Никол данева



бет6/44
Дата27.06.2016
өлшемі2.72 Mb.
#162529
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44
- Е, че да не е малко? – засмя се отново Мария. Елена отново бе заговорила нормално...
- Но най-важното е обвито в мълчание, разбираш ли? След като избраните влизат в сакралното помещение, вътре става нещо... Нещо, за което никой никога не е говорил, защото разгласяването на тайната се наказвало със смърт!
- Къде са се провеждали, в Гърция ли?
- Да, в древна Елада, близо до Атина. Там било най-старото, най-първото светилище, защото после тези мистерии се разигравали и другаде. В Самотраки, например... Археолозите са успели да го реконструират. Представлявало помещение с две вътрешни колони, поддържащи покрива... Но чуй само! Съгласно преданието първите жители на Елевзин били тракийци! Защото това ставало във времена, когато гръцките племена още изобщо ги нямало! Шест века преди да населят полуострова!
- Така ли? Ама те не са ли били винаги тук, на Балканите?
- Не, разбира се. Преди тях тези земи били населявани от други племена. Между впрочем именно тези племена са участвали в Троянската война.
- Тя не е ли между троянци и ахейци, както тогава викали на гърците?
- Пълна заблуда! За гърците всичко почва с Омир, но да не забравяме, че историята се пише от победителите! А значи и поемите на Омир, ако изобщо са били дело само на един човек, и които били записани векове след като е живял, са били вече пречупени през елинистичния мироглед. Колко пъти да ти повтарям, че гръцките племена, които по-късно образуват антична Елада, идват много по-късно на полуострова!
- Ама ти вече съвсем ме обърка! Кои са воювали тогава в Троя?!
- Тогава, според самите антични сведения, по тези земи – имам предвид Балканите и западното крайбрежие на Мала Азия, са живели различни племена от един родствен народ, известен като пеласги. Споменати са според някои и в Библията - като филистимляните от Палестина... Пеласгите били предгръцки народ, различен от онези гърци, чиято цивилизация започва да се развива много по-късно, след тъй наречените „тъмни векове” и упадъка, настъпил няколко века след Троянската война. Говорели са на друг език, не на гръцки, имали са дори и своя писменост... Това е споменато от античните автори! Омръзна ми да ти повтарям едно и също...
- Чакай, чакай! – забави крачка Мария, тъй като пътят бе станал по-стръмен. - Да не искаш да кажеш, че пеласги и траки са едно и също? Излиза, че траките наистина са имали писменост!?
- Има и такива мнения... А пък самата Троянска война е била между две негръцки конфедерации. Крито-микенци от една страна, наричани в поемата ахейци, и от другата – пеласги и фригийци, чийто аванпост била Троя, и които били подкрепяни от сродните им тракийски племена... Има доста доказателства за тези връзки, например раннобронзовата керамика, намерена у нас, носи същите характерни черти като тази от Северозападна Мала Азия, по-специално троянската. Ама ти... Вярно, че минахме отгоре-отгоре Илиадата, но все пак... Не си ли спомняш поне нещичко? Омир описва там с какво непознато за онези времена великолепие пристига край Троя тракийският цар Резос – на бял кон, в златна колесница, с блестящи като слънцето златни доспехи. А пък и златните украшения на адашката, на Елена... И тракийската златна чаша на троянския цар Приам, дето я дава като откуп за Хектор, и която бил получил в дар, когато гостувал по земите на траките... Защото били съюзници... И златото, което вадели по нашите земи, и златните конски амуниции, и доспехите, и наистина невероятните находки от могилите, в които царят бил погребван заедно с колесницата си... – малко несвързано изброяваше Елена, леко задъхвайки се от стръмнината.
- Троя - траки... Траки – фриги... Дали е случайно това сходство в имената?
