Мост през вечността

Аз намалих мощността до крайцерска скорост и мо­торът още повече стихна. Всеки път, когато правех нещо по самолета, тя ме питаше с поглед какво е то и аз й обяснявах какво става.

- Сега сме в хоризонтално положение след изкачва­нето. Виждаш ли как се движи стрелката на спидометъра? Ще стигне примерно ей дотук - около сто и деветдесет мили в час. А този циферблат показва височината. Малка­та стрелка показва хилядите; голямата - стотиците. Мо­жеш ли да кажеш на каква височина се намираме сега?

- Три хиляди... и петстотин?

- А сега го кажи без въпросителна интонация. Тя се наведе към мене, за да погледне висотомера.

- Три хиляди и петстотин.

-Правилно!

Един самолет „Чесна-182" летеше в посока към нас, в коридора на 1000 фута над нашата височина.

- Виждаш ли там? Този самолет лети на височина 4500 фуга в противоположна посока. Има определени правила, които следваме, за да не летим твърде близо един до друг. Въпреки това, посочвай ми всеки самолет, който'виждаш, дори ако си сигурна, че и аз също го виж­дам. Ние винаги се стараем да гледаме наоколо, тъй че да виждаме и да бъдем виждани от останалите. Имаме светлинни сигнали на горната част на опашката и среда­та на корпуса, за да могат останалите самолети да ни виждат.

Тя кимна с глава и затърси с очи за самолети наоко­ло. Въздухът беше спокоен като млечно езеро - ако не беше шумът на двигателя, спокойно бихме могли да си представим, че сме в нискоскоростна космическа капсу­ла, която преминава покрай планетата Земя. Протегнах ръка и настроих тримера на контролното табло. Колко­то с по-висока скорост лети един самолет, толкова пове­че се нуждае да се настройва тримерът, за да не се изди­га носът му и да не получава по-голяма височина.

- Искаш ли ти да го управляваш малко? Тя се дръпна, сякаш ей сега щях да й връча управле­нието на машината.

- Не, уки, благодаря. Не зная как да управлявам.

- Самолетът си лети сам. Пилотът само го насочва в каква посока да лети. Съвсем внимателно и леко. Сло­жи ръка на кормилото пред теб, съвсем леко, само с па­леца и два пръста. Точно така, обещавам ти, че няма да допусна да направиш нищо не както трябва.

Тя съвсем плахо докосна с пръсти кормилото, сякаш това беше някакъв метален капан, поставен там, за да притисне ръката й.

- Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш съвсем лекичко кормилото от дясната страна. Тя ме изгледа доста колебливо.

- Хайде, продължавай. Повярвай ми, че самолетът обича това. Натисни леко надясно. 5

Колелото се смъкна половин инч от нейното докос-ване и, разбира се, Майърс бавно започна да обръща надясно. Тя притаи дъх.

- А сега натисни лявата страна на колелото, Тя направи каквото и казах така, сякаш осъществя­ваше физически експеримент, чийто резултат бе съвър­шено неизвестен. Двете крила се уравновесиха и тя ми се усмихна като щастлив откривател.

- А сега се опитай да дръпнеш малко назад корми­лото, само на половин инч...

Когато летището на Сан Диего се показа на хори­зонта, тя бе към края на първия си урок по летене и мо­жеше да посочва самолети, които изглеждаха като пра­шинки на петнайсет мили разстояние. Очите й бяха съ­що толкова наблюдателни, колкото и красиви; беше го­лямо удоволствие да се лети с нея.

- От тебе може да излезе много добър пилот, ако ре­шиш да се заемеш с това. Ти се отнасяш нежно със само­лета. Повечето хора, когато опитват за първи път, дори и да им се каже да бъдат внимателни, натискат силно кормилото и горкият самолет започва да се тресе и нак­ланя на разни страни..., Ако бях на мястото на самолета, за мене щеше да бъде щастие ти да ме управляваш.

Тя ме изгледа продължително с крайчеца на очите си, след което продължи да наблюдава дали се задават други самолети, докато ние бавно свърнахме по посока на Сан Диего.

Когато отново бяхме в нейния дом в Лос Анджелис същата вечер, след като и на връщане летяхме толкова леко, както и сутринта, тя просто рухна в леглото.

- - Ще ти открия една тайна, уки - промълви тя.

- Разбира се, каква е тя?

- Изпитвам ужасен страх от това да летя! УЖА­СЕН!! Особено от малки самолети. До днес, ако някой би опрял дуло в слепоочието ми и ми кажеше: „Или вли­зай в този малък самолет, или ще натисна спусъка", аз бих му отвърнала: „Натискай спусъка!" Направо ми изг­лежда невероятно онова, което направих днес. Бях упла­шена до смърт и все пак го направих.

- Какво? Нима е възможно? Уплашена ли си била? Но защо не ми каза? Можехме да пътуваме с Банта...

Не беше за вярване. Една жена, която значеше тол­кова много за мен, да се страхува от самолети?

- Защото щеше да ме намразиш за това - отвърна тя.

- Да те намразя ли! Щях да реша, че си глупачка, но нямаше да те намразя. Много хора не изпитват удоволс­твие от летенето.

- Не става дума за това дали изпитвам удоволствие - каза тя. - Аз просто не мога да издържам да летя! До­ри когато става дума за голям пътнически самолет. Аз пътувам със самолет само когато това абсолютно се на­лага, и то в най-големите самолети. Влизам вътре, ся­дам, хващам се здраво за страничните облегалки на сто­ла и с всички сили се старая да не се разплача. И то още преди самолетът да е запалил!

Аз нежно я прегърнах.

- Миличката ми! И да не ми кажеш нито дума. Зна­чи преа цялото време, докато си пътувала с „Майърс", ти се е струвало, че текат последните минути на живота ти, така ли?

Тя кимна, заровила глава в рамото ми.

- Какво невероятно храбро момиче си ти! Тя пак кимна.

- Но ето че всичко свърши! Страхът отмина и отсе­га нататък, където и да трябва да заминем, винаги ще ле­тим със самолет. Ти ще се научиш да летиш и ще си имаш свой мъничък самолет...

Тя все кимаше, докато казах: „отсега нататък, докъ­дето и да трябва да заминем". При тези думи тя преста­на да кима с глава, отскубна се от прегръдката ми и ме погледна с разширени очи, изпълнени с огромна тъга. Брадичката й трепереше. Ние и двамата се превихме от смях.

- Но, Ричард, това е сериозно! Не се шегувам! За ме­не няма нищо по-страшно на света от това да летя! Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард...

Аз отидох до кухнята и отворих хладилника, откъде­то извадих сладолед и карамел.

- Трябва да отпразнуваме случая - заявих аз, за да прикрия своето объркване от думите й: „Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард". За да преодо­лее човек подобен страх от летене, се искаше такова доверие и привързаност, което е силно като самата любов. А любовта е най-прекият път към разрухата.

Всеки път, когато някоя жена ми е казвала, че ме обича, е наближавал краят на нашата връзка. Дали щях да загубя и Лесли, тази своя прекрасна приятелка, в ог­нения вихър на ревнивото обсебване? Тя не бе и споме­навала думата любов, а аз никога нямаше да й я кажа, дори и след хиляда години.

Бях предупреждавал стотици пъти аудиторията: „Каже ли ви някой, че е влюбен във вас, отваряйте си очите!" Но нямаше защо да слушат какво аз им говорех. Всеки сам беше свидетел на това в собствения си живот: родители малтретират децата си, докато им крещят, че ги обичат; съпрузи си разменят убийствени реплики, направо си забождат ножове с аргументи, докато в също­то време се обичат. Постоянни предателства, вечни неу­важения на един човек от друг, съпътствани с претенци­ите за любов. От такава любов по-добре светът да бъде освободен. Защо една толкова богата дума да бъде раз­пъвана на дървото на задълженията, разкъсвана под трънения венец на дълга, задушавана от лицемерие, потъпк­вана от навика? След думата „Бог" „Любов" е следваща­та дума, с която най-много се злоупотребява във всеки език. Най-висша форма на взаимно зачитане, която е достъпна на човешките същества, това е приятелството, а когато се намеси любовта, приятелството умира.

Сипах й порция течен карамел. Сигурно тя не е има­ла предвид любов. „Сега поне знаеш какво изпитвам" го­вореше за доверие и зачитане, за онези върховни състоя­ния, до които приятелите могат да се домогнат. Не може да е имала предвид любов, моля се да не е! Как не искам да я загубя!

Меки, сияйни зелени светлини, разбудени от яхтата, която се плъзгаше по мастиленотъмните води - те прос­ветваха и се въртяха във вихъра на брилянтни водовър­тежи, просветваха мигом, след което отново угасваха.

Плувах надолу покрай западното крайбрежие на Флорида, спускайки се на юг от нос Санибел към Киските острови. Обърнах яхтата леко вдясно по посока на съзвездие Врана, което приличаше на звездна платноходка. Яхтата беше твърде малка, за да пътува по-бързо.

Духаше лек североизточен вятър.

Питах се дали в тези води се срещат акули? Не ми се ще да се озова зад борда - помислих си аз автоматично, но после се замислих по-сериозно: дали пък би било чак толкова лошо?

Какво ли е да се удавиш? Хора, които са се давили, но са успели да се спасят, твърдят, че усещането не е чак толкова неприятно; човек се чувства някак омиротворен след известно време. Мнозина хора са се докосвали до смъртта, но са успели да оживеят. Умирането е най-прекрасният миг в живота, твърдят те, и никога повече не изпитват страх от смъртта.

За какво ли трябваше да горят бордовите светлини, когато тук съм съвсем сам? Това само изчерпва батери­ите и е напразно губене на енергия.

Трийсет и един фута е най-подходящият размер за една яхта. Ако е по-голяма, ще има нужда от екипаж. А толкова е хубаво да пътуваш сам, без никакъв екипаж.

Сам, сам, сам... В значителна част от своя живот чо­век прекарва сам. Лесли е напълно права, като твърди, че я държа на дистанция..

- Аз държа на дистанция всички, уки! Това не е, защото си ти, а защото не допускам никой прекале­но близо до себе си. Не желая да се привързвам към никого.

-Защо? - в гласа й се долавяше раздразнение. И това се случваше все по-често. Понякога съвсем неочаквано разговорът ни прехвърляше някакви граници и тя ми се сърдеше и за най-дребното нещо. - Какво толкова лошо има да се привържеш към ня­кого?

Това, че мога да възложа прекалено големи на­дежди на даден човек и след това да ги загубя всич­ките. Мисля си, че я познавам, след което откривам, че тя е съвършено различен човек и се налага отно­во да преразгледам всички свои ценности и отново да стигна до извода, че не мога да познавам никого освен себе си, а това ме прави твърде несигурен. Единственото, в което мога да съм сигурен, що се отнася до другите хора, това е, че те са верни на се­бе си и ако изпадат в гняв от време на време, най-добре е за мен да се отдръпна, за да не бъда унищо­жен. Не е ли очевидно това, ясно като бял ден?

- Защото в такъв случай губя своята независи­мост—отвърнах аз.

Тя бе извърнала глава и внимателно ме наблю­даваше.

- Тази ли е върховната истина, до която си стиг­нал?

В някои моменти, помислих си, човек се чувст­ва доста неудобно, когато някой му чете мислите.

- Мисля, че вече ми е време да се отдръпна за малко и да остана сам със себе си.

- Изплю камъчето - възкликна тя. - Бягай! Свободен си да го направиш. Ти и без това не си тук, въпреки че присъстваш. Чувствам липсата ти. Ма­кар че стоиш пред мен, ти ми липсваш!

- Лесли, не зная какво да направя. Струва ми се, че е време да се оттегля. И без това трябва да отида с яхта до Киуест. Налага се да видя как се развиват нещата във Флорида.

Тя се намръщи.

- Нали казваше, че никога не си могъл да оста­неш с една жена повече от три дни, че се побъркваш от досада? Ние с теб прекарахме заедно месеци и аз плачех, когато се разделяме! И двамата бяхме по-щастливи от всякога! Какво се е случило, какво се промени?

Съзвездие Врана леко се бе отклонило встрани от мачтата и аз леко завъртях кормилото, за да оправя нап­равлението на яхтата. Ако обаче държа това направле­ние през цялата нощ, помислих си, призори ще се окажа край бреговете на Юкатан, а не на път към Киуест. Следвай неизменно една и съща звезда и ще се окаже не само че си се отклонил от пътя, но и че си се загубил.

По дяволите, Врано. И ти ли си на нейна страна? С такива усилия съм си изработил тази идеална система, този превъзходен модел на съвършената жена - и всичко вървеше съвсем добре, докато се намеси Лесли и започ­на да задава въпроси, за които не се осмелявам дори да мисля, още по-малко пък да им отговоря. Разбира се, че аз искам да ви обичам, госпожо, но какво ще направите вие от ваша страна, ако се влюбя?

Как ли бих се почувствал, ако бъда изхвърлен зад борда сега? Малки вълнички зелена фосфоресцираща светлина сред океана; в следващия миг огромната яхта ще бъде над мен, а в по-следващия ще е отплувала далеч й след минута всичко отново ще бъде потънало в мрак. И светлата пътека след нея ще е изчезнала.

Ще заплувам към сушата, това е всичко, което ще направя. Няма повече от десет мили до брега, а ако ли не мога да плувам десет мили в топла вода, значи си заслу­жавам да се удавя.

Ами ако съм на хиляда мили далеч от брега? Тога­ва как ще се чувствам, ако се озова изхвърлен зад борда?

Някой ден, Ричард, помислих си, може би ще се на­учиш да контролираш тъпия си ум. Имах чувството, че момчето се обръща към странстващия пилот, кацнал насред полето:

- Господине, ами какво ще стане, ако моторът откаже да работи?

- Ще се спусна и ще се приземя, приятелю! То­зи самолет се спуска лесно и може да се приземи, до­ри ако моторът откаже.

- Ами какво ще направиш, ако ти изпаднат кри­лете?

- Ако крилете ми изпаднат, ще трябва да скоча с парашут.

- Ами ако парашутът не се отвори?

- Ще се опитам да скоча върху купа сено.

- Ами ако навсякъде е само камънак?

Тези деца са едни малки дяволчета. И аз бях същи­ят. И досега съм си такъв: „Ами ако съм на хиляда мили далеч от брега?" Толкова съм любопитен, детето в мен иска да се втурне и открие какво има от другата страна на смъртта още в този миг. Няма да чака дълго, и на то­ва ще му дойде времето. Направил съм каквото съм имал да направя, написал съм си книгите, но може би още има някой и друг урок да науча, преди да премина оттатък.

Как да обичам една жена например. Ричард, пом­ниш ли, когато се отказа от работата на пътуващ пилот, за да търсиш своята истинска любов, своята сродна ду­ша, своята върховна приятелка в милиони превъплъще­ния? Това ми се струваше толкова отдавна. Дали всичко, което бях научил за любовта, може да се окаже погреш­но? Дали наистина не съществува една-единствена жена, предназначена за мен на този свят?

Надигна се вятър и яхтата се отклони. Аз се отказах да следвам Враната и с помощта на компаса се насочих към Киуест.

Защо ли толкова много летци обичат също да карат яхти? Самолетите създават чувство за свобода в прост­ранството, яхтите пък внушават усещане за свобода във времето. Работата не е в самото средство, а в онази разкрепостеност, която то олицетворява. Не е големият са­молет, който ни привлича, а скоростта, с която се дви­жим, чувството за могъщество от това, че можем да кон­тролираме полета. Не лодката с опънати платна, а вятъ­рът, приключението, онази действена чистота на живо­та, която изисква морето, която небето изисква. Без ни­какви външни задръжки. Можеш да си плуваш с яхта го­дини наред, ако искаш.

На яхтите е подвластно времето. Самолетът може да лети не повече от известно количество часове. Никой още не е изобретил самолет, който да обладава такава свобода във времето, както една яхта.

Общувайки с жените, аз успявах да съхраня своята свобода; защо да не мога да го направя с Лесли? Те не ме критикуваха, задето съм дистанциран, задето си тръгвам, когато ми се ще; а тя с какво право го правеше? Нима не знае? Ако се задържим малко по-дълго заедно, дори и учтивостта изчезва... Хората се отнасят по-вежливо към непознати, отколкото към собствените си мъже или же­ни! Двама души, привързани един към друг като гладни кучета, които се борят за всеки залък. Виж ни нас, дори и нас. Ти си позволяваш да ми повишаваш тон! Та аз не съм дошъл в твоя живот, за да те ядосвам. Ако не ти ха­ресвам такъв, какъвто съм, направо ми кажи и ще изчез­на! Дългото съвместно съжителство, това означава ве­риги, задължения и отговорности. Никаква радост, ни­какви приключения, никаква благодарност!

Минаваха часовете на нощта и на хоризонта на юг се появиха първите бледи светлини. Това не беше изгре­вът, а уличните лампи на Киуест, които хвърляха своите отражения през мъглата високо в небето.

Плаването е, общо взето, доста бавно, мислех си аз. Ако внезапно промениш намеренията си, ако решиш, че не желаеш да бъдеш където си, със самолета това лесно може да се постигне; можеш да изминеш огромен път за доста кратко време. Когато си с яхта обаче, дори и да промениш намерението си, няма да можеш дори да акос­тираш и да слезеш! Не можеш да се спуснеш, ако си мно­го високо, не можеш да се издигнеш, ако си прекалено ниско. Яхтите винаги са все на една и съща надморска височина. Никаква промяна. Тягостно. Промяната озна­чава приключение, независимо дали става дума за яхти или жени. Та какво друго е приключението - ако не про­мяна?

В приятелството ни с Лесли имаше установени Пра­вила: пълна равнопоставеност и неприкосновеност, сво­бода, взаимно уважение и внимание, при което никой ня­ма претенции над другия. И тези правила се отнасяха и за двамата. Ако те вече не й харесват, би трябвало да ми каже. Цялата тази връзка започва да става прекалено се­риозна.

В такъв момент тя сигурно би казала: Нима в твоя живот, Ричард Бах, няма място за нищо повече от прави­ла?

Щеше ми се да мога да кажа „не" и просто да си оти­да.

Щеше ми се да мога да поговоря с нея по този въп­рос сега.

Щеше ми се яхтите да можеха да се движат по-бър­зо, да можеха да летят.

Жалък, нещастен свят. Изпращаме хора на Луната, а не можем да измислим яхти, които понякога да летят.

- Готов ли си да тръгваме? - пита отново тя.

Облечена е в светлокехлибарен костюм, с шалче от златиста коприна около шията; косата й е добре прибра­на, като за делова среща.

- Разбира се - отвърнах.

Колко странно. Тя е тази, която ме извлича изпод отломките на рухналата ми империя, тя върши работата на всичките провалили се служители, които бях наел.

Стен запази хладнокръвие до края и каза, че съжа­лява, задето съм загубил толкова пари. Така ставало по­някога - пазарът просто се обръщал срещу теб.

Данъчният адвокат на Стен се извини, че не е обър­нал внимание на крайния срок на предупреждението от данъчните служби. Каза, че не било справедливо. Той бил закъснял само две седмици с молбата си за удължа­ване на срока и те отказали да я удовлетворят. Иначе той можел да им докаже, че аз не им дължа дори и цент.

Хари, бизнесмениджърът, се усмихна и каза, че проблемът, който са ми създали данъчните служби, бил срам за тях. На него също му било неприятно и затова се постарал да скрие този проблем от мене, докато може. Междувременно каза, че би желал едномесечно обезще­тение при прекъсване на договора с мен.

Ако не беше Лесли, с мен бе свършено. Изпитвах крайно отвращение от пари, данъци, налози, сметки и всякакви счетоводни книжа. Всяка хартийка с числа, на­писани на нея, ми се щеше мигом да се превърне на пар­ченца.

- Сбогом - каза тя, когато аз влязох в колата. Сбогом ли?

- Ти отново не си тук, Ричард. Сбогом.

- Съжалявам - казах аз. - Не мислиш ли, че трябва да поискам гражданство в Антарктида?

- Още не - отвърна тя. - След срещата може. Освен ако не се явиш с един милион долара плюс заинтересова­ност.

- Нищо не разбирам! Та как е възможно да дължа такава сума за данъци?

- Може и да не я дължиш - каза тя, - но крайният срок е просрочен, тъй че вече е късно да се доказва как­вото и да било. По дяволите, като си помисля, и побесня­вам! Как ми се иска да бях с тебе, преди да е станало твърде късно. Та те са можели поне да те информират!

- Аз някак си предчувствах това, уки - казах аз. - Не­що в мен като че ли искаше да се сложи край на всичко това. Всичко вървеше не както трябва. Не ми носеше ни­какво щастие.

- Изненадана съм, че разбираш това.

Ричард! - помислих си аз. Но ти съвсем не разбираш това! Разбира се, че то ти носеше щастие! Спомни си за всички самолети, които имаше и продължаваш да имаш. Ами съвършената жена? Разбира се, че беше щастлив.

Каква лъжа. Империята рухна, парите се разлетяха като тапети, залепени от аматьори, сред които аз самият бях най-безнадеждният. Бях вкусил от живота на тази империя и той не се бе оказал нищо повече от пухче от разбит крем с лъжица подсладен арсен за аромат. И ето че отровата бе започнала да действа.

- Не е било задължително това да се случи - каза тя. - Щеше да постъпиш много по-добре, ако не беше нае­мал никого и ако беше си останал такъв, какъвто си.

- Аз такъв си и останах, имах повече играчки, но не съм се променил. Онзи, който бях преди, едва ли би се за­нимавал със счетоводство.

- Хм - отрони тя.

Настанихме се около бюрото на Джон Маркър, ад­воката, когото Лесли бе наела, докато аз бях в Испания. Предложиха ни чаши горещ шоколад, сякаш са знаели, че ни предстои дълъг разговор. Лесли отвори куфарчето си и извади своите бележки, но адвокатът се обърна към мен.

- Доколкото разбирам, проблемът ви се свежда до това, че загубите ви на капитал се свеждат до повече от обичайния ви доход, така ли е? - попита той.

- Проблемът е, че бях наел един финансов специа­лист, който разбираше от парични дела по-малко от мен, което означава по-малко от нула - започнах да обяснявам аз. - Той се зае да инвестира пари, които не бяха само ня­какви си цифри, изписани на хартия, а пари с реално пок­ритие и те се разлетяха като прашинки на пазара. Данъч­ните служби обаче нямат графа за подобно разлитане на своите данъчни квитанции. Смятам, че, общо взето, в то­ва се състои проблемът. Ако трябва да бъда честен, не зная какво е направил точно онзи човек. Надявах се, че вие можете да ми дадете отговор на всичко това, вместо да поставяте въпроси. Нали в края на краищата съм ви наел, защото се предполага, че сте специалист...

Маркарт започваше да ме гледа все по-подозрител­но и отпиваше от кафето си, надигнал очи над чашата, сякаш се надяваше, че тя може да го защити от налудни­чавите приказки на клиента срещу него.

Тук се намеси Лесли и аз с мисълта си долових как ми казва наум да седя и да мълча и, доколкото мога, да съхраня спокойствие.

- Както разбирам - каза тя, - загубата е вече факт. Данъчният адвокат на Ричард, нает от финансовия му мениджър, не е отговорил своевременно на данъчните служби. Правителството е приело този факт като отказ да плати. Затова сега му налага глоба от един милион до­лара. Ричард не притежава милион долара в брой, които да може да плати веднага. Ето защо въпросът се поставя така: възможно ли е да се направи разсрочване на пла­щанията? Може ли той да направи една начална вноска и да се ангажира, че останалото ще изплати чрез авоари? Дали ще му дадат време да направи това?

Адвокатът се обърна към Лесли с явно облекчение.

- Не виждам причина да бъде невъзможно. В подоб­ни случаи доста често се постъпва така; нарича се комп­ромисно предложение. Донесохте ли данните, от които се интересувах?

Аз я гледах и се възхищавах на това колко сигурна се чувства в една адвокатска кантора.

Тя сложи изписаните листове на бюрото.

- Ето наличните пари в момента, а това е имущест­вото, което подлежи на разпродажба. А тук е проектът за доходите му през следващите пет години - каза тя. -Вижда се, че той ще може да изплати цялата сума за две, най-много за три години.