Като пред светостта като пред майката

46
торба кокали... Но, това е друг разговор, за друго место, защото аз бех 
„набеденият агент", на кое ли не разузнаване. Агент, ха-ха-ха...
Освободиха ме на деветнайсти март, хиляда деветстотин 
осемдесет и седмата година на миналия век. Цели три месеца бех в 
катрана на комунизма. Окапаха ми, и крилата, и душата.
На единайсти април бех при кера Вангелия. Поръчала беше да ида, 
да я видя на Рупите. Само Тя и аз. Не им се плашеше на властващите. 
Иначе, всичко живо странеше от мене, като от прокажен. Политически 
затворник. Ужас. Сами си нарочваха враговете. Измисляха си ги. Друго не 
можеха и не знаеха да работят... Никога нема да забравя този ден. Този, 
толкова слънчев априлски ден. Такова слънце редко бива.
До кера Вангелия ме отвози Илия Чавдаров от село Марикостиново. 
Имаше Запорожец. Една германско-руска каска, без предна седалка и 
пълна със селскостопански мотики и дикели. Сиромахо, независимо, че 
беше шеф на Държавен и Партиен контрол, работеше като вол на полето. 
Сиромах, сиромах и до припадък честен човек. Беше мой и на кера Ван-
гелия приятел.
На Рупите, пълно ченгета. Чекат ме. Дебнат, с кой, какво, как и 
защо... Добре, но кера Вангелия ги разгони като пилци. Разперушини ги. 
И се скрихме само двамата с Нея. Сам-самички: Тя и аз. Знаеше, че хиля-
да на сто са й сложили разни подслушвателни, милиони бълхи и бръмба-
ри. Подслушваха я, но тя им даваше за душата. Когато и както си искаше 
ги изключваше. Не знам как, но им изтриваше записите, а в слушалките 
им - само музиката от домофончето и. Особено, като по-млада, луди ги 
правеше. Нищо-нищичко не излизаше на записите им.
- Боже, Боже, чисто са те стопили, тези бабаити, бре чедо. Много 
ли ми те биха, тия джелати, бре синче, на леля. Като сламка си станал, бре 
- всичко знаеше, но се правеше на зальохава, та ми вика ли вика:
- Какво е това, което държиш в ръката, Пеше. Квитанция ли е. И на 
теб ли ти взе парите касиера, а.
- Не, кера Вангелио. Това е призовка за Съда. Започват съдебно 
дело срещу мене и нема да има спиране. На всека цена, требва да получа 
присъда. Нали знаеш, социалистически реализъм.
- Знам, знам. Дай да я вида тази призовка аз. Дай да я пипнам.
Взе я и на секундата я разкъса на парченца, парченца и я захвърли
под краката си. Стъпка я. Размаза я.
- Ето, така ке свърши твоето дело, да знаеш. Безпомощни са пред
тебе, чедо, тези мръсници. Знам, кой ти причини това страдание. Ке умре

47
безпаметен, да знаеш. Не се нервирай. Техната свърши, Пеше. Свърши, 
но, ке дойдат децата и внуците им. По-млади, много богати и дано помъд-
реят. Ке бъде, хе-хе-хе... Ке бъдат демократи. Ки-ки-ки... Най-много до две 
години и ке се търкалят в краката ти. Ке се гърчат, гърчещи се в краката 
ти, Пеше. Всичко пада. И Берлинската стена, и Съветският съюз, и СИВ, и 
МИФ. Всичко. Рухват. Отиват си.
Безкръвен преврат, Пеше. В България, нема да падне и капка кръв. 
Нема да има кръвнина, да знаеш. Защото те стават, за да седнат техните. 
Я така, нали знаеш: стани, да седна. Техните деца и внучета ке седнат, 
леля. Техните.
Ти да не се занимаваш с тех. Никога, нито с едните, нито с другите. 
Чу. Те, всички ке искат да са с тебе, защото са под тебе. В съвсем друго 
ниво си, Пеше.
И царо ке си дойде. Симеончо ке се върне на бел кон. Ке се въз-
каче. Ке падне и много след това, ке тръгнат нещата. Не им се плаши. 
Изчезват, чу. Чули.
Влизаме в НАТО.
Връщаме се в Европа. Ние и не сме излизали от Европа, ама 
айде...
И така, дума по дума. Ден по ден. Година по година. С години на-
пред, за след векове, всичко ми каза, всичко ми описа. Цели пет часа ми 
говори пророчества. Предсказания... Ченгетата отвън изпопукаха. Еми, да 
пукнат. А, Тя, чете ли чете, от некъде, от нещо си, не знам. Само ми под-
виква ли, подвиква:
- Слушаш ли ме, бре. Слушаш ли ме, а. Най-много до две години, 
всичко започва, едно по едно да се сбъдва. Чу. Чу ли ме. Защото, на вре-
мето, цар Борис не ме послуша и го отровиха. Казах му, че не бива да ходи 
при Хитлер, защото там, знатните му роднини от Италия, по линия на ца-
рица Йоана, ке го отроват, ама кой да ме чуе. Такаа си отиде, неразбран. 
Пазеше се от Хитлер - отровиха го италианците. Чу. Кармата, Пеше, не се 
променя. Неее... Не. И да ги предупреждаваш, тва си е. Но съм длъжна да 
го кажа, леля. Чу. Длъжна съм на светиите...
Но ти си имаш друга мисия. Твоя си мисия. Мноого по-голема и 
чиста от техната. Духовна. Ке пишеш. Ке твориш. Да пишеш, чу. Напиши 
всичко, пък го скрий некъде и ти да не знаеш, къде е. Чу. Внуката ти ке 
го найде. Ке имаш внучка, бре. От сина ти Борис ке имаш внучка, Пеше. 
Ехеее, ке черпиш, айде.
Аз ке умрам, Пеше, но ти да не спираш. Ке си се прибереш на

48
старини в татковата си къща, майкин дом. Фъркай, чедо. Литни, докато ста-
неш невидим. Докле се слееш с Дълбината, леля. Не им се плаши. Ти ке ги 
знаеш, какво са, но те тебе не може да ми те видат. За тех ке си невидим. 
Само тялото ти виждат, нищо друго. Другото не могат. Не могаат, чу. Чу.
Пазача, влезна да види, какво става и защо толкова се бавим и 
се закова на вратата. Вкамени се от ужас. Издъхна чак. Защото, точно в 
този момент, кера Вангелия си беше мушнала ръцете в корема ми и, в 
некакво блаженство, нещо ме оперираше ли, оперираше. Нема болка, а 
некаква радост чувствам. Я така: разтворила ми е корема с двете си ръце, 
извадила е отвън вътрешностите ми и човърка ли, човърка, некак навътре, 
навътре в най-дълбокото. В най-дълбокото. В най-тайното тайнство. В АЗа 
ми чак.
Гледам я и не вервам, ама си е верно. Оперира ме. Чисти ме. Наис-
тина я виждам да го прави. Само простенах:
- Какво правиш, кера Вангелио. Каква е тази кръв по тебе. От мене 
ли тече.
- Ааа, нищо, нищо, Пеше. Свършвам вече. Недей да се месиш в 
Боговите дела. Чу. Само не се плаши. Не бой му се, леля. Айдеее, готово. 
Готовооо. Като нов си, Пеше. Препрограмиран си, сине. Бъди горд и ве-
сел, Ореле, Соколе мой. Чу.
Страхотна лекота. Като в некакъв рай ме беше повдигнала, повдиг-
нала и не бех на земята. Усещах се блажен... Шаман ушаманен. Направо 
чудо на чудесията. Тва е.
- Ти, що зяпаш бре ахмак, гиди мръсник неден - изкреще на пазача
- Марш, марш и да не съм те видела друг път така да нахлуваш, без да съм
те извикала тук, защото ке ослепееш. Ке те прокуда отвсекъде, бре алчна
гнидо. Доносник с доносника мръсен. Проговориш ли, ке те парализирам,
гюбре. Марш - и го изгони. И, човекът се строполи навън некъде като
талпа.
Все си мислех, че сън сънувам, че не е истина. Но, истина си 
беше. Кървех. Образува се некакъв белег, само за миг и на секундата 
изчезна. Малееий... А, Тя, си изтри ръцете в прегача и все едно нищо 
не е било, каза да пуснат агента от София. А, ве, чудото си е чудо, да 
знаеш.
- Викни го това нахалство, аз да му кажа, как се подслушват чужди
разговори, Вангени. Чужди съдби. Те сега ке види, къде е дявола, леля. 
Ама и той не е виновен. Други го насилват. Другиии...Хайде сега, Пеше. 
Вече можеш да ходиш. Върви си по живо по здраво. И да дойдиш за праз-
ника да ми попееш и да си глътнем по мастичка с мента, чу. Чу ли ме, бре

49
аро шантаво. Ха-ха-ха... - смее ли се смее, та чак заиква...
Ченгето влезна - аз излетех. И зачеках, не за друго, ама Илия Ча-
вдаров ме помоли, да видиме сеира на този фукльо. Фукльо с букетче 
увехнали теменужки, нали.
След двайсетина минути, ченгето излете. Тича ли тича, право към 
мене и разтреперан вика ли, вика, та се дере:
- Да видите, да видите, какво ми се случи. Какво ми каза. Майкууу-
майчице, Уплах. Умирам от страх. Чуйте, чуйте - и заизважда от джобчето 
си некакво миниатюрно магнетофонче. Секретен звукозапис. Служебно. 
И го пусна и припадна. Думбууррр... Ойде си. А, от машинката му, жално, 
жално се носеше ли, носеше:
Море, сокол пие,
Вода на Вардаро...
Нищо друго. Нищо. Цели двайсет минути.
Ние, с Илия Чавдаров се скъсахме да се смеем и я отпрашихме със 
самолетоносача му, в пълно мълчание. Ни той ме пита, нито аз му казвам. 
Тайната е свята. Тайна. Чу.
Какво ми каза, кера Вангелия, какво не ми каза, за мнооого време 
напред, си е моя работа и никога, на никой нема да го кажа, докато съм 
жив. Пълен инкяр. Отричане. Мълчание и пак мълчание. Дума й дадох. 
Дума-закон.
Ако внучката ми, Мария-Елиза, намери, какво съм й написал, до-
бре. Ако ли не, здраве да е. Пишаницата си е пишаница. Все некой ден, 
ке се прочете. Ке го намерат.
Иначе техната, наистина свършва. И да се надеват, тва си е. Лелей, 
лелей, какво ги чека...
Често пъти съм се питал, дали мозъкът й беше Неин или на некой 
друг. На некой извънземен от извънвремието ни. Еех, кера, кера, госпожо 
на Вечността.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: