Очакването и

ИЛИ

Преносът е важен работен инструмент на психоанализа­та, както вече стана дума в книгата, посветена на мето­дите й.

Но той присъства и във всички човешки отношения, обикновени или по-емоционални: в любовта, враждата,

във връзката между родители и деца, както и в отноше­нията с околните.

Затова следва да се запитаме дали всяко човешко от­ношение не е поначало двусмислено, изкривено и дали можем да избегнем двусмислието, като освободим неиз­ползваната си енергия?

Преносът присъства винаги и навсякъде. По негова „вина" ние никога не възприемаме другия такъв, какъвто е, защото му приписваме намерения и поведение, какви­то няма и вероятно изобщо не е имал.

Тези, които са прочели някой и друг труд по психоло­гия, ще разпознаят в преноса механизма на „проекция­та". Ще рече, проецираш, пренасяш, прехвърляш върху другия онова, което се съдържа в самия теб; пренасяш върху другия собствената си личност, собствените си сим­воли, комплекси, минало; пренасяш върху другия (един прост пример) положителните или отрицателните сим­воли на майката, бащата, а след това действаш или реа­гираш на действията на другия в зависимост от тези про­екции.

Другият, естествено, прави същото, в резултат на кое­то около човешките взаимоотношения се наплита гигант­ска мрежа от противоречиви и несигурни чувства, оче­видно лишени от всякаква обективност.

Защото в края на краищата заради проецирането ние винаги виждаме в другия някой друг. Което е доста объркващо, ако се замислим. Вярваме, че получаваме от другия обективни „информации", а в същото време ги декодираме чрез информациите на собствения си орга­низъм. И както можем да си представим, получава се хубава бъркотия. А какво става с чувствата, които про­явяваме по време на психоанализа или просто във все­кидневието?...

Тук възниква един въпрос: защо този механизъм се нарича „проекция" в ежедневния живот и „пренос" в пси­хоанализата? Лично аз нямам представа. Може би ана-

литиците държат да се изразяват „по-изискано"? Или искат да отделят психоанализата от живота, да се чуди човек защо?

Странен сепаратизъм...

Изправени сме пред нещо учудващо: да си представим, че една жена обича един мъж. Ще кажем, естествено, че става дума за любов. И да си представим, че същата жена обича своя психоаналитик. В такъв случай ще говорим за „пренос". Ще обявим, че тя „си въобразява", че обича, докато всъщност просто проецира баща си или майка си, или дадена ситуация от детството и т. н.

В живота: Жена

В психоанализата: Жена

Мъж = Любов Мъж = Пренос

Но защо любовта (или враждебността) да са истински в живота и неистински по време на психонализа?

Обратно, да си представим сега, че аналитикът обича някоя жена: заявяваме, че става дума за любов. Ако оба­че същият този аналитик се влюби в своя „пациентка", тогава ще заговорим веднага за „контра-пренос".

Не е ли учудващо?

Любовта в живота се превръща в „пренос" в психоана­лизата. Но да уточним: става дума или за любов, или за пренос. Или няма истинска любов и имаме „пренос" и в живота, и в психоанализата, или няма пренос и става дума за любов.

Тук пренос, там любов. А ако двете неща са близнаци? Или просто синоними? Ако една любов, колкото и да е огромна и където и да се проявява, не е нищо друго освен „пренос" на нещо върху някого? Но пренос на какво?

Проекциите или преносите са факт за всички хора без изключение. Всеки „пренася" върху останалите цялото

си минало, във всеки момент, при всякакви обстоятелст­ва. Означава ли това, че сме неискрени към другите? И че хшед като чувствата не са нищо друго освен преноси, човечеството разиграва един гигантски фарс?

И все пак си казваме, че истината сигурно съществува някъде. Докъде трябва да слезем или да се издигнем, за да я открием?

Истинската любов е изключителна рядкост, без зна­чение къде се проявява. Защото тя се ражда само и един­ствено от дълбоката прилика между душите. Или не се ражда изобщо. Нека си кажем, че всяка любов, достойна за това име, е винаги „религиозен пренос" на безкрая и на вечността върху любимия човек.

„Преносът" е част от живота. Човешките взаимоотно­шения гъмжат от проекции или от преноси, което е едно и също.

А аналитикът? Той трябва да се старае да не показва евентуалния си пренос... поне не прекалено! Трябва да съумее да го преустанови, да не афишира (прекалено) чувствата си, защото е очевидно, че и той прави преноси, та дори само като проявява добра воля, изслушва, съчув­ства, желае да помогне. Нужно е да дозира максимално външния израз на чувствата си. Защото и той изпитва симпатии, антипатии, безразличие, любов... Поради това по време на личната си психоанализа се е научил да осъзнава и да разнищва докрай собствените си проекции.

Впрочем ако „преносът" на аналитика стане прекале­но видим, „пациентът" пръв ще го забележи и работата ще забуксува, ще се обърка с всички неминуеми услож­нения.

В психоанализата съществува едно друго понятие, така наречената „добронамерена неутралност", която май е по-добре да оставим в музея на старата психоанализа. „Добронамерената неутралност" е била препоръчвана на всеки начинаещ аналитик. С други думи, да не показва чувствата си, да не се показва. Как обаче на практика да сме едновременно неутрални и добронамерени? Още повече, че понятието „добронамереност" намирисва на патернализъм, дори на снизхождение, което ни води да­леч от неутралността.

Излиза също, че докато участникът „проецира", пре­нася върху аналитика различни чувства, аналитикът не бива да изпитва към него абсолютно нищо.

Вярно е, че ако аналитикът отговаря на агресивността с агресивност, на любовта с любов или с отказ, работата е обречена на провал. Същото важи впрочем и за всеки­дневния живот.

Къде е тогава разделителната черта?

Да се върнем на преноса

Това понятие напомня за транспорт, за преместване на нещо в посока към някого. Как стоят нещата не само при психоанализата, но и във всекидневието, когато не­прекъснато проявяваме някакви чувства? Какво „пре­нася" един баща върху детето си и обратно, съпругът върху съпругата, и обратно, подчиненият върху начал­ника и т. н.?

Няма жена, която да не търси, освен всичко друго, и баща, брат или син в мъжа, когото обича. Също както не съществува мъж, който да не търси майка, сестра, дъще­ря в любимата жена. Ето как всеки от нас „пренася" върху другия своето минало, гъмжащо от несъзнавани жела-

ния, избледнели спомени, носталгии, съжаления, призит ви за сливане и стремежи към онзи безкрай, за който копнее човешкото сърце. Ето какво ми разказа една жена:

- Всеки път, когато се разделях със съпруга си, дори само за да отида на кино, изневиделица ми се явяваше тревожно видение: представях си майка ми, вдовица (каквато беше всъщност), как седи самичка у дома си и изпитвах усещането, че съм я изоставила, за да се омъжа. Вярно е и друго - често имам чувството, че съпругът ми, който е много добър и ми вдъхва голяма сигур­ност, ми е нещо като майка; тогава ми се ще да се гушна в него, да ме люлее и успокоява...

Странно нещо...

По време на психоанализа участникът проявява безраз­личие, страст, любов, враждебност, непрекъснато пре­минава от едно чувство към друго. Освен това се оказва, че когато изпитват истински силно чувство, хората като че ли го насочват не към този, за когото си мислят, а към някой друг. Но към кого? Кои символи въплъщава този фантом? И кои символи пренасят родителите върху децата си и обратното, мъжете върху жените и обратно­то? И защо се променят чувствата, когато истинският човек престане да отговаря на символа, който е бил пре­несен върху него?

Вечното завръщане

Всеизвестно е, че често изживяваме повторно, насочвай­ки ги към аналитика, минали емоционални ситуации или

душевни процеси, от които са ни останали спомени, трав­ми, в които са участвали хора-символи. Всеки психоана­литик знае това от практиката си. Но не става ли също­то и във всекидневието ни, и то непрекъснато? Осъзна­ването на това вечно завръщане към някогашните ни чувства, „пренесени" върху околните, би довело до лесно разбираем страх... но и до освобождаване на дълбинния ни „Аз", отърсил се от двусмислието, което изкривява отношенията ни с другите.

Така в психоанализата, както и в живота, връзката между две личности (особено ако чувството е силно, все едно дали е положително или отрицателно) често при­надлежи към несъзнаваните фантазми и обикновено е повторение на изживявания от детството. Когато осъзна­ем как става това, ние можем да стигнем до истинската причина за поведението си, което почти никога не отго­варя на нашата дълбинна и истинска същност.

Сещам се за един пасаж от Готфрид*:

„Ето как за всички стана явно и очевидно, че предобродетелният Христос се върти като ве-тропоказател и се прегъва като парче плат. Нагажда се към сърцето на всеки, свиква и с ис­креността, и с измамата. Той винаги е това, което искаме да бъде..."

Случва ли се понякога аналитикът, бащата, майката да бъдат отъждествени с някой бог или богиня? Случва се ежедневно. Всеки ден ние „пренасяме" върху майката или бащата, съпруга, съпругата или любимата, върху анали-

* Става дума за поета Готфрид от Страсбург (ХП-ХШ в.), оставил дълга незавършена поема, озаглавена „Тристан".

тика си един „обожествен" образ: образа на всемогъщо божество или богиня. Достатъчно е да си припомним страстния влюбен, който преобразява в недостъпна кра­лица някоя безлична блондинка и едва много месеци по-късно си дава сметка за сторената грешка. Вероятно този мъж е „пренасял" и „пренасял" своята Анима... докато мечтата му се е сринала и той се е озовал отново в една действителност, която трудно може да се обожестви.

Колко силно е вкоренена в сърцето ни потребността да се видим в другия, за да се съединим самите ние в неразривно цяло!

Затова, когато извършваме „пренос", ние „преливаме" в другия мощни символи. Кои ли? Всички, които са част от човешката душа: символите на Бог, на бащата, на майката, на силата, нежността, обичта, слънцето, спаси­теля... Случва се обаче положението да се обърне и тога­ва другият се превръща в символ на дявола, на отхвърля­нето, изоставянето, презрението... По големите вечни символи на човечеството са израснали хиляди разклоне­ния, подобно на клоните по ствола на дървото.

За да си дадете сметка за това, достатъчно е да се „вслу­шате" в себе си във възможно най-обикновената ситуа­ция - например спрял ви е полицай. Опитайте се да раз­нищите гамата от чувства, които „пренасяте" върху него и върху себе си през няколкото минути на проверка на документите. А той, какво пренася той върху вас в зави­симост от пола ви, външността и реакциите ви? Защото и двете страни могат да вземат другия за когото и да е, за какъвто и да е символ, само не за това, което наистина е.

Обикновено в процеса на психоанализата аналитикът трябва да се придържа към ролята си на анализатор, а участникът към ролята си на участник. Може да е жалко (и аналитикът сигурно най-много съжалява), но е така. Вярно е: мнозина трудно биха приели факта, че анали­тикът им е обикновен човек - мъж или жена, просто за­щото пренесеният върху него символ (бог, майка, баща, спасител и т. н.) не съответства на обикновения мъж или жена, които живеят като „всички нас".

Подобни реакции са често явление в процеса на психо­анализата поне докато преносът не се освободи от своя­та двусмисленост.

Къде всъщност е истината?

Вярно е, че отношенията с психоаналитика често са из­ключително благоприятно „място" за проява на силни чувства; дали ще ги наричаме преносни, или не, е напълно без значение.

Благоприятно място за силни чувства? Несъмнено, особено ако се открие „прилика" между аналитика и учас­тника. Не търсят ли и двамата онова „сливане" на души­те, което единствено може да ги доближи до непостижи­мата човешка мечта: преоткриването на изгубеното един­ство?

Обратно на разпространеното мнение, може би точно в процеса на анализата се проявяват най-истинските чув­ства, когато, разбира се, стигнем до дълбинната работа и преодолеем двусмислията, наречени пренос.

Дори бихме могли да кажем, че аналитикът трябва да се отпусне и да разкрие собствените си чувства, вместо да ги потиска или изтласква, без все пак да ги излага напълно на показ. Защото едно видимо положително

чувство потапя участника в „мистичната" топлина, от която се нуждае, за да поеме по пътя към непознатото. И защото психиките на двамата улавят излъчването на един и същ архетипов източник подобно на електроните на антената, които трептят на същата честота като ра-диовълните. Какво да се прави, така е.

Всичко зависи от таланта на психоаналитика. Защото законите на живота и на психологията са прекрасни, но за съжаление приложението им често пъти е истинска катастрофа.

А и за кои закони става дума?

В психоаналитичната практика е налице една непри­ятна тенденция към ограничаване на „преносното" чув­ство - то е все едно да сведем повърхността на кръга до обикновена права линия и да я обявим за нещо отрица­телно и инфантилно.

След като символът е резултат, производно на над-съзнаваното, канал към бездънни дълбини, то тогава чрез него аналитикът и участникът общуват отвъд думите и техниките единствено чрез „мистичен" обмен.

Това показва до каква степен е безсмислено да се опит­ваме да отделим изпитаните по време на анализата чув­ства от изпитаните във всекидневието.

Определяйки като „преносни" чувствата, възникнали в психоаналитичния процес, ние показваме, че сме без­силни да разберем същността му. Аналитикът и участ­никът са потопени в един и същ архетип, те получават от него една и съща информация, в края на краищата и двамата търсят отговорите на все същите големи въпроси.

При психоанализата, както и навсякъде другаде, лю­бовните чувства са проявление на „нещо", огромно като

морето. Те показват наличието на извор, недостъпен, но съществуващ. Така чувствата преминават далеч отвъд твърде лесните тълкувания на „преноса", свързани с ба­щата, майката, едва ли не с цялото семейство.

При това положение дали не трябва да смятаме за истински вярно онова, което обикновено представяме за невярно?

Освобождаването от двусмислието

По принцип чувствата са ни временно отстъпени, а не дадени веднъж завинаги. Те не са постоянни, а се колеба­ят, променят, развиват, постепенно съзряват дотолкова, доколкото сме престанали да проецираме преживявани­ята от детството си.

Обикновено в края на психоаналитичния процес чув­ствата стават неутрални. Участникът запазва само пове­че или по-малко вълнуващия спомен за един дълъг път, извървян заедно с аналитика. Но не е ли така и в живо­та? И все пак, макар и рядко, ако аналитикът и участ­никът са установили дълбока прилика помежду си, възможно е чувствата да се задълбочат и да придобият траен характер.

Ето го прословутия „пренос" - понятие, толкова неус­тановено и толкова всеобхватно, разпростряло се над всички човешки усещания и чувства, без значение кое ги е породило.

След като имаме „пренос" навсякъде и във всичко, налага се да „прочистим" чувствата си от затормозява-щите ги наслагвалия - детски спомени, носталгия, съжа­ление, Едипови и други комплекси - и да им придадем най-благородната символична стойност, впрочем един­ствено вярната, като потърсим религиозната връзка с другия. Едва тогава у нас ще избликне пленената енер­гия и ще усетим истинската си свобода.

ДЪЛГОТО БДЕНИЕ

Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация" на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.

Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление пре­минава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.

Под погледа на разгневената душа

На дъното на психиката ни, под постепенно натрупвани­те надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа - наше­то „ядро". Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети", най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произ­тичат вътрешната обърканост и психическите деформа­ции, афективният хаос, стесняването на интелекта.

Понякога през юношеството правим опит да се раз­бунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушител­ност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикас­но само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.

Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „раз­гражда" и се изгражда „наопаки". А в това време душата му чака. Докога ли?

Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не на­помня ли това действията на някогашните и на съвре­менните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изу­мителните пътища на новата психология". Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек".

Около аламбика

Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за на­гряването на „философското яйце". То представлява хер­метично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък".

Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва меж­ду мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата. В алхимията това се изразява във взаимодей­ствието между разширилата се сяра - мъжкия елемент, и концентрирания живак - женския елемент. Що се от­нася до психоаналитика, своеобразният съвременен ал-

химик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняра, който поддържа запаления в пещта огън...

Космическа пещ (стара гравюра).

В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден" и оттам - несъвършен.

Прекъсването на психоанализата е точно такова „недо-носване". Впрочем то може да се окаже и полезно за се-беобновяването, стига последното да продължи чрез се­рия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енер­гия.

Всичко зависи от това какво искаме от психоанализа­та. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето", при който „ляво­то не знае какво съдържа дясното..." (Юнг).

При всички случаи „дългото бдение" се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Един­ството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая". Така е, но до момента, в който изтласка богатст­вата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията" на възрастните.

Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика" и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, не­прекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.

Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които во­дят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пре-

секат в центъра на лабиринта, другият тряова да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защо­то, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информи­раните хора отъждествяват с бягство от живота, непре­одолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още... Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.

Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. фи-лалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата" психоанализа.

„... тайният вътрешен огън е божий инструмент и ка­чествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (...) той е степенуван (...) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмно­червена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванай­сет часа... (...) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено... (...) поддържайте огъня, докато премине през всички цвето­ве и накрая стигне до белия."

филалет продължава:

„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото..."

Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от все­кидневните задължения. Никога да не се избързва.

Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависи­мост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек" и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.

Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е един­ствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно пла­ване" изключва всяко „насилване" на личността, всеки натиск или груба намеса.

Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги раз­деля. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и соци­ални принципи.

Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на еле­ментарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми". Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на еле­ментарните частици гигантско ускорение, при което по­следните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.

Това кратко отклонение има за цел да покаже разли­ката между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури - и оттам да срав­ни бавната, постепенна, „поддържаща топлината" пси­хоанализа с волунтаристичната и „дивашка" психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван", без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.