Ние, ампутираните...
Немалко хора твърдят, че човешката любов е несъществуваща химера. Как стоят нещата всъщност?
Очевидно е, че има любов, след като наблюдаваме проявите й около нас и вътре в нас. Но на коя действителност съответства?
Любовта е несъмнено илюзия в проявленията си, но не и в същността си, защото ни води към измеренията на безкрая.
Всички ние сме ампутирани от хиерогамия*. Душата ни е разделена на две. Точно затова любовта ни привлича с властния си зов към неизразимата свобода на единението; точно затова чувстваме, че единението е възможно въпреки невъзможната човешка любов.
Ако не беше така, нямаше ли да издъхнем от глад, лишени от майчинската гръд на надеждата?
„фаталната" страст
И Тристан каза: „ Чуйте ме, отче. Обича ме тя от сърце, но вие не знаете причината. Чаро-дейно биле разпали любовта и." „Тристан и Изолда" от Берул
Така отговаря Тристан на отшелника Огрен, който порицава страстта на двамата любовници, бягството им в гората и предателството им към крал Марк, съпруга на Изолда.
Тоест Тристан оправдава тази „грешна" любов с изпитото чародейно биле.
Да чуем и какво казва кралица Изолда на отшелника:
„Отче, кълна се във всемогъщия Бог, той не ме обича, нито аз него. Всичко идва от вълшебното вино, от което пихме и двамата. Това беше грях!"
Понятието „чародейно биле" се отъждествява с „фа-талност", което в наши дни можем да изразим така:
- „То е по-силно от мен; нямам вина; боря се срещу тази страст, но тя ме връхлетя и обсеби; по-силна е от
* От Шегоз - свещен, и дато5 - съюз. Терминът означава съюз между бог и богиня или сливане на мъжкото и женското начало. Съюзът между Анимата и Анимуса у човека е психологическа хиерогамия.
чувството ми за дълг, за семейство, за чест; той (тя) ме омагьоса..." и т. н.
Сякаш страстта се предава като болест. Всъщност тя действително е болест. Тя е разразила се буря, преляла река, която помита всичко по пътя си и опустошава душата, като в същото време я обновява. Такъв е странният парадокс на страстта и на амалгамата от „смърт" и възраждане, която се съдържа в нея.
Ерос
Ерос е богът на любовта, обикновено представян като момченце, стрелящо с лък по мъжа или жената, който „ранява" с любов. Редно е да се запитаме: дали съдбата ни е изпратила стрелата, или по наша воля сме се насочили към нея? Като че ли второто предположение е лишено от смисъл.
Къде тогава минава границата между безотговорността, породена от страстта, и личната свобода, която ни задължава да поемем човешката си отговорност? Защото знаем, че ако партньорите запазят - или си възвърнат - трезвостта и ясното съзнание, то страстта или никога не е съществувала, или много бързо е умряла.
Лудост или мутация?
„Той ме обича, аз го обичам само заради..." Заради какво, заради фаталността, за която стана дума по-горе? Но какъв вид фаталност? Какви пропасти - или какви небесни простори - се откриват пред страстно влюбените? Какво търсят те двамата, всеки за себе си, чрез своята безумна на пръв поглед любов? Да не са луди? Или пък са мутанти?
В страстта, както и във всичко останало, ние сме движени от една универсална истина, чиито закони и действие не познаваме, но към която принадлежим.
Тази принадлежност е нашата положителна фаталност. Тя напомня известната фраза на Нищпе: „Мисълта за фатума е екзалтираща за този, който е разбрал, че е част от него. Аз самият съм фатум..."
Ние всички се лутаме из непознатата истина; отгатваме я в нашето несъзнавано и в организма ни и знаем, че тя ни е превърнала в това, което сме.
Да си припомним гравитацията и илюзията, която си правим, когато твърдим: „Стъпил съм на пода по собствено желание; чинията стои на масата, защото аз съм я поставил там; сам съм си виновен, че падам, след като съм се спънал." Всъщност единствено земното притегляне ни кара да вършим всичко това без каквато и да е намеса от наша страна. Ако ни е трудно да разпознаем всемирната „фаталност", то е заради вдъхващото ни сигурност самочувствие на Аза.
Нека отново се запитаме: луди ли са страстно влюбените? Или са мутирала преходна форма към някакъв божествен вид?
Луди са в сравнение с „нормалния" си Аз, несъмнено. Луди са и в сравнение с утвърдените в света норми. Защото са се претопили един в друг, защото всеки от тях е престанал да бъде себе си, за да се превърне в другия.
Мутанти, поели към изгубения континент
Може би в зората на времето сме приличали на онзи Бог от традициите, едновременно мъж и жена, чиито атрибути са съжителствали в съвършена хармония.
Хермафродитът вероятно е най-древният символ -символът на съвършеното същество. Той и до днес живее в нас, след като не преставаме да търсим любовта,
след като в един прекрасен ден, някъде, например на някой ъгъл, възкликваме очаровани: „Това е тя! Това е той!" -и се изпълваме с любов към внезапно появилия се наш „двойник".
Според преданията Бог дал на човека едно тяло с две лица. После го разделил и мъжът и жената започнали самостоятелен живот. Въпреки това ние продължаваме да търсим божественото единство, от което очевидно произхождаме. Иначе защо ще искаме да си го възвърнем?
Следователно афективното хермафродитство е признак на вътрешна „божественост", на пълнота, на единение със себе си и на пълна свобода. Това личностно единство може да се постигне по два възможни начина:
- чрез „компромиса" на любовта между двама души. Вече казахме, че единият се превръща в „инструмент"; всеки се стреми да постигне собственото си единство посредством другия. Това е канибалският нарцисизъм на любовта;
- чрез „сливането" вътре в нас на Анимата и Анимуса. Подобно начинание много рядко успява. Но успее ли, човешкото същество вече не изпитва потребност от другия, за да осъществи единството си. Другият вече не го „попълва", а само допълва. Съюзът между Анимата и Анимуса позволява да се докоснем до истинската любов, онази, с която обичаме другия, а не себе си.
Пътят към Ерос
Не бива да смятаме, че „имаме" Анима и Анимус. Те не са част от личната ни психика. Ние не ги притежаваме така, както притежаваме мъжки и женски хормони. Напротив, става дума за архетип, чиято енергия ни информира и ръководи, архетип, разположен в измерения, различни от нашите, на които ние сме само „проявления".
Еросът не е това, което мислим
Еросът се е изместил към понятието „еротизъм", което на свой ред е изгубило възвишеността си, за да приеме откровено отрицателни стойности. С тях се сблъскваме в така наречените „еротични" романи и филми, в които еротиката е безсрамно подправена с най-долнопробна порнография.
А Еросът е въплътил може би най-възвишения ни стремеж - желанието да надскочим човешката си природа и отново да изпитаме усещането за Бог. Еросът се родее с хиерогамията (обожествения съюз между двата пола). Така че еротизмът, това е потребността от духовно „пре-вращение", която живее дълбоко в човешката душа. Хората са направили от Ероса каквото са могли; но дори в грубата непристойност се усеща неосъзнатият им стремеж към Ероса и към афективното сливане, което той олицетворява.
Защото сексуалното сливане (то е преди всичко афек-тивно, гениталността е само временният му физически аспект) е винаги опит да се възстанови първичното единство на боговете, опит, чиято стойност е различна и зависи от афективното и от душевното ниво, достигнато от всеки от нас.
Еросът не е любов
Хората винаги говорят за любов и рядко за Ерос, освен когато ги смесват.
Но да смесим Ероса с любовта означава да сложим знак за равенство между източника и проявлението му, между светлината и отражението й. Да се върнем - за пореден тгьт - на камерата с мехурчетата. Еросът би могъл да бъде непознатата енергия, разположена в пространството и времето, докато любовта е видимата й „следа".
Любовта е само отпечатък, знак, доказателство за съществуването на Ероса. Видимите прояви на любовта свидетелстват за съществуването на невидимия свят на Ероса.
Ерос и зовът на свещеното
Ние несъмнено мислим, след като мисълта съществува във вселената. И ако понякога изпитваме тръпката на свещеното, то е защото и него го има във вселената, защото енергията му ни облива, карайки ни да чувстваме като свещени неумелите си любовни сливания.
Любовта преобразява пространството, в което се проявява. Дори поднасяната от проститутката „любов" освещава хотелската стая. Така „жрицата" на най-древната професия се превръща в Мария-Магдалена за лишените от любов.
„Религиозното" устройство на човешката душа е факт. Не го ли откриваме, когато психоанализата надхвърли етапа на „лечението" и се отправи към друг, езотеричен свят?
Свещеното е нашият двигател, то е и дълбинната ни свобода. Страстно влюбените са наясно с този факт; те са изживели екстатичното сливане, познато на мистиците, на големите поети и музиканти.
Това е Еросът: чрез него телата на любовниците се превръщат в души, а любовта им в Бог.
А утре?
Въпреки крехката и нещастна човешка любов Ерос продължава да „изпраща" сигнали някъде оттам, от дъното на бездната, както е правил от незапомнени времена. Човешките ни машини са толкова първобитни, че при-
емаме само някои откъслеци от тях. И все пак колко много светлина виждаме с несъвършеното си човешко око, сляпо за цели гами от лъчи! Впрочем можем да предположим, чег Ерос, който е само енергия и чисто съзнание, не се вълнува от това и си казва, че в други галактики сигурно има високодуховни индивиди, дешифриращи посланията му сто хиляди пъти по-добре от нас.
Ако е така, то тогава за какво служим ние на Ероса с неговите сигнали? Сега служим за много малко неща. Но утре? Та нали сме отскоро на тази планета, нали сме новородените на духа и на любовта! На нашата вселена й предстоят още милиарди години живот; миналото на човечеството е кратко, бъдещето му е необятно.
Човекът е част от вселената и не може да промени този факт. Духовното му извисяване е заложено в програмата на Големия взрив преди петнайсет милиарда години.
А докъде ли са стигнали по пътя си към Ерос и към Бог обитателите на милион пъти по-старите галактики?
Невъзможното съответствие
Наистина ли са „мутанти" влюбените? Като че ли да, въпреки че всеки опит за анализ на „лудото" им поведение се е оказвал неуспешен. Впрочем така е по-добре. По същия начин са се проваляли опитите да се разтълкуват музиката и поезията. Можем само да се вгледаме в живота на поетите или на музикантите, но той не обяснява творчеството им. Казват: животът на този музикант, на този поет не съответства на музиката, на поезията му. Естествено. Защото се мъчим да обясним висшето с низшето, божественото с човешкото. То е все едно да анализираме поезията на Верлен, опирайки се на житейското му падение (макар че „деградацията" може да доведе до разкриването на дълбинното същество), или да обясня-
ваме трагизма в Моцартовата музика с ежедневния му живот. А двамата така или иначе са били „прехващачи" на послания, изпратени им „свише", от някакъв друг свят, от друго измерение. Те нищо не са сътворили, „то" се е творяло в тях и чрез тях, те са били само посредници, от тях нищо не е зависело. Да, непрекъснато се натъкваме на странната мания да се очовечава божественото...
По същия начин страстните влюбени ни най-малко не отговарят на критериите на един свят, който напускат, докато трае единението им (кратко или продължително).
Тук ще цитирам Мишел Казнав:
„... защото, ако изобщо има етика в индивидуализацията, тя блика от друг извор, разположен отвъд доброто и злото като законови понятия..."
ОТСЪСТВИЕ ИЛИ ПРИСЪСТВИЕ
Приятелко моя нежна, моля ви, не ме забравяйте. Обичайте ме отдалече, както ме обичахте, когато бях до вас... „Тристан и Изолда" от Томас
Дали отсъствието на любимото същество засилва, или унищожава любовта? И обратно, дали постоянното присъствие я презарежда, или я подкопава?
В това се състои една от трагедиите на любовта: дори да поражда чувство за вечност, дори думата „винаги" спонтанно да звучи в устата на влюбените, така или иначе няма нищо по-нестабилно и мимолетно от страстта. Любовта и страстта трябва непрекъснато да бъдат под-
клаждани, за да не изтлеят и угаснат. Любовта избледнява, ако непрекъснато не се обогатява.
И ето ви нов парадокс: отсъствието съхранява любовта на някои влюбени. Когато любимото същество го няма, те мечтаят, фантазират^разкрасяват спомените си. Въображението идеализира отсъстващия. Влюбеният мислено се взира в жестовете, походката, гласа, усмивката му. Така афективният „кондензатор" се зарежда.
В други случи отсъствието задвижва въображението в „обратна" посока. Предъвкваме недостатъците на любимия. Тълкуваме отрицателно думите и Действията му. Ставаме злопаметни и се настройваме враждебно. „Тя" или „той" не са такива, каквито сме си представяли, за каквито сме мечтали. Афективният кондензатор се разрежда. Отсъствието буди у нас любов, враждебност, безразличие, ревност и хиляди други чувства, които авторите на романи са се надпреварвали да описват.
Сблъсъкът
Чрез постоянното си присъствие другият е тук такъв, какъвто е, с характерните си особености и с недостатъците, които откриваме с цената на страданието. Другият никога не отговаря на идеала, който сме проецирали върху него. Постепенно мечтата се пропуква и това е в реда на нещата. Възниква обаче въпросът: позволява ли страстта „да живеем заедно"?
Ако страстта е резултат от проекцията на мъжката Анима (или на женския Анимус), то противопоставянето на тези идеализирани полюси с живия човек, който далеч не е идеален, може бързо да я разруши. Така митът се сблъсква с действителността. Двамата партньори мечтаят за идеалното, само че у тях няма нищо от Тристан, нито от Изолда.
Да живеем заедно?
Виждах я почти всеки ден. Говорехме си само за нас, или по-точно, всеки говореше за себе си и навлизаше свободно в едно минало, съвършено непознато за другия.
„Симон Патетичния" от Жироду
„Да бъдем винаги заедно": такова е желанието на всички страстно влюбени. „Никога да не се разделяме, да останем навеки слети в едно."
Възможно ли е двама страстно влюбени да живеят съвместно? Въпросът е спорен. Всичко зависи, естествено, от това доколко трайна е страстта, но поради изключителната си интензивност тя така или иначе не може да продължава дълго. Вече казахме, че любовта трябва да се подхранва, за да се засилва. Но можем ли да засилим чувство, което вече е достигнало върха си?
А и „навикът" заплашително броди наоколо, подкопава и изравнява склоновете на планината. Това е често описвано в популярните списания, които публикуват мненията на известни личности „за" и „против" съвместното съжителство. След като любовта превръща всичко в примамлива илюзия, преобразявайки призраците във феи, жените в богини, мъжете в непобедими богове, баналното във възвишено, след като „героите" от екрана никога не са „женени", а въпросът за навика отдавна е разнищен от световната литература, какво става с пътешественика през пустинята, поел все пак към мираж, в който е повярвал?...
Ще цитирам Дьони дьо Ружмон и Мишел Казнав:
- Дьо Ружмон: „Изолда е от типа жени, за които не се женим, за да не ги разлюбим, когато престанат да са същите. Представете си само: г-жа Тристан!"
- Казнав: „Г-жа Тристан, защо не! Дори бих добавил: точно защото се женя за Изолда, въплътена в жената, която обичам, и точно защото Изолда изчезва пред очите ми, аз още повече заобичвам тази жена и заедно с нея поемам по пътя, осеян с изпитания и просветления, със сблъсъци и споделени радости, с раздели и сдобрявания. С нея преоткривам света и се надявам, че един ден заедно ще доплуваме до блажения пристан, който ще ни приюти в земите на Нашата Майка Вселената..."
Затворено пространство и ентропия
Влюбените са склонни да живеят затворено, да се оттеглят от света. Кои от тях не са си казвали: „Само ти и аз. Светът не ме интересува. Заедно, скрити някъде. Никой друг, освен нас двамата..."
Тази „затворена система" е чудесна, но и чудесно подхранва афективната ентропия*, в която „любовната топлина" бързо изчезва (да си припомним примера с топката). В края на процеса настъпва инерцията и смъртта на любовната система.
Да повторим отново: любовта (достойна да бъде наречена така) изисква непрестанно прибавяне на нови елементи, също както мозъкът се нуждае от приток на кислород (който за него е „информация"). Именно новите елементи (афективните информации) спират ентропия-та и отмирането на любовта.
Но говорим ли за страст, говорим за връхна точка, за афективна поанта. Как тогава да се подава нова информация? Нали върхът е достигнат? И кой трябва да я подава, ако не другият? А той е в състояние да го прави, като постепенно и постоянно разкрива личността си. Но би ли
* Да си припомним, че ентропията е белег за израждането на дадена система. Тя е толкова по-бързодействаща, колкото по-малко „информация" захранва системата.
могъл да удовлетвори подобно изискване? Никой на този свят не е достатъчно безкраен като личност, за да бъде разкриван ден след ден в продължение на години. Така че „непрекъснатото преоткриване" се оказва невъзможно.
Стигаме до един момент, в който подаваната от другия „информация" намалява и пресъхва. Вече не е останало много нещо за откриване. Познаваме го прекалено добре, нали сме заедно ежедневно. Интересът спада, системата започва да буксува поради липса на свежа информация, чувствата охладняват. Усещането за пълна прилика изчезва.
Когато информацията липсва, ентропията започва да изяжда страстта. А от това следва, че опасността ще бъде десеторно по-силна, ако влюбените образуват затворена система, в която не прониква никаква информация отвън. Законът е безмилостен, но е закон...
Отхвърлянето на имплантата
Да обичаш означава да даваш това, което нямаш, на някой, който не се нуждае от него.
Жак Лакан
Афективната система на любовта е устроена като всеки организъм: присаденото „чуждо тяло" често бива отхвърляно. Известно е, че голямата любов поражда усещане за пълно сливане и отъждествяване. Влюбените сякаш изгубват собствената си личност и се превръщат в едно цяло. Всеки приема „имплантата" на другия.
И това е точно така, докато продължава. Защото, ако организмът е склонен да отхвърля чуждото тяло (дори трънчето, забило се в пръста), унищожаването на личната свобода, предизвикано от страстта, неизбежно е последвано от отхвърлянето на човека, който я е събудил.
Югава идва люшкането между двете крайности, започваме да отблъскваме „присадката", тоест любимия. Все по-трудно го понасяме. Скучаем в негово присъствие, особено ако сме го опознали добре. И мечтата се разбива на пух и прах. „Той" или „тя" не е такъв (такава), какъвто (каквато) сме си представяли. Как съм могъл (могла) така да се излъжа? Къде остана времето, когато мисълта за нея (него) не ми излизаше от главата? Предъвкваме едни и същи мисли. Страдаме. Но ето че постъпва нова информация. Страстта пламва отново. Събираме се. Разделяме се. Искаме да живеем с другия, но не можем да живеем с него. Топката престава да подскача, губи топлина и застива на място. В отношенията ни се настанява безразличието. Настъпва моментът на страданието от мимолетността на това, което сме смятали за вечно. Стигаме дотам да поставяме под въпрос самото съществуване на любовта и да заявяваме с убеждение, че любовта е само една илюзия...
Направихме хубаво пътешествие
Влюбените тръгват на пътешествие, за да потънат в един свят, в който сливането унищожава индивидуалността, защото става дума действително за унищожение. Те престават да бъдат „аз" и „ти", а се превръщат в едно общо „аз-ти", разположено извън пространството и времето.
И се озовават там, където до очите и ушите им не достига нищо светско, там, където цари религиозното. Забравили околния свят, откъснали се от всичко външно, потънали в небитието на мълчанието, те откриват единението.
Дано да се завърнат от това пътуване без душевни рани, единствено с екзалтацията от успешното му осъществяване, все едно колко е продължило. Дано запазят спомена от вселените, които са опознали и които точно заради този факт съществуват.
И когато страстта умре, остават - понякога завинаги -музиката и поезията, чрез които им се е явила.
ПРЕСТОЯТ В ДОЛИНАТА
Търсех те вън от себе си и не те откривах, защото ти беше вътре в мен. Свети Августин
Преди да продължим, предлагам ви няколко асоциации, направени от мъже и жени по повод на изживяна страстна любов.
1. ПОЛОЖИТЕЛНИ: Просветление. Прозрение. Раждане. Върховно спокойствие. Прелест. Интуиция за Бог. Подмладяване. Вечност. Изкупление. Литургия. Моцарт. Обновление. Свръхсъзнание. Сливане.
2. ОТРИЦАТЕЛНИ: Отрова. Жило. Терор. Опасност. Илюзия. Заслепение. Лудост. Рана. Пълна зависимост. Объркване. Отчаяние. Мазохизъм. Огледало. Натрапли-вост. Болест. Буря. Самоубийство. Егоизъм. Тревожност. Небитие.
(Впрочем 1 често свърша с 2.)
Тук му е мястото да цитираме един откъс от книгата на големия френски хуморист Пиер Дак „Педикюристите на душата":
- Сигурно сте чували за ураганите, които „помитат всичко по пътя си"?
-Да, разбира се... но не схващам много добре какво...
-Ами чудно ми е, че ураганите метат толкова често, а все пак остават някои неща!
Той затвори очи за миг, след което прошепна едва доловимо:
-Иче остават винаги едни и същи неща!
Подозрителните предупреждения
В наши дни така йаречената страст е сюжет на множество филми и романи. Медии и популярни списания се занимават с нея. Организират се телевизионни и всякакви дебати. Това показва, че явлението е актуално, вероятно като своеобразна противоотрова на господстващия ожесточен материализъм.
Но за каква страст става най-често дума? Не е ли по-скоро подозрително, че тези, които говорят за нея, го правят, за да я отрекат - или защото са изживели разрушителна любов, или защото се стремят към любов, но не могат да я изпитат?
Така нерядко страстта бива представяна в напълно отрицателна светлина, а самоубийството и убийството от любов започват да изглеждат като нещо обикновено. Но не се ли забравя прекалено бързо, че Изолда умира от вярност към Тристан, а не заради любовта си към него? Страстта, за която говорят й която често наблюдаваме, се е превърнала в нещо крайно долнопробно, в напълно изопачен вариант на все още живата легенда за Изолда. В тази мнима страст се потапят останали без компас души с надеждата да открият лек за отчайващата си вътрешна самота.
Къде е границата между разрушителната и съзидателната любов? Границата между мимолетното, което оставя незарастващи рани, и трайното, което е опора за душата? Тя е вътре във всеки от нас. Всеки има своя път, своята любов или страст и те зависят от състоянието му и от начина, по който са свързани вътрешните му „проводници".
Най-висшето общуване
Няма истинска любов без интелигентност. И - както вече казах - изглежда, че само хора с широка вътрешна интелигентност са способни на голяма любов.
Съществуват, естествено, хиляди „заместители" на любовта. Но тя е истинска само когато афективността се е освободила - доколкото е възможно - от своите несбъднати копнежи, носталгични спомени, проекции, изтласквания.
Истина е, че любовта е „болест". „Болният" неистово търси душата си, разцепена на две от раздялата на Анима-та и Анимуса. Любовта е празнота, която се стремим да запълним. Но не трябва да изпросваме чувствата на другия, а да се постараем да го опознаем, за да го заобичаме такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаме да бъде.
Само любовта носи истинско знание за другия. Тя е единствен по рода си начин на общуване с хората, с животните, с растенията. Да обичаш е най-трудното нещо на света. Може би затова в наши дни сме затънали в отрицателна разрушителност, един от признаците на която е морбидната и дълбоко патологична страст.
Има място в безкрая
Любовта изисква свободна душа и пълно признаване на свободата на другия. Животът в двойка ни поставя „на едно ниво" с другия; хълмовете при единия задължват другия да се повдигне на пръсти, а низините го зоват да се приведе, за да ги опознае и да ги обикне. Любовта не е само светлина, тя е светлосянка.
Тираничната любов - на майка, на баща, на влюбения или влюбената - винаги е подплатена с омраза. Същото се отнася и до „верността", разглеждана като задължителен социален атрибут: тя също почива на ненавистта и
на прикритото желание да се опознае и „нещо друго". Подобна любов-омраза често е заредена с убийствена разрушителност.
В безкрая има достатъчно място. Човек не може да подчини живота си единствено на някого, чието отсъствие би убило душата му. Това би било регресия към отношенията дете-майка или дете-баща.
Както вече казахме, истинската любов може да разцъфти само ако е осъществен вътрешен съюз между Анимата и Анимуса. Тогава тя не е проекция, а привилегия.
Не може да съществува истинска любов без духовен, дори метафизичен корен. Става дума за наличието и у двамата на вътрешна „антена", позволяваща да се „улавят" сигналите на източника, който излъчва космическото „нещо", тълкувано от нас като любов.
Когато любовта се измести към лъжестрастта, тя започва да прилича на ония религии, които осъждат, убиват, изгарят. Както мистиците са в пряка връзка с Бог, така и истинската любов осъществява контакт с „информацията" от архетипа, разположен в пространство-времето.
Лъжестрастите обикновено възникват, когато имаме лъжеличности, лъжеинтелекти, разстроени афективности, блуждаещи души. В тези случаи чувството се опира на силна потребност от обич, на желание да се запълни някаква афективна липса с цената дори на просия, докато любовта е преди всичко афективна вярност, вътрешна стабилност.
Любовта изисква да се вслушваш не само в себе си, но и в другия, а при повечето прояви на „любов" всеки се интересува от собствената личност за сметка на партньора си, когото превръща в инструмент. Любовта не трябва да се ограничава със самата себе си, а да се отвори към всичко около нея.
Необходимо е да се постараем да изпълним една трудна задача: да гледаме към светлината у другия, а не към тъмните му страни. И заедно с това да внимаваме със собствените си сенки, за да не ги проецираме върху него.
Защото другият никога не е това, което ни се иска, именно защото е „друг".
И може би в края на краищата любовта и свободата на душата са просто една безлика надежда, една безкрайна мълчалива молитва.
СЛИВАНЕТО НА ПЪТИЩАТА...
Казват, че всички пътища водят към Рим. Много пътища водят и към вътрешната свобода - главната тема на всичко дотук въпреки привидното разнообразие на разглежданите въпроси.
Но както във всяко нещо, и тук трябва да изберем собственото си „превозно средство" и да определим присъщите само нам начини на придвижване: в зависимост от това, което сме и което не сме, в зависимост от нашата възраст, интелект, от претърпените афективни травми. Пътят винаги е дълъг, няма смисъл да си правим илюзии; дълъг и труден, с препятствия, издигнати пред нас още в детството.
Не трябва да забравяме, че е невъзможно да изкопаем зрънцата злато, затрупани от речните наноси, с помощта на детска лопатка.
Но който иска резултати, трябва да открие и начините за постигането им. Веднъж предприето, пътуването към вътрешната свобода е необратимо, неотразимо и наистина романтично. Осъществява се без много шум, без хаос и анархия. Всеки извървява маршрута към собствената си загадъчност, подпомаган енергично от личния си архетип.
Надявам се тази книга да е успяла да ви покаже, че свободата на душата е най-прекрасният подарък, който можем да си направим. И че тя съществува, както впрочем и интелигентността, когато нищо не й пречи...
Достарыңызбен бөлісу: |