Мост през вечността

- Това е за вдъхновение - поправи ме тя. - За разсей­ване имам друга музика.

Играхме в продължение на половин час една още от първия ход доста оспорвана игра. Тя наскоро бе препре­чела „Нови идеи за начални ходове в шаха", което щеше да ме доведе до пълен провал, ако аз на свой ред не бях прочел „Хитроумни ходове в шахматната игра" само пре­ди два дни. Играта клонеше към равен резултат, но един блестящ ход от моя страна наклони везните в моя полза.

Доколкото виждах, тя имаше само един ход, който можеше да я спаси. Единственият й шанс бе да мести пешката, за да затвори полето, около което бях изградил сложната си нападателна стратегия. Ако беше затворен този квадрат, всичките ми усилия щяха да пропаднат.

Онази част от мен, която гледаше сериозно на шах­мата, се надяваше тя да забележи този ход и да осуети плановете ми, като ме принуди, да се боря за оцеляване, въплътено в дървените фигурки (аз играя най-добре, ко­гато съм изправен до стената). Не знаех как щях да се из­мъкна, ако тя успееше да възпрепятства моя замисъл.

Онази част от мен, която знаеше, че това е просто игра, се надяваше Лесли да не забележи спасителния за нея ход, защото моят замисъл бе толкова красив и еле­гантен, че ми се искаше да го осъществя. Щях да й взема царицата и след пет хода да направя мат.

Притворих очи, докато тя размишляваше над шах­матната дъска, после ги отворих и изведнъж ме споходи удивителна мисъл.

Ето я нея, седнала на масата отсреща, а прозорецът искри от цветове. Отвъд се виждат късните следобедни проблясъци на Лос Анджелис, последните лъчи на този юнски ден потъват в морето. Сред всички тези проблясъ­ци и светлини се откроява силуетът на Лесли, потънала в размисъл над шахматната дъска, сякаш сърна, предуп­редена за опасност. Очертанията й постепенно се стопя­ват в припадащия мрак на вечерта. Колко нежна, колко топла представа, мислех си аз. Откъде ли идваше тя, кой я беше породил? ,

Думите ме връхлитат и аз вадя писалката и бележника си, преди идеята да е изчезнала.

Аз много бързо записах това в сумрака. После отно­во затворих очи, за да го изпробвам още веднъж: Аз съм вълшебник... и бавно отворих очи.

Опряла лакти на масата и облегнала лицето си на дланите, Лесли Париш седеше срещу мен с широко отво­рени очи и гледаше право в моите.

- Какво написа, уки? - попита тя. Аз й го прочетох.

- Това е кратък ритуал - поясних аз, - чрез който можем да си напомним кой дава представлението. Тя реши да опита;

- „Аз съм вълшебница" - когато отвори очите си, тя се усмихна. - Сега ли ти хрумна това? Аз кимнах.

- Значи аз съм те създала? - удивляваше се тя. - Аз съм те повикала на сцената? Както и филмите? Сладоле­дите, шахматните игри, разговорите?

Аз кимнах отново.

- Така е, не мислиш ли? Ти си породила мен такъв, какъвто ме познаваш. Никой друг на света не познава този Ричард, който присъства в твоя живот. Никой друг не познава Лесли, каквато е тя за мен.

- Това е хубава мисъл. Ще ми кажеш ли и други не­ща, които си записвал, ако не ти се струва нетактично такова желание?

Аз запалих лампата.

- Радвам се, че разбираш, че тези размисли са нещо много лично...

Казах това между другото, но беше самата истина. Дали тя съзнаваше, че това изгражда още един мост ни доверие помежду ни: първо, че при цялото зачитане на моята лична неприкосновеност бе поискала да й прочета записките си, а второ, че аз се бях съгласил да й ги про­чета. Струва ми се, че много добре го съзнаваше.

- Тук имам някои възможни заглавия на книги - ка­зах аз. - „Проскубани пера: обвинението на една птица". А ето и едно заглавие, върху което могат да се напишат пет тома - „Кое вкарва длъжниците в дълг?".

Обърнах страницата, отминах един списък с продук­ти, обърнах друга страница.

- „Когато се обърнем към миналото, разбираме, че времето е изтекло мигновено. Времето е нетрайно и на никого не му стига! НЕЩО проправя мост през времето - какво? Какво? Какво?" Това е недовършена наброска...

- „Най-добрият начин да се отплатиш за един кра­сив момент е да му се насладиш".

- „Единственото, което може да унищожи мечти­те, е компромисът".

- „Защо не си представим, че сме напълно разумни същества? Как ли щяхме да живеем, ако бяхме съвърше­но духовни¹^"

Стигнах първата страница на бележките си от този месец.

- „По какъв начин да спасим китовете? КАТО ГИ ИЗКУПИМ! Ако изкупим всички китове и ги направим американски граждани или пък френски, австралийски или японски, никоя страна на света няма да посмее да вдигне ръка срещу тях!"

Вдигнах очи от бележките си и погледнах към нея.

- Дотук завършвам за този месец.

- Защо трябва да ги изкупуваме? - попита тя.

- Още не съм разработил подробностите на този план. Всеки кит ще бъде под знамето на страната, на ко­ято принадлежи. Ще притежава нещо като гигантски паспорт - разбира се, водоустойчив. Парите от продаж­бата на гражданството на всеки кит ще постъпват в не­що като китовъден фонд. Това може да се окаже успеш­на инициатива.

- А по-нататък?

- Ще ги пуснат на воля да живеят своя живот, да развъждат малки китчета... Тя се разсмя.

- Имах предвид твоите бележки.

- Ааа. В края на всеки месец ги изчитам и се опит­вам да установя какво мога да науча от тях, какво имат да ми кажат. Някои могат да се разгърнат в разказ или книга, други - не. Бележките са в доста неустойчиво със­тояние.

- А бележките, които прочете тази вечер, какво ид­ват да ти кажат?

- Още не знам. Някои от тях ме навеждат на мисъл­та, че може би тази планета не е нашият истински дом. Никога ли не ти се е случвало да се чувстваш като турист на тази земя? Вървиш си по улицата и изведнъж всичко наоколо започва да ти се струва като някаква пощенска картичка? Виж ти, как хората живеят тук, в големи квадратни кутии, които наричат къщи, за да се подслоняват от „дъжда" и „снега", с дупки по стените, за да могат да виждат навън. Движат се в по-малки кутийки, боядисани в различни цветове, с колела отстрани. Те се нуждаят от тази кутиечна култура, защото всеки възп­риема себе си като затворен в кутия, наречена „тяло", с ръце, крака и пръсти, с които да държат моливи и инст­рументи. Те владеят езици, защото са забравили как да общуват помежду си, имат очи, защото са забравили да виждат. Странна малка планета. Приятно ми бе да те посетя. Скоро се връщам у дома. Случвало ли ти се е ня­кога да се чувстваш така?

- От време на време, макар и с леки вариации - от­върна тя.

- Искаш ли нещо от кухнята? -попитах аз. - Слад­киши или друго нещо?

- Не, благодаря.

Станах, намерих тавата със сладкишите и подредих в две чинии шоколадови сладки за всеки от нас.

- Мляко искаш ли?

- Не, благодаря.

Занесох сладкишите и млякото на масата.

- За мен бележките са едно припомняне. Те ми пома­гат да си спомня, че съм турист на тази земя, напомнят ми за странните порядки тук и колко много съм се при­вързал към това място, В такива случаи мога почти да си припомня откъде съм дошъл. Има един магнит, който ни привлича, и то въпреки всички ограждения, които очер­тават границите на този свят. Аз имам странното усеща­не, че ние произхождаме от другата страна на оградата.

Лесли имаше въпроси във връзка с това, както и от­говори, за които не бях и подозирал. Тя имаше толкова реална представа от това какъв би трябвало да бъде све­тът, че аз бях сигурен, че го познаваше от някакво пара­лелно измерение. И двамата бяхме погълнати от тази идея и не усетихме как минава времето.

Взех един шоколадов сладкиш, представих си го то­пъл и започнах да ям. Лесли се бе облегнала назад със за­интригувана усмивка - тя явно бе наистина увлечена от размислите, които за мен бяха толкова важни.

- Говорили ли сме някога за писателската работа? -попитах аз.

-Не.

Тя най-сетне си взе един сладкиш, не можа да устои на любимите си лакомства.

Колко е странно, мислех си аз, че ми се иска да й го­воря за себе си!

- Да. Когато бях дете, навсякъде у дома имаше кни­ги. Когато се научих да пълзя, виждах книгите на равни­щето на носа си. Когато вече можех да стоя на краката си, забелязах книгите, които бяха по-високо, отколкото можех да стигна. Това бяха книги на немски, латински, еврейски, гръцки, английски, испански.

- Баща ми беше свещеник, израснал в Уисконсин. От детството си говорел немски, научил английски, когато бил на, шест години, и изучил всички библейски езици, ко­ито ползва и до днес. Майка ми бе работила дълги години в Пуерто Рико. Татко ми четеше приказки на немски и ми ги превеждаше; майка ми ми говореше на испански още преди да мога да я разбирам. Тъй че словото бе естествената среда, в която израснах. И това бе наистина вълнува­що! Обичам да разгръщам книгите в началото. Писатели­те създават своите книги, както човек създава своя живот. Писателят може да накара героя си да преживее-едно или друго, за да предаде някакво познание за света. И аз си за­давах въпроса: изправен пред празната първа страница, как подхожда той? С какво успява да увлече моята мисъл и дух? Дали ме обича или презира, а може би съм му на­пълно безразличен? Установих, че някои писатели са съ­щинска'отрова, други - животворен балсам.

- После постъпих в гимназията, намразих английс­ката граматика. Изпитвах такава досада от Нея, че ми се е случвало да се прозея седемдесет пъти в час, който тра­еше едва петдесет минути, и се налагаше да си удрям ша­мари, за да се пробудя. Настъпи последната ми година в гимназията „Удроу Уилсън" в Лонг Бийч, Калифорния. Избрах творческо писане, за да се измъкна от мъчител­ните часове по английска литература. Това беше шести час, провеждаше се в четиристотин и десета стая.

Тя отмести стола си от масата за шах, погълната от разказа ми.

- Преподаваше ни Джон Гартнър, треньорът по фут­бол. Но Джон Гартнър, Лесли, бе също така и писател! Истински, жив писател. Пишеше разкази и статии за различни списания и книги за юноши: „Рок Тейлър -футболният треньор", „Рок Тейлър - бейзболният треньор". Приличаше на мечка - висок близо два метра, с ей такива ръчища. Беше строг и справедлив, понякога забавен, понякога зъл, но ние знаехме, че обича работа­та си и нас също.

-Съвсем неочаквано в окото ми бликна сълза и аз бързо я изтрих. Толкова странно ми се стори това. От­давна не бях си спомнял за големия Джон Гартнър... Ве­че десет години, откакто бе починал, а ето че при споме­на за него някаква буца заседна на гърлото ми. Бързо продължих да разказвам, като се надявах да не е забеля­зала моментната ми слабост.

- Е, момчета - обърна се той към нас първия ден. -Много добре зная, че сте тук, за да се измъкнете от анг­лийската литература.

По класа премина вълна от виновен шепот и всички гледаха някак си да извърнат поглед встрани.

- Длъжен съм да ви предупредя, че може да се надя­вате на оценка А в бележника само ако ми покажете чек от ваша авторска публикация през семестъра.

Надигнаха се протести, въздишки, охкания и викове:

- Но, господин Гартнър, това никак не е честно, ние сме обикновени ученици, как така ще трябва да публику­ваме разказите си - никак не е честно, господин Гартнър.

Той направо изръмжа, за да ни накара да млъкнем.

- Е, и Б никак не е лоша оценка. Б е оценка над сред­ното. Значи ще бъдете оценени над средното равнище, ако сте написали нещо хубаво, макар и да не сте го пуб­ликували. Но А - това е отличен. Нали ще се съгласите, че да публикувате, е нещо чудесно и значи, че сте си зас­лужили отличната оценка?

Аз взех предпоследния сладкиш от чинията.

- Дали не те занимавам с неща, които не те интере­суват? - попитах аз. - Кажи ми честно.

- Ако поискам да спреш, ще ти кажа - отвърна тя. -А дотогава разказвай, може ли?

- Добре. По онова време аз бях страхотен бележкар. Все исках да получавам високи оценки.

Тя се усмихна, спомняйки си вероятно за своите бе­лежници,

- Започнах да пиша много и да изпращам статии и разкази по вестници и списания и точно преди края на семестъра изпратих един разказ в неделния брой на Лонг Бийч прес телеграм. Това беше разказ за един клуб на любители астрономи: „Те познаваха Лунния човек". И представи си каква изненада! Връщам се от училище, да­вам храна на кучето, а майка ми поднася плик от Прес телеграм! Направо се вцепених! Отварям го, целият раз­треперан, жадно поглъщам всяка дума, започвам да го чета пак отначало. Разказът ми бе приет за публикуване! Изпращаха ми и чек за двайсет и пет долара! Не мога да спя, не мога да дочакам да дойде време за училище. Най-сетне училището започва, идва шестият час и аз патетич­но приближавам до катедрата: „Ето ви и чека, господин Гартнър!" А лицето му... то така просия и той така силно разтърси ръката ми, че цял час след това не можах да я мръдна. Обяви пред целия клас, че са приели за публи­куване един разказ на Дик Бах, така че на мене направо ми пораснаха крилца. Заслужих си „А" по творческо пи­сане и нямаше за какво повече да си правя труда. Пред­полагах, че всичко се е свършило с това.

Замислих се за онзи ден... Дали беше преди двайсет години или е било вчера? Какво става с времето в наше­то съзнание?

- Но не се е - каза тя.

- Какво не се е?

-Не се е свършило.

- Не. Джон Гартнър ни показа какво значи да бъ­деш писател. Работеше над някакъв роман за учители: „Плач през септември". Питам се дали го е завършил, преди да умре...

Отново буца заседна на гърлото ми. Помислих си, че най-добре е по-бързо да приключа с този разказ и да сме­ня темата. -

- Всяка седмица носеше по една глава от книгата, четеше я на глас и ни питаше как бихме искали да я на­пишем по-добре. Това беше първият му роман за възрас­тни. В него имаше любовна история и той силно се из­червяваше, когато четеше части от нея. Понякога се раз­смиваше и поклащаше глава по средата на някое изрече­ние, което смяташе за особено вярно и лирично, за да може един футболен треньор да го споделя с класа си по творческо писане. Когато трябваше да опише някоя же­на, за него настъпваха наистина минути на изпитание. Щом малко се отдалечеше от спорта и улицата, това вед­нага се забелязваше в писането му. Да разказва за жени, беше за него все едно да се движи по лед, който всеки мо­мент щеше да се пропука. И ние с радост то критикувах­ме. Казвахме му: „Господин Гартнър, тази дама не ни из­глежда толкова реална, колкото Рок Тейлър. Не можете ли да я накарате да оживее пред очите ни, а не просто да я описвате?" А той се превиваше от смях, бършеше се с носната кърпичка по челото и се съгласяваше, да, съгла­сяваше се. Защото Големия Джон вечно ни втълпяваше все това - удряше с юмрук по бюрото и заявяваше: „Не ОПИСВАЙ, а ПОКАЗВАЙ! Дай ПРИМЕР! СЛУЧКА!"

- Ти много го обичаше, нали?

Аз тайничко избърсах още една сълза.

- О... той наистина беше добър учител, един малък уки.

- Но щом си го обичал, защо просто не кажеш, че си го обичал? Нима има нещо лошо в това?

- Обикновено не мисля по този начин. Наистина го обичах. Обичам го и сега.

И ето че без да зная как стана това, коленичих пред нея, обвих краката й с ръце, отпуснах глава на скута й и заплаках за един учител, за чиято смърт бях научил от пета ръка, без дори да ми мигне окото преди години.

Тя ме галеше по главата.

- Успокой се - говореше ми нежно, - успокой се. Той сигурно много се гордее с теб и с това, което пишеш. Сигурно и той те обича.

Какво странно усещане, мислех си аз. Значи така се чувства човек, когато плаче! Толкова отдавна се бях нау­чил да стискам зъби и да не давам израз на своята тъга, да я посрещам хладнокръвно. Кога ли бях плакал за после­ден път? Не можех да си спомня. Може би в деня, когато майка ми умря. Месец преди това бях постъпил като кур­сант в Авиационното училище и напуснах дома си, за да се обучавам във Военновъздушните сили. От деня, в който свързах своя живот с армията, започнах с всички сили да се стремя да се владея: Господин Бах, оттук нататък ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди. Защо да отда­вам чест на всички мухи и пеперуди? Ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди, защото те имат криле, а вие - не. Ей там, на прозореца, господин Бах, е кацнала пеперуда. Кръгом, господин Бах, марш на място, стой! С лице към нея! Равнис! Мирно! Отдай чест! Махнете тази усмивка от лицето си, господине. Стъпкайте усмивката, убийте ус­мивката. УБИЙТЕ Я! А сега я вземете, изнесете я на ули­цата и я погребете там. Може би си мислите, че се шегу­вам? Кой трябва да владее вашите емоции вместо вас, господин Бах? Ето, в това се състоеше цялото ми обуче­ние. Най-важното беше да се владеят емоциите.

Ами кой може да овладее моите емоции? Разбира се, че аз! Аз, рационалният. Аз, логичният. Аз, който мо­жех да анализирам всичко, да го преценявам, да решавам как да постъпвам, как да живея. Никога рационалният ми „Аз" не трябваше да допусне да се съобразява с емо­ционалния. Той трябваше да презира всичко по-низше, да не му позволява да вземе превес.

Всичко това до тази вечер, когато споделих част от миналото си с моята най-добра приятелка и сестра.

- Прости ми, Лесли - изправих се аз, бършейки ли­цето си. - Не мога да си обясня какво стана. Никога не съм си позволявал това. Наистина съжалявам.

- Какво не си си позволявал? Да тъгуваш за загуба­та на близък или да плачеш?

^ Да плача. Не съм плакал много отдавна.

- Бедничкият ми Ричард... Може би трябва по-често да си поплакваш.

- А, не, благодаря. Никак нямаше да се харесвам, ако плачех твърде често.

- Сигурно смяташ, че един мъж не трябва да плаче. Аз се върнах на стола си.

- Мъжете могат да си плачат колкото искат. Но аз самият не бих приел това за себе си.

- О! - възкликна тя.

Почувствах, че размишлява над думите ми и ги осъж­да. Кой може да те осъжда, задето владееш емоциите си? Може би една любяща жена> която знае повече от мене за света на чувствата и за това как да ги изразяваме. След минута, без да изрази гласно присъдата си, тя попита:

- И после?

- Това беше моята първа и последна година в шко­лата, която се оказа напълно пропиляна. Е, не съвсем. Записах се в курс по стрелба с лък и там срещнах Боб Кийч, моят инструктор по летене. Школата бе за мен на­пълно изгубено време, но уроците по летене промениха целия ми живот. Но след гимназията спрях да пиша, до­като не се уволних от Въздушните сили, ожених се и ус­танових, че не мога да се задържа на никаква постоянна работа. Направо полудявах от досада и напусках. Пред-; почитах да гладувам, вместо да живея по определена щампа, подчинявайки се на часовника два пъти на ден.

Тогава най-сетне разбрах на какво ни бе научил Джон Гартнър. Той ни бе показал какво означава да продадеш разказа си за публикуване! Години след като бе починал, аз проумях неговото послание към мен. Ако един гимназист може да отпечата свой разказ и да получи пари срещу то­ва, защо и възрастният да не може да го направи?

Говорех и не можех да се начудя сам на себе си. С никого не бях разговарял по такъв начин.

- И Така започнах да колекционирам откази, Про­дам някой и друг разказ, след което получа множество откази, докато писателската ми лодка съвсем затъне и започна да гладувам. После си намирах някоя работа - да разнасям писма, да правя бижута, да чертая, да пиша тех­ническа документация - и оставах на нея, докато не мо­жех повече да издържам. После се връщах към писането, продавах за печат някой и друг разказ, получавах откази, докато лодката потъне отново, намирах си друга рабо­та... И това се повтаряше непрекъснато. Всеки път писа­телската ми лодка потъваше все по-бавно, докато най-сетне успях някак си да свързвам двата края и повече не се обърнах назад. Ето, така станах писател.

В нейната чиния си стояха непокътнати почти всич­ки сладкиши, докато от моите бяха останали само трохи­те. Облизах си пръстите и една по една изядох и трохите. Без нищо да каже, докато ме слушаше, тя премести слад­кишите от своята чиния в моята и остави за себе си само един.

- Винаги съм искал да имам интересен живот, из­пълнен с приключения - продължих аз. - Но ми трябва­ше много време, преди да разбера, че само от мене зави­си дали ще направя живота си интересен. И така, започ­нах да върша онова, което ми се искаше, и да описвам преживяното в разкази и книги.

Тя ме слушаше с най-голямо внимание и ме изуча­ваше, сякаш бях човек, когото е познавала преди хиляда години.

Внезапно се почувствах виновен.

- Аз все говоря ли, говоря - прекъснах се. - Но как­во направи ти с мен? Винаги съм твърдял, че предпочи­там да слушам, отколкото да говоря, а ето че ти вече няма да ми повярваш.

- И двамата слушаме, и двамата говорим - каза тя.

- Хайде по-добре да си довършим играта -предло­жих аз, - Ти си на ход.

Бях забравил за елегантния си капан и ми беше нуж­но доста време, за да си го припомня. Тя също имаше нужда от време, за да прецени положението и да реши коя фигура да мести.

Не мести пешката, която единствено можеше да я спаси. Това едновременно ме натъжи и зарадва. Ето че щеше да види великолепния ми капан. И аз си мислех -това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по ка­къв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.

И все пак малко ми беше жал за нея. Местих царица­та и взех нейния кон, макар че тя го пазеше. Сега тя ще­ше да ми вземе царицата с една пешка. Е, вземи я, дявол такъв, и й се наслаждавай, докато не е станало късно...

Тя обаче не ми взе царицата. Вместо това само след миг офицерът й прелетя от единия ъгъл на шахматната дъска до другия и тя ме погледна с тъмносините си очи, за да види как ще реагирам.

- Мат - прошепна тя.

Аз останах като гръмнат. После съсредоточено ог­ледах онова, което бе направила, взех си бележника и из­писах цяла страница.

- Какво написа?

- Нещо много хубаво - отвърнах аз. -„ Това е позна­нието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба."

Тя се настани удобно на дивана, свали обувки и подгьна крака. Аз опънах моите на малката масичка, стара­ейки се да не изцапам стъклото.

Да виждаш как Лесли овладява конски латински, беше все едно да наблюдаваш как новак в карането на водни ски още от първия път се плъзга безупречно по водата. Веднага щом разбра принципа, тя започна да гово­ри безпогрешно. А аз като дете трябваше дълго да го ус­воявам за сметка на алгебрата.

- Еив, Леивслиив, разивбииврашив лиив каивквоив тиив казиввамив?

- Разив...бцивраив сеив, чеив... теив разивбиив... ра-мие! - отвърна тя.

- Ноив тоивваив еив Пуивхиивнорив, есивтесивтве-ивноив!

Колко бързо го усвои, какъв блестящ ум има тази жена! Единственият начин да бъдеш на нейното ниво е да познаваш нещо, напълно неизвестно за нея, да установиш нови правила на общуване или просто да се осланяш на интуицията си. Тази вечер аз рискувах да заложа на нея.

- Само като те гледам, мога със сигурност да твър­дя, че дълго си свирила на пиано, госпожице Париш. Достатъчно е да погледна тези пожълтели ноти на сона­тите на Бетовен, по които има бележки с молив. Нека отгатна... Може би от гимназията?

Тя поклати глава отрицателно!

- Преди това. Когато бях момиченце, си Изрязвах клавиатура от хартия, за да се уча на нея, защото нямах­ме пари за пиано. Още преди да проходя, както твърди майка ми, съм допълзяла до първото пиано, което съм видяла някога, и съм се опитала да свиря. Оттогава и до­сега музиката е всичко, което съм желала. Дълго обаче не можех да имам пиано. Родителите ми бяха разведени, майка ми се разболя и ние с брат ми известно време се подвизавахме от приют на приют.