- Което не знам – не знам!... – със съжаление отсече тя, а Мария лекичко въздъхна, доволна, че приятелката й ще прескочи поредната лекция. Елена обаче тръсна глава и продължи. – Но и Херодот, и Страбон заявяват, че фригите са бриги, тракийски народ... А пък и траките, или както и да са се наричали онези, които населявали земите ни в онези времена, са били не само сръчни златари, но и добри мореплаватели. Също като митичните пеласги, „народът от морето”, които в Омировата поема са съюзници на Троя, и които нахлуват дори в Египет по времето на фараон Рамзес III... Ама ти съвсем ме отплесна, Мари!
- Добре, де... Да се върнем от Египет и Троя тук, по нашите си земи...
- Трябва да знаеш, че тук също са се разигравали тайнствени ритуали... Както и навсякъде, където живеели пеласгите. Ето, ще ти дам още един пример. Знаеш ли кой е цар Мидас?
- Разбира се. Не беше ли оня, дето получил от бог Дионис дара и проклятието да превръща в злато всичко, до което се докосне?
- Същият. Бил е цар на Фригия, а има антични сведения, че той също бил посветен. И то не от някой друг, а от самия Орфей! Херодот пък съобщава, че гърците изтласкали пеласгите от полуострова, но при това заимствали както боговете им, така и някои от култовете, като този към Кабирите*... А мисля, че дори и писмеността им, макар учените да твърдят, че траките били безписмовен народ. Затова сега не можем да намерим оригинални тракийски надписи...
Забележка под линия: Божества с трако-пеласгийски или финикийски произход, свързани с култа към Богинята-майка и свещения брак. За тях се знае твърде малко поради мистериалния характер на култа и строгата забрана да се разкрива тайната.
- Ето, сега пък ти се отплесваш! Някакви си Кабири... И къде е Фригия, къде е Троя, къде е Тракия! Не виждам връзката... Нали щяхме да говорим за...
- Не е така, защото последните проучвания показват сходство между обредите! Между мистериите на Кабирите и тези на Орфей... Така че кой е положил началото им през шестнайсети-петнайсети век преди новата ера е все още спорно. Сигурно е само, че е била практикувана някаква ритуална форма на йерогамията. Имало е обаче и още нещо...
- Йерогамия? – прекъсна я отново Мария. – Говориш за свещения обред, свързан с бракосъчетание, нали така?
- Да. Ритуален секс. Жрец и жрица имитирали съчетаването на боговете, защото се вярвало, че Небесният брак поражда и живота на земята. Знаеш мита за Деметра, нали?
- Защо не ми го припомниш? – попита тя, с риск отново да чуе куп странични факти, изречени с онзи учителски глас, но се оказа, че Елена сама се усеща кога се е впуснала в поредната лекция и се старае да не прекалява много-много с наученото.
- Дъщеря й Персефона била отвлечена от бога на подземното царство Хадес, който си я харесал за жена. Деметра, за чието име се спори дали значи Майката-земя или Майката-семе, толкова тъгувала за нея, че цялата природа започнала да загива, нито едно семенце не покълвало от земята. Тогава боговете се събрали и решили да освободят пленницата и да я върнат на майка й, но тя вече била изяла дадения й там долу нар, плода на вричането, и затова трябвало ежегодно да се връща при своя съпруг, Хадес, но само за четири месеца. Деметра се радвала на тези срещи и всичко отново цъфтяло и раждало... Защото майка и дъщеря били едно неразделно цяло, както са свързани класът и зърното... Зърното, което носи в себе си и собственото си разрушение, и чудото на природното обновление. Така тази богиня-майка, за разлика от другите олимпийци, се разпореждала с нещо, което и на боговете не било подвластно – тайнството на възраждането и безсмъртието...
- Ами Персефона? Щом едната е богиня на живота, другата трябва да е на смъртта, така ли?
- М-м-м... Донякъде... Но тя не е като онази човекоядка, индийската Кали, която пие кръв и унищожава съпруга си!... Персефона въплъщава тайното знание за смъртта. И също е много, много старо божество, още от архаиката. Свързана е с мита за Дионис, по-точно с неговия също толкова архаичен първообраз Дионис-Загрей. Корените на този мит, както и на предишния, за Великата Богиня-майка, според някои са на остров Крит, от времената на минойската цивилизация, също предгръцка... Персефона има и друго име - Кора, което значи девойка. И като девойка, първия аспект на женственото, тя е готова да премине във втория аспект и да стане също майка...
- Ха! Колко странно – значи тази Кора-Персефона хем владее тайната на смъртта, хем й предстои да дава живот!... Също като семето.
- Да, Мари, напипваш нишката – животът и смъртта са взаимосвързани във вечен кръговрат... Според легендата Персефона родила син от критския Зевс, който я бил обладал в образа си на змия, а титаните после разкъсали детето... Ама ако почна да ти говоря и за него, съвсем ще се отплеснем! Достатъчно е да знаеш, че всичките тези богове играят важна роля в Елевзинските мистерии, а култът към Деметра придобивал в тях ново религиозно измерение, различно от публичното й почитане. Пак ли ми се смееш? Говоря ти нещо важно, а ти възприемаш всичко буквално! – нацупи се Елена.
- Не, Лени, не... – постара се да успокои приятелката си Мария, съзнавайки, че май я е засегнала с реакцията си на нейния учителски тон. -Хората открай време са използвали метафори, права си...
Елена кимна удовлетворено и продължи с още по-голям апломб, а тя реши занапред да бъде по-внимателна и да не я дразни повече със смеха си.
- Посветеният придобивал такива тайни познания, че за него смъртта вече не била страшна. Той щял да се радва на посмъртно блаженство, защото след ред изпитания бил видял както края, така и началото на живота... И нямало като другите да попадне в царството на Хадес, където душата ставала печална сянка без памет и сила, както казвал Омир, а щяла да се озове сред райски полета. Елисейските полета, както ги нарекли по-късно...
- Кой не е чувал за тях! Поне за онези, дето са в Париж... А как да разбираме слизането на Орфей в подземното царство? – попита Мария, защото се сети за разкопките при Татул. Съвсем наблизо бяха направени интересни открития за певеца и неговото светилище. Някак й се струваше, че и той има връзка с нейното видение, а вече се беше научила да не подценява интуицията си... - Нали и той отишъл там, за да търси своята Евридика, която умряла след като я ухапала една змия... Ето, Лени, пак се появява образът на змията! Не е случайно, нали?
- Няма нищо случайно, в символиката й е залегнала тайната на безсмъртието и прераждането... А пък и Орфеевите мистерии са били сходни с Елевзинските.
- Дали Орфей е научил тази тайна, когато слязъл в страната на мъртвите?
- Предполагам, щом се появява в мита този образ... Обаче певецът не издържал изпитанието. Омагьосал Персефона и Хадес с песните си и така получил разрешение да изведе любимата си на бял свят. Но, както знаеш, това не станало, защото той толкова много обичал жена си, че не спазил обещанието да не се обръща. Погледнал назад и тя се превърнала отново в сянка.
- Може би заради това после бил наказан с разкъсване от вакханките... – обади се Мария, за да покаже, че и тя знае нещичко от гръцката митология, но приятелката й не беше кой знае колко впечатлена, само кимна и продължи с лекцията си.
- Не само Орфей, и други са се осмелявали да се спускат в подземните владения, например Тезей, Херакъл... И за Заратустра трябва да си чувала, нали? За Тамуз, за Гилгамеш, които са търсили тайната на безсмъртието? А входът към отвъдното най-често бил в някоя пещера... – Елена я погледна изпитателно и тя колебливо поклати глава. - Ама този мотив е един от най-разпространените в митологиите, как може да не си чувала за него!... Героят обикновено е с полубожествен произход, върши чудеса, докато е на земята, и встъпва в двубой с лошите, които му отмъщават, като го подлагат или на насилствено жертвоприношение, или го преследват до страшната му гибел... Но тъй като той вече бил получил някакви тайни знания от това свое слизане в подземното царство, успява да преодолее смъртта, възкръсва и накрая се възнася при другите богове.
- Чакай, чакай! Наистина ми звучи познато... Маги напоследък все четеше Библията, та и аз я поразгърнах. Май в тази история виждам прилика... С живота на Христос... Ами да, само дето не ми е известно да е слизал в подземното царство... пък и няма как, нали при християните вместо него има ад... Не, наистина не знам да е ходил в ада... – завъртя учудено глава Мария, но Елена размаха ръце да не я прекъсва.
- Къде те отвя отново вятърът? Тъй до никъде няма да стигнем! Сега говорим за тайните знания при Елевзинските мистерии, не за библейските истории!... Макар че... Изживяването на тези мистерии наистина представлявало докосване до божественото. Но още и разгадаване на връзката живот-смърт-прераждане... Двете богини, Деметра и Персефона, чрез някакви свещени предмети и ритуали свеждали тези познания с помощта на жреците до избраните.
- Ох, добре, добре... – обидено се понацупи на свой ред и Мария. Беше сигурна, че забележката й заслужаваше по-голямо внимание. - Не ми разказвай сега целия си реферат, Лени, моля те. Не че не ми е интересно, но друго ми трябва да знам, за да мога по-добре да си представя какво са правили. Кажи най-сетне нещо по-конкретно.
- И аз бих искала, но мъглата около тези мистерии е пълна! – подритна една шишарка Елена и замълча за кратко, прехвърляйки в главата си наученото. – Ето какво още знам. Има едни сведения от един много учен човек, който първо бил езичник, после станал християнски богослов и бил наистина голяма фигура в историята на християнството, така че на него може да му се вярва. Казва се Климент Александрийски* и е живял в края на втори век. Преди обаче да се посвети на новата религия, бил посветен в Елевзинските мистерии, представяш ли си? Защото тях ги е имало в продължение на около две хиляди години, и по негово време също...
Забележка под линия: Тит Флавий Климент (150-213) - християнски богослов, ученик на Пантен, след когото оглавява Александрийската школа, с трудовете си зарежда теологията с висока духовна мъдрост.
- Но нали ми каза, че там се давал обет за мълчание!
- Той написал със загадъчни думи единственото, което можел да каже. Звучи като някаква тайна парола и учените отдавна се опитват да разгадаят какво точно се крие зад нея. Климент бил минал първо през дълги пости, после пил специалното вино кикеон, за което се предполага, че имало наркотичен ефект, след което бил посветен. И казал толкова чудни неща за ставащото с него, че съм ги запомнила наизуст. Слушай, той описва ритуала така: „Аз взех кошницата, и след определени манипулации я сложих в сандъка, след това, вадейки го от сандъка, аз пак го сложих в кошницата.”
- Какво е това „го”?
- Не се знае. Изследователите предполагат, че тук става въпрос за тъй наречения Liknon – покрита с бръшлян кошница, в която при Дионисиевите мистерии слагали плодове и покрит фалос. Затова смятат, че и при Елевзинските мистерии съдържанието на кошницата и сандъка трябва да е било нещо, свързано с ритуалния секс, някакви реликви, наподобяващи или утроба, или фалос... Може би вид питки с формата на гениталии. Възможно е също да са слагали подобие на змия, тъй като тя е била важен символ, свързан с идеята за безсмъртието и с мъдростта. А аз пък, като се ровех из книгите и файловете, се сетих за смокинята. Тя хем като цяло дърво е била посветена на Дионис и на онзи Приап с големия фалос, които са богове на еротиката и секса, хем пък плодът и листата й наподобяват съответно женски и мъжки полов орган. Освен всичко друго, ако седиш под сянката й, може да получиш просветление и да видиш небесата отворени, но това вече е от библейската символика...
- Лени, ако питаш мен, самата кошница и самият сандък трябва да са кодови думи! Иначе е много някак... примитивно това действие – вадиш, слагаш... Няма тайнствен или опасен смисъл, заради който да си загубиш живота!
- И според мен е така. Изобщо всяко едно вместилище, като казан например, или пък стомна, е символизирало утробата...
- О-о-о! Затова ли в нашите обичаи момъкът напивал водата от стомната на момата, когато искал да изрази намеренията си към нея?
- Разбира се!... И продължих да търся, въпреки апетитната версия за кошница, пълна със смокини... Защото кошницата освен това е един от символите на Майката на боговете, Великата майка, известна е още с името Кибела. Най-първото почитано божество, почитано и по нашите земи. И такъв един предмет е отразявал женското съдържащо начало, символ на безсмъртие при погребалните ритуали, а прибирането на нещо в кошница означавало прераждане, преодоляване на смъртта... Но какво е сандъкът тогава? Нещо липсва... Защото там, където е едното, е и другото, което му е противоположно. Така е винаги, за да има равновесие... Значи трябва да има и мъжко начало! А като някаква вместимост, този образ, образът на сандъка, също клони към символика на женското...
- Странно. Ами ако сандъкът се е схващал като саркофаг, ковчег?
- Пак е мистична утроба, свързана обаче с повторното раждане.
- Ама нали и богините са две – Деметра и Персефона! – досети се Мария. - Едната е животът, другата е смъртта. Едната владее естественото състояние живот-смърт, а другата знае тайната на прехода от смъртта обратно към живота... Може би затова и двете вместилища са женски, а пък и символиката пасва – кошница и ковчег! Раждане и прераждане... Мъжкото начало тогава ще е самият участник в ритуала!
- Добро утро! – засмя се Елена. – Толкова да ти говоря, а ти едва сега да загрееш! Разбира се, че това е най-възможното обяснение. Но пак не е ясно как ще сложи едната в другата!
- Но защо трябва да е буквално слагане? Нали ти преди малко ми каза да не мисля буквално!
- Ами не мога да си представя какви манипулации ще да е извършвал Климент с Деметра, за да я сложи в Персефона!... Може би се е стигало до някакво откровение, свързано с тях и тяхното съединяване...
- Или всеобщо, космическо съединяване – тихо промърмори Мария, но Елена не я чу.
- А пък и с това обредът не приключвал! – тържествено заяви приятелката й, бързайки да привърши с разказа си, тъй като вече наближаваха. - Следвала най-тайната и съкровена част, последното изпитание, след което мистите ставали епопти.
- Какво? Какви... попти?
- Епопти. Така се наричали тези, които са стигали до края и буквално означава „видели”, за разлика от онези, които били обикновени посветени, мисти.
- И какво са виждали?

- Предполага се, че след скитане из мрачни тунели, което отговаряло на скитанията на човешката душа след смъртта, те излизали на огряна от слънцето морава, където жрецът им показвал зърнен сноп...
- Звучи някак... примитивно. За такова нещо не е необходимо да се дава обет за мълчание. И това да не са ти днешните градски деца, дето не са виждали сноп! Няма що, голямо чудо... А и защо трябва да се хващаме за думата буквално, както казваш ти? Защо да не е някакъв символичен образ на някакво преживяване? Когато си в състояние на разширено съзнание...
- Може наистина да е било нещо като изпадането в нирвана... Защото никак не било лесно да се получи тази последна степен, имали са дори специални учители, които ги наставлявали... Първо се извършвало пречистване в реката под ръководството на свещенослужител, после имало шествие към морето и обратно с факли, флейти и ритуални спирания, правели се жертвоприношения, пеели се химни... Това продължавало няколко дни и можели да се включват всички. Тези, които минели първите изпитания, се наричали мисти и се смятали причислени към хората с чисти мисли и святост. По-нататък обаче следвало нещо, за което никой не говори, дори не се знае какво ставало с онези, дето не издържали изпитанията! Те просто мистериозно изчезвали... Може би, за да не издадат тайната...
- Уф, настръхнах! – озърна се Мария, усещайки сякаш с кожата си притаените в падащия здрач страшилища, изяждащи страхливите мисти... – Може самият Минотавър да ги е причаквал там, в тунелите, а? Добре, да оставим това сега, разбрах в каква посока трябва да търся, като хвана плочката... Но ти каза още нещо. Че при тези мистерии имитирали бракосъчетание. Знае ли се как, чрез някакво представление ли?
- Какво ти представление! Вярно, че имало и разиграване на страстите на Деметра и Дионис, но този вид театрални действия били предназначени за широката публика. А жрецът и жрицата влизали в някакво вътрешно помещение, минавайки през дълги коридори, обвити в тъмнина и тайнственост, после вършели нещо...
- Нещо? Искаш да кажеш ритуален секс? Откога си станала толкова срамежлива?
- Не съм. Просто никой не знае какво правели в тъмнината онези двамата! Но хората чакали отвън и когато изведнъж лумвал огромен пламък, който излизал през специалния отвор на тавана, разбирали, че свещенодействието е станало. По формата и големината му гадаели дали ще имат благополучие. Известно е още, че последното видение, епоптеята, ставало при ослепителна светлина, а върховният жрец тържествено провъзгласявал сакралната фраза „Бримо роди Бримос!”
- Какво ще рече пък това?
- Думите са тракийски и означават Могъща, Могъщ. Така жрецът оповестявал на народа, че свещената и велика Богиня на мъртвите е родила Сина си в огън.
- Ха... – тихо измърмори Мария. – Колко познато ми звучи... Светата майка, Божият Син и огънят като Дух...
- Това е! – отсече Елена, без да обърне внимание на забележката й. - Разказах ти за Елевзинските мистерии, за да знаеш какво може да е ставало и тук. Защото, както вече ти казах в началото, това очакване на благополучие и блаженство след смъртта изобщо не е характерно за гръцкия светоглед!
- Какво искаш да кажеш? Че корените са при нас, така ли?
- Кой знае... Освен тракийския произход на Орфей, за когото още Платон предполага, че е бил основоположник на мистериите, има и много други съвпадения с ритуалите, разигравали се тук, дето сме с теб сега – сниши глас Елена, тъй като вече бяха на територията на разкопките. - Дори за невероятно яркия пламък се намериха доказателства. Наскоро откриха, че наблизо имало залежи от селитра, а тя е съставна част на барута, освен сярата и дървените въглища. Копаели ги и така получавали „горящия камък”, както му викали. Правели с него онзи огън, който за онези времена бил нещо невиждано ярко...
- Ш-ш-т! Тихо! – дръпна я за ръката Мария. – Ето я бараката. Изключи си телефона. Да не вземе да звънне, точно когато не трябва...
Момичетата се снишиха и огледаха. Все още се виждаше достатъчно добре, но наоколо нямаше никого. Пазачът май бе прескочил до селото, а и какво ли имаше за крадене сред тези камъни!... Разрушен още от турските нашественици през четиринайсети век, скалният град бе доразграбен през вековете от крадци и иманяри, а природните стихии почти го бяха доизличили. Но основите му стояха и все още говореха за миналото величие. И макар гласът му да бе едва доловим, който искаше, го чуваше...
Двете си изключиха телефоните, после Елена на прибежки се озова до вратата на бараката и зачовърка с някаква фиба ключалката. Мария приклекна зад близкия камък и се заозърта на всички посоки, готова при най-малкия подозрителен шум да даде знак на приятелката си.
Изведнъж блесна ярка светлина и я заслепи...

След като се настаниха в хотела, Магдалена пак се опита да звънне на сестра си, но телефонът й пак не се включи. Тя си каза, че няма причини да се тревожи - нали Мария я бе предупредила, че е изморена и смята да се наспи, а пък вече минаваше полунощ... Но усещането за някакво неблагополучие не я напускаше. Нито под душа, нито докато подреждаше багажа. За да я разсее, Александър предложи да поседнат на терасата с по чаша вино и да погледат луната, която тази вечер бе удивително ярка.
- Щом не се обажда, значи е добре! – каза той, докато се чукаха с чашите, а тя съгласно кимна, макар дълбоко в себе си да таеше някакво неоформено предчувствие. – Ти доста се беше замислила по едно време. За нея ли?
- Не само. Мислех си и друго... Според мен един мъж може да иска да се скрие в два случая...
- Ама ти пак ли... за Исус? Май няма да се откажеш, докато не стигнем до някакво предположение.


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет