Мост през вечността

Приятно беше да се отдадеш на удоволствието и да ' не търсиш някой, когото така и не можеш да намериш!

-Бих предпочел да не пушиш в къщата, Кати.

Тя остана изненадана и запалката й замръзна на сантиметър от цигарата.

- Но миналата нощ нямаше нищо против.

Аз оставих чиниите в умивалника, забърсах с гъбата кухненския плот. Вън вече беше топло, само няколко об­лачета дим щяха да се разнесат в утринния въздух. Има­ше разсеяна облачност на шест хиляди фута височина, видимост петнайсет мили с лека мъглица. Пълно безвет­рие.

Тя бе все така привлекателна, както и вчера. Щеше ми се да я опозная по-добре. Дали цигарите щяха да ме разделят с тази жена, с която се бях сближил и можех да разговарям по-дълго от минута?

- Нека ти кажа какво мисля за цигарите - обърнах се към нея аз.

Дълго й обяснявах.

- ...С цигарите човек казва на всеки наоколо си - за­върших думите си аз, - казва му: „Не ме е грижа за теб, въобще не ме интересува дали можеш да дишаш. Ако ис­каш, умирай, аз ще си запаля цигара!" Никак не е учтив навик пушенето. Това не е нещо, което човек трябва да прави край хората, които обича.

Вместо да се разгневи и да тръгне към вратата, тя кимна с глава.

- Да, зная, че е ужасен навик. И без това мисля да се откажа.

Затвори чантичката си с цигарите и запалката.

След време физиката отпадна - сега искаше да опи­та да работи като модел. После се появи пеенето. Имаше чудесен глас, упоителен като гласа на сирена сред морс­ките мъгли. Но винаги, щом трябваше да премине от же­ланието към работа, за да го реализира, тя губеше инте­рес и се насочваше към друга мечта. Най-сетне опря до мен - не мога ли да й помогна да си отвори малък бутик?

Кати беше безгрижна, остроумна; обичаше хидроп­лана, влюби се в летенето на момента, но си оставаше непреодолимо чужда за мен. Беше чуждо тяло в моята система, колкото и да бе прекрасна, и системата ми пос­тепенно я изтласкваше, колкото се може по-внимателно.

Никога нямаше да бъдем сродни души. Ние бяхме две лодки, срещнали се посред океана, всяка от които бе сменила за известно време курса си, за да поплуваме за­едно в една посока сред пустото море. Бяхме различни лодки, които плуваха към различни пристанища и знаех­ме това.

Аз имах странното чувство, че тъпча на едно място и изчаквам- нещо да се случи, за да тръгне моят живот в предопределената му посока, да получи смисъл и цел.

Ако имах сродна душа, разделена от мен, можех да очаквам, че тя ще се развива без мен, доколкото може, докато дойде времето да се срещнем. А междувременно, моя скъпа, неоткрита любима, може би очакваш същото и от мен? Докъде имаме право да допускаме близките непознати?

Близостта с Кати е нещо приятно за момента, но тя не трябва да ме обвързва, да ми пречи и да застава на пъ­тя ми към моята любов, когато и да реши'да се появи тя.

Имаше нещо вълнуващо и вечно ново в моето тър­сене на съвършената жена. Откъде идваше това потиска­що чувство, че рано ме спохожда зимата? Колкото и бър­зо да препускаше реката на времето по камъни и дълбо­ки вирове, моят сал бе уловен в поредица от зимни бър­зеи. Няма нищо страшно да стоиш на едно място извес­тно време - щеше ми се да чувам сред гърма на водата - няма нищо страшно. Но аз съм избрал тази планета и то­ва време, за да науча някакъв трансцендентален урок, макар и да не зная какъв, да срещна онази жена, която няма да прилича на никоя друга.

Въпреки всичките ми надежди обаче един вътрешен глас ме предупреждаваше, че зимата може да ме превър­не в лед, ако не се отскубна от мястото, на което съм за­седнал, и не я намеря.
Имах чувството, че съм бил по­канен на масата, а след това изритан през вратата. В един миг съм в самолета, в следващия вече падам, макар че все още мога да се хвана с ръцете за него, ако отчая­но искам. .

Следващия миг обаче е вече късно, вече съм 50 фу­та надолу и падам със 100 фута в секунда. Пропадам сам и право надолу. Приближавам до земята с шеметна ско­рост.

О, Божичко, мисля си. Дали наистина искам точно това?

Когато човек живее за момента, свободното падане може да му достави удоволствие. Но започне ли да се тревожи за следващия миг, удоволствието изчезва.

Чувствах се така, сякаш пропадам в огромна про­паст и гледах как земята става все по-голяма и изглежда плоска и твърда, а аз самият се чувствах ужасно малък и нямаше нищо, за което да се хвана.

Не се тревожи, Ричард, мислех си. Нали за гърдите ти е привързан шнурът на парашута? Можеш да го отвориш, когато си поискаш. А има и един резервен, ако основният не се отвори, Можеш да го издърпаш още сега, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Но пък ще се лишиш от удоволствието на свободното падане.

Погледнах висотомера на китката си. Осем хиляди фута. Седем хиляди и пет...

Под мене на земята се виждаше бялата пясъчна ивица, където смятах да се приземя след известни секунди. Но каква празнота се откриваше пред мен дотогава! О, Боже...

Някаква част от нас винаги взема позицията на наб­людател, независимо какво правим. С една страна от се­бе си ние винаги се наблюдаваме. Тя не се интересува да­ли сме щастливи или нещастни, болни или здрави, дали живеем или умираме. Единствената й работа е да седи там на рамото ни и да преценява дали сме достойни чо­вешки същества.

И ето че наблюдателят в този момент се е хванал за моите резервни ремъци, облечен в собствен костюм за скачане и със свой парашут и си води бележки за моето поведение.

Наблюдателят ми е суров в оценките.

Височина пет хиляди и двеста... четири хиляди и осемстотин.

Ако протегна ръце напред сред вихъра, ще успея да се приземя на краката си; ако държа ръцете си отзад, ще се спусна стремглаво към земята. Сигурно точно така ле­тят без самолети, мислех си аз, само дето нямат такова безнадеждно желание да се издигат също така бързо, както се спускат. Да се издигаш нагоре, дори и с една трета от скоростта, би било чудесно.

Височина три хиляди и седемстотин фута. Още съм доста високо, но ръката ми хваща въжето на парашута, навива го на десния палец и силно дърпа. Чувам шум зад гърба си и парашутът започва да се отваря.

Шумоленето продължаваше. Сега трябваше да по­чувствам как платното зад мен се отваря. Вместо това обаче продължавах да падам свободно. Без никаква при­чина тялото ми започна да се върти.

Нещо... мислех си, дали има нещо не наред?

Погледнах през рамо. Вместо да се отваря платното на парашута, виждаше се смачкан найлон на червени и жълти ивици, премятай от вятъра на всички страни.

Шестнайсет секунди... петнайсет... Трябваше да го оправя, преди да съм се ударил в земята. Както се вър­тях, струваше ми се, че е някак си неудобно да падна в та­зи оранжева гора. Можеше да падна върху някое дърво, но беше малко вероятно.

От практика знаех, че сега трябва да се освободя от главния парашут и да отворя резервния, който беше при­вързан към гърдите ми. Нима е справедливо да претър­пя злополука заради парашута по време на двайсет и де­ветия си скок? Съвсем не ми се вижда справедливо!

Имах късмет, че времето започна да тече сякаш по-бавно. Една секунда се равняваше на минута.

Но защо ми беше толкова трудно да вдигна ръце и да се освободя от този парашут, който не иска да се отвори?

Ръцете ми тежаха сякаш тонове и аз с огромно уси­лие ги повдигнах, за да откопчая закопчалките на раме­нете си, наистина с огромно усилие.

Дали си струваше цялото това напрежение? Не бях инструктиран колко трудно е да се достигнат тези закопчалки! Изпитах огромен яд към инструкторите, докато най-сетне успях да откача парашута.

Бави се, бави се. Много е бавен.

Престанах да се въртя и се обърнах, за да отворя ре­зервния парашут, когато за моя най-голяма изненада ви­дях, че увързаният найлон продължава да лети с мене! Приличах на фойерверк, както бях превързан за яркото платно, и падах като ракета^ хвърлена от небето.

- Внимавайте, курсанти - бе говорил навремето инс­трукторът. - Вероятно такова нещо няма да ви се случи, но недейте забравя: Никога не отваряйте резервния пара­шут, преди да сте се Освободили от главния, ако той се е заплел, защото резервният също може да не се отвори. Ще се омотае около вимпела и дори няма да ви забави, дока­то падате стремглаво към земята. НЕПРЕМЕННО ПЪРВО СЕ ОСВОБОДЕТЕ ОТ ОТКАЗАЛИЯ ПАРАШУТ!

Но аз не се бях освободил и той продължаваше це­лия оплетен да се мотае на гърба ми!

Наблюдателят направо изкрещя от недоволство.

Загубва самообладание, когато е поставен на изпи­тание. П, което означава „Провалил се".

Чувствах как земята под мен се приближава все по­вече. Щях да си ударя врата в тревата, при 125 мили в час. Това беше сигурен начин да умреш бързо. Защо ли не виждам целия живот да преминава като светкавица пред очите ми, защо не излизам от тялото си, преди да се ударя в земята, както пише, че ставало в книгите? ОТ­ВОРИ РЕЗЕРВНИЯ ПАРАШУТ!

Дръпнах аварийното въже и резервният парашут мигновено се отвори пред лицето ми, изскочил от паке­та като сребърна снежнобяла раковина, изстреляна в не­бето, Той се издигна до увързаното платно на основния парашут. Бях сигурно завързан за два фойерверка, които падаха устремно към земята.

Последва ослепително бял изстрел и парашутът бе отворен, напълно отворен, при което аз увиснах във въз­духа на 400 фута над оранжевата горичка като счупена кукла, която виси на конците си, спасена в последната минута.

Времето отново се върна към нормалния си ход, дърветата се блъснаха наоколо ми и аз скочих на земята на крака, след което се търкулнах в тревата - не мъртъв, но с доста затруднено дишане.

Дали вече не се бях разбил при падането, след което някакъв спасителен парашут ме бе издигнал на две се­кунди време над земята и ме бе спасил? Смъртта' беше едно алтернативно бъдеще, което за малко не бях изб­рал. И докато то се отдалечаваше от мен, щеше ми се да му помахам за сбогом. Да му помахам почти с тъга. В то­ва бъдеще, което беше вече едно алтернативно минало, може би щях да намеря мигновените отговори на отдав­нашното си любопитство относно смъртта.

Успя да оцелее. Спаси го късметът му и възхитителното поведение на ангелите му хранители. Ангели хранители: А. Ричард: П.

Събрах резервния парашут, сгънах го с любов на ед­на купчинка до онзи, който бе отказал. След това седнах на земята до дърветата и преживях в мислите си послед­ните минути отново, записах в джобния си бележник какво се бе случило, какво бях видял и какво си бях по­мислил, какво бе казал подлият наблюдател, тъжното сбогуване със смъртта и всичко, което можах да си спом­ня. Докато пишех, ръката ми нито веднъж не потрепери. Или не бях изпитал никакъв шок при това скачане, или най-отмъстително го бях потиснал.

Върнак се у дома същия ден, но там не ме чакаше никой, с когото да споделя приключението си, никой, който да ми зададе въпроси, които да ми подскажат ня­кои ценни наблюдения, останали от мен незабелязани. Кати бе излязла с някого през свободната си вечер. Де­цата на Бриджид имаха представление в училището. Джил беше уморена от работа. Единственото, което мо­жех да направя, бе да се обадя на Рашел в Южна Каролина. Колко е приятно да говори с мен, каза тя, да заповя­дам винаги, щом мога. Не споменах нищо за скока, за не-отворилия се парашут и за алтернативното бъдеще, за възможната ми смърт в оранжевата горичка.

За да отпразнувам случилото се, реших да си пригот­вя картофен специалитет по рецепта на моята баба: кар­тофи и суроватка, яйца, индийско орехче и ванилия. Всичко това се покрива със захарна глазура и се залива с течен шоколад. Изядох една трета от специалитета сам.

Отново си мислех за скока и накрая реших, че така или иначе не бих казал на никоя жена за случилото се. Та нали щях да изляза някакъв си герой, едва избягнал смъртта? А и какво можеха да ми кажат? „О, Боже, как­во си преживял!", „Трябва да бъдеш по-внимателен!"

Наблюдателят отново зае мястото си и започна да пише. Аз го поглеждах с ъгълчето на окото си.

Да се самоунищожа ли? Да се самоубия? Понякога дори и вътрешният ни наблюдател не знае кои сме всъщ­ност. Аварията не беше по моя вина. Такова нещо няма да се случи повече.

Не исках да си дам сметка, че аз бях този, който бе свил парашута така, че да не може впоследствие да се от­вори.

Седмица по-късно се приземих, за да налея бензин & късния следобед, след като цял ден все нещо не беше на­ред с моя „Мустанг Р 51". Радиовръзката бе отказала, ля­вата спирачка едва работеше, генераторът изгоря, тем­пературата на охладителя бе достигнала червената линия без никаква причина, след което без никаква причина се нормализира. Това определено не беше добър ден. Това определено беше най-лошият полет, който съм имал.

Някои самолети човек опитва, но с други просто не може да се пребори.

Приземявам се, наливам гориво, .стягам ръчката и политам колкото се може по-бързо отново. Полетът е дълъг. Двигателят проявява особености, които не са съв­сем редни. Всяка част на този самолет струва не по-мал­ко от сто долара, а когато частите започнат да се чупят, както се превиват тръстики, това струва с хиляди.

Колелата на големия боен самолет са само трийсе­тина сантиметра над пистата в Мидланд, Тексас, след ко­ето я докосват. Внезапно лявата гума изскача встрани и самолетът свива към края на пистата и излиза от настил­ката в пръстта.

Няма никакво време, все още се движа с много го­ляма скорост, натискам спирачката докрай и издигам са­молета отново във въздуха.

Това не беше правилно действие. Инерцията не е достатъчно голяма, за да излетя.

Самолетът надига нос нагоре за секунда-две, но ни­що повече. Пелиновите храсти се открояват под нас, ко­лелата отново се спускат и внезапно лявата ръчка за приземяване се счупва. Гигантската перка удря в земята, машината се накланя и се разтърсва от силен взрив.

Имах усещането, че това, което става, ми е познато - този момент, когато движението постепенно се забавя. А ето кой бил тук! Моят наблюдател с бележник и мо­лив! Как си човече, отдавна не съм те виждал!

Бъбри си с наблюдателя, докато самолетът се раз­бива сред храсталаците пелин. Това е най-некадърният пилот, когото познавам.

Много добре знаех, че катастрофите с „Мустанг" не са обикновена самолетна авария. Тези машини са толко­ва огромни, бързи и опасни. Те помитат всичко пред се­бе си и се взривяват на хиляди фойерверки жълт и оран­жев пламък като динамит, който се превръща в смърто­носен черен дим, и в радиус половин миля от взрива нав­сякъде се разлетяват всякакви бурмички и частици. Пи­лотът при това нищо не успява да почувства.

Взривът се приближаваше към мен със скорост 80 мили в час... Оранжево-белият клетъчен корпус на дизе­ловия генератор, който се намираше в самия център на целия този хаос, си въобрази, че може да уцели в момент на авария свръхскоростен самолет. Съвсем неосновател­но.

Още няколко труса по пътя, всички останали съоръ­жения за приземяване се изпочупиха, половината от дяс­ното крило липсваше....

Защо още не бях напуснал тялото си? Във всички книги се казваше...

Аз се наклоних напред, придърпвай от предпазния колан през раменете си, когато се ударихме в земята и всичко пред очите ми притьмня.

В продължение на няколко секунди нищо не виждах. Никаква болка.

Тихо е тук на небето, помислих си, като се поизпра­вих и отърсих глава.

Няма никаква болка. Спокойно тихо прошумолява-не... Какво ли може така да шумоли на небето, Ричард?

Отворих очи и установих, че небето много наподобя­ва смачкан дизелов генератор, следствие на катастрофа на огромен самолет....

Почакай малко! Възможно ли е... да не се намирам на небето? Аз не съм мъртъв! Седя вътре в разнебитена­та кабина и, както изглежда, самолетът още не се е взри­вил. Изглежда ще се РАЗБИЕ! след две секунди, а аз съм тук като хванат в капан... Явно няма да умра от експло­зия, изглежда, че просто ще изгоря!

Само след секунди вече бягах и се намирах на сто метра от димящата развалина, която съвсем доскоро бе­ше един красив самолет, дори и да не може да се твърди, че е много надежден, евтин или приятен за каране. Пре­пънах се и се пльоснах с лице върху пясъка^ както съм виждал да правят пилотите във филмите, преди взривът да залее целия екран. Забил лице в пясъка, покрих тила си с ръце и зачаках взрива.

Развива забележителна скорост, когато най-сетне разбере какво става.

Половин минута. Нищо. Още половин. Вдигнах гла­ва и се огледах.

После се изправих, изтръсках пясъка и пелиновите клонки от дрехите си. Кой знае откъде в ума ми започна да се върти някаква мелодия на рокендрол. Аз нищо не забелязвах. Може би се опитвах да бъда равнодушен?

Какъв съм глупак. Никога не се е случвало самолет от този тип да катастрофира, без да се взриви като буре, пълно с барут. Единственото изключение беше тази раз­валина, която доскоро пилотирах. И ето че сега трябва­ше да давам показания, да запълвам цели папки с хар­тия... Щях да се бавя с часове, преди да мога да се кача на самолет и да замина на запад. Мелодията продължа­ваше да се върти в главата ми.

Поласкан от оценката и подсвирквайки си мелодия­та, аз тръгнах обратно към останките от мустанга, наме­рих торбата с дрехите си и несесера за бръснене и ги взех.

Здрава се оказа кабината, трябва да се признае.

Да, разбира се! Самолетът не беше се взривил, за­щото газта бе изключена при приземяването.

Наблюдателят вече бе избледнял и изчезнал, кла­тейки глава, и аз видях няколко пожарни коли да приб­лижават насам. Те никак не се интересуваха от онова, ко­ето им говорех относно отсъствието на гориво. Заляха останките от самолета с пяна за всеки случай.

Жал ми беше за радиоапаратурата, част от която бе­ше останала незасегната в кабината и всеки апарат от която ми струваше цяло състояние.

- Гледайте да не залеете с пяна и кабината, момче­та. Там апаратурата....

Твърде късно. Като предпазна мярка те запълниха кабината с пяна до върха.

А сега какво? - мислих си аз безпомощно. Сега как­во, сега какво?

Изминах пеша милята, която ме делеше от летище­то, купих си билет за следващия самолет, който излита­ше, попълних колкото се може по-сбито информацията около инцидента и казах на аварийните служители къде да откарат останките от изпочупената машина.

Тарам-тарам... Ей-я, ей-я.

Защо ли в главата ми се въртеше все тази песен? Удивително. След двайсет години защо трябваше да си спомня за нея сега?

Песента продължаваше да бучи в главата ми, без да се интересува защо: Животът щеше да е сън (тарам), ако политнем двама в рая (тарам).

Ех, че песен! Като че ли призракът на „Мустанг" пе­еше с всички звукови ефекти на песента!

Разбира се, че сън щеше да е животът, метално пла­шило такова! За малко и мен да ме отнесеш в рая със се­бе си! Тарам, негодна развалина такава!

Няма нищо, което да ни мине през ума и да няма ни­какъв смисъл. Този самолет така и никога не ме взе на сериозно.

Пътническият самолет се стрелна покрай пелина, преди да излети. Аз гледах през прозорчето до мястото си.

Обленият с пяна корпус на „Мустанг" вече беше ка­чен върху платформата, с която трябваше да бъде изтег­лен и кранът издигаше счупените му криле.

На теб ти се поиска да си поиграеш, а, самолетче? Беше ти приятно да си чупиш по нещо при всеки полет, докато най-сетне реши съвсем да се противопоставиш на волята ми?

Загубата е само твоя! Може да се намери някой, който да забрави миналото ти и да те сглоби отново след сто години. Тогава спомни си този час и бъди мил с не­го! Заклевам те, машинке, защото аз нямам никакво намерение да те възстановявам.

Първо инцидент с парашута, сега и самолетна катас­трофа. Замислих се над всичко това и реших, че явно имам някакво Божествено ръководство, което ме пази така, че да няма и драскотина върху мене, когато прик­лючението стане малко по-рисковано, отколкото съм възнамерявал.

Всеки на мое място щеше да си мисли точно обрат­ното. Катастрофата съвсем не беше знак, че съм закри­лян. Знак за това щеше да бъде, ако можех да избягвам катастрофите.

Парите направо ме заливаха. Хо­рата по целия свят четяха книгата ми, купуваха си други мои книги. Парите от всяка продадена книга идваха към мене.

Със самолети мога да се оправям, мислех си аз, но парите някак си ме изнервят. Може ли опари да се ка­тастрофира?

Палмови клонки махаха пред прозореца на кабине­та, слънчеви лъчи огряваха репортажите на бюрото.

- Аз мога да се заема вместо теб с всичко това, Ри­чард. Това не е проблем, спокойно мога да го направя, ако искаш.

Той стоеше, малко по-висок от метър и половина; косата и брадата му от червеникави бяха станали бели с годините, тъй че той от един талантлив елф се бе превър­нал във всезнаещ светец.

Това беше приятел от времето, в което сътрудничех на разни списания, редактор, който си беше сменил поп­рището и бе станал съветник по имуществените въпроси. Беше ми станал симпатичен още от първия договор за разказ, който бях сключил с него, и аз се възхищавах от спокойната му деловитост още от първия ден, в който се запознахме. Имах му пълно доверие и нищо, което каза този следобед, не можа да разклати доверието ми.

- Стен, не мога да ти опиша колко се радвам... - ка­зах аз. - Не можеш да си представиш до каква степен не се оправям с парите, с цялата тази бумащина, с плащането на данъци. Нищо не разбирам от това и ми е крайно неприятно. Назначавам те за свой финансов агент, тъй че спаси ме, моля те, от всичко това.

- Не искаш ли поне да те запозная с онова, което трябва да се прави, Ричард?

Погледнах графиките с инвестициите, които смята­ше да направи. Всички линии вървяха право нагоре.

- Не искам - отвърнах аз. - Е, може би трябва да зная, когато вземаш някакво важно решение. Но аз тол­кова малко неща разбирам от работата ти...

- Не говори така - каза той. - Тук няма нищо слож­но, най-обикновен технически анализ на стоковия пазар. Повечето хора не успяват на стоковата борса, защото не могат да покрият разходите, когато пазарът се развива неблагоприятно.Ти, т. е. ние двамата няма да имаме то­зи проблем. Ще инвестираме предпазливо, като си оста­вим голям капитал в резерва. Като спечелим повече па­ри с подобна стратегия, ще можем да си позволим пове­че спекулации. Когато следваме правилата на стоковата борса, можем да спечелим много пари и да натрупаме цяло състояние. И не е нужно никъде да се задържаме, много хора забравят за това. И лесно губят парите си.

Той се усмихна, забелязвайки, че вече започвам да не го разбирам. После посочи една графика:

- Вземи например тази диаграма, която показва це­ните на шперплата на чикагската стокова борса. Тук вдясно виждаш началните вложения. Трябва да се вни­мава, както разбираш, защото те падат, това е за пре­дишния април. В този момент би трябвало да продаваме шперплата колкото се може повече. Когато цената пад­не, ние ще сме продали голяма част от него. Да се про­дава, когато цената е висока, и да се купува, когато е нис­ка, е същото, както да се купува, когато е ниска, и да се продава, когато е висока... Разбираш ли?