Очакването и

Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привър­зани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функцио­ниране на предприятието изцяло зависи от съюза им.

Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа" започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъс­кват, докато се превърнат във „врагове" и начело на пред­приятието остане само той или тя. Тогава предприя­тието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс" за сметка на другия полюс.

Да пренесем примера в алхимията: докато са разделе­ни, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският по­люс) не могат да произведат никакви метали, да не гово­рим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.

При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.

Но истината е, че в „мъжко" общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато мал-третира своята Анима, тъй като всяка „женственост" у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга рабо­та, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзи­дателен полюс).

Мъжът е „виновен", че има Анима, жената - че прите­жава Анимус.

С течение на времето всеки от тях заприличва на пред­приятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).

Така сигурността на човека (мъж или жена) е започ­нала да зависи от „раздуването" на едната половинка:

мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.

Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла" благодарение на компен­саторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.

Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се по­лучава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бра­косъчетание" двата елемента умират като отделни уча­стници в реакцията, за да се роди нов живот, нова мла­дост, също както във физиката материята и антиматери-ята се унищожават взаимно, отделяйки голямо количе­ство енергия.

С други думи, „бракосъчетание" и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно", за да се възродят във вечността, слети в една душа!

Да пожертваме нещо от себе си

Някои жертви са невъзможни без продължителна пси­хоанализа; например пожертването на онова, което са наричалирегуопа - театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертване­то му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътреш­ната значимост" (Мишел Казнав). Става дума за възмож­но най-важната промяна, за излизане от отколе наложе-

ния от „патриархалните" закони път, който не води до­никъде, освен до моделирането на някаква личност, чес­то пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.

И навлизаме в етапа на положителната разрушител­ност.

Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат раз­брани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика" без връзка с външния свят. Го­ворим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разпо­ложен източник, от който получаваме „информация". Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и жен­ски) не са в състояние да долавят нормално излъчвания­та му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емул­сия, пред която е поставен например червен филтър, бло­киращ синята светлина.

Това е действието на спонтанния „взрив", който „се случ­ва", който „става" от само себе си. „Връхлита" ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли мно­жество отделни „мехурчета" започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.

Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се на­блюдава най-силно развитие и реорганизиране на афек-тивността и интелекта.

Тук отново се налага да направим паралел с алхимия-та - философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобре­ното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност" (Арно дьо Вилньов, алхимик).

На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в зна­ковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите" символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, кои­то оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на ко­лективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?

Процесът на „индивидуализация" се изразява следова­телно в спонтанното осъществяване на цялостния чо­век, който се съдържа в нас, като ирационалното, разби­ра се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функци­онира, след като частите й отново са заели първоначал­ните си места.

Стигнали дотук, този или тази, които извършват психо­аналитичното пътешествие, преминават през една врата -вратата на положителната разрушителност.

Ето какво казва един четирийсетгодишен директор на предприятие в края на своята психоанализа (след дълго мълчание, тихо и бавно):

- Не знам какво ми става. С мен става нещо, което не съм подозирал. Сякаш правя фантас­тично откритие. Да, нещо гигантско се разкри­ва пред очите ми; каква светлина!... Светлина и никакъв страх от това, което виждам. От как­во още да се страхувам? Да не остана сам? Да не ме отхвърли обществото?... Имам чувството, че светът се е преобърнал. Не може да се опише с думи. Би трябвало да се изрази с музика. Пълно скъсване със стария свят... Чувствам се като... като измит, като нов, пълен с енергия, с жела­ние за творчество, вдъхновен; старият ми свят е толкова жалък и тесен, че... Ако се върна на старата работа, ще обърна всичко с главата на­долу; писнало ми е от тези безкрайни съперниче­ства, агресивни надпревари, от тези „мъжаги", тези хищни мъже и жени, превърнали живота в битка на мъже срещу мъже. Откакто започнах психоанализата, се разбунтувах срещу невротич­ната власт на мъжете, упражнявана от всички, и от мъже, и от жени. Повече не искам подобно нещо в моето предприятие, в ничие друго пред­приятие! Отхвърлям го. А ако се окаже невъзмож-

Какво да кажем за усещанията на този мъж, неспосо­бен да изрази с думи новото си душевно състояние?

Разрушителността не е следствие от отвращението ни от света, а от коренна вътрешна промяна. Тя е осъзната действителност, източник на абсолютно нова информа­ция. Тя е окончателният и най-рафиниран стадий на ду­шата, в която е съществувала и дотогава, но в латент­но състояние.

Ето съня на мъж, подложил се на психоанализа (или по-скоро на „мета-анализа"). Важните елементи са напеча­тани с нормален шрифт.

- Беше ми възложено да защитавам континен­та Хиперборея. Намирах се във вътрешността му, отвъд арктическия полярен кръг. Носех уни­форма на летец изтребител; самолетът ми, го­тов за атака, бе на две крачки от мен. Стоях в очакване с чувството, че съм единственият ле­тец изтребител, защитник на Хиперборея. Не ставаше дума за стойност или за качество, а за количество. Бях или си мислех, че съм един­ственият, и това изчерпваше всичко. Разбрах -не знам как, - че към мен се приближава бомбар­дировач с нацистки екипаж със задачата да раз­руши Хиперборея, контитента предател. Изле­тях и бързо се озовах под бомбардировача. След виртуозни премятания успях да обстрелям са­молета, който се разби в пламъци. Близо до мен забелязах огромно въртящо се огнено кълбо. Чув­ствах се прекрасно, в собствени води, неуязвим...

Преди да започнем тълкуването, да извадим важните термини и да цитираме асоциациите на сънуващия: - Хиперборея: ееверен студ, тайнствена територия, изчез­нал континент, вълнуващо място на арктически ледове, на вечност, на йзбистряне, на смърт и възраждане/Кон­тинентът на Великата Майка, на красотата. Царството на Туле, на магията, на другите вселени и на тишината.

Хиперборея е познато име от античността, легенда­рен континент (а може би наистина е съществувал?), ос-

тавил дълбоки следи в паметта на хората. Това е далеч­ният север, царството на мъглите и на пречистващия студ, на ледовете и на снеговете, това е изгубеният континент, „психическият" континент на себеизбистрянето. Хипер-борея и Атлантида са приказни земи, близки до най-дълбинното у човека, разположени далеч от разума, от материализма, от безликия закон.

Хиперборейците са оставили спомен (легенда или дей­ствителност?) за едно елитно и духовно извисено обще­ство. Континентът им е бил люлката на цивилизацията-майка, от която са се учили останалите народи. Хипер-борея е магическо място, където е живяла Великата Жрица, символ на Великата Майка.

Хиперборейците са обитавали полярната област Туле, мистичното средище на потъналата цивилизация (Туле се намира в северната част на Гренландия).

- Нацистки екипаж: разрушение, огън и кръв. Хитлер-демоничният баща, апокалипсис, залез на боговете, са-танинска религия, магия за болни мозъци, ужас, пречу­пен кръст, опустошаване на територията на духа.

Да отбележим, че:

Съществуват специализирани изследвания на „мистич­ните" корени на нацизма. Първите нацистки апологети са се смятали за наследници на тайните на Туле. Искали са да си присвоят силата на Хиперборейците и да превърнат Германия в нация, способна да „одухотвори" целия.свят, като войната е била просто етап от този план. Първите „посветени" в нацизма (Екарт, Розенберг) са въздействали с илюзиите си върху „осенената" душа на Хитлер и нацизмът се е превърнал в достояние на тайно общество, въобразило си, че е в досег с невидими тайни, вдъхващи енергия на ръководителите му.

Що се отнася до пречупения кръст, той е един вечен магически знак; съществувал е у много от древните на­роди и е олицетворявал свещените сили, направляващи

вселената. Всичко това доведе света до кошмара на вой­ната. В желанието си да покорят света легионите млади арийци се превърнаха в нацистки орди, милиони бяха убивани в името на „одухотворяването", докато не настъ­пи „залезът на боговете".

Под каквато и форма да се проявява, виртуозността е част от символиката на непобедимия и непогрешим герой.

Отново се появява темата за героя, уверен в себе си и в постъпките си, в съдбата и в принадлежността си.

Първо тълкуване

Имаме елементарна Епипова ситуация: сънуващият „уби­ва" бащата (Хитлер, олицетворен от нацистите), за да може единствено той да притежава майката. Но подобно тълкуване е прекалено опростенческо, тъй като:

а) сънуващият е достигнал, овладял и привел в изпълне­ние положителната разрушителност;

б) нацистите (бащата) не се домогват до притежанието на майката (Хиперборея), а до нейното унищожение.

Второ тълкуване

Сънуващият унищожава и пречиства (чрез огъня) дик­тата на бащата-Хитлер. По този начин става съпруг на Великата Майка (Хиперборея).

Продължаваме започнатото по-горе: а) Едипов стадий: синът търси начин да отстрани баща си, за да може единствен да „притежава" майка си, след като съперника вече го няма.

Сведен до отрицателния си аспект, продължително дей­стващият Едипов комплекс може да съсипе живота и ду­шата на човека, да породи страдания, психически заболя­вания, неспособност за действие, вътрешна неустойчивост, безсилие. Едиповият комплекс е нормална ситуация в дет­ството и в пубертета, но се превръща в катастрофа, ако продължи - както често се случва - и в зряла възраст. Мъж, страдащ от Едипов комплекс, или жена от комплекса на Електра е в състояние на постоянна регресия (чрез пове­дението си съответно към жените или към мъжете), б) Стадий на разрушителност: на този стадий отхвърля­ме необоснованите в афективно отношение мъжки зако­ни, за да „се оженим" за Великата Майка, да се съеди­ним с природата, изпълнени с усещането за духовност и за принадлежност към цялата вселена, чиито елементи възприемаме в непрекъснатото им взаимодействие.

Така преминаваме от тесния индивидуализъм към гло­балната афективност, отказваме се от рационалното в полза на душевното.

Неусетно заменяме стадия на Едипов син със стадия на син или на дъщеря, подчинени единствено на вътреш­ните закони на Великата Майка...

Какво представлява всъщност Едиповият комплекс, ако не потребността от сливане с идеализираната майка, върху която сме „пренесли" представата си за богиня?

Но майката не е богиня, тя е преходно човешко същес­тво, издигнато до ранга на символ. Ето така объркваме ключа на лампата със светлината й.

Разрушителността, ако стигнем до нея, взривява тази ситуация.

Желанието за сливане с боговете е достигнало до нас от вечността и всеки го носи в себе си още от раждането.

То „се редуцира" в нормалния Едипов комплекс. Разру-шителността взривява комплекса и ни връща към първоначалното усещане за единение с вселената и с Великата Майка.

Необходимо е обаче да си дадем сметка, че става дума за завършек, за достигане до върха на пирамидата; а това предполага предварително възстановяване на вътрешни­те „системи от проводници", както и реорганизация на афективността.

Тогава вече затворите разтварят вратите си. Посоката е необратима - очаква ни действената свобода, в която живеят синовете и дъщерите на Великата Майка. В ду­шите ни се възраждат величието на женското начало и устремът към най-висшите духовни ценности.

Materia Prima...

Не вярвам да съм споменавал в някоя от другите ми книги поемата за Девата, цитирана от алхимика фулканели в „За­гадката на катедралите''. Моли за извинение, ако се повта­рям, въпреки че красотата на текста е достатъчно силен аргумент. Мисля, че тези редове са естествено продълже­ние на съня за Хиперборея и за „Великата Майка"...

Седма глава

ЛЮБОВТА - СВОБОДА ИЛИ БУРНА НОЩ?

Когато направите от двете същества едно и направите вътре да е като вън, и горе да е като долу; и когато съберете мъжа и жената в едно, за да не е повече мъжът само мъж, нито жената само жена, едва тогава ще влезете в царството.

Евангелие на Тома

Може да изглежда парадоксално глава, посветена на любовта, да бъде включена в книга за вътрешната сво­бода. След като в повечето случаи любовта (между два­ма души) се оказва просто един афективен затвор, какво място има в нея свободата на душата и на ума? И при какви условия?

Любовта-затвор има множество проявления: любов-капан, любов-фаталност, любов-болка, любов-самота, любов-разрушение, любов-унищожение, любов-ностал-гия, любов-натрапливост, любов-възраждане, любов-пре-вращение, любов-човекоядство, любов-обсебване, любов-изключение, любов-изгаряне, любов-Едип, любов-смърт, любов-поток, любов-водовъртеж и т. н.

Макар да са все затвори, тези видове любов често са благославяни от мъжете и жените, изпитали страстите и

болките им. Съществува и търсеща любов, временна любов, любов-промяна, любов-очакване, любов-съмне-ние, любов-надежда, любов-илюзия, любов-халюцинация.

Има и любов към любовта, любов към себе си и про­изтичащото от нея желание да не те отблъскват, да те приемат, да те признават, да се чувстваш обичан незави­симо на каква цена.

Съществува и потребността по-скоро да обичаме, от­колкото да сме обичани. Или обратното. Съществува любов между двама души и любов към целия свят. фор­мите на любовта са толкова разнообразни, колкото и нерв-но-психическите системи. Но дали в крайна сметка се вкопчваме в любовта или в илюзиите, които тя подхранва?

Много форми на любов не са нищо друго, освен пълно отрицание на вътрешната свобода. Не само това: в тях има толкова двусмисленост, че е наистина трудно да отделим истинското чувство, да разберем кога и дали изобщо сме престанали да обичаме себе си в лицето на другия.

Любов и разрушителност

Силната любов е вид разрушителност. Тя не се съобразя­ва със „закона на бащата", а с вътрешната си истина. И това е логично: любовта, която като че ли блика от неве­роятен източник на енергия, е била канализирана и вприм-чена в мрежа от социални закони, въведени от патриар­халните моралисти, била е облечена в нелепи церемони­ални одежди (как ли би изглеждала сватбата, ако се про­веждаше в атмосфера на тишина и самовглъбяване?)

В наше време се наблюдава стремеж към някаква все още недоизбистрена свобода на любовта. Подлагат се на преоценка понятията за морал, за притежание, за задължителна вярност и привързаност. Това е разруши­телност в зачатъчно състояние; тя не е завършък на продължително вътрешно съзряване, а хаотично нача-

ло< Макар и при нея да става дума за отхвърляне на ве­ковни правила, наложени отвън от мъжа („бащата"), аргументирани единствено с абстрактното и смътно по­нятие за „дълг", „чест" и продължение на „името" (!).

Тази разрушителност все още не се основава - далеч сме от това - на вътрешните закони. Но тя така или ина­че съществува и „революционно" отхвърля всички чуж­ди на душата закони, за да се насочи към вътрешната перспектива, тази на Великата Майка.

Впрочем „Тристан и Изолда" на Томас (около 1170) свършва така:

„Тук Томас приключва книгата си. И приветства всич­ки влюбени - мечтателните, страстните, чувствените, и тези, които изгарят от желание, и онези, които го задоволяват в удоволствието, дори и перверзните, как­то и всички слушатели на романа му. (...)

Дано да си извадят поука, та да избегнат непостоянство-то, неправдата, страданието и всички капани на любовта!"

Космическият апетит

Аз честичко сънувам в един натрапчив блян несрещана жена, с която се обичам. Променлива е уж, а много ме привлича, защото най-накрая от някой съм разбран. *

Пол Верлен

Любовта е нещо като търсене на невъзможното. Влюбе­ният безмилостно се сблъсква с граници, които го отде­лят от целта, възприемана като недостижима. Така лю­бовта, този изключителен двигател на човешката дей­ност, поражда и не по-малко изключителни копнежи.

За хората любовта е нещо абстрактно и безлико, тя е просто надежда. Тя напомня на газ, идващ от другаде и проникващ в най-тясното жилище, дори при затворени

•Преводът е на Атанас Сугарев.

врати, но невидим за човешкото око. Затова хората я търсят пипнешком. Катедралите, поезията, живописта й посвещават химните си. Съвременната физика я издирва в материята, радиотелескопите прослушват небето в очакване на далечни послания и улавят светлината, ро­дена заедно с нашата вселена.

Ето как търсенето на любовта във всичките й форми ръководи планетата.

„Любов" е думата, която употребяваме и за да изра­зим афективните си афинитети - една усмивка, размене­на с непознат(а) на улицата, и ако не е прекалено нара­нена, душата засиява. Как да обясним това припламва-не, породено от нещо толкова обикновено?

Какво търсим с помощта на това, което наричаме „лю­бов"?

Ако любовта е някакъв „космически апетит", то до нас достигат само неговите ограничени, смешни, промен­ливи и плахи прояви. Защо е така? Дали пък източникът не е толкова силен, че можем само да пелтечим несвърза­но и да се лутаме около него?

Защото някъде трябва да съществува обективен източ­ник, мощна разпределителна „централа", архетип, който ни моделира, информира и отключва многообразните прояви на най-странното явление, ръководещо човечес­твото... Но кой е източникът?