Като пред светостта като пред майката

34
ват, значи. С една дума, пресичат ли се с некакво друго поле. Дали се 
пресичат твоите сили, с моето магнитно поле и дали се изкривяват маг-
нитните силови линии, под твоето влияние. Чу. Нали така... А Тя си ме 
гледа така и се смее ли смее и, туку ми вика:
- Хи-хи-хи-хи... Малее, мале, Пеше, друг да ми каже такво нещо, ке
го прокълнам и го изгонвам завинаги отсекъде. Чу. Експеримент, а. Айде,
направи го, щом требва да учиш, чедо. Айде давай да го свършваме, да
видиме, кое, какво е. Ха-ха-ха-ха. Па, дано завършиш студентството там.
Математиката ти е шест, бре леля. Ай, дано завършиш, до хиляда деветсто
тин и шейсе и втората година, на тоо век, ха-ха-ха.
И аз, тръгвам да сложа уреда, значи. Една плетена, метална шапка, 
с връхче отгоре и не знам, между тех некакви тънки жички. Аз вървим, а 
Тя:
- Не, не. Искам сама да си сложа качулката. Сааа-ма. Хи-хи-хи-хи.
- Чекай де, кера Вангелио, аз да...
- Дай, дай, аз сама ке си я сложа, бре. Чу.
- Да, ама требва да свалиш шамията. Свали си шамията, кера Ван-
гелио, моля те.
- И през шамията можее.
- Еее, не така де. Казано ми е, директно върху косата ти, да сложа 
джаджата. Моля ти се, кера, свали шамията.
- Е, добре, айде. Дай, свалих шамията. Ай.
И си свали шамията. Свали си забрадката, горката. И се шашнах. 
Аурата й. Божем, лумна. Малееий... Беше прекрасна. Млада хубавица, в 
ония години. Не мога да ти го опиша точно. Убост, тва е. Грееща хубост.
Ако не ме беше помолил, Крум Цветков, по тва време Председател 
на Научно-техническия съюз в България, заедно с професор Мишо Гера-
симов, по онва време професор в Москва, немаше да си мръдна пръста. 
Никога, немаше да цапам тази светота, с разни ми ти експерименти. Но 
те беха твърде сериозни научни хора. Пък и те ме молеха, не за тех, а да 
услужат на тия там параноици, дето „иследваха" анормалните ли, паранор-
малните ли, и разни други, бабини деветини, явления.
Просто, умираха от любопитство да видят, какъв феномен е Ванга. 
Феномен. Сещаш ли се. Па може и те да станат, некак покрай Нея, а.
Кера Вангелия, на шега-на майтап, си сложи кошничката на главата 
и съвсем се разкикоти.
- Тва, като телена кошничка за яйца е бре, чедо. Като за матоци,
леля. Ки-ки-ки-ки...

35
Кикоти се жената и тва си е. А на мене са ми дали, един страхотен 
подковообразен магнит, отпред извит, като човешка глава. Постоянен, як 
магнит, да пресичам магнитните и 
СИЛОВИ ЛИНИИ
. А бе, тинтири-минтири.
Нахлузи, горката, кошничката научна, ама, кажи речи до ушите й. 
Очите и, леко потръпнаха и, като да ме погледна. И, аз започнах да раз-
махвам магнита, като както ми беха казали. Подскачам покрай Нея и фър, 
фър, фър... Гледам съсредоточено, дали усеща нещо. Взел съм и бележ-
ник, за да записвам люлее ли се, не се ли люлее, вика ли, писка ли, 
каквото и да е там...
А тя се смее, та се къса:
- К-к-к-к-к... А, бре - вика ми - верно сме си цирк. Цирк, Пеше,
цирк. Ха-ха-ха.
А аз, продължавам да ръкомахам, с този магнит. Подковообразен-
неподковообразен, ама ми отмалеха ръцете. Голям, ве. Тежък. Военен 
магнит...
По едно време, Тя, изведнъж млъкна. Викам си, какво стана, чекай 
да го запишам веднага... Че, Тя, има един навик ли, кют ли, не знам, но 
като усети нещо лошо, отведнъж, ааа-аа-ааа, уж залитне, залитне и при-
падне. Припада. И, туку ми вика ли вика:
- Айдее, айдеее, бре чедо, айдеее... Стига си размахвал, този то-
пуз. Махни го този боздуган. Свали ръката, Пеше. Смири се, де. Този, 
който те е пратил да експериментираш с мене, получи инфаркт. Масиран 
инфаркт. Айдааа, ойде си... Умре, Пеше.
- Чекай, кера Вангелио, недей да сваляш това от главата си сега де. 
Не си прави майтап, де. Моля ти се.
- Айде, Пеше, стига. Казах ти. Този, за който правиш експеримента,

36
умре от инфаркт на сърцето. Сеанса 
свърши. До тук беше. Край. Ето го 
до мене седна, като умрел. Иска да 
каже нещо...
- Недей ве, кера Вангелио, 
Ти сега нарочно ми прекъсваш екс-
перимента. Научната ми работа.
А Тя, най-спокойно си свали 
железарията от главата и га лепна 
на магнито, като да я засмука.
Чудо. Преди това, все едно немаше магнит...
- Като не ми верваш, звънни по телефоно в София, за да се увериш
- при Нея имаше телефон. Имаше си телефон, жената. Тогава беха евтини
разговорите. И звъннах:
- Ало, ало, здравейте. Как сте, шо сте. Може ли да се обади про-
фесора.
- Току-що го откараха в болницата. Получи внезапно инфаркт. 
Умре.
Братчееей, и аз - инфаркт... Треснах телефона и се развиках.
- Ти си луда, кера Вангелио. Ти си ненормална, мори. Как може,
такива неща... Призрак ли си или не си от този свет - и седнах така и се
разревах.
А Тя, горката, свила се на кревата и стене ли стене. Като имаше 
видения, лошо и ставаше. Усещаше смъртта и знаеше, кой си отива с Нея, 
еий. И фино го казваше, на секундата. Тряааас... И, готово. Страшна жена, 
ти казвам.
Те такъв цирк изиграх с Нея яз. Даде ми да експериментирам, ама 
на - инфаркта прекрати сеанса. Тва си беше. Толко. Беше иляда деветсто-
тин и шейсето лето. Там некъде...
Ехеей, откога им знаеше научните номера на тия дюз-тарикати. 
Ама, хахаха, хихихи, се развеселяваше с тех, некак. Не им се сърдеше, 
че й викат шарлатанка:
- Толко им е акъло, Пеше. Нищо не знаят и вместо да си го призна
ят, плюят ме, ръфат ме. За них си е.
Какво да кажа. Беше много, много напред. Светлинни години преди 
тех. Е, кажи, как се стига такова чудо. С една дума, широко, та дълбоко
- дълго, та високо. Настигни го, ако можеш... Беше си много, много пред
времето. Отпред... Напред... Навсекъде... Нема, какво. Тва е.

37
И Н АТ
По едно време, Партиен секретар на Петрич беше Методи 
Кръстев. Един изключително добър и благ човек. Иначе си 
беше учител по история в гимназията. Ама на, заповед и 
нема мърдане. БеКаПе. Знаеш ли, че беше октопод, по-
страшен и от геената на ада.
Та, този добряк, страхотно го юркаха разните му софийски начални-
ци да урежда, кой ли не при Ванга. Немаше ден да не цъфне при Нея за 
некой си и за нещо. И днес същото, със същите думи:
- Ванге, моля ти се, ти майка, ти татко, моля те, гледай на тия и тия 
хора.
- А, бре Методи, аз ке гледам на всички, но ти да идеш на доктор, 
защото си много, много болен и ке те оперират. Избързай, за да не е по 
спешност.
Този ми ти здравеняк, чак се опули така и вика:
- Я па ти, Ванге. Аз съм здрав, като коч, мари. Нищо ми нема, Ван-
ге.
- Коч-не коч, ке те режат. Айде, бегай. И да знаеш, ке те оперира 
професор Филипов от Пирогов в София. Чу. Той и никой друг. Чу.
- Добре, добре - вика Методи и пробутва софийските гости.
Аман от „гости" бех казал и аз. Вече ме беше срам пред Нея, за-
щото опашките беха километрични. Наистина километрични, та един ден 
ми вика:
- Като ми я водиш тази тука, виде ли, колко народ има отвънка.
- Колко - викам - има двама-трима човека.
- Колко, колко... Изброй ги пак де. Да видиме, колко са. Аз така, 
излезнах уж и й викам:
- Е, не са повече от десетина човека.
- Благоо, пусни ги всички - вика ли вика Тя на Благото, велика-
на-пазач - отвори вратата да влезнат всички. Ке им гледам отвънка. Да
видиме, аджеба, колко са. Чак, като приключам, ке гледам на другарката
на лунгурчето, тука. Хе-хе-хе... - Смее се и ме подбутнува ли, подбутнува.
В настроение е. Дава ми нагледен урок.
Еее, на свечеряване чак, като си отиде и последният човек, ми 
вика:
- Ее, колко беха, бре чедо, на леля.
- Ами, към два-трийсе - викам.

38
- Колко, колко, че не те чух нещо, бре.
- Емий, колко. Не беха по-малко от седем-осемдесет и два-трима.
- Е, виде ли сега, че не знаеш да броиш до сто. Не можеш да бро-
иш, бре - и ми се смее ли смее.
Малееий. Дала ми беше урок. Урок по толерантност. Урок, да не 
я лъжа, че Тя си знаеше хала Неин. Голееема мъка минаваше през тази 
самотна жена, ей. Голема, голеееема мъка на мъките, нема що.
- Айде сега, викни твойта позната, чуждата любовничка на твой при
ятел, да й кажам аз на нея.
И, Соня Василева, онази най-страхотната красавица-артистка влез-
на. И, още от вратата, кера Вангелия й вика:
- Ти защо лъжеш, че си Соня, като си София Василева. Софка. И,
защо се преструваш на момиченце, като си омъжена, а мъжът ти емигри-
ра в Америка. Сега е дошъл в Скопие, дано да се видите на събора, на
Златарево. Затова си тука, нали. Искаш ли да ти кажа, какво ти пише, а.
И се почна. Направи я на бъз и коприва. Съсече я изцело, та й се 
виде целата вътрешност. Що имаше кирливи ризи, всичко изплува. Всич-
кооо...
- Ето и този - вика ли вика, кера Вангелия - дето те чека отвънка в
Пежото, евреина Жак Шемптов, дето е кореспондент на вестник „Работни-
ческо дело" в Париж, мислиш, че ке те земе, а. Сън те лъже, съъън, чу. Сън
те лъже, да знаеш. След много години мъжът ти ке си дойде, да си вземе
детето от тебе, най-официално. Чу.
Соня, целата трепереше от ужасен уплах и, като излезна, едва, едва 
фъфлеше:
- Жако, Жако... Жако, тва е осмото чудо на света. Осмото чудо на
света, е тази жена. Амаан, лелеееий, умирам от страх Жако. Жакооо... - и
запрашиха за София.
А Методи Кръстев, наистина го пратиха на операция в София, та 
дойде да каже на кера Вангелия, че на инат щял да иде да го оперира д-р 
Стоицов от Медицинска Академия. Беше приятел с доктора, още когато 
Стоицов работеше в Петрич, нали. А, Тя, най-спокойно му вика:
- Тебе ке те оперира професор Филипов от Пирогов. А пък ти, ако
искаш, оди гони ветера. Нали си инатчия и бабаит, където искаш, там оти-
вай. Ти си Партиен секретар, ти решаваш. Сега се мислите, че сте и над
Господ, ама неее... Не стеее... Чу.
Като се върна от софийската болница, Методи ми разказа следното:
- Отидох при д-р Стоицов и хората веднага ме приеха. Настаниха ме

39
на леглото в единствената стая, която им била абсолютен резерв. Специ-
ална стая, за специални пациенти. Оставих си багажа и слезнах да кажа 
на близките, че всичко е наред и съм настанен. Връщам се и, шаш. На 
леглото ми лежи друг човек. Друг, опериран вече човек. Целият в разните 
му там системи и апаратури, за преливане на кръв и на какво ли не. Шаш, 
ве. Пълно, както се казва, шашардисване, нали.
Припаднал съм и са ме оперирали по спешност. Срутил съм се на 
место и нищо не помня. Съвзех се, чак на другия ден ли, на по-другия ли, 
не знам. Опериран, гримирай и всичко, което требва. Пълно екстри, нали. 
Гледам, до мене, на леглото ми, седи един кротък, кротък човек, с неис-
тово благи очи... и ми се усмихва ли, усмихва. Помислих си, че сигурно 
сънувам нещо, а той ми говори:
- Здравей, юнак. Как сме. Прескочихме трапа, а. Аз съм професор 
Филипов и те оперирах по спешност. Хе-хе-хе... Юнак. Юнак - и си отиде.
Ееий, полудех. Превъртех. Ванга излезна права. Стана на Нейното, 
да е жива и здрава. Верно е Пророк, Пеше. Верно. Тва ти го казвам аз, 
Партийният секретар на град Петрич, ей. И, да знаеш, професор Филипов 
ми спаси живота. След време, д-р Стоицов ми каза, че съм бил на косъм и 
той, немало да може да се справи с такава операция, като проф. Филипов. 
Иначе, си бех здрав, като коч, ама на. Стана на Нейното. Оттук нататък и 
да ме излъже Ванга, и вервам за всичко. За верване си е. Вервай й, че си 
е верно, да знаеш.
Какво да му казвам сега, че кера Вангелия, за такива неща, никога, 
ама никога не лъже. Тя и не знае да лъже, пък и не й требва. Така де.
На Методи Кръстев, му дадоха една мижава пенсия, дето се вика, 
за Бог да прости. Нещо се беше провинил и много го накърниха. На кой, 
каквото му е съдено. На кой, каквото му е писано. Друго нема.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: