Като пред светостта като пред майката

40
Отгоре на всичко и гласа ми изчезна, та се не виде. Онемех. Песен-
та ми секна. Заграздавел, захриптех от болка и ужас.
Ами сега. Викам си, толко народ пробутах при кера Вангелия, за 
себе си никога за нищо не я попитах. И реших да ида да я питам, пък и да 
се видиме, нали. Ако не за друго, поне сбогом да си взема. Майка ми и 
татко ми беха покойници, та при кой друг да ида, ако не при Нея. Реших 
да й се изтъжа.
Поръчах си патерици, едно-друго, че не можех изобщо да ходя и, 
синът ми Борис ме отвози на Рупите. Таман пристигнах и, изведнъж ми се 
озъби, подлогата Димитър Наполеонов, ненаситникът на власт и рушвети, 
като ми изсъска, че за мене било забранено. Забранено, представяш ли 
си. Умира от завист този кухльо. Кух, кух, та кух. Само партбилет и ламтеж. 
Нищо друго. А, ве, беше си станало яка далавера при Нея. Изсмукваха й 
душата, отвсекъде. Изяли я беха изедниците-пирани. Като термити я гло-
згаха до кокал.
Дамла ме удари, лошо ми стана, та синът ми Борисчо ми вика:
- Махни ги тея боклуци, бе татко. На малкия ти пръст вода не могат
да ти сложат, не ти стигат до него, пък и се ежат. Давай да си се приби
раме в София. Се некак ще се оправиме. Не виждаш ли, че от завист и
злоба, чак очите му са изхвръкнали, на този самозван никаквец. Кратунко
с кратуна, вместо глава. Не знае, че ако го духнеш и нема да се види...
Бездарник.
И в това време, като от ада се чува ли чува, разяреният крясък на 
кера Вангелия:
- Добитъък... Наполеоон измислен... Да се махнеш от пътя на Пе-
шето, че изчезваш завинаги и отвсекъде. Чу. Чуваш ли бре, недостойник...
Дебиилл... Боклук неизринат. Марш... Маааршш. Мааршш, пиавицо, нена-
пила се на кръв и кървища. Пешето е светост, бре. Светост е...
И излезна гологлава, като некаква развеела се буря ли, тайфун ли, 
не знам. Наполеоно беше се заврел вдън земята, за да не го анатемоса.
И, аз, клингуц-клингуц, се завлачих с патериците към Нея. А Тя, 
насълзена, ми вика ли вика:
- Къде си ми, бре тъпанче мило. Къде си, бре, песно-песнопойке, 
на леля ти Ванга. Какво си се наденал на тия патерици, Пеше. Махни ги. 
Махни ги. Не ти требват вече, Пеше. Не ти требват вече, синче. Влизай и 
ти Борисе, сине Пешов, Баков. Ееех...
- Как да махна патериците, кера Вангелио. Ке паднам. Нито мога 
да ходя, нито да лазя. Не гледаш, че и едва говоря, кера - едва-едва из-

41
хриптех и се разплаках. От болка ли, от умиление ли, но плачех. Плачех в 
тежки, синджир-сълзи. Сълзи, на мъка и непосилна жал. Все едно, че бех 
пред майка ми Софка. Кой как иска да се смее, удавих се в сълзи. Не ме 
е срам, да си го призная.
А Тя, разперила ръце, като криле за прегръдка на орлица, пристъп-
ва ли пристъпва към мене и, некак проплаква ли проплаква:
- Айде, мори. Нищо ти нема вече, хубост света. Нищо ти нема, 
Пеше, доброта на добротата... Хайде, запей ми една твоя песна, творецо. 
Песен на добротията. Викни да те чуе Пространството, твое и мое. Викни, 
та вдигни боговете, безсмъртните РУПИ, за имрен, мори, за приказка. 
Викни, да ми те чуят и умрелите, сине. Нека те чуят, чедо - и пак отиде, в 
некакъв Неин транс.
- Рупи, Пеше, са извънземните, извънгалактичните пазители на 
извънвремието и на изворите на водата, тука и навсекъде, да знаеш. На 
изворите, на подпочвените води и на сълзите на умрелите, леля. Чу. Ви-
кни, та им попей. Умират да те слушат. Пей, леля... Те са отгледали Орфей, 
насред архая на Родопите. Рупи, са и родителите на Гръмовержеца Зевс, 
със всичките му там богове и богини на връх Олимп. Вкаменената вода 
Олимп. Техна гръд и мощ. Там нема вулкани, Пеше. Нема, леля, и не може 
да има. Където има Рупи, там е Доброто, чу. Чу. И да знаеш кръвта им 
е бела. Прозрааачна. Затова и на Зевс и Нептун, и на богове и богини 
кръвта им е бела. Кръвта на Господ е бела, чу. И, да знаеш, Рупи пазят 
мъдреците и простосмъртните, като Епиктет, който не е искал да е като 
другите, защото е бил различен. Рупи, са живата предчовечна митология, 
на митологията. Тук са се телепортирали, като вечната енергия на Добро-
то. Това е истината за Рупи и РУПИте. За очите на водата. За изворите на 
тишината...
Не знам, какво стана, какво не стана, но патериците ми излетеха, 
като че ли нещо ги запокити нанекъде и като ми се отприщи един ми ти 
глас, а леле-мале. И, като се разлетеха, разлетеха, едни ми ти песни, не 
е за говорене. Песни старозаветни, несънувани, нито пяти. Тайфун. Мити-
чен тайфун-зефир на песента...
Пея ли пея, играя ли играя, Тежкото ли, Вдовишкото ли хоро, не 
знам. Само Тя знаеше. Аз бех, некак, в безтегловност:
- Какво става, кера Вангелио. Какво се случва, милост света. Всич
ко изчезна. Идва ми да литна, да литна, кера Вангелио - и така я милвам
ли милвам по белата и аура, по златната и нимба, та й целувах ли целувах
душата на душицата й Нейна. Не си го преживял, не знаеш и не можеш да

42
го разбереш... Нее...
- Нищо, Пеше. Нищо не става, леля. - И плаче ли, плаче - Тебе, моя
песнопойке свидна, магийте, не ми те ловят, леля... Разпадат се. Злостор-
ниците не го знаят и нема да го узнаят. Ехеее, още колко живот те чека,
ако знаеш, оттук нататък... Тепърва ке бъдеме живи.
Айде, Пеше, пей, че духовете искат да те слушат. Запей да ми те 
чуят, леля...
И запех, та не спрех. От Нея оживех и за Нея пех. За нея и за РУПИ-
те. РУПИте, душата на Орфей и на Зевс. Разбирах, че и аз като неекогаш-
ния Епиктет, бех некак различен, от всичко. Радвах се, че съм различен. 
Че съм си аз самият.
За вас лъжа, за мен истина, Тя ми върна душата. За радост ли, за 
мъка ли, но ми върна душата, за да ви кажа, каква светица беше. Светота, 
като самите Рупи... А Тя ми вика, като да ми пее:
- Малеей, колко са красиви тези извънгалактични Рупи. Колко са
красиви, тези извънземни Рупи. Като галактики са. Галактики-Рупи. Е, те
това, Пеше, е безсмъртието, чедо, заради което умираме, чу. Чули.
На другия ден, сутринта, беше дошъл Иван Татарчев, тогава Главен 
прокурор на България, защото си беха стари приятели, от едно време 
още. Та, сме се събрали, синът ми Борис, Татарбей, Митко Вълчев и аз, на 
раздумка при кера Вангелия. И туку, без никаква връзка, като от нищото 
или от нещото, ми вика:
- Слушай, слушай, Пеше, да чуеш, какво ми казват гласовете. Какво
ми казват светите РУПИ. Слушаш ли... Да направиш една чаша, отвънка да
е червена, отвътре бела и всички да пиеме от твоята духовност.
Лелееей, какво е тва, бре, леля... Ето ги, ето ги... Рупи, Рупи, 
пълно е с Рупи, бре. Пълно е и с техните свръхестествени роботи, като 
футболни топки са... Малеей, как греят, Пешее... Светят като кехлибари. 
Кехлибарена светлина, леля. Тия сфери леля, свръхестествени роботи, на 
РУПИ-те, са построили каменните кръгове, от преди повече от четири 
хиляди и петстотин години. Айдеее, гледай, гледай. Те зографисват 
кръговете и какви ли не фигури, по житата, царевицата, граха и поляните 
на земята. Малеей, да видиш какви са тея сферички, леля. Нарисуват 
нещо и се разпадат в него. Така, този гигантски Разум, на всичките РУПИ, 
е решил да разговаря с нас. И започва... Даа, започва с форми. Казват ни, 
как работи системата на вселените. Още, че сме в процес на разместване 
на измеренията. Има ново подреждане на вселените. Дълбината се 
променя. Фигурите, са езика на разговора, който требва да се 
осъществи... Разговор с картинки...

43
Те са част от фолклора на вселените, Пеше. Бродират лика си, наподо-
бявайки се на нас, върху житата, ехеей, за да не ни плашат, сине. Под 
всека една фигура, винаги има подпочвена вода... Това е велико духовно 
учение, над материята... Израстваме в знанието, синче. Теглят ни нагоре-
ее... Требва да видим символите, като видим общата картина, чу. Чу ли. 
Тя е съвършената, въртяща се спирала на ДНК-то на вселените... Айдеее, 
пак почнаха да викат. Малее, що е РУПИ... Викат ли, викат... Нареждат ли 
нареждат. РУПИте от извънвремието ми диктуват, Пеше. Слушай. Слушаш 
ли... Ке дойде време, всички да искат да пият, от твоята духовност, от 
твоята и Техната духовност, Пеше. Всички да пият от граалът твой. Граалът 
на душата ти, Пеше-Пешенце. На духовността ти, леля. На духовността, чу. 
Чу ли. Чуй ги. Викат ни при тех. Наистина, ни дърпат нагореее.
И примре ли примре, така на креватчето й. Никой не смее да гъкне. 
Дори тишината замре, примрела от нега и умиление.
Току, Митко Вълчев, най-най-близкият и човек измежду нас, както 
се казва, той я събуваше, той я обуваше... Всичко той. Завивайки я, съв-
сем, съвсем тихо, като на себе си, рече развълнуван:
- Чу ли я. Чухте ли я. Толкова години съм неотлъчно с Нея, за пръв 
път чувам, такова нещо. На никой, на никой не е говорила така. Това е все-
боговоление. Всебоговоление... За мене, Пеше, чрез Нея, ти проговори 
Господ. И на нас ни го каза, за назидание, защото често ти се присмива-

44
ме... Защо ли, и ние не знаем - пустиот му Митко, чак се насълзи. Отвътре 
му дойде и на него. Обича си ме и той, знам го.
Татарчев, богоговеен, беше онемел от почуда и възхита. Бехме и 
сме си, големи приятели с него, нема що. Приятно му беше, на човека. 
Личеше си. Личеше по изражението му.
Правих-струвах, направих такава чаша. Майстор бакърджия ми под-
сказа как и я направи. С мерак, от все душа. За Ванга, без пари. Отвънка, 
изчукан червен, червен, чукче до чукче, бакър - отвътре сребро. Сребро, 
като за безсребърница. Една чаша, отвън червена и бела отвътре. Добре, 
че майсторът ми каза. Немаше да се сета... Но се сетих, нали.
Направих и и една друга чаша. Най-чисто сребро, от претопени па-
рички, от най-древни времена и я обкичих с ясписи, скъпоценни камъче-
та, за памет вградени в нея. Фараонска чаша, с фараонски Ясписи. Май-
сторът-художник ни изографиса филиграмно върху чашата: Аз, на колене 
пред кера Вангелия, положил глава на скута й, как целувам добротата на 
ръцете и душата й, а Тя, в майчина милувка, над мене... Отдолу, отвътре 
на чашата, надписах: „Който я открадне, това да му е всичкото имане, во 
веки-веков." Това да му е всичкото имане, за всичките му пререждания...
Тя е учила Брайлово писмо, та пипа ли пипа чашите и чете ли чете, 
какво съм й написал и се смее ли смее, от умиление и обич. Най-много се 
радваше на малката бакърена чаша и само ми шепнеше ли шепне:
- Божеей, каква хубава чаша си ми направил, Пеше. Като по ръката 
ми е бре, сине. Като ръката ми е. Ръката, Пеше, е всичко за човека. Тя 
ръководи, да знаеш, а краката, Пеше, особено ходилата, са най-големите 
страдалници. Те ни отделят от адо или рая на Магмата, леля. Чу. Чу... Ма-
леей шо убава чаша си ми наприл, като по ръката ми е, леля.
- Не аз, кера Вангелио. Майсторът. Майсторът, я направи.
- Ти, ти. Ти ми я направи, Пеше. Ти, мило. Айде сега, сипи в нея по 
една мастичка с малееенка мента, па нек се опийме за Богово здраве и 
живот - и се смее ли, смее...
Какво да прави. Радостна е. Като детенце е. Дете на Вечността.
Еее, пийвахме си с Нея, от време на време, чат-пат, нема що. 
Верното си е верно, да знаеш. Инак, съм се чудил, как се храни тази жена, 
като се натрупа около Нея лакомията, вечно гладна и ненаситна. Особено 
алчността. Малеей...
А Тя, като некакво райско пиленце си сложи ръчинките, та само 
докосне чинията и, като й кажа, „Айде яж де", Тя само простенваше:
- Ям, ям, не гледаш ли, че ям. Не гледаш ли. Ям. Всичко си изядох.

45
Айде, целуни хлеба, наш насущний и си трай, да не ни гледат...
Имах чувството, че некак си, извличаше енергията от манджите, без 
да гълта баластрата. Чопне, чопне, като райско птиче и толкова... Чинията 
си е пълна, а Тя се е наяла ли, наяла.
Немаше време за ядене, горката, от пустото гледане. Все на некой 
гледаше и предсказваше. Не спеше, даже. Третото й. око, не мигваше. Де-
нонощно пророкуваше. Лекуваше, всичката мъка, която я имаше по света. 
Мъка, мъка и пак мъка. РУПИте, не я изоставиха. Не. Чу.
Виж чашите, които и подарих, не знам, къде отидоха и не ме инте-
ресуваха. Те си беха за Нея и сигурно е видела, къде са, у кой са. Защото, 
Тя, не е умрела. Не е мъртва. Вечна е. Душата и, гледа ли гледа...
Наздраве, кера Вангелио и на екс. Айде, сипи още по едно и, кой, 
откъде е... Тва, вече, си е истинско удоволствие, нали, кера. Нали, кера 
Вангелио.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: