Никол данева



бет4/44
Дата27.06.2016
өлшемі2.72 Mb.
#162529
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44
Облечена както винаги в черно, Габриела бе освежила роклята си с единственото цветно петно, което си позволяваше – синята памучна кърпа на врата й, скрила в гънките си трите капки кръв, с които се бе обрекла на Сатаната. Особеното значение на това парче плат бе известно единствено на нея, за външния поглед то бе само допълнение към тоалета, аксесоар, хармониращ с цвета на очите й...
Мина по алеята с розите, избра една матово тъмна и я откъсна с по-дълга дръжка. Беше й станало нещо като ритуал да пътува към Центъра с цвете върху седалката до себе си и да вдъхва упойващия му аромат, настройвайки се за срещата в Ордена.
Този път изкара от гаража синкаво-черния Brabus. Предпочиташе го сред другите си коли. Обичаше го дори повече от златистото кабрио, с което бе принудена да се раздели при заминаването си от България. Имаше склонност към спортните немски коли, а пък този последен модел-мутант на „Мерцедес” беше направен по нейна поръчка и отново бе въплътена мечта. И отново нямаше друг като него. Поне тук, във Флорида. Но докато от онова нейно ауди с цвят на разтопено злато просто се изливаше бляскав разкош и афиширана сексуалност, сегашната й най-любима кола излъчваше мощ, самоувереност и внушение за почти демонична страст. Може би затова веднага бе спряла избора си на нея. Приличаше й на изстрелян куршум, устремен към целта, и то не само заради аеродинамичните си форми, нито заради техническите си показатели, които бяха направо зашеметяващи. Вярно, винаги бе обичала бързите скорости и излитането при старта, но имаше и други коли с по осем цилиндъра, които също ревяха по пътищата с неукротимостта на своите над петстотин коня. Друго я привлече към този Brabus и я накара направо да се влюби в него още от пръв поглед. По един странен начин той загатваше за метаморфозата, която бе станала и с нея самата...
И ако в България си позволяваше да нарушава правилата, тук не можеше да вдигне по-висока скорост заради драконовските закони по пътищата. Това я дразнеше. Бе имала неприятна вечер и още по-досадна нощ, а пък и поредният партньор, който вече се бе изчерпал, й досаждаше с домогванията си. Искаше да скъса с всичко – с него, със спомените за Александър и с мрачните сенки от миналото на Росен, които отново надигаха глава...
Пътят до Центъра не бе много дълъг, а изкушението да натисне педала на газта бе твърде силно и когато излезе на една права и пуста отсечка, наистина се понесе за кратко като черен вихър, освобождавайки бушуващите в нея чувства. Макар и непродължителен, този изблик я поуспокои и когато пристигна, вече напълно се владееше.
Бе дошла доста по-рано от определения час. Тук много се държеше на точността и всяко закъснение се разглеждаше като демонстрация на неблагонадеждност, затова едно от основните правила бе да се идва винаги половин-един час предварително. Това важеше както за външните, така и за членовете на Ордена, независимо от ранга им. Този ред не само предотвратяваше закъснения заради попадане в евентуално задръстване, но и даваше допълнителна възможност на всеки да се настрои по съответния начин за предстоящите си занимания. Супериорът не би я извикал за някоя дреболия, затова Габриела бе доволна, че ще може да релаксира в тишината на парка и да се подготви за разговора с него.
Макар да бе значително по-скромна от Главната квартира, тукашната резиденция на Ордена също разполагаше с всичко необходимо, за да развива успешно дейността си. Имаше планетариум, музей, библиотека и, разбира се, градина с Храм. Само на пръв поглед в него имаше нещо гръцко заради колонадата, но при по-близко разглеждане веднага се виждаше разликата. Най-свещеното място, олтарът, винаги се огряваше от светлина. Денем - от слънчевите лъчи, влизащи през отворения отгоре покрив, който бе поддържан от изящните бели колони със златни ленти и синкави стилизирани пламъци по капителите, а нощем – от специално поддържан огън в светилниците. В определени часове както Храмът, така и градината с лековитите растения бяха отворени за свободни посещения. Единственото условие бе да се събере достатъчно голяма група. А такива никога не липсваха, дори се налагаше ограничаване на наплива от любопитни да надзърнат зад белите стени, опасващи територията на Ордена. Сред насажденията от рози и виещи се лози се провеждаха редовно лектории за желаещите да се запознаят с първите стъпки в Учението, а на неофитите* се разрешаваше да медитират където пожелаят, дори край олтара в Храма, когато там не се провеждаше служба...
Забележка под линия: * новопосветени
Ето и сега, въпреки напредналия час, на паркинга имаше доста коли от околността, както и един рейс от съседен щат. Габриела спря своя Brabus недалеч от входа и мина покрай двете колони, изправени като два стража. Показа на охранителя членската си карта и тръгна по една от страничните алеи, по-далеч от посетителите. Под перголата пред главната сграда една групичка от двайсетина души слушаше с внимание встъпителната лекция, а една друга група точно бе разгледала йероглифите върху обелиска, пазен от двата сфинкса, и се насочваше към осмоъгълния фонтан. Инкрустираните върху страните му кръстове с рози се миеха от водните струи, стичащи се от върха на високата колона, където бронзовата фигура на София ги освобождаваше от недрата си като бълбукащ извор на мъдростта. Тук на посетителите обикновено се обясняваше как чрез съединяването на розата, която бе метафора за Христос, и кръста, който още от египетската свещена традиция бе символ на безсмъртието, се е получил този образ, зареден през вековете с мистика и загадъчност. Но им се спестяваше информацията, че това същевременно бе и най-простият, но ефектен начин за изписване на Тайната на безсмъртието, към която всички се стремяха. И към която пътят бе дълъг, минаваше през поредица от изпитания и желаещият да се докосне до нея трябваше да докаже, че е достоен за тази чест...
Габриела се подразни леко от чуждото нашествие в градината, но край езерото с папирусите бе тихо и спокойно. Седна на тревата и се отдаде на усещането за потапяне и разтваряне в световния океан от хармония. Вече нищо не можеше да й попречи, дори не твърде дискретните погледи на появилата се наблизо групичка, впечатлена не толкова от заниманията й, колкото от нейната ексцентрична външност, привличаща винаги погледите... Всъщност тя можеше да медитира във всяка една ситуация, дори и в софийското метро, където навремето бе отишла единствено с цел да провери дали бе овладяла достатъчно добре това състояние.
Затова чуждото присъствие не й пречеше толкова, колкото самото любопитство на хората към тайнствата на Ордена, твърде простовато и наивно според нея. И глупаво възторжената им вяра, че е сравнително лесно да се приобщят към тях, стига само да усвоят краткия въвеждащ курс и да преминат през две-три инициации... На една от по-ниските степени на своето посвещаване тя също бе натоварена с досадната задача да посреща такива групи, а после бе водила и семинари с встъпителните лекции. И се бе сблъсквала с това тяхно нетърпеливо недоумение, че вместо мистерии, им се предлага усилено изучаване на една отвлечена материя, представляваща сплав от херметична философия, египетска мистична магия, кабала и теология. Повечето от курсистите бяха доверчиви и въодушевени по онзи типично американски начин, който ги караше да четат разни брошури за самоусъвършенстване и да благоговеят пред разни програми и проекти, приемайки ги за чиста монета...
И изобщо не се досещаха колко изключително малко бяха онези, които получаваха привилегията да се изкачат до върха на йерархията, защото цялата тази отвореност към публиката бе само привидна. За достъп до тайните на Ордена се изискваше и нещо повече от усърдие и лични качества... Членската маса набъбваше, наивно чакаше преминаване към по-висшите степени, докато от само себе си започваше да се прочиства. И бе наистина добре, че мнозина се отказваха още при запознанството си с терминологията.
Тя подозираше, че това бе и една от целите на този встъпителен курс...
************

Първо явление

Младият мъж изкачи върха, забързано прекоси широкото му затревено било и се спря чак при урвата. Постоя малко с лице към изгряващото слънце, после седна на най-близкия камък и зарея поглед. Откак бе пристигнал в тази чужда земя, за да дири изворите на едно стародавно учение, това бе станало любимото му място. Бе го открил случайно, при една от първите си разходки из околностите на Града.
...Пътеката, по която бе поел тогава, излизаше от южната порта и се спускаше по склона към малко селище. Оттам той пое в източна посока, към пълноводната Артанес, прорязала планината и извиваща се през тази благодатна долина. Тя влачеше водите си със същата нетърпеливост и мощ като най-голямата река по родните му места, и дори в името й долавяше прилика... Някои от местните, които говореха по-гърлено, го произнасяха дори Арданес, на техния език това означаваше просто река. Постоя малко на брега, потопил крака в прохладните струи, послуша песента й, после тръгна обратно към Двореца. И когато иззад един завой съзря вляво бялата планинска грамада, почувства се някак странно привлечен от нея и от блясъка й.
- Как се казва този връх? – обърна се той към стоящия наблизо пастир, сочейки скалите. Говореше вече доста добре тукашния език.
- Арзас дюн – гласеше отговорът.
- Арзас? Белият? – повтори младият мъж, усмихвайки се благо.
Кимна благодарно за сбогом и продължи нататък. Зад гърба му се разнесе песен. Странна, провлачена и дори малко тъжна, тя проникваше право в сърцето с някаква омагьосваща сила, а извивките й още дълго се носеха във въздуха, разперени като криле на волно кръжаща птица. А пътеката се виеше примамливо и го подканяше да не се спира, да не се колебае, да извърви пътя си...
И той я бе послушал...
Върхът бе наистина особен, различен от околните с техните преливащи се, меки очертания. Зелените му склонове бяха стръмни и осеяни с остри бели камъни, които като кости надничаха изпод тревата, а от източната страна, от която първом му се бе показал, бе като изсечен с гигантски нож. Отдалече се виждаха блесналите му скали, а и от него се виждаше надалече. Отгоре беше плосък и много широк, а сред тревата личаха останки от зидове, изветрели от дъждовете и вятъра. По-късно разбра, че преди десетина столетия тук живели хора, толкова вещи в златарския майсторлък, че славата им се разнасяла нашир и надлъж. Те не само изработвали дивни украшения и съдове, но владеели и някаква тайна, свързана със златото. И хълмът тогава се наричал не Арзас дюн, а Залдас дюн, Златният връх...
Местните вече не помнеха какво е станало с тях, говореше се, че крепостта им била нападната и разрушена от враждебни племена, но се чуваха и предположения, че може би просто са се преместили другаде. Дали поради изчерпване на рудата, която вадели от земните недра, дали по друга причина – никой не знаеше. Говореше се още, че може би именно те основали Скалния Град, защото през годините той бе известен не само с прорицалището си. Към омайното вино, което се лееше в чест на бог Дионис и ненадминатия Орфей, се прибавяше и прекрасното злато, с което тук се търгуваше. Блясъкът му и сега привличаше търговци, най-различни търсачи на печалби, а и кандидати за трудната, но добре възнаградена работа в рудниците. Градът процъфтяваше. Околностите му бяха гъсто населени и почти във всяка долина се гушеше селище. Хората гледаха добитък, окопаваха лозята, даващи чудното тракийско вино, а мнозина от тях изкарваха прехраната си в мините. Професията на рудокопача бе тачена и обвита в тайнственост, защото не всеки желаещ получаваше това право. Кандидатът трябваше първо да премине проверка за благонадеждност, да бъде съответно обучен, и чак тогава да се сдобие с честта да влезе в свещените златни рудници, в утробата на самата майка-земя... Носеше се една приказка, че специална каста от жреци, наричани тук ктистаи, успели да опазят и предадат на посветени тайната на първите златодобивници. И че все още имало хора, които с цената на живота си се грижели тя да бъде съхранена, а обетът, който давали, ги обричал на вечно мълчание за нея...
Младият мъж въздъхна няколко пъти, за да успокои дишането си. Бе се запъхтял от усилния ход, докато изкачи върха. Бе тръгнал малко преди изгрева, за да успее да се наслади на онези мигове, които най-много обичаше – в полегатите лъчи на току-що събуденото слънце сякаш изпъкваше и придобиваше божествено значение всяко едно нещо наоколо, от най-малкия храст или дребно камъче, до внушителните планински върхове. И всяко бе самоценно, и същевременно част от цялото...
Не бе дошъл в тази чужда страна нито заради златото, нито заради песните й, нито заради виното. Но всичко се бе оказало някак свързано и преплетено, с корени, пуснати в онова стародавно учение, което го бе довело тук. И той отново се питаше колко ли са дълбоки те, какво ли чудно дърво прораства от тях...
Жадуваният прохладен повей почти веднага го връхлетя, надипли късата му бяла дреха, отметна ореховите коси и обвя пламналите му страни. Той ли беше причината да се насълзят очите му, лумвайки с още по-силен блясък? Заради тях никой тук не го наричаше по име. Бяха му измислили прякор, който в превод на родния му език би звучал като „Лъчистоокия”, толкова силно впечатление създаваше синкавото им сияние...
Вятърът бе не само свеж, но и изпълнен с мирис на треви. Издигаше се отдолу, от ниското, брулейки кога по-силно, кога по-слабо, внасяйки прохлада в топлия още от сутринта летен ден. На младия мъж му харесваше да го усеща, а най-вече му харесваше гледката на ширналия се пред него простор. От хълма, където бе построен Дворецът със светилището, също имаше широк обзор, но само тук, на любимия си връх, той можеше да почувства как сърцето му напълно се отпуска и се пълни с възхита и тръпнещо предчувствие за това, което му предстоеше. Може би защото природата, погледната точно от това място, му изглеждаше някак особено близка. Напомняше му за родните хълмове... Дори успяваше да си представи, че някъде там, вляво, в далечната мараня, се синеят езерни води, тъй скъпи на сърцето му... Най-примамливото бе, че долу също проблясваше ивицата на пълноводна река, оградена отсреща от сходни заоблени възвишения. Реката, която не се виждаше от Двореца и чието име го бе привлякло към нея още през първите дни... Арданес... Но обърнеше ли глава надясно, виждаше планината да приижда като замръзнали морски вълни, и се присещаше, че е далеч, далеч от родния дом, на чужда земя...
Предстоеше му важно събитие, а той още не бе напълно уверен дали постъпва правилно и дали не бе предал народа и вярата си, идвайки в земята на идолопоклонниците, и дали изобщо бях такива... Тази нощ бе сънувал странен сън, изпълнен с толкова болка в цялото тяло и с толкова мъка...
Младият мъж зарея поглед пред себе си, смутен от нахлулите в сърцето му чувства, и търсейки отговор на въпросите си. Гледката наистина можеше да внесе умиротворение в душата на всеки, който търсеше по-близък досег до Божественото, а той се стремеше точно към това... От малък растеше със съзнанието, че пътят му е предначертан. Бе роден в семейство, водещо началото си от най-големите духовни водители на най-богоизбрания народ, затова пред него почти не стоеше въпросът дали ще поеме по техните стъпки или не, просто нямаше друг избор. Но бяха настъпили тежки времена и докато големият му брат се грижеше за прехраната след смъртта на баща им, а по-малките не искаха нищо друго, освен също да станат достойни продължители на рода, той постепенно бе обзет от някои съмнения и от един странен копнеж към нещо, което все още нямаше име...
...А всичко бе започнало толкова невинно. От няколко глинени съда, подобни на разлати вази и наричани от елините кратери*. Дори не знаеше как се бяха появили в дома им, някой ги бе купил по време на многобройните им премествания от място на място, но поради твърде смущаващите рисунки те не се използваха, а стояха забутани в един сандък. Случи се, че тогава живееха в Александрия, а бяха стигнали толкова далеч, защото бягаха от кървавите размирици, избухнали малко след неговото раждане, когато римляните разпънаха на кръст повече от две хиляди въстаници... И там, в Александрия, той за пръв път се загледа в кратерите, може би заради първия по-близък контакт с групата елини, живеещи съвсем наблизо до квартала на съплеменниците му. Шумни и приказливи, малко мързеливи, но изключително сладкодумни, те бяха горди с любвеобилността в културата си и не пропускаха случай да се похвалят с истории от техните земи, стига да имаше наоколо какъвто и да е слушател. А той беше твърде любознателен и от малък проявяваше интерес към живота на всички, не само на хората от неговата вяра. Така доста отрано научи интересни подробности за олимпийските богове и за разгулния им начин на живот, докарал поради това и самите им почитатели до окаяното положение да жалят за миналото си величие, хулейки грубата военщина на новите господари на света, римляните.
Забележка под линия*: Камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който се смесвало виното с вода.
Та тъй, един ден момчето изрови вазите от сандъка и се загледа в тях от чисто любопитство, търсейки доказателства за лошото влияние на тези езически божества. Видя извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, видя свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, видя пиршества, повече прилични на оргии... Мъже с полусмъкнати дрехи бяха полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпваха жени, които едва ли само им прислужваха... Червено-черният рисунък със съвършено майсторство предаваше красотата на линии и форми, порива на движението, плътското усещане за някакво първично удоволствие от живота. Знаеше вече за езическия бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... Знаеше за свитата му от менади и горски сатири, бе чувал за лудостта на вакханките, както и за разиграващите се в негова чест разюздани тържества*. Но не това го порази най-много. Беше подготвен да види и по-отвратителни сцени на разврат и на идолопоклонничество. Защото всички езичници бяха такива, така го учеха още от малък. Имаше обаче нещо странно...
Забележка под линия: * Менадите и сатирите са митични последователи на Дионис, олицетворяващи оргиастичния характер на Природата, а вакханките имитират техните лудории.
Независимо от главното изображение, от обратната страна на всеки кратер бе изрисувана една и съща повтаряща се сцена – две или три плътно загърнати в мантии фигури. Приличаше на някакъв ритуал, защото те бяха уважително обърнати към мъжката фигура отдясно, като ученици към своя учител. Или може би като мисти, встъпващи в дългоочаквано тайнство?... Тук нямаше и помен от езически разврат. Представляваха младежи, понякога опрени на тояга, но по-често държащи в протегнатата си ръка някаква странна кръгла плочка с нарисуван върху нея кръст, който между раменете си имаше добавени и четири точки... Точно този кръст възбуди любопитството му, будейки смут в душата. Сякаш бе нещо отдавна забравено или предстоящо... И дали беше глинена плочка или вид обреден хляб?
Побърза да разпита елините какво означава всичко това, но те само повдигнаха рамене и поискаха да го отпратят, заявявайки, че не е дорасъл и това не е лъжица за неговата уста. Той не се отказа и продължи да настоява, но тогава доста рязко му заявиха, че никой чужденец не бил допускан до тези тайнства, както било и при Елевзинските мистерии, дето ставали открай време всяка година в Атика. А и поради даден обет никой от посветените не бивало да издава тайната. Имало преди време един философ, който дръзнал да проговори и бързо-бързо бил принуден да изпие чашата с отровния бучиниш...
Това още повече го заинтригува. Видя се принуден да потърси другаде отговора. За негово щастие през последните петдесетина години Библиотеката бе доста добре възстановена след пожара от времето на Юлий Цезар, дори бе попълнила запасите си за сметка на Пергамската. Превъзмогна наследеното си вековно подозрение към всичко чуждоземно и престъпи прага й, но бе отпратен заради невръстната си все още възраст. Горещите му молби и уверения, че от четиригодишен знае да чете, а това прави вече цели три години, че говори и гръцки, останаха напразни, дори му се изсмяха, като му заявиха, че за да разбере написаното, са му нужни много по-добри познания, и то не само на езика, който мнозина владеят*... Тогава си тръгна дълбоко разочарован, но обеща един ден да се върне. Забележка под линия: *В Източната римска империя гръцкият е бил общоговорим език, както и в самия Рим, където всеки, който държал да изтъкне културата си, се изразявал предимно на гръцки.
Така и стана. От малък държеше на думата си. Когато скоро след тази случка семейството му напусна Египет и се завърна в родината, той наблегна на обучението си. Имаше дори възможността отново да общува с елини, тъй като родителите му се заселиха в Галилея, земя плодоносна и щедра на лозя и маслини, смокини и фурми, и може би именно заради тази си щедрост бе станала известна още като земя на езичниците. Тук не само живееха различни чуждоземци, намерили гостоприемство и препитание, но и мнозина от съплеменниците му проявяваха интерес към гръцките театри, а пък баните бяха любимото им място, нищо, че вътре имаше от онези езически статуи, посветени на различни техни богове. И както природата тук бе по-благодатна към хората за разлика от околните, изсушени от слънцето области, така и самите хора бяха по-жизнерадостни, откровени, и дори възторжената им религиозност се съчетаваше по най-хармоничен начин с любопитство и почит към мъдрото гръцко образование. На тези увлечения не се гледаше с лошо око, стига всеки правоверен да спазваше Тората*, да посещаваше редовно Храма и да живееше според Закона на Мойсей, както бе разтълкуван от книжниците... Забележка под линия: *Тора, или още Петокнижие – първите пет книги на Стария завет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.
...И когато поотрасна, и щом можеше вече да напуска дома си, младежът се върна в Александрия. Намери си работа на надница при един стар дърводелец, колкото да изкарва по няколко дребни монети за храна и покрив над главата, а цялото останало време посвети на изследването си. Този път никой не го спря да влезе в Библиотеката и да се зарови в папирусите и пергаментите. Така и не разбра какво означаваше онзи кръст с четирите точки, изобразяван върху кратерите, но попадна на стари текстове, възхваляващи „блестящо известния” Орфей, онзи ненадминат певец, който омагьосвал с песните си всичко живо, но бил разкъсан от развилнели се вакханки. И чието име означавало „Онзи, който лекува със светлина”... С изненада откри, че бил още лечител, прорицател и жрец, посветен в мистерийната служба на бог Дионис. И като такъв посвещавал последователите си в безсмъртието, като ги водел по пътя на вътрешното пречистване, което се постигало след придобиване на някакво тайно познание и отказ от много неща, носещи радост за тялото, но тежест за душата... Намери и негови стихове, в които се зачете с упоение. Макар да бяха с превъзходен слог и образност, химните не го изненадаха, а пък бяха и твърде идолопоклоннически. Скоро разбра, че са по-късно творение на негови последователи. Но имаше там и едни други стихове, сътворени преди цели 12-13 столетия, от самия Орфей, наричан още син на земята и звездните небеса. Чрез тях тракиецът, живял толкова отдавна, призоваваше всеки да опознае първо себе си, за да обикне и опознае вселената и боговете, приканваше към помощ за слабите и към утешение на страдащите, изповядваше вярата си, че най-главният бог е самата любов... Но любов различна от обикновената плътска наслада... Остана поразен от близостта на тези думи до собствените му мисли. Започна да подозира, че зад онези сцени, които в началото смяташе за непристойни, всъщност се крие нещо съвсем различно... Научи, че учението му не загинало заедно с него, а било съхранено през вековете, и имало все още едно място, където много го почитали... Там, в земите на тракийското племе беси, навръх планината Родопа, имало стародавно прорицалище не на елинския, нито на римския, а на тракийския бог Дионис, както и светилище на самия Орфей...


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет