичайно и всичко е истинско, сякаш си у дома си?

-Да.

- Като от вкус на горещ карамел. Аз я изгледах изпитателно. Дали не се подиграваше с мен?

Карамелът в тенджерата започна да кипи.

- Не. Споменът от вкуса на горещ карамел се запаз­ва малко по-дълго от спомена за основните духовни ис­тини. Горещият карамел е ТУК! Горещият карамел не застрашава с нищо онези разбирания за света, които са ни удобни. Горещият карамел е пред тебе и СЕГА! Гото­ва ли си да опиташ малко горещ карамел?

- Съвсем малко - отвърна тя.

Когато приключихме с десерта, вече бяхме доста за­къснели и се наложи да чакаме на огромна опашка, за да си купим билети за филма.

Вятърът идваше откъм морето и навяваше нощна прохлада. Искаше ми се да я защитя от студа и я прегър­нах през рамо.

- Благодаря - каза тя. - Не предполагах, че ще се за­държим толкова дълго навън. Студено ли ти е?

- Никак - отвърнах аз.

Говорихме си за филма, който щяхме да гледаме; по-скоро тя говореше, а аз слушах: на какво да се обърне внимание, как да забележа кога за един филм се прахос­ват пари и кога се спестяват. Тя не обичаше да се прахос­ват пари. Докато стояхме на опашката, говорихме и за някои други неща,

- Как се чувства една актриса, Лесли? Това винаги е било загадка за мен.

- Значи как се чувства Мери Кинозвездата, това ли искаш да знаеш? - присмя се тя на себе си. - Сериозно ли питаш?

- Да, за мене е истинска загадка що за живот е това.

- Зависи. Понякога може да бъде прекрасно - кога­то сценарият е добър и работиш с хора, които наистина искат да направят нещо значимо. Но това рядко става. В повечето случаи е като всяка друга работа. Човечеството едва ли има много полза от нея - тя погледна към мен въпросително: - Наистина ли не знаеш? Никога ли не си наблюдавал как се снима?

- Присъствал съм на снимки на открито. Но не и в истинско студио.

- Искаш ли да дойдеш да погледаш, когато имам снимки?

- Разбира се! Благодаря ти!

Колко ли още неща ще науча от нея, мислех си аз. На какво ли я е научила популярността... Дали я е про­менила, наранила, дали и тя е започнала да се огражда със стена? Тя излъчваше едно уверено, положително от­ношение към живота, в което имаше нещо магнетично, изключително привлекателно. Стоеше на високи върхо­ве, които аз можех да зърна само отдалеч; бе видяла светлините, знаеше тайни, до които аз не бях се домог­вал.

- Но ти не ми отговори на въпроса - казах аз. - Ос­вен правенето на филми - какъв е животът на една ки­нозвезда, как се чувства?

Тя ме изгледа. След известно колебание реши, че може да ми се довери.

- В началото е много вълнуващо. Човек се чувства различен, мисли си, че е особен и има какво да даде на другите. После си спомня, че си е същият, какъвто вина­ги е бил; и единственото, което се е променило, е, че най-неочаквано снимката му започва да виси навсякъде, във вестниците пишат кой е, какво е казал, какви са бъдещи­те му планове и хората се спират и се заглеждат по него. Това означава да си знаменитост. По-точно казано, да се озовеш в центъра на хорското любопитство. Тогава си казваш: Но аз не заслужавам цялото това внимание!

Тя се замисли и добави:

- Хората не се интересуват от тебе самия, когато те превръщат в знаменитост. Интересува ги нещо съвсем друго — ти символизираш нещо за тях и само това е от значение.

Когато разговорът засегне нещо, което дълбоко ни интересува, ние потръпваме от вълнение и се изпълваме с вдъхновение. Слушай внимателно, Ричард, чуй колко истина се крие в думите й!

- Хората си въобразяват, че те познават. За тях ти олицетворяваш славата, секса, парите, властта, любовта. Но това са само мечтите на някой рекламен агент от пресата, които нямат нищо общо с тебе самия. Може до­ри да се отнасят до неща, които мразиш - но така или иначе всички те възприемат в тази светлина. Хората те наобикалят от всички страни, въобразяват си, че само да се докоснат до теб - и ще се сдобият с всичко онова, ко­ето олицетворяваш за тях. В това има нещо плашещо, тъй че ти се ограждаш с дебели стъклени стени и се опитваш да си поемеш дъх, едва успявайки да запазиш разсъдък. Дълбоко в себе си много добре знаеш кой си, но хората виждат в теб нещо съвсем различно. Можеш да предпочетеш да се идентифицираш с образа, който те са си изградили, и да изневериш на самия себе си, или да продължиш да бъдеш това, което си, чувствайки се неискрен, докато разиграваш техните представи. А може да предпочетеш да избягаш. Мислила съм си понякога, ако е толкова хубаво да бъдеш кинозвезда, защо в този град на знаменитости има толкова пияници, наркомани, разводи и самоубийства? - Тя погледна към мене открито, незащитено. - Реших, че не си струва да се играе тази иг­ра. На път съм да скъсам с киното.

В този момент изпитах желание да я взема в ръце и да я прегърна за това, че проявяваше такава искреност към мен.

- - Нали и ти си ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ - каза тя. -Нима не се чувстваш по същия начин? Означава ли из­вестността нещо за теб?

- Много неща. Иска ми се да разбера всичко, което мога, за тази дивотия. Случвало ли ти се е понякога да на­печатат във вестника нещо, което никога не си казвала?

Тя се разсмя.

- Печатали са не само неща, които не съм казвала, но които не съм си и помисляла дори; неща, в които не съм вярвала и никога не бих извършила. Цяла статия от цита­ти, които никога не съм изричала. Белетристика. Не съм виждала дори и репортера... И по телефона даже не съм го­ворила с него, и ето ме в пресата! Човек се моли читатели­те да не повярват на онова, което четат в някои вестници.

- Аз съм новак в тази област, но си имам теория.

- И каква е твоята теория?

Казах й за своята теория, че знаменитостите са об­разци, които ние, останалите, искаме да съзерцаваме в моменти, в които животът ги подлага на изпитания. Те­орията ми обаче не звучеше толкова ясно и убедително, колкото нейната.

Тя вдигна глава към мен и се усмихна. Забелязах, че при залез-слънце очите й променяха цвета си и придоби­ваха цвят на море, в което се оглежда луната.

- Интересна теория/ Значи образци - каза тя. - Но нали всеки човек е един образец? Нали всеки човек е портрет на онова, което е неговото мислене, на всички решения, които е вземал до този момент?

- Вярно. Но аз не познавам всеки човек. Аз обръ­щам внимание на даден човек, ако съм се запознал с не­го или съм чел за него, или съм го гледал на екрана. Нас­коро по телевизията представяха един учен, който изс­ледваше как се постига звукът на цигулката. Тогава се запитах нима на света му е нужно всичко това? Милиони хора гладуват, кой се нуждае от някакво изследване на цигулката? И тогава разбрах: не е работата в цигулка­та. Светът се нуждае от модели за подражание, от хора, които живеят интересно, изучават света, променят ритъ­ма на времето. Как живеят хората, които не са налегна­ти от мизерия, престъпност, войни? Ние всички имаме нужда да познаваме хора, направили избор, какъвто бих­ме могли да направим и ние, за да живеем достойно. В противен случай дори и да разполагаме с цялата храна на света, какво от това? Модели за подражание! Ето какво ни е нужно на нас! Не си ли съгласна?

- Може и така да е - отвърна тя. - Но не ми харесва думата модел.

- А защо не? - попитах аз, но внезапно сам разбрах отговора. - Може би ти самата си работила като модел?

- В Ню Йорк - отвърна тя, сякаш това беше някак­ва срамна тайна.

- И какво лошо има в това? Моделът е образец на хората за особена красота!

- Тъкмо това му е лошото. Трудно е да бъдеш такъв образец. Тъкмо от това се страхува Мери Кинозвездата.

- Но защо? От какво има да се страхува?

- Мери Кинозвездата стана актриса, защото студио­то я сметна за много красива и тя оттогава все се страху­ва, че светът може да разбере, че съвсем не е толкова красива, нито някога е била. Стига й това, че бе станала модел. Да бъде образец на красота, още повече отежнява положението й.

- Но, Лесли, ти наистина си красива! - аз се изчервих. -Ти несъмнено си... ти си... невероятно привлекателна...

- Благодаря, но в случая няма значение какво ще ка­жеш. Каквото и да й кажеш, Мери Кинозвездата си мис­ли, че красотата е някаква представа, която друг й е на­ложил. Тази представа е нейната клетка. Дори и до ма­газина да отиде, непременно трябва да е гримирана, ей така. Ако не е, все някой ще я познае и ще каже на при­ятелите си: „Само да я видиш на живо! Не е и наполови­на толкова красива, колкото си мислиш!" И ето че ки­нозвездата ги е разочаровала - и тя се усмихна малко тъжно. - Всяка актриса от Холивуд и всяка красива жена, която познавам, се стреми да се представи за краси­ва. Тя се страхува, че рано или късно светът може да от­крие истината за нея. В това число и за мен. Аз поклатих глава.

- Но това е глупост. Пълна глупост.

- Глупаво е отношението на света към красотата.

- Аз самият смятам, че ти си красива.

- Аз пък смятам, че ти си луд. Ние и двамата се разсмяхме, но аз знаех, че тя не се шегува.

- Дали е истина, че красивите жени имат трагична съдба? - попитах аз.

Бях стигнал до този извод благодарение на моята съвършена жена зад много лица. Е, може би невинаги трагична, но доста трудна. Незавидна. Болезнена.

Тя се замисли.

- Ако те си мислят, че красотата е истинската им същност, сами си избират празен живот. Когато всичко зависи от начина, по който изглеждаш, ти посвещаваш цялото си време да се гледаш в разни огледала и никога не намираш истински себе си.