Да си изберем оръдие на труда

Ако искаме да извършим дадено действие и да постиг­нем определена цел, ни е необходим подходящ „инст­румент". Независимо какъв занаят упражняваме, из­борът на оръдието на труда е от първостепенно значе­ние.

В психоанализата използваме работен метод, основа­ващ се на истините, до които сме стигнали, след като ни е направена психоанализа в духа на определена „школа" (Фройд или Юнг например). Но предимствата на психо­анализа (лична и задължителна), извършена по няколко методики, са повече от ясни - в този случай не рискува­ме да се затворим в една-единствена система и да мито-логизираме, да сакрализираме изискванията на „школа­та". Психоаналитикът следва да използва най-различни „оръдия на труда", да работи с най-различни техники (главно със собствената си!), да ги приспособи към дълбинната „мистика" на пациента си, около която се въртят неговите съзнавани или несъзнавани планове, копнежи, страсти.

Според Фройд (тук възпроизвеждам някои бележки на фром) човекът трябва да се освободи от властта на

своето несъзнавано, за да познае собствената си исти­на. „Независимо че Фройд стигна до върховете на за­падния рационализъм, той беше достатъчно гениален, за да премине отвъд неговия повърхностно оптимис­тичен аспект. Вглеждайки се в „афективната" и ира-иионална страна на човека, Фройд държеше много по­вече, отколкото изглеждаше, на философско-етична-та страна на лечението. Той дори споменаваше за ня­кои мистични методи, чрез които могат да се пре­дизвикат промени в основата на личността. Защото всяко съждение, независимо на каква тема е, очевидно остава на повърхността на съзнанието, ако го разглеж­даме само от гледна точка на логиката." (Знаем ис­торията за онзи американски учен, който, докато гос­тувал на едно „примитивно" племе, заявил, че запад­няците мислят с главите си. Членовете на племето мис­лели с коремите си, та затова решили, че западняците са луди...)

След това дойде Юнг и приложи разрушителността към фройдовия закон на бащата. Юнг „преобърна" пси­хологията, поставяйки отгоре това, което беше отдолу, и отдолу това, което беше отгоре.

„Преобърна"несъзнаваното и стигна до колективното несъзнавано, което разположи вън от човека, в непозна­ти места, източници на информация.

После „преобърна"разума и го върна към ролята, коя­то поначало му е отредена, към повърхностната му, чес­то пъти нищожна функция.

Преди Юнг понятието „несъзнавано" се разглежда­ше като насочено „надолу" разширяване на личност­та. Тази остаряла представа за нещата все още е гос­подстваща в немалко съвременни психологически шко­ли: всичко дълбинно е запратено там „долу"; дори надсъзнаваното е причислено към несъзнаваното, възприемано като своеобразен склад за отпадъците на личността.

Тези „школи" даже се опитват да ^анализират" изку­ството, музиката, поезията, да „обясняват" надсъзнава-ното и гения посредством първичното несъзнавано... Доста странно желание - да искаш да изведеш повечето от по-малкото, висшето от низшето!

Юнг стигна и до обширните територии на синхронност-та и на „невероятните съвпадения". Той въведе човека в неизучени дотогава области и показа неразривната му връзка с вселената.

Той върна и Анимата на мъжа, и Анимуса на жената -единствените творчески полюси и на единия, и на дру­гия, центрове на съзнаваното и на интелекта. Така той отвори вратата на нашите съдби към други места и дру­ги територии...

Голямата ни цел - разрушителността, включва преот­криването на позабравения в днешно време факт, че всич­ки ние сме „афективни хермафродити".

Анимата и Анимусът ще престанат да бъдат противо­поставяни и изтласквани, а ще възобновят обмена си в рамките на едно нормално съществуващо напрежение помежду им.

Нека се запитаме какво ще остане след няколко десети­летия или след няколко века от нашите психологии и философии? Може би след впечатляващия умствен и ду­ховен напредък, до който ще доведат - защо пък не -откритията на физиката, биологията и неврологията, те вече няма да си необходими?

Какво ще остане от онова, което по липса на по-точни понятия наричаме чувства, усещания, комплекси, инту-тиция и какво ли не, без да можем истински да вникнем в тях? Няма ли например синхронността на Юнг да е ста­нала обект на експерименталните науки, изчислима ве-

личина, с която да си служим в ежедневието? Няма ли телепатията и предчувствието да са нещо напълно обик­новено?

Може би тогава днешните Анима и Анимус ще бъдат толкова очевидни, колкото например магнитните по­люси...

Хората от това бъдеще вероятно ще си казват: „Колко чудно! „Те" са вярвали в такива странни неща!" После ще добавят, смесвайки вековете: „Дори са смятали, че светкавицата е резултат от взрива на сгъстения въздух при сблъсъка на два облака!" И още: „Как странно са описвали човека и начина, по който са го насърчавали да стане това, което всъщност е!"

Защото е възможно тогава човешкият интелект вече да е влязъл в резонанс със съзнанието на материята и на вселената. Както е възможно галактиките да са започ­нали да си разменят посещения на вежливост, човешка­та духовност да е достигнала небивали висоти, а нашите психологии да са станали толкова архаични, колкото днес ни изглежда дървеното сметало, сравнено с електронни­те калкулатори...

Дотогава обаче ще сме това, което сме, така че да се върнем на темата.

Ното ГаЬег...

Вярно е, че човекът „прави". Научили са го да прави. Толкова много са го учили, че действително е убеден, че всичко се „прави" - животът, решенията, изборът, рабо­тата, действията, бъдещето... Ното /аЬег - правещият човек, човекът на действието. Но идва ден, когато този човек решава да се подложи на психоанализа, защото чувства, че в него живее един непознат Ното зар1еш. И с течение на времето скъсва с традиционните и заучени „истини".

Засега този, когото нарекохме „участник", е все още Нотоfaber и започва да работи над себе си в състояние на обърканост, изпълнен с противоречиви стремления, с вътрешни конфликти, измъчван от привидно несвърза­ни сънища, като всичко това образува едно неразбивае-мо цяло (да си припомним цитираната по-горе окръж­ност).

Аналитичната работа ще навлезе в това цяло и ще се опита да открие фундаменталната „мистичност" на уча­стника, както и ония важни събития, които са й попре­чили да се разгърне.

Вътрешната организация на личността ни се оказва на­рушена твърде рано, още в началото на живота ни. Роди­телите и всички, които ни „учат да живеем", ни подават крайно противоречиви „информационни послания" -морални, социални, религиозни - и всеки от нас прави опити да се приспособи към изискванията им.

Другояче казано, всеки се старае да се изразява на задължителния афективен и социален език, който обаче „не пасва" на собствения му вътрешен език. Ето защо в зряла възраст ние вече говорим на един хибриден и всъщност ничий „език". Афективната машина започва да заеква и на свой ред да предава деформирани и без­редни послания - и тъй нататък от поколение на поколе­ние.

При аналитика

Следователно посланията и информациите, които участ­никът предава на аналитика, са неверни, защото не съот­ветстват на дълбюшата му организация.

Освен това той се съсредоточава върху т. нар. симпто­ми (видимата част на айсберга), които са само една дреб­на частица от цялото.

Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява: „Непрекъснато си противореча! Са­мият аз не мога да се разбера..." - което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важ­но):

а) е приемал предимно противоречиви послания;

б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;

в) нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, ком­плекси и пр.).

Тогава аналитикът трябва да се постарае:

а) да възстанови реда и организацията на личността на участника;

б) да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия";

в) да възстанови „благородните" енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;

г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афек-тивната й еднородност.

Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.

Да резюмираме горното с една таблица:

По време на психоанализа някои говорят почти не­прекъснато. Други, обратното, не са особено словоохот­ливи. Едните се страхуват от мълчанието, другите се от­теглят в него, като по този начин прикриват срама, кой­то биха изпитали, ако разкрият тайните си. Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тай­ни. В живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива, каквито всъщност сме. Защо тога­ва да се отъждествяваме с тях?

Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е неин център.

Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието съществуване отгат­ват в себе си и който ще се прояви чрез коренно различ­ни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъсква­ме" - потапяме се в нея.

Мълчание ли е това или молитва? Не знаем.

При психоанализата, както при интензивния афекти­вен живот, словото съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбо­чина. Словото е вертикална права, разположена на повърхността.

Мълчанието може да съществува без словото, но сло­вото не може да съществува без мълчанието. Без мълча­ние няма слово. Мълчанието и словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.

Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в ко­ето се зареждат усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената любов мълчанието предхожда важните мигове.

Аналитикът „чува" мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпит­ват едно и също усещане.

Съществуват психологически „техники", при които мълчанието се хронометрира, а „психологът" преценява значението му според неговата продължителност.

Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Кога­то всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна..."

Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й про­явление.

Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее майсторски да съчетава па­узите с музиката.

Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.

В наши дни голям брой хора страдат от така наречената „потиснатост"; депресията леко ги докосва, без да се про­яви напълно.

Но-понякога тя взема връх. Напрежението между това, което сме в действителност, и това, което сме принудени да бъдем, внезапно спада. Организмът вкарва в действие предпазните клапи. Вместо да се взриви, прегрелият кон­дензатор излиза от строя. Тогава се отдаваме на депре­сията телом и духом, както някои се отдават на любовта. Дали пък между двете не съществува връзка?

Някои проявяват и т. нар. „склонност към самоубий­ство". Но стоастно влюбените също изразяват желание

да „умрат заедно", за да се възродят в един преобразен свят. Не съществува ли и тук някаква връзка?

В разговорите с депресирани хора често усещаме, че у тях има предчувствие за обрат, очакване на радикална промяна в ценностите и пламенен стремеж към нов на­чин на живот.

Страдащите от депресия са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, тряб­ва да преминат през нощта и през тъмнината. Понякога това пътуване се нарича прекосяване на пустинята или път в нощта. Депресията също може да ни поведе по нощ­ния път на преображението.

Както алхимията....

В началото на всяко обновяване на ума и на душата стои „смъртта" - окончателното скъсване със старите вижда­ния, старите стойности, стария начин на живот.

Захвърляме абсурда и глупостта. Душата ни облича нова кожа.

Но докато не бликне ярка светлина, отказът от старо­то се възприема като нощ, като мрак.

Защото човек не може да тръгне към дълбоко стаено­то си „ядро", ако преди това не се раздели с всичко, кое­то не е жизнено важно за него и което не отговаря на вътрешното му устройство.

Алхимията също познава нощта. Черният цвят се по­явява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето", но и на надеждата. След което камъкът постепенно побелява: това е възраждане­то. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена.

По същия начин „златото" на философския камък се крие в чернотата на душата - нощта обещава надежда...

Лице и опако

Склонни сме да смятаме страдащите от депресия за „анормални". Но наистина ли са толкова анормални, колкото ни се струва? Анормални по отношение на как­во? На всекидневния живот? Тоест?

Дали това „опако" си няма „лице"? И дали „обратната страна", по която се движат тези хора, не е границата между съществуването им в дадения момент и напира­щия в тях порив към бъдното? Да си зададем един на пръв поглед парадоксален въпрос: не са ли те по-нор­мални от мнозинството така наречени нормални хора?

Депресията напомня за състоянието на човека, докос­нал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителна светлина в края на тунела.

Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с лекарства, без да подози­раме, че в тях има „нещо друго", което единствено те усещат. Някаква дълбока тайна, някаква огромна за­гадка.

Не е ли по-добре в такъв случай да разгледаме поня­тието „депресия" от друг ъгъл, както би следвало да на­правим с ред други неща?

Може би депресираните съвсем не са „долу", може би са по-близо до „горе" и само временно не могат да се издигнат дотам. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своебразно завръщане в майчиното лоно...

Какви точно са те?

Дали пък „анормалността" на депресираните не е по-ско-ро път към онова, което бих нарекъл „наднормалност"? Дали не е устременост към „нещо различно", непознато за повечето от нас? Другояче казано: не е ли депресията

канал, тунел към светлината, към някаква висша цен­ност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?

При съприкосновението с депресирани „здравите" из­питват учудване, дори страх да не се „заразят" от състоя­нието им. Понякога обаче човекът в депресия привлича така, както ни привлича смъртта. Но коя смърт?

Лично аз мисля, че ни привлича нищото, нощта, която може да ни преобрази. Привлича ни „смъртта на душа­та", афективната „кома", присъща на силната любовна страст, най-възвишеният пример за която са Тристан и Изолда.

Изкушавам се да кажа, че хората в депресия са „при­вилегировани", защото притежават „нещо друго", което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. Те са в състояние на абстинениия: лишени са от себереа-лизация, от себепретворяване, лишени са от любов и в крайна сметка от самите себе си.

Затова ги привлича нищото, тоест преобразеният жи­вот, който сияе в края на тунела. И който ще открият, защото изплуват ли от депресията, ще бъдат коренно променени.

А светлината, както вече казах, предполага премина­ване през мрака, разделяне със стария багаж и старите дрехи, смърт на старите възгледи.

Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремените към светлина­та: артисти, поети, самотни мореплаватели, всички пъте­шественици в света на душевното. Защото да тръгнеш по море означава да се разделиш с привидното и да се сблъскаш с голата истина за себе си.

Депресията крие една голяма опасност: да се приютиш в това завръщане към „майчиното лоно", в затвореното вегетиране, в еднородността, да престанеш да изпитваш влечение и интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия....

Нерядко битката е извънредно трудна. Но невъзмож­ното съдържа възможното, тъй като не е нищо друго ос­вен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където си мислим, че са...

Това е повтарящият се сън на трийсетгодишната Люси, която беше изпаднала в депресия, придружена от оби­чайните симптоми. Сънят изглеждаше подозрителен не само заради „класическия" символ, а и заради твърде опростеното тълкуване, давано от сънуващата. Защото Люси, прочела отторе-отгоре някоя и друга психологи­ческа публикациия, „отклоняваше" символиката на змея от правия път и тръгваше по лъжливи следи...

Сънят й се явяваше през равни интервали от време:

- Сънувам, че съм на поляна в голяма гора и се боря мълчаливо с огромен змей. За оръжие ми служи един клон Змеят неизменно се отдале­чава в гората и се насочва към осветена къща. Там го чака някаква жена, която прилича на мен. Знам, че чудовището ще се върне.

Какви са асоциациите на Люси?

- Змеят: той „очевидно" олицетворява майка ми, ужас­ната поглъщаща майка, каквато беше моята. Въпреки това не изглежда страшен. При всяко негова завръщане ми се струва по-голям и по-силен... Не разбирам, още повече, че никога не е ранен. А и как може да е ранен, след като се боря срещу него с клон?

- Горска поляна: това е открито място, в центъра на кое­то ме е привлякла майка ми, за да ме унищожи по-добре (всъщност, както ще видим, горската поляна е жизнени­ят „център" на Люси).

-Гора: друг образ на опасността. Винаги изпитвам страх в гората. Прекалено много невидими присъствия ме на­блюдават...

- Мълчаливо: винаги съм се борила мълчаливо; иска ми се да можех да викам, да крещя, да чупя, да руша... Бях позорът на семейството ми, но привидно се подчинявах....

- Люси е „възпитана" („дезинформирана", дезорганизи-рана...) в една абсурдно „еднородна" и затворена среда от родители-новобогаташи, налагащи безмилостно зако­ните на клана си, с изкривени понятия, но с интелекту­ални претенции - полукултурната майка на Люси „при­емала" всеки вторник и открито ненавиждала всички, които се различавали от нея (включително, разбира се, и артистичните натури).

- Родителите принудили Люси да се омъжи за мъж, кой­то приличал на тях и чийто единствен идеал бил профе­сионалната кариера.

- От него Люси имаше син (десетгодишен в началото на анализата).

- Възпитавала го по законите на клана, под ръководст­вото на майка си и на една леля - „глава на рода".

- Била задължена да ходи по коктейли, вечери, модни ревюта, на луксозни курорти - все празни занимания.

- Трябвало непрекъснато да лъже себе си, като измама­та срещала одобрението на останалите измамници.

Люси ми разказа следното:

- Станах истински терорист по душа; идеше ми да взривя всичко, което виждах. Но бях прекале­но наплашена, за да се разбунтувам открито срещу лъжите, а и в края на краищата те се про-смукват в човека... Атмосферата около „тези хора" беше като отровна мъгла, която проник­ваше във всичко. Продължавах да се преструвам,

а новопоявилият се, синът ми, олицетворяваше този прогнил свят и непрекъснато беше пред очите ми;растеше и виждах как и неговата душа постепенно се сковава...

После Люси премина към фантазмите си:

Вече изпаднала в „депресия", Люси сънува и друг сън:

После продължи:

- Тогава си казах, че е време да се присъединя към бездомниците и да изпия виното им. За мен то бе светеното вино на свободата. Вкусът му бе неизмеримо по-добър от този на най-фините и отлежали вина от избите на познатите ми от моята предишна среда... Сега живея времен­но сама. Общувам с поети и с хора, отритнати от обществото. Работя колкото ми позволя­ват силите. Имах щастието да попадна на ра­ботодател, който проявява разбиране към мое­то физическо и морално изтощение. След като се възстановя напълно, ще взема сина си и ще го откъсна от училището за богаташи, където деформират хората и ги правят подобни на оне-

зи, с които окончателно скъсах. Не желая да виждам отново съпруга си, който впрочем е по­дал молба за развод. Чувствам, че свободата изгрява, но трябва да се науча да поемам отго­ворността за нея и да й се наслаждавам...

Положителна депресия?

Несъмнено. Разбира се, „виновни" бяха преди всичко хората от обкръжението на Люси, които са й изпращали „възпитателни послания", неотговарящи на същността й (всъщност неотговарящи на ничия същност).

Но реалността никога не е еднозначна. Люси, както обикновено се случва, се бе превърнала в неволен „съав­тор" на вътрешното си безредие - тя бе неспособна да се утвърди в привидно твърде лекия си живот и изпитваше силен страх от самотата, от отхвърлянето, от свободата, чиято цена не бе в състояние да заплати.

И все пак я заплати - с депресията си. Афективното „налягане" внезапно бе спаднало и Люси бе потънала в мрака, в нощта на „преминаването през пустинята"...

Ето още един неин сън:

- Трябваше да отида на някакво уж загадъчно място, което бях сигурна, че винаги съм позна­вала. Паднала бе гъста мъгла, но съвсем бяла, искряща. Обгръщаше всичко наоколо. Усещах, че ще открия в нея собствения си свят, все още невидим за душата ми. След това се озовах пред огромно поле. Знаех, че трябва да го прекося, опитвах се да се ориентирам по картата. Но нямах никаква информация за посоката, в коя­то да поема. В края на краищата тръгнах, воде­на единствено от интуицията си, с надеждата, че ще.срещна някого по пътя.

После Люси се засмя:

- И ето ме тук! Да продължаваме!

Колкото до змея...

Символиката на змея е универсална и е част от колек­тивното несъзнавано. Тя е двузначна: змеят може да оли­цетворява вътрешното чудовище, „демоничните" наклон­ности на всеки от нас; но той е и пазителят на съкрови­щето, пазачът на тайниците; символизира творческото начало, активния принцип, божествената сила. Змеят е също така и символ на „сътворението на света"... и в слу­чая с Люси е олицетворявал представите й за вътрешно свободен и одухотворен свят. Вместо да се бори срещу змея - според нея символ на ужасната й майка, тя е тряб­вало да го слуша и да открие чрез него пламенния жи­вот, който е бил толкова потискан, че е „избухнал" в де­пресия, една положителна депресия, ако се съди по окон­чателните резултати от терапията.

А и нали Люси е предусещала благотворния аспект на „своя" змей, след като се е борила с него, въоръжена само с едно клонче?