Не можем да анализираме неизразимото

Вече съм посветил книга на психоанализата, която раз­глеждам като обновяваща душата дейност.

Тук бих искал да заместя „психоанализа" с друга под­ходяща дума; ще бъда благодарен, ако някой ми подска­же такава...

Защо не ми се ще да използвам термина „психоанали­за"? Защото не можем да анализираме нещо неизразимо като човешката душа. Тогава? Хуманна психология? Екзистенциална психология? Свръхпсихология? Мета-психология? Изследване на вътрешните континенти? Защото става дума именно за континенти!

Освен това „анализът" крие опасност от раздробява­не, от накъсване на личността на елементи, които про­сто не могат да се отделят един от друг. Разделяйки не­делимото, рискуваме да взривим абсолютното единство на човешката душа; да придадем „светски" и рационален характер на онова, което е „религиозно" и ирационално.

Да преминем в другия лагер

Смятам, че психоанализата, за която нямам термин, пред­ставлява стъпка към т. нар. разрушителност. Обикно­вено този термин се възприема в отрицателния си смисъл като синоним на „подривна" дейност, ще рече, насочена към подкопаване на установените ценности. И наистина отрицателната разрушителност е детски бунт против всичко и против нищо, лутане между всичко и нищо, враждебност към всичко и към нищо.

Само че тук говорим за нещо съвсем друго, за положи­телната разрушителност, която се състои в преразглеж­дането, дори в частичното или цялостното отричане на закона на „бащата" - вековния закон, издаден от мъжкия свят, патриархалния закон на абстрактните правила и системи, на повърхностния обществен ред, на чисто со­циалния просперитет (да постигнем външен успех, а не вътрешна хармония). Положителната разрушителност отхвърля огромната структура, изградена от привиднос-ти, лицемерие, конформизъм, в която жената и женстве­ността нямат място. Цяла бездна дели патриархалния закон от дълбоката човешка афективност. Според него­вите „клаузи" чувствата са проява на невежество и мис­тицизъм.

Обикновено патриархалният закон е безапелационен. Той властно ни налага абстрактния кодекс на честта (то­ест?), на дълга (тоест?), на смелостта (тоест?). И никъде не става дума за честта на майката, за смелостта на май­ката, за дълга на майката. В закона на бащите дори лю­бовта не фигурира открито!

откажем да прилагаме спрямо себе си афективно не­обосновани „диктати" и системи.

Няма нищо общо между отрицателната, инфантилна­та разрушителност и положителната разрушителност. Последната е краен резултат от продължителна рабо­та, а не изходна точка на детинско бунтарство.

Но заобикалянето на абстрактните и всемогъщи зако­ни понякога струва скъпо: „наказанието" може да бъде дори прогонване, отхвърляне, социална изолация. Точно както не е изключено да „си изпатим", ако противопос­тавим вътрешната си истина на линеарната и повърхно­стна мъжка логика, тъй като тези два свята са несъвме­стими по принцип.

Положителната разрушителност е синоним на въз­върнато съзидание, тя е обръщането налице на водевил-ното „опако", в което живеят повечето хора, усвоили хи­бридния вътрешен език, характерен за разградената афективност.

Новата психоанализа, за която говорим, създава ста­билни гнезда на положителна разрушителност, откъ­дето може да се роди представа за други светове и сво­боди.

Как да не си пожелаем подобна разрушителност?

Преди да продължим, предлагам на вниманието ви една простичка схема.

ЗАКОНЪТ НА БАЩАТА

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА МАЙКАТА

абстрактен, линеарен, скован социална система скованост, различни кодекси грубост непоклатимо задължение социална и семейна чест пари власт хладен разум „кариера" наказание, отхвърляне насилие патриархална религия конформизъм абстрактен морал външна и рационална логика произвеждане думи шум двойственост - добро, зло нетърпимост абстрактен дълг екзотеризъм

конкретна, заоблена, вълнообразна липса на система гъвкавост, приспособимост алхимия на душата нагаждаме към обстоятелствата вътрешно достойнство приличен живот могъщество душевна екзалтация човешко семейство разбиране, любов твърдост религиозност свобода морал според обстоятелствата афективни истини съзидание вътрешен език тишина кръгово движение без строга граница цялостно разбиране афективна взискателност езотеризъм

Ако се замислим малко, дали пък няма да установим, че Жената поначало подхожда с иронична и мълчалива раз-рушителност към закона на Бащата и на Мъжа, пример за която може да ни даде следният израз: „Приказвай си ти!"

От нула до...?

Всеизвестно е, че съвременният човек преживява дълбо­ка духовна криза. Всеки от нас носи в себе си неутолима жажда за „нещо друго". Рационалното и съзнателно мис­лене (вид патриархално мислене!) е поставено под въпрос и се клати върху изкуствените си основи (въпреки че противниците на този вид мислене обикновено са лише­ни от достатъчно вътрешна сила, за да поемат отговор­ността за отказа си, а и притежават доста слабичка Ани-ма, за да го сторят).

Най-често възраженията им са резултат от личния им бунт срещу „диктата" на Бащата и поради това са не­мощни и краткорайни.

Повечето са забравили някъде „атомното ядро" на личността си и прекарват живота си в съществуване, ра­бота, разсъждаване и сън.

Понякога успяват ва кратко да съзрат бленуваното „друго нещо" - по време на пътуване, когато се появяват различни от обичайните усещания; пред някой пейзаж, който отключва силна, но мимолетна интуиция; при слу­чайна среща на улицата, запомнящ се поглед или усмив­ка, музика или четиво, на което попадат като „по чудо". В такива моменти вътрешният свят изплува за миг, но скоро се отдръпва под натиска на всекидневието.

Така животът изтича между пръстите ни: работа, „имидж", успехи, печалби, сън, четене на вестници, гле­дане на телевизия и пак работа, и пак сън... докато си отидем от този свят. А дали не е съществувало и нещо друго?

Когато, без да знаем, сме поели към разрушителността. Впрочем убеден съм - нищо, че се повтарям, - че не може

да има дълбинен анализ, без да се стигне до вътрешната разрушителност, която е „тайното" основание за напис­ването на тази глава и на цялата книга.

Доскоро се насочвахме към „анализа" с единствената цел да отстраним неприятните симптоми и да се адапти­раме отново към социалния живот. Това са старата пси­хоанализа и старите „пациенти". Днес пространството значително се е разширило и по хоризонтала, и по верти-кала. На психоанализа се подлагат минимален брой „бол­ни" (болни от какво?) и максимален брой „изследовате­ли на своите души", които предприемат пътешествие в себе си, дори ако отначало не знаят докъде ще стигнат.

Разбира се, вътрешните „търкания" между това, което чувстваме, че сме, и начина ни на живот пораждат оби­чайните симптоми: депресия (спадане на „налягането", което ни подтиква да живеем), различни неразположе­ния, психосоматични смущения, трудности в отношени­ята с родителите и партньорите, с децата и приятелите и т. н. Често ни се иска да бъдем просто „щастливи глупа­ци"... Но истински важното се простира отвъд симпто­мите.

Самият Фройд се отказва от понятието „болест" и се насочва към максималното опознаване на същностната истина. Днес бихме казали: към опознаването на личния „архетип", на „атомното ядро", които единствени могат да направят живота ни пълноценен.

Как тогава да наричаме този вид „пациенти"? Търса­чи на неизразимото? Изследователи на разрушителност-та? Може би и за тях читателят ще открие подходящ тер­мин...

„Пациентът", както и всеки от нас, е натъпкан с инфор­мация. Целият му живот и съдба са вписани в гените, в клетките, в атомите му. Може би дори у него са вградени частички от организма на Айнщайн или на Дюпон*. Дру­ги пък датират от създаването на света. Дали пък тогава не е разговарял с боговете и не носи в себе си смътни и объркани спомени от онова време?

Двамата с пациента - мъж или жена - сме изправени един срещу друг. Той има име, което дори не му принад­лежи. Дава вид, че е това или онова, а е нещо съвсем „друго". В началото виждам само отражението му, той вижда моето. Знам, че е напълно различен от видимите прояви на своя Аз. Пред мен е портретът му, пред него -моят портрет. Истинските ни личности все още са неви­дими.

До каква степен това, което той е в своето „ядро", про­тиворечи на вида му, на поведението му? Все още не знам, той също. Всеки е загадка за другия. Загадката-аналитик ще тръгне рамо до рамо със загадката-пациент по път, който и двамата се надяваме да ни преобрази.

Аз търся него, той търси мен. Аз съм наблюдателят, а той - наблюдаваният; но аз също съм обект на неговите наблюдения. Аз съм неговото огледало, той - моето. За­сега общуваме само чрез отраженията си...

Дали заедно ще поемем към открито море, или ще пла­ваме покрай брега?

Никой от двама ни все още не знае накъде отиваме. И всеки от нас ще направи всичко, на което е способен, в

* Виж „Изумителните пътища на новата психология".

зависимост от това, което е. Работата постепенно ще се разгърне и би могла да продължи до безкрай.

Накъде ще се насочим? Може би към откритото море? Но повечето хора се страхуват от него. Да заплаваш по морската шир означава да поемеш пътя към живота, но също и към смъртта на външния ти образ, сблъскал се с истината за себе си.

Една пациентка ми каза следното:

- Открай време се въртя около „нещо", около някакъв център. Описвам концентрични кръго­ве около този център, но не се осмелявам да се насоча към него. Имам чувството, че ако сто­ря това, ще последва всеобщ взрив, че вътреш­ният ми свят ще избухне и ще погълне чудовищ­ните социални, морални, лъжерелигиозни абсур­ди... Като че ли приближаването ми към моя център ще отприщи колосални енергии...

Всеобщ взрив? Колосални енергии? Поназнайваме нещо за тях от ядрената физика. Но тези енергии могат да се използват и за добро - освен атомна бомба има и атомна електроцентрала...

Ние всички очакваме да възкръснем за нов живот чрез това, което нарекох разрушителност. Защото във всеки от нас - ако прибегнем до жестокия израз на Рюер - дре­мят „трупове информация". Така както дремят записа­ните на диск или на магнитна лента информации, докато съответният апарат не разкрие съдържанието им в първо­началната му красота. Ето това трябва добре да се разбе­ре и почувства! Въпросните информации (от нашето соб­ствено минало и от преди него) са записани в гените ни и очакват деня, в който ще намерим начин да се доберем до тях. Това е особено важно за нас, защото те често за­пазват състоянието си на ненужни „трупове" през целия ни живот! И душите ни работят на празни обороти при

положение, че потенциалната им енергия би могла да задвижва десетки машини...

С надеждата за възможното бъдеще ще цитирам една мисъл на Роже Кайе: „Всичко, което не изгаря, загни-ва!..."

ВСИЧКО СИ ИМА НАЧАЛО

Може би ще доживея до по-доб­ри времена и за миг ще зърна нещо, подобно на Обетованата земя.

Из писмо на Айнщайн

„Пациентът", разбира се, има минало, живял е при опре­делени обстоятелства и се налага да се започне оттам. Разрушителността е върхът, към който сме се устреми­ли, но би било смешно и абсурдно да говорим за нея от самото начало. Така тя би престанала да бъде крайна цел и би се изродила в най-обикновена, макар и примам­лива стръв, в мъглив идеал, който ще засенчи вътреш­ните обстоятелства.

Впрочем тук се крие един капан, в който се хващат мнозина. Чуваме ги да говорят за „космическо единст­во", за съзнания-енергии, за космически вълни и други понятия, които за тях несъмнено носят някакъв смисъл, но които те няма да могат да впишат в усещанията си, преди да „преподредят" своята душевност. Защото е невъзможно „разхвърляната" афективност да се проник­не дълбоко от „порядъка", присъщ на архетипите и на раз-рушителността. И все пак капанът е заложен, защото па­тетичното човешко сърце не престава да призовава усе­щането за величие и вечност, които смътно предугажда.

Така че миналото никога не трябва да се пренебрегва (което не означава непрекъснато да кръжим около него, нито да се вкопчваме в него), тъй като ние СМЕ собстве­ното си минало. От него черпим информация, то обусла­вя формата на вътрешната ни организация - или дезор­ганизация.

Невъзможно е да изкачим планината, тръгвайки от върха й! Но и не можем да обясним какво има горе с това, което се намира долу, както не можем да си пред­ставим какво представлява тринайсетият етаж, съдей­ки по мазето. А днес като че ли всички се опитват да сторят тъкмо това, във всички области. Да не би да ста­ва дума за някаква криворазбрана „демократична" тен­денция?

Така е. Няма как да узнаем какво има на върха, ако сме още в подножието на планината, но можем да разчи­стим подножието, за да освободим пътя към върха.

Изолирам = унищожавам

Всеки от нас има някакви прояви (положителни или от­рицателни) и е възприел някакъв вид поведение. Всеки притежава - както вече казахме - лична „мистика", обик­новено несъзнавана, която е неговият отговор на важни­те екзистенциални въпроси.

Затова най-напред трябва да се опитаме да разберем видимото и да го свържем с вътрешното поведение на участника.

Само че няма никакъв смисъл да анализираме отдел­на проява или реакция. За да разберем отделното, е не­обходимо да сме разбрали цялото - цялото човешко съще­ство. Защото всяка частичка от човешкото поведение съдържа всички останали. Тези частички се превръщат една в друга и една чрез друга. Те са в непрекъснато дви­жение (подобно на елементарните частици на „материя-

та , които потенциално съдържат останалите частици и могат да се превръщат в тях).

Всяка частичка от поведението се заражда и ръково­ди от свойствата на останалите и всички заедно обра­зуват стегната и единна тъкан. Да извадим една частич­ка означава да нарушим целостта на тъканта и да се ли­шим от възможността да я видим такава, каквато е наи­стина.

Освен това нито една от частиците на поведението не може да има каквото и да е предимство; всяка от тях е в непрекъснато взаимодействие с всички останали и заед­но с тях съставлява личността.

Да се опитаме да онагледим обяснението с рисунка и да начертаем една окръжност. Нека тя да е „мястото", където са съсредоточени всички частици на поведение­то. Окръжността-поведение се върти непрекъснато око­ло своя център, без да дава „предимство" на която и да е от точките си, все едно дали става дума за симптом или комплекс.

Във всеки миг всичко ста­ва едновременно и в пълен синхрон.

Всички точки от окръж­ността се въртят и действат заедно, опирайки се на центъ­ра (на личността).

Елементарната и неумела психология наподобява тан-гента, прекарана през даде­на точка на окръжността.

Тази тангента сякаш „блокира" въртенето на окръж­ността, за да се съсредоточи в една от точките й (някой симптом например). А „психологът" заявява: „Вашият Едипов комплекс ви кара да..." или „Чувството ви за ма­лоценност е в основата на...". Подобни констатации са съвършено безсмислени. Да се опираме на тях би озна-



чавало да разглеждаме Едиповия комплекс или чувство­то за малоценност като изолирани явления и давайки им предимство, да пренебрегваме и подкопаваме, други важни подпори на личността, без да ни е грижа, че зда­нието може да се срути.

А и не бива да забравяме, че мнозина основават живо­та си върху очевидно абсурдни вътрешни истини, на кои­то обаче нямаме право да посягаме, преди самият паци­ент да ги открие след необходимата подготовка.

Вътрешното ядро на личността определя в една или дру­га степен целия й живот. Ядрото, това е центърът на опи­саната по-горе окръжност. То е високо енергийно и не-достижимо. Можем само да доловим съществуването му в точката на пресичане на множеството аспекти и про­яви на личността (положителни или отрицателни) и така поне да се доближим до него.

Няма смисъл да обясняваме, че пътят до центъра е дълъг и е запазен за тези, които дълбоко желаят да стиг­нат „до края"... Ясно е, че това няма нищо общо с еле­ментарната и ограничена терапия, чиято единствена цел е социалната адаптация!

С други думи, социалната адаптация е външна, екзоте-рична цел, докато центърът е вътрешна и езотерична цел. Смятам, че желаещите да извървят този път са много повече, отколкото сме склонни да мислим...

Ето как чрез тази страна на психоанализата проникваме в една открита, крайно разнородна област, където пред­ставата за нещата се преобръща и непрекъснато се обо-

гатява от нови усещания, в сравнение с които обичайни­те външни ценности не са нищо друго освен изкуствен начин на приспособяване към обществото. 39-годишна жена:

-Личността ми възстанови единството си; сега имам напълно различна представа за собстве­ната си отговорност. Тя вече не е абстрактна, не се определя от външни закони, а е вътрешна, лична, опира се на нова етика и включва огром­но уважение към околните, както и изключител­но чувство за принадлежност... И заедно с това съм изпълнена с енергия...

Интерес и ирония

Елементарното възприемане на психоанализата от „ши­роката публика" като че ли започва да се променя в по­ложителна посока, въпреки че ироничното отношение към темата все още не е напълно преодоляно.

„От колко време правите „това"? Трийсет години?" Или: „Комплексите ви ще продължават да съществуват и след това, но ще сте свикнали с тях." И тъй нататък.

Организират се и телевизионни дебати между специа­листи, в които обикновено изпъкват противоречията между различните школи, всичко това „подправено" с рекламни „послания"! Да се чуди човек защо специалис­тите приемат подобни участия.

Очевидно е, че в условията на телевизионното студио е невъзможно специалистът в областта на неизразимо­то, каквато е дълбинната психоанализа, да предаде нещо друго, освен объркани и дезорганизирани съобщения (виж главата за интелигентността).

Невъзможно е и гледащият дебатите да приеме нещо друго, освен същите тези объркани съобщения, докато

всъщност става дума за област, в която редът и яснотата са от основно значение. Отново се питам кое кара психо­аналитика да участва в подобни прояви, които всъщност „дезинформират" аудиторията.

Затова е съвсем нормално такива „начинания" да имат обратен ефект и да предизвикат ироничното отношение на зрителите. От друга страна, същите тези зрители из­питват прикрит интерес към психоанализата, който из­разяват по следния начин: „Това е само за хора с пари и с дипломи... за хора богати... за тези, които не знаят как да запълват времето си..." и т. н.

Интересът често е оцветен от усещане за магичност. Психоаналитикът се уподобява на „жрец", надарен с окултни способности, които упражнява върху другите, на „гуру", дори на манипулатор, присвоил си ролята на во­дач.

А „пациентът" се превръща в пътешественик из деб­рите на душата, който скъсва с мнимата истина - исти­ната на привидното. Превръща се в афективен номад сред хора, които водят уседнал живот. Постепенно научава, че „никой, никое живо същество не би могло да понесе жалкото си съществуване, ако осъзнае скритите си възможности" (В. Райх). Защото психоанализата изслед­ва сянката на хората, заровената вътре в тях истина, ве­личието им...

Вселената е сбор от участия на всичко във всичко, всич­ко в нея е преплетено и взаимозависимо. Защо тогава да не наречем „участник" този, когото назовавахме паци­ент или „анализиран" от терапевта, после „анализиращ" себе си с помощта на терапевта - все наименования, в които фигурира понятието „анализ", тоест идеята за де­ление на цялото, за свеждането му до отделни елементи.

Това е една красива история - в нея се разказва за нас и за психоанализата.

През петдесетте години физикът Глейзър изобретява „камерата за мехурчета", предшествана от „камерата за мъгла" на Уилсън, в която заредени елементарни части­ци преминават през наситена с влага въздушна среда, йонизират атомите и оставят след себе си мъгляви ли­нии от капчици (при камерата на Глейзър се използва специална течност, в която преминалите частици оста­вят линии от мехурчета въздух).

Тогава физиците се развихрят. Обемът на камерите за мехурчета се разраства, трупат се снимки на траектори­ите на частиците. Вселената започва да разкрива тайни­те си.

Снимка от физическата ла­боратория към Политехничес­кото училище: проф. Льоп-ренс - Ренге

Вероятно Глейзър не е подозирал, че откритието му ще напусне лабораторията, ще стане символ на това, ко­ето представляваме, и ще ни научи на смирение.

Да разгледаме снимката.

Виждаме светлите дири, затворени в камерата за ме­хурчета. Те поемат право нагоре или описват съвършена спирала, изминавайки докрай земния си път.

Никой не би могъл да уточни: „Това е електрон, това -мезон, а това - антипротон." То би било все едно да объркаме следата с електрона и да вземем видимата илю­зия за невидимата действителност.

И ако електронът принадлежи на непроницаемото пространство-време, какво можем да кажем за него, ос­вен че ни показва само светлата диря на загадъчното си преминаване, с която доказва съществуването на един друг свят?

Можем да добавим още (за да подготвим почвата за това, което следва), че тази следа е доказателство за съществуването на единна, непозната, необособена енер­гия и че това, което виждаме, не е нищо друго освен сви­детелство, че електронът за кратко е „присъствал" в ка­мерата за мехурчета.

Многократно сме повтаряли, че взаимотношенията меж­ду аналитика и участника в анализата се градят на обме­на на чувства.

Юнг казваше: „ Често пъти връзката е толкова сил­на, че може да се говори за съединение. Когато две хими­чески вещества се съединят, и двете претърпяват про­мяна; затова изпитваме естествена съпротива при мисълта, че можем да бъде засегнати в най-съкровена­та си същност от първия срещнат „болен"."

Лично аз не мога да си обясня защо трябва да се съпро­тивляваме, вместо да приемем като напълно закономер­но и естествено взаимопроникването между аналитик и участник...

Нека добавим, че силата на чувствата по време на ана­литичната работа се проявява най-вече когато двамата участници в нея открият взаимната си прилика - единст­веното възможно средство за дълбинно изучаване на чо­века. Става дума за сливането с другия, за осъществява­нето на вечната и недостъпна мечта - връщането към изгубената цялост. Странна и много рядка алхимия, коя­то понякога прави от двама души едно-едничко същест­во. Но ако приликата се окаже измамна, психическата раздяла е неизбежна.

Да се върнем на снимката от предишната страница. Кабинетът на психоаналитика, както и самият той и уча­стникът в анализата са своеобразни „камери с мехурче­та". Аналитикът е запознат със съществуването на сле­дите, вижда ги, чува ги, самият той е съвкупност от сле­ди. А от какво друго могат да са те, освен от архетипната енергия?

Ето един сто пъти задаван въпрос: защо при равна те­оретична подготовка един аналитик успява да възстано­ви целостта на дадена личност, а друг се проваля?

Отново цитираме Юнг: „Символът ни препраща отвъд самия себе си към далечно, неуловимо, смътно предугаждано значение, което никоя дума от езика, на който говорим, не е в състояние да изрази задоволител­но."

Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос.

Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е ед­новременно антена и декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което наричаме „символи". Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в същото време не е и малко поет.

Впрочем ако символът е резултат, дериват на надсъзна-ваното, канал, водещ към бездънни дълбини, не служи ли той за посредник, чрез който аналитик и участник

общуват отвъд думите и техниките, осъществявайки нещо като „мистичен" обмен? А какво би било, ако - нека по­вторим - приликата между аналитика и участника е го­ляма?

И така, добре запознатият с човешките граници пси­хоаналитик постепенно насочва своя събеседник към премерено неравновесие, към премерено безредие - само те са в състояние да породят „молекулярното" движение и „топлината", които ще влязат в съзидателен обмен с външния свят. Тук отново се натъкваме на явлението разнородност, за което вече стана дума.