Очакването и

Да си припомним законите на термодинамиката, чиято истина обви човешката мисъл и философия в някаква

черна, сковаваща мъгла. „Има ли смисъл, след като всич­ко е обречено на израждане и на смърт, след като нищо не е трайно, нито животът, нито любовта?" Ентропията просмука човечеството. Леон Брийон зададе въпроса: ,Дак е възможно да разберем живота, след като целият свят е подчинен на втория закон на термодинамиката, а той ни води към смъртта и унищожението"?

И все пак, ако е невъзможно да избегнем ентропията, то поне можем да намалим скоростта й. По какъв на­чин? Като задържаме времето. Като забавяме стареене­то. Като внасяме „информация". Сменяйки редовно мас­лото на колата си, аз й доставям „информация" (машин­но масло) и отлагам износването й, без, разбира се, да мога да го предотвратя. Става дума за преливане на „све­жа кръв", за инжектиране на прясна информация, които отсрочват неизбежната смърт на моя автомобил. Както видяхме, това важи и за индивида, обществото, предпри­ятието, семейството, любовта. Какво друго прави меди­цината, освен да „удря спирачките" на времето чрез ин­формации: лечение, лекарства, поддръжка на машината и по този начин отлагане на страшния край на термоди-намичното равновесие?

Няма нищо по-тъжно от хладните души, чията афектив-на топлина се е разпръснала с времето подобно на топ­лината на топката, за която вече стана дума и която с отслабващи подскоци завършва дните си в пълна непо­движност.

Защото хладните души вече не подскачат; еднородно­то им съществуване ги обрича на ентропия и смърт.

Иначе казано, живот и интелигентност има само за възторжените, за издигащите се души, които непрекъсна­то „отскачат" и безкрайно се разгръщат....

Това, което следва, ми се струва много съществено. Да се върнем на понятието „информация". Казано най-общо, тя представлява „предаване на знания". Ако се замислим повече обаче, ще видим колко тясно свързана е с реда, организацията и възпитанието.

Записаното от телефонния секретар съобщение е добър пример в това отношение. Когато телефонирам, аз редя думи, следвайки определени граматични правила; при­давам им форма, за да мога да формулирам разбираеми изречения за адресата. Така „подредено", посланието ми съдържа максимален обем информация.

Да предположим, че ефективността ми е в лошо състо­яние, че е объркана, разстроена (в резултат на комплек­си, страхове, невроза, чувство за малоценност и пр.). И да си представим, че съобщението: „Ще дойда утре, ако времето е хубаво" се превърне в: „Дойда утре хубаво ще ако времето." Така то ще съответства на вътрешното ми състояние и естествено ще бъде зле разбрано от получа­теля (или никак).

Трябва да признаем, че много възпитатели предават подобни „съобщения"! Ако не са афективно „наред", те и не възпитават добре, тъй като могат да дадат само това, което притежават.

Да си представим сега, че аз съм такъв възпитател и държа съобщението ми да бъде разбрано и взето пред­вид. Сърдя се, заплашвам с отхвърляне, с презрение, об­винявам в некадърност. Но колкото и да се старая, сло-воредът на получателя и моят са напълно различни.

Ако по ред причини въпросният получател (например детето ми) прави всичко възможно, за да ме задоволи, то той ще заплати за усилията си с невроза.

Освен това, както и да е поднесено, съобщението е обект на „редактиране" от страна на училището, обще­ството, модата, моралните, философските и религиозни­те течения. За каквото и да се отнася, то никога не стига до адресата в първоначалния си вид.

Да възпитаваш означава да програмираш чуждия орга­низъм за действие с точно определена цел, като му пре­доставяш необходимата информация.

Когато обучавам или възпитавам, аз изпращам езико­ви и поведенчески „телефонни съобщения". Старая се според разбиранията си да подреждам максимално доб­ре информацията си и да я представям във възможно най-добрия вид. Само че не знам как ще бъде прието съоб­щението ми и дали другият говори на същия език.

В процеса на възпитанието всички ние изпращаме по­слания, които ни се струват добре подредени. Но рядко се интересуваме от вътрешния ред на възпитавания обект, вътрешен ред, който е негов собствен и зависи от вътреш­ната му организация. Какъв е този ред? Ориентиран ли е нашият обект към определена област, която би му при-легнала? Към какво проявява склонност - към матема­тика, философия, метафизика, поезия... или към нищо? Или към всичко? Ако не си отговорим на тези въпроси, посланията, оформени според общоприетите норми, не само няма да съответстват на неговия ред, а тъкмо об­ратното, ще предизвикат вътрешно безредие. Той неохот­но ще приеме съобщение, което разстройва вътрешната му организация. Така на финала уж добре оформеното в началото съобщение ще се окаже изопачено и неефи­касно.

На всичкото отгоре възпитателят (училище, родите­ли, общество) обикновено държи на своето и размахва

заплахи в името на утвърдените обществени правила за успех, в името на семейството, бъдещето и т. н. Тези за­плахи само засилват объркването и още повече заглуша­ват съобщението - като че ли получателят казва: „Не разбирам, нищичко не разбирам... но ще направя всичко възможно, за да се приспособя." И ето я неврозата, за която стана дума и до която се стига, когато възпитате­лят пренебрегва различната вътрешна организация на възпитавания.

Казано накратко, възпитателят е разстроил тази орга­низация, предизвиквайки напрежение между дълбинни-те склонности на възпитавания към „нещо" и съобщени­ето, което му е изпратил. Насилил е афективността му с произтичащите от това насилие последици.

Усилването на възпитателното съобщение

Подобно на радио- или ТВ-предаването, чийто сигнал можем да засилим, след като го приемем, в процеса на възпитанието често става така, че информацията, пода­вана от възпитателя, се „усилва" от възпитавания. Така юношата нерядко „раздува" вътре в себе си получената от родителите му информация, „усилва" я по различни причини: страх от бащата или от майката, страх от от­хвърляне, безусловно възхищение, крещяща нужда да бъде обичан и т. н.

Да си представим в този случай, че информацията е била изкривена още в началото от афективното състо­яние на родителя. И че освен това тя ни най-малко не съответства на вътрешния ред на юношата. Ясно е ка­къв ще е резултатът т усилването на подобно съобще­ние.

Защото всичко се усилва едновременно: съобщението, паразитните шумове, несъзнаваният отказ да се приеме информацията и желанието за приспособяване на всяка

цена... Оттук накърнената идентичност, обърканият вътрешен живот... И неврозата*...

Какъв е изходът?

Какъв, наистина, след като възпитанието е една безкрай­на верига? Единственото, което можем да предложим, е посланията на възпитателя да бъдат добре подредени, несмущавани от „паразити", които да изопачават преда­ваната информация.

За съжаление всички ние често поставяме врати там, където не е имало. Издигаме затвори там, където цари вътрешна свобода.

А объркването може да предава само объркана инфор­мация; вътрешното безредие може да излъчва единстве­но дезинформация.

Така че всеки със своята истина....

* Неврозата обикновено се дължи на неуспешен опит за приспособява­не към обстоятелства, които са в разрез със същността ни.

Пета глава

ЧИСТИЯТ ВЪЗДУХ

От какво може да ни освободи това, за което ще говорим по-нататък?

Със сигурност не от грижите и страховете, ако пътят ни върви в обратна посока. Но когато живееш на обратна­та страна на нещата, допускаш, че съществува и лицева.

Ако потегнем и преподредим кабелите на човешките ни машини, ще съумеем да въведем вътрешния ред, кой­то единствено ще ни помогне да спрем деградацията.

В живота на милиони човешки същества се наблюда­ва нещо като еднородност в безредието - оттам вътреш­ният хаос, на който неврозата е само един от аспектите.

Бихме могли да се запитаме: нужно ли е да се изкате-рим на пет хиляди метра височина, за да наблюдаваме по-добре нещата? Като че ли отговорът се съдържа във въпроса.

Какво търсим в края на краищата?

Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е възпи­тан горе-долу по този начин. Но тъй като това тясно спе­циализирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстано-

вим целостта, която усещаме дълбоко в себе си, но коя­то като че ли сме изгубили някъде по пътя. И се насоч­ваме към другия: приятел, приятелка, познат, с когото смятаме, че имаме прилика. Така личната ни експанзия бележи точка. Отделен въпрос е колко продължава това. Като си припомним произнесените думи и извърше­ните постъпки, виждаме, че винаги сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е очевидно. Аз си-ти говоря, аз си-ти казвам, че... аз се-те обичам и т. н. Об­щуваме със самите себе си, вярвайки, че общуваме с дру­гия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим диалози. Стремим се да се самоубеждаваме, опитвайки се да убе­дим събеседника. А другият в края на краищата е само инструмент, с който в повечето случаи си служим твърде

неумело.

Така тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпит­ваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в състояние да определим. Изневеряваме на собст­вената си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по обратния път и сме стигнали до задънена улица.

Откритията и хипотезите на съвременната физика вече проникнаха в съзнанието на хората, физици и астроно­ми пожелаха да сведат науката си до нивото на обикно­вения човек. Защо? Преди всичко защото съвременната астрофизика предлага друга представа за света, едно мно­го по-религиозно и по-мистично виждане на нещата. Изследванията на най-големите физици като че ли все по-ясно показват наличието на енергия-дух, енергия-съзнание, енергия-интелект, която формира и информи­ра така наречената „материя". Натъкваме се на все по-очевидно съответствие между най-новите научни пости-

жения на Запада и древното знание на Изтока. Така две разделени от вековете култури най-сетне се срещат чрез експериментите на едната и интуицията на другата.

Като се опитваме да разгадаем съкровените тайни на материята, насочвайки телескопите си към безкрая и изпращайки радиовълните си към евентуалния извънзе­мен разум, какво друго търсим, ако не Бог? И щяхме ли да търсим нещо, ако то не съществуваше?

Да надзърнем сега в една област на психологията, ко­ято странно се доближава до съвременната физика.

КОЛЕКТИВНОТО НЕСЪЗНАВАНО

Колективното несъзнавано е областта, от която произ­лизат символите, населяващи „големите" ни сънища (виж „Тълкуване на сънищата"). Но то е в основата и на мно­го от нашите постъпки и мисли, на ред „случайности", съвпадения, на телепатията и предчувствията...

Впрочем в никакъв случай не бива да смесваме сим­вол и алегория. Алегорията може да се съчини, да се из­мисли, символът - никога. Символът винаги препраща към едно по-обемно съдържание; той представлява сво­еобразен „коридор", водещ към непознати нам простран­ства. Всеки от нас носи в себе си символи, които се по­явяват в много от сънищата ни. Значението им никога не е очевидно.

Много от важните символи не принадлежат на инди­видуалното ни несъзнавано, а на нещо друго, наречено колективно несъзнавано и разположено вън от личното ни пространство и време.

Става дума за една огромна, неизследвана досега тери­тория, която може да се сравни с планетата Земя от вре­мето, когато шепа картографи са се опитвали да очерта­ят моретата и сушата. Тогава на картите е имало големи бели полета с надпис „непроучено", което не означава­ло, че един ден там няма да стъпи човешки крак.

Както вече казах, колективното несъзнавано проявя­ва енергията си в нашите сънища и интуиции, но и в ня­кои „съвпадения" - толкова странни, че изглеждат неве­роятни. Символите, на които сме подвластни, и ситуаци­ите, в които биваме въвличани, са само отделни негови пространствени превъплъщения; също както елементар­ната частица е само отделното, пространствено-времево проявление на изначалната, единна и извънвремева енер­гия.

Юнг пръв открои значението на колективното несъзна­вано в дълбинната психология. Някои водещи съвремен­ни физици са поели щафетата и продължават проучвани­ята в тази област. На тях пък дължим идеята, че именно колективното несъзнавано е връзката ни с космоса...

Мнозина ще свият рамене: „Колективно несъзнавано? Какво ме засяга? Занимават ме други неща: работата, грижите, колата, дълговете, скъпотията..." Разбира се. Можем да допълним: „Освен това съм прекалено зает да се боря със собствената си вътрешна бъркотия и с умо­рата от нея..."

Да си представим, че същият човек заяви: „Земното притегляне? Какво ме засяга? Имам си достатъчно зани­мания: работа, грижи, кола..." След което излиза на ули­цата, препъва се, пада на тротоара и си счупва ръката.

Поуката е следната: човекът може да не се интересува от гравитацията, но гравитацията проявява към него се­риозен интерес...

Може би от този миг насетне този човек ще започне да се пита защо нещата „падат", ще установи, че чашата кафе стои на масата, а не лети във въздуха; вероятно ще усети земното притегляне, когато направи усилие да по­вдигне нещо тежко; и нищо чудно някоя лятна вечер, докато лежи на тревата, да се почувства „прикован" към земята на една въртяща се в пространството планета. Кой знае?

Ако пък реши да последва примера на Нютон, който видял как ябълката пада от дървото и открил гравитаци­ята, може би от него ще излезе някой Нютон на колек­тивното несъзнавано? Всичко може.

Падането е само едно епизодично средство на грави­тацията да ни „напомни" за себе си. Иначе тя ни налага законите си във всеки миг от живота ни. По същия на­чин относително редките проявления на колективното несъзнавано не означават, че то не присъства постоянно в съществуването ни, макар и да не си даваме сметка за това.

Първата стъпка

Всички ние сме склонни да разглеждаме своите постъпки, жестове, сънища и пр. изолирано от контекста им. Най-много да се върнем малко назад и да заявим: „Сънувах това, тъй като вчера си спомних за..." Или: „Казах тези думи, защото се сетих, че..."

По този начин отделяме дадено събитие от останала­та част от живота ни. Гледаме на него като на случило се „тук и сега", сякаш няма ни минало, ни бъдеще.

Обаче - често ще повтаряме това в тази книга - нито едно събитие от живота ни не може да се отдели от абсо-

лютното цяло, което представляваме. Дори най-незна­чителната мисъл или постъпка не само съдържат цяла­та ни история, но и са цялата ни история. Когато казва­ме, правим или мислим нещо, цялата ни личност го каз­ва, прави или мисли. Ние сме ходещи „блокове от мина­ло" - и това се отнася за всеки от нас във всяка точка на света.

Втората стъпка

Всекиму се случва да сънува „големи" сънища, които като че ли идват от другаде и оставят изключително ярка сле­да в паметта ни (колективното несъзнавано не се про­явява единствено в сънищата, както ще видим по-на-татък).

В някои от тях от дълбините ни изплуват първични, архаични или религиозни образи и усещания. Те не вина­ги могат да се разкажат, тъй като думите се опитват да преведат едва впоследствие усещанията, изпитани при проявлението на колективното несъзнавано (думите се раждат на нивото на съзнанието, затова не могат да пре­дадат дълбочинните ни усещания).

Всъщност този вид сънища са плод на колективните представи, присъщи на цялото човечество. Г-н Х трябва да знае, че хиляди други хора от всички раси, цивилиза­ции и епохи са могли и биха могли да сънуват сън, насе­лен със същите символи като неговия.

Много е трудно да се даде определение на колективното несъзнавано, още по-трупно е да се определи местона­хождението му по простата причина, че то не се поддава на локализиране, поне според настоящите ни знания. Опитът показва, че то ни информира, което означава, че се намира някъде. Но не и в обичайното ни простран­ство и време, точно както енергията, от която произли­зат елементарните частици, не се намира в обичайната ни действителност.

Има само две възможности: или колективното съзна­вано съществува, или не съществува. Знаем, че същест­вува, след като ни изпраща „нещо", което изразяваме чрез нашите сънища, постъпки, мисли. При това ни го изпра­ща непрекъснато.

Е, след като съществува, не можем ли да приемем, че и то е подчинено на природните закони и че по тази при­чина някой ден ще можем да го измерим със средствата на една все още непозната ни свръхфизика?

Изглежда също, че колективното несъзнавано е в осно­вата на телепатията и на предчувствието. Ако е така, то обхваща и миналото, и бъдещето (поне това, което ние наричаме с тези думи в нашето пространство и време).'

Юнг казваше:

„Колкото по-надълбоко вниквам в колективното несъзнавано, толкова повече се убеждавам в неговото неразчленимо и вездесъщо присъствие... Тоест, когато тук, в точка А, се случи нещо, което засяга колективно­то несъзнавано, то се случва навсякъде..."

Засега поне колективното несъзнавано не е обект на точните и експерименталните науки. Но дори и да стане, очевидно е, че то ни води към някаква „мистична" пред­става за космоса.

Тук ще цитирам Мишел Казнав и неговия „Митологи-чески анализ на историята на Тристан и Изолда":

„Това ни навежда на мисълта, че в качеството си на архетипна матрица колективното несъзнавано не е ве­щество, а поле, в смисъл на квантово поле, и че от тази гледна точка то представлява фундаментална среда, която обаче никога и никъде не приема явен и видим об­раз..."

Да си припомним „фантастичната" идея на Жак Бержие. И да си представим, че природата се е сетила за нея пре­ди него и че ако подобно нещо е хрумнало на физика, то е, защото „то" съществува някъде. И защото е налице резонанс между неговия ум и космическата мисъл. Ние откриваме само това, което може да бъде открито; няма как да открием несъществуващото. Впрочем нали „от­кривам" означава „намирам нещо скрито"?

По същия начин не бихме си мислили за някакво все още непознато явление, ако то вече не се е проявявало. Мисълта ни е следствие от проявлението му, а не причи­на за него.

Освен това - нека повторим - не бихме открили как­вото и да било, ако нямаше резонанс между психически­те ни механизми и космическите структури; космосът е навред, макар да не го съзнаваме.

Следователно, за да продължим мисълта на Бержие, нека си представим, че колективното несъзнавано е об­щата памет на човечеството, че то е резервоар, в който е събрана интелигентността на хора и животни, огромна информационна мрежа, от която бихме могли да черпим един ден, когато се снабдим с нужните антени и деко-дерй.

От този ден нататък ще настъпи вечността на всички съзнания и човешкият интелект ще се понесе по вълни­те й... Ще настъпи краят на абсурда, какъвто е кончина-

та на високообразовани и стойностни личности, които отнасят със себе си огромен обем знания, интелигент­ност, хипотези, изследвания, хиляди идеи и мисли; огром­но количество информация, която са събирали през це­лия си живот и от която ни оставят твърде малко: някоя и друга книга, няколко последователи, краткотраен спо­мен...

Големите надежди

Докъде води понятието колективно несъзнавано? Оче­видно е, че стигаме до други измерения и до друг аспект на съзнанието, но какъв по-точно? Сигурно е също, че съществува фина и интуитивна връзка между вътрешния ни свят (психиката) и външния свят (материален, психи­чески или социален): предмети, хора, събития и т. н.

Нещата се проясняват, когато си кажем, че интелектът е част от материята, всяка от съставките на която е съвършено интелигентна в своята област.

Това съответствие между нашата психика и външния свят понякога се изразява - ако се вгледаме внимателно -в необичайни явления, дори в събития, които можем да наречем чудеса. Но и в този случай за нас са странни само загадките, чието решение не знаем.

Някои хора стават свидетели на особени, но многозна­чителни „съвпадения", други „четат мисли" или имат предчувствия, които се сбъдват. Последователите на Юнг установяват подобни явления при пациенти, подложили се на психоанализа и достигнали стадия на пълнота на личността.

Тъй или инак прояви на синхронност се наблюдават при хора, чиито психически „жички" са преподредени така, че по тях да протича максимално количество ин­формация. Тъкмо тя осигурява висока степен на вътреш­на организираност; тя води до психическо „прочиства-

не" и до състоянието на особено силна рецептивност, което го характеризира. И тук отново се сблъскваме със законите на термодинамиката.

Синхронността

Явлението синхронност не се среща често. Дали ще се сблъскаме с него зависи до голяма степен от самите нас, тъй като ние сме крайната му точка. Също както, ако звукът на музиката е ужасен, това се дължи на лошока-чествения електронен приемател или, по-рядко, на сму­щенията по пътя на сигнала,

Синхронност? „Синхронизираните" събития се случ­ват по необясним начин. Внезапно ни спохожда късметът; това, което отдавна искаме, безпричинно се осъществя­ва; случва се нещо, за което сме си мислили малко преди това; явява ни се телепатичен сън; обзема ни предчувст­вие, което се сбъдва. Идващите от миналото или от бъде­щето сигнали отекват в психиката ни (понятието „сиг­нал" трябва да се разбира в конкретния му смисъл на радиовълна с определена честота). Така психиката на отделния индивид взаимодейства със заобикалящия го свят благодарение на колективното несъзнавано, заема­що цялото минало и вече съществуващото бъдеще. Зато­ва понякога без видима причина се случват сходни съби­тия. Психичното и физичното се държат като братя близ­наци (еднакви обстоятелства в едно и също време). В края на краищата нали сме „побратимени" с космоса, както ще видим по-нататък! Понятието „случайност" вече не съществува!

Но внимание! Мнозина са склонни да съзират синхрон­ност навсякъде. Например: „ Тъкмо си мислех за моя при­ятел, когото не бях виждал от пет години, и го срещ­нах. " Двете събития несъмнено съвпадат, но срещата не е задължителна последица от мисълта на приятеля. Ма-

кар че знае ли човек? Обаче ако вторият заяви: „Всъщ­ност трябваше да съм на километър оттук, но незнай­но защо минах от другаде, просто някакво смътно же­лание да се поразходя... което никога не правя; а и ви съну­вах миналата нощ." Тук вече май имаме синхронност. Ако колективното несъзнавано непрекъснато ни инфор­мира, ако всички събития са абсолютно свързани, то то­гава всичко би трябвало да бъде синхронно - след като е синхронизирано...

В подкрепа на това, което казахме, не би било зле да си припомним някои елементи от съвременната физика, които откриваме в много произведения на специалисти, желаещи да доближат тази материя до неспециализира-ната читателска публика.

Всички тези елементи - привеждам само два примера -се опират на идеята за принадлежността на човечество­то към цялата вселена. Така според физика Мах (цити­ран от Хюбърт Рийвс) полепването на прането по стени­те на центрофугата не се дължи на създадената центро­бежна сила, а на отношението между въртенето на бара­бана и неподвижните звезди. От което следва, че ако слу­чайно неподвижните звезди изчезнат, заедно с тях ще изчезнат и центробежните сили. Това показва, че никое явление не протича изолирано от околната среда - а окол­ната среда, това е цялата маса на космоса. Показва също, че „инертността" на даден материален предмет, с други

думи, съпротивата му на ускорението, не е свойство на самия предмет, а признак за взаимодействието му със света...

Сега ще цитирам физика Хойл: житейските ситуации не биха могли да съществуват без отдалечените части на вселената; и най-дребната подробност от всекидневния ни опит е така здраво вплетена в заобикалящия ни свят, че е почти невъзможно да я разглеждаме отделно от него.

Което означава, че целият космос присъства във все­ки от нас ежеминутно, във всяко събитие и навсякъде. Ето как физическата реалност се превръща все повече в метафизична. Мигар Айнщайн не казваше, че „всичко привлича всичко"? Вече започваме да откриваме взаи­модействията и взаимозависимостта между всичко съще­ствуващо на Земята. В същото време науката ни показ­ва, че тези взаимодействия се извършват в пряка връзка с цялата постоянно присъстваща вселена. Тук виждам възможност за едно изключително разширяване на чо­вешкия кръгозор; нещо като нова екстравертност, която чрез медиите и книгите ще приеме „информациите", на­сочващи човека към безкрай. Така „отделният" човек, както и човекът - „център на света", ще отидат в музея на старите параноични илюзии.

А най-забележителното е, че съвременните открития на западната наука прекрасно се вписват в древната ин­дийска философия. Друго чудо - математиката и експе­рименталните науки на Запада се срещат с източната интуиция по средата на мост, прехвърлен през вековете. И това смесване на идеи и на нови усещания може би ще поразтърси обществото, в което преклонението пред материалното и посредственото е заменило култа към интелигентността и вътрешната свобода.

А г-н Х? Как г-н Х, който нехаеше за закона за земно­то притегляне, но изпита силата му, ще се промени чрез казаното по-горе? Никак, ако продължава да не му обръ­ща внимание - и тогава пак ще се препъне. А би могъл

да придобие усещането за дълбоко взаимодействие меж­ду себе си и околната среда, която се простира до края на вселената, нужно ли е отново да го повтаряме? Да по­чувства интелигентостта на всичко съществуващо, като започне от собствените си органи и елементарни части­ци, които, както казва Рюер, знаят какво правят много по-добре от него. Би могъл дори да осъзнае колко аб­сурдно е живял и да промени светогледа си. Да си даде сметка за огромния брой затвори, в които е приклещен -догми, закостенели схващания, архаични идеи, навици, задължения, неискрени приятелства, неумение да се рад­ва, страх от възможното бъдеще. Да се замисли за нор­мите, които го ръководят и към които се придържа зара­ди някаква сигурност, която не му носи нищо.

Тогава може би абсурдът ще отстъпи мястото си на свободата.

Човешкото същество е способно да се приспособи към безброй ситуации. Защо да не успее някой ден да се при­способи и към космоса?

Шеста глава

ТОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ „ПСИХОАНАЛИЗА",

ИЛИ СВОБОДАТА НА ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