Никол данева



бет3/44
Дата27.06.2016
өлшемі2.72 Mb.
#162529
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44
- Алекс! Ставаш саркастичен! Разбирам, че имаш някакви сметки с този Савел-Павел, ама пък чак толкова да се палиш... Отдавна не съм те виждала такъв!
- Извинявай – легна до нея той, като пъхна ръка под главата й. Тя се сгуши в него. - Може би е заради съня ми... Казах ти вече, не беше обикновен. Събудих се с усещането, че изкачването ни на този връх е било някак предопределено... Сякаш е трябвало да идем точно там... – замислено и тихо завърши Александър.
Магдалена също се замисли. След всичко, което бе преживяла, вярваше, че някои сънища имат особена сила, сякаш са указателен знак за нещо важно в живота. И ако не гледаш добре, можеш да минеш покрай него, без да го забележиш...
Целувката на Александър я извади от това състояние, за да я пренесе в едно друго измерение...

Пътят до рудниците бе дълъг, но Мария имаше късмет. Почти веднага щом излезе на шосето, оттам мина с колата си един от колегите на път за Кърджали. Беше онзи същият, който бе говорил по телефона, но тя нямаше как да знае това...
Подсвирна й с клаксона два пъти и спря да я вземе. Мислеше, че също отива в града и доста се учуди, когато го помоли да спре до чешмата насред двете села. Тя съчини набързо някаква история, че щяла да прави проучване на местното население, нали следваше психология, посочи за по-голяма убедителност някакъв козар, който се виждаше наблизо, и изскочи с благодарности от колата.
Изчака да се скрие зад завоя и тръгна по черния път, в обратната посока на козаря. Можеше да се изкатери и направо по хълма, но нещо я караше да не бие на очи, а да избере по-дългия път през гората. Когато се озова горе, реши да си почине преди влизането в дупката. Макар да обичаше риска, не бе безразсъдна и искаше да направи всичко така, че от проучването й да има полза, а не да се озове някъде на дъното на неизследвана пещера със счупен крак или глава. Седна пред входа да обмисли действията си. Ето на това дърво ще завърже въжето, за да може откъдето и да мине, да се добере обратно до изхода... Ето и тебешира, с който ще прави знаци по стените, за да номерира галериите. Стига да не го измиеше стичащата се по тях вода... Може би все пак ще е добре да се обади на някого и да предупреди, че влиза. На Елена няма смисъл да казва, веднага ще вдигне паника, ще дотърчи с момчетата от експедицията... Но на сестра си просто е длъжна да съобщи какво се кани да направи, иначе нямаше да се отърве от натяквания...
Мария извади телефона и с тревога установи, че няма покритие. Върна безполезната вещ в сака и се замисли. Нещо все пак я караше да не бърза, да огледа още веднъж всичко... Взе в ръка приготвената за закуска ябълка и точно се канеше да се наслади на сочността й, когато почти подсъзнателно дочу слаб шум някъде отгоре. Дали така й се бе сторило или наистина там имаше някого? Изправи се да погледне и в същия миг край нея профуча голям камък, стоварвайки се точно там, където бе седяла. Отскочи с вик и вдигна поглед. Една сянка се метна встрани толкова бързо, че не успя да я разгледа. Човек ли беше или животно? Някоя коза, подплашена от присъствието й? Или някое козарче, навъртащо се наоколо? А може би иманяр?
Мария почувства как й се свива сърцето. Сетивата й се бяха изострили след всичко преживяно от нея през последните години. Даде си сметка, че май не бе дочула реален шум, а се бе изправила, ръководена повече от едно неясно вътрешно усещане. Ако камъкът бе паднал върху нея, сигурно щеше да лежи сега с пукнат череп...
Все повече й се струваше, че някой е искал именно това. Но защо? Кому и с какво би могла да попречи? Какво бе узнала или може би не трябваше да узнава?
Въпросите бяха много. Тя реши да отложи влизането в пещерата, май наистина не бе разумно да идва сама...
Де да беше тук сега сестра й! Двете заедно все щяха да измислят нещо...

- Ох, Алекс, нещо ми се сви сърцето... Нещо не е наред. Дали заради историята на Мария Магдалина? Все пак, не можем тъй лесно да пренебрегнем преданието, че е отишла не другаде, а във Франция – тръсна коси Магдалена и за да се разведри посегна към термоса с кафето. - Трябва да има все пак... някакво зрънце поне, за да възникне такава легенда...
- Е, добре! Послушай! – отвърна Александър, поемайки от нея своята чашка. – Тъй като този въпрос ме интересува, направих си труда да прочета едно-друго и ето какво открих...
- Защо?...
- Какво „защо”?
- Защо пък точно Мария Магдалина? Доста е встрани и от бизнеса ти, и от компютрите ти... А пък и сега, като заговорихме за нея, ми се сви сърцето... Защо тя те интересува толкова, Алекс?
- И аз се позачудих, когато установих, че нещо ме тегли като магнит в тази посока. Всичко, свързано с нея... Може би поради съвпадението на имената? Може би заради тебе? Не знам... Времето ще покаже.
- Няма нищо случайно, сам си ми го повтарял много пъти.
- Няма. Съдбата непрекъснато поставя покрай нас някакви знаци, като указателни табели, а ние си затваряме очите за тях. И после се чудим как не сме ги видели по-рано и защо не сме свърнали овреме в подходящата посока. Затова щом разбрах, че в мен има някаква струна, която винаги звънва, стане ли въпрос за Мария Магдалина, реших да си отворя по-добре очите и ушите. И да видя какво ще излезе от всичко това.
- И какво откри? – обърна се тя към него, като се намести по-удобно на одеялото, предчувствайки нова интересна история. Изобщо не се впечатли, че повтаря мислите й, това не се случваше за първи път и вече беше свикнала, знаеше, че и за това си има някаква дълбока причина...
- Та тъй... Говорело се, че първоначално имало мощи на Мария Магдалина в един манастир, май беше в Сент Бом, недалече от мястото, където била живяла в отшелничество. Но настъпили смутни времена, араби и бербери започнали да нахлуват в Прованс от Северозападна Африка и за да ги запазят от набезите им, монасите ги преместили. Това станало някъде през осми век, а три века по-късно почнало пък да се говори, че гробницата всъщност е празна, а мощите били извадени от Сент Бом и отнесени на съхранение в абатството във Везле. Това бил само слух, но папата толкова се въодушевил, че издал специална була, с която оповестил появата на ново място за поклонение. Било към края на единайсети век, в разгара на поклонническото движение. Била построена великолепна базилика и тълпите започнали да прииждат на талази... Дори когато там била произнесена проповед по случай започването на Втория кръстоносен поход, имало повече от стотина хиляди поклонници! Така оттогава името на Мария Магдалина се свързало и с кръстоносците...
- Кога станало това?
- В средата на дванайсети век*.
Забележка под линия: *Походът се е състоял през 1145-1149 г.
- И как така не се е разкрила измамата?
- Е, как да се разкрие! Било е изгодно за доста хора! Всички печелили от това, дори и от романтична гледна точка, защото колко струва един рицар, ако не служи на някоя Дама?
- Но нали уж била грешница?! Дори съм срещала и по-тежки думи за нея. Смятали са я за блудница.
- И ти ли вярваш на тази лъжа? Къде в Евангелията е определена като такава? – погледна тъй строго Александър, че Магдалена се смути. Май бе прекалила...
- М-м-м... Знам, че така е било прието да се говори за нея – смръщи тя цялото си лице, показвайки шеговито едно преувеличено разкаяние. – Съжалявам, ако съм обидила любимката ти...
- Нищо, простено ти е, нали си й адашка! – позасмя се той. – А всичко тръгнало от папа Григорий Велики, който в края на шести век обявил, че Мария Магдалина е онази Мария, която е сестра на възкръсналия Лазар, и която преди тайната вечеря помазва Исус, и е същата онази разкаяла се грешница от Евангелието на Лука.
- Но, Алекс, всъщност това са го говорили католиците, а при нас не съм чувала да е заклеймявана...
- Нашата православна църква никога не е твърдяла, че тя е блудница, нито грешница, а дори напротив! Наричана е равноапостолна мироносица и Апостол за апостолите, защото им била донесла вестта за възкресението на Христос. А католическата църква, забележи, се отказа от своята теза за Магдалина едва през миналия век, някъде към средата... Но мисля, че французите с изостреното си чувство към пикантните подробности още отначалото са доловили тънкия нюанс в отношенията между Исус и тази жена... И докато Църквата наблягала на спасението й чрез вярата, те я възприемали като нещо повече!
- Добре де! – чак се надигна от недоумение тя. - Все някой трябва да е проявил интерес на какво се кланят там толкова поклонници! Макар че, като се замисля, на французите им се отдава такова поведение... Чух, че онази Библия в Реймс, над която полагали клетва кралете им и която уж била написана на някакъв тайнствен свещен език, всъщност била на старобългарски! Знаеш ли нещо повече за това разкритие?
- Не, за съжаление. Някой от нашите я снимал, а после тук специалистите разпознали буквите, но историята се потули... Ето! А ти се учудваш как не се е разкрила измамата във Везле! И то в онези времена, когато комуникациите не са били тъй развити, както днес! Чак много, много по-късно, когато крал Луи IX пожелал да надзърне в мощехранителницата и да види светата реликва, цялата истина лъснала! Във Везле нямало никакви кости, никакви мощи! Нищичко! Пита се в задачката - ако едните са лъгали в продължение на близо 150 години заради изгодата, другите защо са си мълчали? Ако през цялото това време реликвите си стояли непокътнати в Сент Бом, защо притежателите им оставили вярващите да изпадат в заблуждение, защо не са протестирали?
- Ха, всичко това не обезсмисля ли поклонничеството?!
- Напротив! – усмихна се на възмущението й той. – Тази историйка показва цялата сила на сугестивното му влияние... Човек вярва в това, в което иска да вярва. Не са му необходими доказателства. Дори обратно, търсенето на доказателства убива вярата.
- И какво станало после? Все пак нали е имало нещо, което е изчезнало, появило се уж някъде, но като фалшив слух, а когато най-сетне измамата била разобличена - какво станало после? Не са ли издирили истинските мощи?
- После става още по-интересно, защото се намесват и тамплиерите...
- И пак стигаме до Светия Граал, така ли? И до мазолите на ушите ти... – засмя се Магдалена. - И като говорим за уши, не ти ли се струва, че май ми звъни телефонът? Чакай, ще ми разкажеш след малко!
Тя скочи и затършува из тревата, за да намери чантата си. Още с първите думи лицето й се опъна. От откъслечните реплики Александър разбра само, че говори със сестра си. Нейната тревога се предаде и на него. Той стана и се доближи до Магдалена, която вече бе приключила разговора.
- Станало ли е нещо, Маги?
- Мария... За малко да пострада... От някакъв камък...
- Камък ли?
- Май се срутил отгоре й, бил паднал от някаква скала... За малко да я пребие!
- На разкопките ли?
- Не. Ходила към една пещера и й се сторило, че някой я следи... Преди това била открила нещо интересно на разкопките... Страхува се, че може да не е станало случайно. Батерията й свършваше, въпреки че си била заредила телефона, а пък горе нямало и сигнал... Не можа да ми каже повече. Алекс, нещо наистина ми е много притеснено, направо ми се сви сърцето! Нещо става с Мария. Гласът й звучеше особено...
- Искаш ли да идем да я видим?
- О, да! Дано не се е забъркала отново... Но... Дали ще можем? Как си с времето?
- Не се безпокой, мога да си уредя още няколко свободни дни. Ще минем през София, да свърша някоя и друга неотложна работа, и потегляме...
Магдалена трескаво започна да прибира нещата в сака. По обратния път към вилата се сети, че не успя да пита сестра си дали Николай вече знае за случилото се. Ако Мария пак се бе забъркала в нещо и там някъде край нея дебнеше опасност, само той бе човекът, който би помогнал най-добре. Но дали би могъл да дойде? Обикновено бе винаги много зает. Колкото и да обичаше сестра й, той все пак бе под пагон...
Значи просто ще си я вземат и ще се приберат в София, дори и да протестира! А че сестра й винаги имаше нещо свое наум, Магдалена не се съмняваше. Нали и тя бе същата... Нали и тя бе готова да рискува живота си, но да се добере до истината...
...Това се бе случило преди близо три години. Бяха се скарали лошо на тема кой на кого прилича и за първи път се бяха разделили. Магдалена бе останала в южния немски град, където двете следваха психология, а Мария се бе прибрала през първата им студентска ваканция в къщи. И бе станала жертва на жестоко нападение. Капитан Николай Стоев бе именно онзи млад и симпатичен оперативен работник, който тогава се бе заел с разследването на фаталния инцидент, и който се бе влюбил до уши в сестра й. А и Мария в него, след като дойде на себе си... И всичко щеше да бъде съвсем различно, ако по някакъв чудодеен начин след травмата сестра й не бе придобила способността да владее по-пълно мозъка си и да вижда неща, непредугадими за другите. Точно заради тях се бе озовала за кратко в някакво тайно общество, някакво Братство, където я бе завела онази Габриела, бившата на Александър... Един Бог знае, защо бе станало така, че пътищата на двете се бяха пресекли, но над Мария тогава отново бе надвиснала опасност и Николай отново трябваше спешно да действа...
Магдалена все още потръпваше, като си спомняше онези дни. Нали и тя самата не слушаше ничии предупреждения! На своя глава, независимо от Николай, се бе опитала да предпази сестра си... И също едва не загази, когато Габриела реши да си отмъщава...
В какво ли пак се бе забъркала Мария?!*
Забележка под линия: *Нападението над Мария и разследването на Магдалена са описани в „Третият или Реквием за един убиец” (изд.„Захарий Стоянов”). Сблъсъкът с Габриела, както и сексуално-магическите практики на Братството са описани в „Черната котка” (изд.”Труд”). Макар да е със същите герои, в сюжетно отношение настоящият роман не е продължение на предишните два.

- И няма ли да съобщиш в полицията? – възкликна Елена. – Могли са да те убият!
- Какво да им кажа, Лени? Че отгоре ми бил паднал камък, това ли? Ха, нали ще ми се изсмеят и ще ме изгонят! Нищо повече не видях, дори не съм сигурна, че е имало човек там, горе... А и да намерят някакви следи от стъпки, какво от това? Всеки може да си ходи където си иска – възрази Мария и бутна чинията си с недоядената салата. Едва сега бе разказала на приятелката си своите сутрешни премеждия.
Двете момичета привършваха с вечерята. Както обикновено, бяха се разположили на лятната маса под крушата в двора, а от отворения прозорец на къщата се разнасяше пукотевицата от някакъв екшън. Стопаните им бяха кротки и добри възрастни хора, чийто син работеше в София и единственото им забавление след прекарания на нивичката и в градината ден бе телевизията. Вечер те гледаха всичко подред, без да подбират, а и нямаха голям избор, тъй като за разлика от мюсюлманското население не разполагаха със сателит. Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с „чиния”, насочена към съседна Турция. Почти нямаше български къщи и затова Мария и Елена бяха доволни, когато успяха да си намерят тази твърде скромно обзаведена, но чистичко варосана стая в близост до разкопките, а пък и наемът не беше висок.
- Ама как все на тебе ти се случва да налетиш на някой малоумник и да няма никакви доказателства! – подскочи развълнувано Елена, надвиквайки се с телевизора. - Как го правиш?! И как можа да отидеш толкова далече сама! Нали се разбрахме да ходим заедно! Защо избърза?
- Трябваше да ида, Лени. Не можех да чакам... Нещо ме теглеше към онази пещера. А пък и след плочката, дето я изрових днес, имах усещането, че не бива да отлагам...
- Ти изглеждаше доста странно, Мари, направо ме изплаши! Ако можеше да се видиш! Стоеше на колене, втренчена в ръцете си, някак вцепенена и отнесена. Сякаш бе видяла самия... самия ад! Какво ти беше станало?
- Така ли ти се стори? Никакъв ад не съм видяла, напротив! Но наистина се почувствах странно. Не съм ти казвала, Лени, но понякога ми се случва... да виждам разни неща...
- Това след комата ли стана, Мари? – погледна я с ококорени очи Елена. – Ти и по-рано беше доста... Как да го нарека? Интуитивна! Да, това е думата! И двете със сестра ти сте такива. Колко интересно!... Помниш ли как вечерта преди да те нападнат ми изкара ангелите с разказа си за срещата с онази циганка? Дето ти беше предрекла това, дето после стана... Ама ти май сякаш и сама го предчувстваше тогава, нали?
- Не знам, Лени. Някои неща от онова време ми се губят. Казаха, че имам частична амнезия. Аз дори и... и онази вечер не помня. Когато онзи... ме е причакал... Не ми се говори за това сега! – прекъсна се сама Мария.
- Ами, хубаво... Щом не искаш... А какво видя днес? Това поне ще ми кажеш ли?
- Не знам какво беше. Ще ме помислиш за пълна откачалка.
- Накъде повече, нали си се знаем от малки! – засмя се приятелката й. – Добре, де, добре, обещавам да не се смея. Хайде, разказвай, защото иначе направо ще се пръсна!
- Наистина, Лени, не знам какво ми стана. Нещо ме връхлетя като... Като вихър, който ме засмуква... Озовах се в някакъв каменен коридор, някъде под земята. Вървях по него и знаех, че като стигна в края, ще стане нещо необикновено. Нещо ще видя, или ще науча, или нещо ще направя... Но то ще бъде толкова невероятно, толкова невъзможно за вярване, че ще ме промени напълно, сякаш ще изляза оттам друг човек... И дали изобщо щях да изляза? Не знам...
- И... излезе ли?
- Не. Вие се развикахте и всичко прекъсна.
- Това е... Не, не може да бъде! – извика Елена и отново подскочи на мястото си. – Кажи! Кажи още нещо, какво още почувства? Имаше ли усещане за... за някаква церемония? Сама ли беше там или имаше и други?
- Странно е наистина, че питаш така, но... – замисли се Мария, припомняйки си усещанията от сутринта. - Да, точно така беше, Лени! Май имаше още хора, но всеки вървеше сам, и трябваше да се справя сам, защото беше нещо като... Да, беше някакво изпитание! От това, как щях да мина по този коридор, зависеше много. Бях длъжна да вървя, без да спирам, каквото и да ми се случеше. Но не бях затворена насила. Сама го бях пожелала. Чувствах се някак избрана да вляза там, разбираш ли? Някак знаех, че не всеки е допуснат, че това е огромна привилегия... И че ще ми се открие някаква много строго пазена тайна, но само ако бъда достойна. Толкова голяма тайна, че ще бъда длъжна да я пазя с цената на живота си... – Мария отново млъкна и се потопи в онова невероятно преживяване. - Да! Сега знам, че е било точно така... И някак знаех още, че ако проговоря, ще ме застигне ужасна смърт... Ах, Лени, не мога да ти кажа колко беше страшно, но и колко вълнуващо! И най-странното бе, че сякаш това чувство на потапяне в тази... магия... ми бе познато отнякъде! Като дежа вю. Сякаш вървях към най-хубавото нещо в живота си, към някакъв екстаз, който вече... Който приличаше на онова, което... Ох, не знам какво да мисля!... – изпъшка Мария, пред чийто вътрешен взор кой знае защо преминаваха сцени от преживяното вече в Братството.
- Е, ти направо ме разби! Просто не може да бъде! Елевзин...
- Какво?
- Елевзинските мистерии! На нещо такова ми прилича. Чувала ли си за тях?
- Не. Какво е това?
- Ако можех да ти кажа! – Елена се наведе през масата към Мария и извика почти в лицето й. - Най-строго охраняваната тайна в историята на цивилизацията! Най-загадъчният ритуал!... И ти да си на крачка, и да не видиш какво всъщност е ставало там! Как можа!

- Ама нали ти ме извади от това състояние! – отдръпна се назад сащисаната Мария. Познаваха се от малки, още от влизането им в Немската гимназия, беше свикнала с експлозивните настроения на Елена, но никак не очакваше сега такава реакция от приятелката си. - Ти се развика!
- Не, направо ще се пръсна! Ще си изям ушите!
- Пак викаш... Не знам с твоите уши какво ще стане, но моите вече пищят. Всички ли искаш да ни чуят?
Звукът от телевизора внезапно бе намалял, май имаше любовна сцена, и гласът на Елена направо бе разцепил предвечерната тишина с канибалския си призив.
- Ти! – Изсъска Елена, опитвайки се да говори шепнешком, и заби пръст в нея, все още надвесена отгоре й. - Ти не можеш ли пак да... Пак да погледнеш, а? По твоя си начин... Опитай пак!
- Не е толкова просто, Лени. И седни най-сетне, моля ти се! Как си мислиш, че трябва да го направя? Нали ти казах, това състояние ме връхлетя изневиделица. Откъде да знам дали ще се повтори!
- Ами... ако ти дам онази плочка? – отпусна се обратно на мястото си приятелката й. - Ще я взема от Професора... някак...
- Не знам, Лени! И как ще я вземеш? Нали ще те обвинят в кражба!
- Ще се опитам! Той всяка вечер ходи до града, а аз знам, че плочката е още в бараката до караваната му. Описаха я като маловажна и не е предадена нито в полицията, нито е сложена в банков сейф, както се прави с най-ценните находки. А за иманярите изобщо не представлява интерес. Някакво си глинено чирепче, на тях очите им са все в златото...
- Заключена ли е бараката?
- Заключена е, но по-скоро заради туристите, дето се мотаят наоколо. Много лесно се отваря, всеки от нас знае чалъма... За да не търчим непрекъснато за ключа, нали по цял ден си имаме работа вътре. Ако ми помогнеш, ще се справим! Чуй сега! – наведе се тя отново към Мария и зашепна. - Ето какво ще направим... Ти ще пазиш отвън. Аз ще вляза, ще ти донеса плочката, ти ще я подържиш и ще видиш какво става по-нататък. Става ли?
- Ох... И аз бих искала да знам какво съм видяла, дори повече от теб, може би... Имам си причина, но...
- Каква? Заради онова дежа вю ли? – отново се ококори Елена.
- Някой ден може и да ти кажа, но не сега...
- Ама и ти си потайна, също като... онези мистерии! Приятелка, как ли пък не!
- Наистина не мога, Лени, не се сърди! Свързано е и с други хора... Не мога, разбери! Я по-добре ми разкажи повече за този... Как го нарече? Елевзин? Щото... ако ще крадем плочката, трябва да съм подготвена по-бързо да навляза в онова... състояние.
- Елевзинските мистерии. И не е точно кражба... Искаш ли да идем сега? – скочи Елена и я хвана за ръката, като я задърпа. – Хайде, ставай!
- Къде?
- На разкопките, разбира се, не в Елевзин! По пътя ще ти разкажа всичко, което знам...
- Сега ли?... – колебливо я погледна Мария, но май вече беше взела решението. – Маги и Александър ще дойдат, ще ме търсят...
- Тук, в селото ли ще дойдат?
- Не, не... Разбрахме се първо да се настанят в града и после да се търсим по телефона.... Тръгнали са следобеда от София и скоро трябва да пристигнат. Те искаха още тази вечер да се видим, но аз ги успокоих, че с мен всичко е наред. Ама ако се обадят и пак е станало нещо...
- Нищо няма да стане, нали сме заедно! Пък и защо не й звъннеш сега на Маги, да й кажеш, че си добре и ще си лягаш по-рано... Е, хайде, решавай! Утре може да я няма вече плочката!
- Хубаво! – надигна се Мария от мястото си. - Да тръгваме тогава по-бързо, за да успеем по-скоро да се върнем. Ще се обаждаме ли на байчото?
- Не, може да са заспали пред телевизора. Както винаги... Той, синът им, затова им е купил телевизор с таймер, вчера ми се хвалиха как не ги бил забравил... Защо да ги будим...
Двете набързо поразчистиха масата, събирайки трохите и чиниите, оставиха съдовете и приборите до чешмата, без да губят време в миене, наметнаха си по някоя дрешка, въоръжиха се с по една сопа, взеха предвидливо по един фенер и тръгнаха към разкопките. Смятаха, че са подготвени добре за начинанието си, а и времето бе подходящо. Нощта щеше да бъде светла, тъй като луната почти се бе изпълнила, пътят не бе дълъг, а въодушевлението им бе тъй голямо, че едва ли имаше нещо, което можеше да ги спре...



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет