Като пред светостта като пред майката

50
заведи го в Самоков при баба Венда. Тя пиука на въгленчета и търкаля 
топчета от залъчета хлеб връз жарта, та ги дава за уплах. Дано Господ му 
помогне. Дано, леля. Всичко требва да опиташ, синче.
И да му кажеш на приятеля ти Генади Панкин, зета на Борис Вел-
чев, който е първи заместник на Тодор Живков и член на Политбюро, на 
връщане да кара бавно мерцедеса си, че ке му падне самуно на колата... 
Ке се откачи кормилото, леля, и ке стане неуправляема. Нема да може 
да завива, чу. Да кара много бавно, иначе пак ке стреснете Борисчо, ху-
бавото ти Богово момче. Чу. Запомни ли. Ке има голем снег с обилен 
снеговалеж и да внимавате. Да внимавате. Чу.
Чух, ама не чух. Чудех се, откъде накъде се сети и знае за Генади 
Панкин. Бех шашнат. Никога не съм проговорил за него пред Нея. Той, на-
истина беше зет на Борис Велчев, но ние си бехме неразделни приятели. 
Имаше един личен жълт мерцедес на цвет, както аз му виках, „патешка 
дрисня", та денонощно хойкахме, къде ли не. По онова време, да си имаш 
частен мерцедес и то под шапката на Политбюро на ЦК на БКП, не знам, 
дали разбираш изобщо, какво значеше. Шпалир отвсекъде. Козируващ 
шпалир от милиционерски фуражки. Кеф, кеф, кеф на буци, да знаеш. 
Светофарите работеха само за нас в зелено, чу. И, наистина, пътуваме с 
Генадий. Супер лукс, насред белоснежна красота. Приказка. Борисчо, на 
задната седалка пее ли пее. Греее.
Намерихме я тази баба Венда. Оказа се бабалък-тъща на Васко, 
директора на Винпром Самоков. Един як и ненапиващ се врат и мой личен 
приятел. Вино и пържоли отвсекъде. Власт, братче.
Качи се Васко, та ни заведе при тъщата на вилата му. Той спретна 
софрата за нас, а баба Венда взе с нея Борисчо и отидоха в 
пристройката с оджака. Какво прави, какво струва тази Венда, не знам. 
Пиука ли, нещо стъка ли, магия ли му направи, не знам, но Борисчо спре 
да заеква. Спре. Изчисти се. Чудо. И, като се отприщи, тва ми ти златно 
мое момче, говори като картечница. Татко-татко-татко. Така-така-така-така. 
Смее се и не може да се наприказва. Аз и Генади полудехме от радост. Не 
е за верване, но беше верно. Борисчо говореше, без да заеква.
- Литни - викам - сине, да ми те види майка ти. Фъркай, чедо. 
Фъркай, ореле мой.
И, забравили за поръката на кера Вангелия, отлетехме с всичката 
сила на мерцедеса за София. Бесна скорост насред снежна виелица. 
Снег се сипе на огромни парцали, а ние летим, като в коледна шейна. 
Луди по- лудели ненормалници. Некъде, към Щъркелово гнездо, Борисчо 
изпище:

51
- Таа-атко, страа-ах , мме е...
Гръм ме удари, та ме затри. И чувам ли чувам, кера Вангелия, как 
ми каза: „Да карате бавно, защото ке се развинти болта на волана. Да не 
пребиете детето, леля."
Изревах и спрехме. Направихме голем снежен човек. Бре тва, бре 
онова. Детето се смее ли, смее, ама заеква. Заеквааа... Самонадеяни 
простаци. Да забравя поръката на кера Вангелия. Цял живот, до ден дне-
шен, не си го простих.
- Генади - изревах зверски - оттук нататък ке пълзиш с колата, чу.
Чули. Ке лазиш. Нема да караш, а ке пъплиш, дано се прибереме живи и
здрави, за живот на детето ми.
Не знам, сигурно съм ръмжал, защото мерцедеса едва, едва отлепи 
и запълзе, като гъсеница. Късно, късно. Къснооо... Да ти излекуват сина и 
да развалиш магията. Боже-Господи, прости ми. Пристигнахме пред нас в 
София и Генади спре. Аз и Борисчо слезнахме и гледам Генади в пълен 
ужас върти кормилото, а то се вее като шантаво и колата не завива. Дотук 
беше. Откачи се. Генади изфръкна от колата, претъркулвайки се и побегна 
в ужасен, суеверен страх. Обикаля като изоглавен и не може да се спре.
По-късно отидох при Светицата и хлипайки, проплаквам ли, проплак-
вам:
- Какво става, кера Вангелио. Защо все на мене се случват лошо-
тиите. Аман от злокобия.
- Какво стана - ми вика кера Вангелия - какво стана. Избрахте жи-
вия живот, пред всичко друго. А, заекването бел кахър. Бел кахър - голема 
радост, чедо. Борисчо ке израстне левент и половина. Ке си има хубава 
булка, която ке му роди момиченце. Ке имаш внучка бре, леля. Внучка 
ке имаш. Ке носи името и на двете си баби. Ке се казва Мария-Елиза, чу. 
Виж, дъщеря ти Луиза ке иде в Америка. Нема да може да идеш на сват-
бата й, ама Господ ке бъде с нея. Децата и внучката ти Господ нема да ги 
изостави, ке биде с них, да знаеш...
Слушай, като умрам, да дойдеш на гроба ми. Да дойдеш и тихо да ми 
попееш. Тихо, тихо, само аз да те чуя, чу. Чу ли, Пеше.
- Чух, чух, кера Вангелио.
Ехее, тва ми го е казала, когато Борисчо и Луизето беха дечица. 
Мънинки дечица. Всичко се сбъдна. Едно по едно, дума по дума, всичко. 
Дума по дума, ред по ред...
Често отивам на гроба й. Припалвам свещица и тихо, тихо й пея ли, 
пея. Даа, пея й, като да е жива. Вече остарех, ама колкото мога, пак и пея.

52
Тва е. Знам, че ме чува. Знам, защото и Тя ми пее...
Такива неща, променят душата безвъзвратно. Промених се и аз. 
Просто, започнах да зная, каквото си пожелая на мига.
ПО РТ И
Две песни й написах. Едната приживе, другата в мига, когато 
умре. И двете й ги изпех лично. На живо и на умрело. Изпех 
й ги, да им се радва и в задгробието Нейно.
Преди години, доста се беше залежала болна, та оти-
дох да и изпея „Касандра ли си, света Ванге, Сибила ли си или Нострада-
мус". Правиха филм за моите песни и поезията ми Юлето Кючукова, още 
Караджова, с мъжа й Сашо Караджов, та й викам:
- Айде, кера Вангелио, рипни да ти изпея песента, която написах 
за тебе, светост мила.
- Ееех, бре чедо. Ееех бре тъпанче мое. За тебе и умрела да съм, 
пак ке станам. Пак ке дойдам. Ке дойдам да те чуя за сбогом... Седни на 
мойта пейка, шо е пред оградата до розмарина. Аз ке дойда. До теб ке 
седнам. Да ни снимат, как пейме двамата, да знаят...
Излезнах отвънка на пейката и, като в унес, гледам я идва ли, 
идва. Върви съвсем сама. Никой нема. Върви, а цветята й правят път, 
като да лети некак си. И примрех...
Прегърнала колоната на външната портичка, с неистова въздиш-
ка й говорили говори:
- Ееех, врато, врато... Откога не сме се видели, мори. Откога 
не сме се видели, врато моя. Айде, време е да се отвориш, да 
преминам вече... Да си бегам, врато мила.... искам да си идам. -
Плачеше. Милваше пространството и плачеше... Жив бех, да видам 
сълзите й. Сълзите на все- добротата и. Покъртен бех от тази 
покъртителност... Приклекна некак, та седна до мене и ми шепне ли 
шепне, прималела-засияла:
- Пей, Пеше, пей. Пей, като за изпроводяк, синче. За сбогом, 
за имрен, за приказка, мори - и току викна на Сашо Караджов - а ти 
да ни снимаш само двамата, както можеш само ти, Александре... Ееех, 
бре, Македонийо...
Отивам си, чедо. До месец-два си отивам безвъзвратно. Не казвай 
на никой - и ме целува ли, целува по ушенцето така. Целуна ме за сбогом. 
За сбогом, ей.

53
Лелееий, каква жал ме понесе, та на песен ме превърна. Запех 
като на умрело. Запех песента на смъртта. Мойта песен. Сбогувах се с 
Нея. Сбогувах се с всичката ми жалост жална. Сбогувах се с добротата на 
скромността й... Навеки се сбогувах, без никой да знае, а Тя ми шепти ли 
шепти:
- Слушай, Пеше, да знаеш, че зад вратата е светлината. Зад портите
на дълбината - и изневиделица ме изтреска. Мълния падна, та ме изтрес-
ка - Недей да правиш църква над Любовище, като как си намислил. Ке си
га направиш на покрива на твойта си къща. На татковата ти къща, майкин
дом. Плати, каквото ти искат братовчедите ти и строй. Никой не питай.
Дигни се нависокооо... Ако ли не, ела тука на Пантелето. На Пантелето,
срещу мойта църква, та да сме си заедно...
- Какво ми говориш, 
кера Вангелио. Ке се избият 
за пустото наследство, ти 
ми викаш, че църква ке 
направам.
- Каквото ти казвам, ти 
слушай. Това, което ти кажа 
сега, това ке стане после, 
чу. Чу. Цръквата, Пеше, 
дето ке я съградиш, си е 
най-хубавото нещо в един 
живот. Най-хубавото. Тя е 
Богота... Но, тя е само 
началото за тебе... Знам, 
че ке построиш цръква,
само ти казвам, къде е най-добре да я направиш, ангелче, мило. И да си я 
зографисаш сам, чу. Сам. Чу.
- Каква черква, кера Вангелио. Каква зография. Какво бълнуваш, 
да се чудам. Аз не мога търкалече да нарисувам, Ти ми говориш за зогра-
фия. Да зографисвам...
- Ке видиш. Ке видиш... И, колко по-ке ти се присмиват, толку по-
над тех ке се издигаш. Над всичките ке си. До Господ... Защото в ниското, 
орли не летят, песнопойке мила, моя. В ниското нема орли... И не бързай 
да остареваш. Не се надбегвай с гроба. Той е смъртта, Пеше.
А сега, ела да си те целуна, да си кажиме сбогум, леля. Хич не искам 
да видиш, как умирам, чу. Чу. Не идвай и на погребението ми. Чу. Там ке

54
е пълно със сеирджии, дете мое. С циркаджии и хвалбаджии, които уж са 
ме познавали. Как не... Никой нищо не знае, освен моят Митко донекаде, 
и ти всичко. Митко Вълчев, мойта обич, ми беше обичта. Той го знае...
И, както каза, така си замина.
Веднъж, след години на гроба й, Мането ми разказа, как, като бил 
да я види в Правителствена болница, й рекъл:
- Утре пак ке дойда, лельо Ванге.
- Недей да идваш, Мане. Утре с Митко и аз ке си дойда у дома. Ке 
си се приберам на Рупите за вечно...
С една дума, казала му, че утре ке си умре. Дааа, казала му е. Тва 
беше Тя, знайше си и умирачката. Знайше точно кога ке умре. Тва е. Нимба 
на нимбите свети. Каква сила се иска, да знаеш, кога ке умреш и да вър-
шиш само добро на всеки и всички. Да живееш за другите. За другите.
Сбогом, кера. Чу ли песента ми за моето сбогом и поклон пред 
паметта Ти. Изпех Ти я, насред Беласица, от скалите на Тинкина поляна за 
сбогом, кера. Да знаеш, кера Вангелио. Чу. Не дойдех на гроба Ти, както 
ми каза, но Ти изпех целата ми жалост.
Иначе, какво да Ти кажа. Построих черквицата връз покрива на 
бащинията-майкин дом и я зографисах. Чисто сам. Без грам помощ от 
никой. Дори обучих некои младежи, дето ми се хвалеха, че са големи

55
майстори, нали. Как ми каза - така изпълних. Сбогом, кера Вангелио... 
Сбогом, Милост.
РЕСПЕКТ
Какво да ти кажа сега, че покрай Татарчев беше пълно, та 
преливаха разни отрепки и, каква ли не мъжка и женска помия. 
Така е, но никой, ама никой не може да отрече, че Ванче 
Татарчев си беше мъжкар и половина. Тва е истината.
Той си е единствена, специална порода. Ендемит-ерудит. Ерудит в пълния 
смисъл на тази купешка дума или понятие, нали. Но, уж гръмовержец, уж 
Главен прокурор на Република България, а с най-смирено уважение стоеше в 
почит пред кера Вангелия. Независимо, че некога за нещо си там й е бил 
адвокат. Защитник Неин. Тва си е възпитание, нали. Въпреки че е прероден 
белогвардейски дворянин, убит като дореволюционен войн. Войн в пълния 
смисъл на думата. И той, като мене, нито веднъж не притесни кера
Вангелия с нищо лично за него. Никога. Но 
днес Тя, както си говорехме, дето се вика на 
чашка абсент, му вика:
- Ай, ай, ай... Недей да се нервираш, 
Ванче. Де питай, да ти кажа. Човешко е, бре. 
Бел кахър имаш. Тия палячовци в 
Парламента, как и да те анатемосват, как и 
да се опитват да те свалят, нема да могат. 
Каквито и предложения да имат, мандата, за 
каквото си избран, ке си го изслужиш, ке си 
го изкараш доо край. До капка. До каапчица, 
чу. Чу ли.
- Е, те свалят ли ме, откъде мандат, Ванге - клати ли клати глава 
Ванчето, не вервайки в нищо. Не, не беше атеист. Никога не е бил и ко-
мунист. Беше си татарчевист. Кера Вангелия, все едно не го е чула, му 
говори:
- Ааа бре, Иване. Не си ме питал, не съм ти казала. Твойта съдба е 
предопределена, бре. Предопределен си. Имаш си мисия. Мисия, чу. Или не 
ти се слуша. Ти и да не верваш, казвам ти, че седемгодишния ти мандат ке си 
го отработиш до прашинка. До прашинчица. И за още ке питаш даже. Айде, 
мори, бъди си Татарчев, Татар бей. Ха-ха-ха... Безсилни са. Пък и,

56
без тебе ке се лее кръв. Чу. Викай ура...
И си се смееме всички, които сме около Нея. Е, кои сме: Тя, Та-
тарчев, Димитър Вълчев и ааз. Ама аз не се броя, че съм си никой, нали 
така.
Изведнъж, насред смеха, кера Вангелия отлете. Изпадна в 
транс... И туку забуботи с онова Нейното си подземие. Изстинахме. 
Голем страх, ей:
- Ванчо, Ванчо, ти не си хич добре със сърцето, воеводче мое. Ай,
ай, ай... И гръбнакът ти ке се заклещи нещо. Брех, да му се не види... Ке
ти сложат четири байпаса, Иванеее. То, оттука, откъм петите ке ти ги из
мъкнат и ке ти ги сложат в сърцето право. Не бой се. В Хюстън, за ден-два
и ке си кукуряк. Ке те изпишат по живо по здраво, напук на омразата за
вистлива. Ке прелетиш океаните и - право у дома. Стомана, ей. Як челик
си Иванеее...
Много помия ке се излее върху тебе, ама ти си си ти. Виж гръбнака 
ти, ке ти го изчегъртат у Виена и веднага, на секундата след операцията ке 
питаш за момичета палавнички, хе-хе-хе-хе, а. Кой каквото да говори, на 
тебе ти предстоят дълги, дълги, активни мъжкарски години. И така, Ванче, 
мерака ке е докрай с тебе. Чу. И в старостта, мъжкар ке си.
Мандат, големо чудо. Знаеш ли още колко след мандата ти ке ги за-
щитаваш тези, дето сега ги дамгосваш. Мноогоо... И всички тия, дето лаят 
сега по тебе, ке ги изпратиш за оня свет. Ееех, Ванче, Ванче, и мен ке ме 
погребеш, да знаеш. И да не забравиш, къде ми е гроба. Къде са Рупите, 
а. Ама да знаеш, докато си жив, ке ти требвам, чу. Чу ли, Ванчо.
И стига си се заяждал с Тодор Живков. Той е невинен. Аз го знам. 
Каквото и да правиш, Тодор Живков ке си е Тодор Живков. Всички тия, 
дето сега го плюят, и Андрей, и Пешо един по един: дум, дум и айдеее. 
Сбогом. Сбогом.
Не се натегай толко. И тия, дето са я курдисали тази работа, и те са 
у фака му.
Дум-дум, Яно леее. Дум-дум, свато леее. 
Еехеее...
Пее си жената и тва си е. И нарежда ли нарежда:
- Ванчо, да кажеш на твоя генерал Николай Черипов, че плевенчан-
ката Вера Кочовска, не може да го излекува от нищо. Тя е куха. Куха. Нищо
не може. Лъже. Кажи на Николай, че и него ке го оперират в Хюстън. От
рак на черния дроб ке го оперират. Всичко ке е успешно и без усложне-

57
ния, да знае. Но ти нема да му кажеш, знам. Еех, Ванчо, Ванчо, всички не 
могат да издържат на пиялък като тебе, бре. Ееийй.
И млъкна. Замре. Все едно не е имало такъв разговор ли, сеанс ли, 
транс ли, не знам. Но се сепна и избълва:
- Ай сега де. Нали сме се разбрали. На жените, дето са с тебе от-
вън, нема да им гледам. Не ме карай. После оттех главата много, мноого 
ме боли. Днес ке минеме без женски. Чу.
И като се отприщи един ми ти смех, та по литър и канче водка „Абсо-
лют". Змей горянин. Нема лабаво, ей. Така си беше и така ке си е.
Иван Татарчев си изкара напълно мандата и операциите, и остана в 
историята, както му предсказа.
И Тодор Живков си изживе живота докрай. Той пък си е цела исто-
рия. Енциклопедия по история.
Виж, кера Вангелия отлете много, много над историята. Ехееий, в 
извънвремието й.
Но да не забравя да кажа, пак така, за историята, нали: Генерал 
Николай Черипов, дето беше Главен военен прокурор на България, не 
обвини Тодор Живков. Николай Черипов го оправда. Само той и никой 
друг. Браво, Николай. Браво, чест българска.
Историята си е история, нали, и е променлива. Нема вечна исто-
рия. Променя се...

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: