Като пред светостта като пред майката
жүктеу/скачать 5.28 Mb. Pdf көрінісі
|
| НИЩОЖНИК
Извикаха ме с призовка в МВР-то и ме заставиха да заведа некакъв си таен, цивилен генерал при Ванга. Уж, не искали да бие на очи, та решили да се доверят на мене. Лъжци. Това, че бех незабележим като врабче, си е верно. Бех само кокалчета, ашици и сухожилия. Сиромах, та сиромах. Сиромашко, но пълен отличник по всичко. Щурче, ама баш щурче. Тръгвам аз с генерал- ството, един фукльо наперен, дегизиран цървул, а той гъгне ли гъгне: - Тази Вангя, нещо познава ли изобщо, а... - Да ти кажа правото, началство, не знам. На мене не ми е гледала, защото нема за какво. Но, ти носиш ли си захарчета, че Тя гледа на бучки захар. На шекер, нали. На благо. - Не, не нося - опва ми се шефството. - Недей така, викам, вземи, ето тук от павилиона, поне бонбонки лукчета. И на тех гледа. Дано прихване - дразня го аз, този галфон. Нещо ми се изежи, ама купи преоценени лукчета, за по-евтино. Гадняр. Намразих го, още като го видех. Ама на, все на мене се падат такива боклуци. На никой друг. Викам му: - Стискай здраво, шефе, че познава дали си ги държал от сърце, да знаеш. И да ги извадиш пред нея всичките. Да не вземеш да скриеш некое бонбонче, че познава. И се започна едно стискане в шепите, та чак устните му посинеха. Не вервал, а... Дали познавала, а. Нещастник. Поразкарах го низ петричките улици, уж да прихванат лукчетата, защото просто го мразех, този надут джелат, с пистолети на кръста. Гледам, кера Вангелия си прекопава градинката. Гали цветята и им пее ли пее. Страхотна къщовничка беше. Какви ли не цветя отглеждаше и раздаваше на всички. Невероятно умиление и велика нежност, тва беше Тя. - Кера Вангелио, какво правиш мори, що струваш. Добре ли си - чуруликам й аз, а Тя: 17 - Айде, айде, стига си ме заблуждавал, влизайте... - Но, аз само минавам оттук, кера Вангелио, не съм с никой - каз- вам й, уж де. Притесних се. - Е, като нема никой, този черен нищожник зад гърба ти, какво търси тука. Айде, чедо, влизайте, ке направа кафе-кайве... Никога, за нищо, не ми е отказала, тази света кера Вангелия. Нико- га. Винаги ми се усмихваше, та чак засрамен се чувствах. Некак, все едно съм наакан насред площада ни. И сега, едва не припаднах. Моментално викнах баровеца и се шмугнах при Нея. А Тя, държи вратичката и чака ли чака, да мине надменникът. И, таман така се изравни с нея, му вика, та чак съска: - Слушай, Георги, не ме е яд, че не ми верваш, ама защо ме псу ваш, бре мръсник. Знам, че си убиец. Масов убиец. Чернилката, чак се стъписа и некак подклекна, като от жесток удар в корема му. В червата му. - Не псувам, не псувам - зъби й се. - Псуваш, простак, псуваш, но влезни, аз да ти кажа на тебе, каква лоша лошотия си ти. Дори и яз изтръпвам от зверствата ти. Генералската гузност, започна на мене да ми се заканва с пръст и ме изпива с поглед. А, леле-мале... - Какво ти е виновно момчето, бре - му вика кера Вангелия - като благодарение на него си тука, бре, вампир такъв. Кръвопиец. Никога не маше да те пусна да ми мърсиш душата, гиди разбойник неден. Да ще и с царя да беше дошъл, немаше да припариш до прага ми, ако не беше Пешето. Само да му посегнеш и цървясваш. .. Влезнахме. Вътре, чисто, чисто, като в нова новиничка черква. Ееей, немаше такава домакиня. Като беше по-млада, кера Вангелия, всичко, ама всичко сама си го вършеше. Сам-самичка. Не позволяваше на никой друг. На никой. Както винаги и сега, Тя направи сама кафето и го поднесе на паралийката, с бело сладко и, какви ли не сладкиши. Джелата, се разкрачи, като всевладетел на владенията и я зараз- глежда присмехулно, отвисоко-високо, некак. Беше много едър човек. Атеист. Атеист-комунист. Но, кера Вангелия го секна: - Момчето ти, за което си дошъл, е в Германия. Живо и здраво е и скоро си идва вкъщи. Тва, за което е отишъл, не е в Германия. Излъгал си приятеля му от детинство Евгени, че баща му е беглец, емигрирал в Германия. И синът ти Димитър и Евгени, всичко обърнаха, без да знаят, че ти го уби. Гръмна го в тила, за да се напръскаш с будния му мозък и чо- 18 вечната му кръв. Беше по-умен от тебе, нали. Мнооого по-умен от всички ви. Завиде му и го обяви за враг на Родината. Садист си ти, Георги. Садист. Ке дойде ден, ке те смачкат, като фас на площад и ке те забрават, защото отрепките, никой не ги помни. Чу. Атеиста се свлече, все едно гръм падна, та го разпра. А, Тя, продъл- жава ли продължава, да брули змии и гущери, насред гръмотевици и мъл- нии, върху туловището му. Облещил се беше в некакъв ужасен уплах... - Ама, да знаеш, песента ви е изпета вече. Свърши. Как се запе, така се отпе. Надяваш се, че никой нема да разбере, как ти, Георги Н. Димитров и оня, другият мръсник, Крум Радонов, избихте върволици не- винни люде, над Добринище, при Овчарския бунар. Връз кладенеца, а. Хвърлихте ги в кладенеца, за да не чуе и види никой стоновете на смъртта им. На всеки, на врата, провесихте камък, даже и по два, за по-сигурно и ги гръмнахте в тила, да не би некой да изпълзи, нали. Ти им избождаше очите с шило, а оня кръволок Крум им пръскаше мозъците в тила. Над преварвахте се, кой по-окървавен да е. Божее, какви кръволоци. Какви човекоядци. Садисти-изверги, извратени. Измет. Измет. Божеееий... И си мислиш, като ги затрупахте отгоре с камъни, нема да изплуват ли. Ке изплуват. Всичко ке изплува. Чу. Видели са ве. Овчарчета са ве ви- дели. И скелетите ке изплуват на белото видело. Ке излезнат, да си найдат душите. Умрелите ми го казват, бре, нечовечност гнила. И защо накара, ония тримата луди банскалии, да подпалят светата черква в гробищата на Банско, бре. Защо, бре. Ти не си комунист. Ти си изверг на извергите. Неее, нее, ти си по-лош и от извергите. Малееей, ма- леей майчице... Какъв гад, Божеей, какво подземие неземно. И тримата подпалвачи ке се парализират цървясали. Ке червясат. Но, преди това, ке те предадат. Ке се изповедат... Те тогава, ке си никой, с никой. Смрад на смрадта. Другаря Никой... Онзи, се беше смалил, смалил. Нема генерал, нема шеф. Нищо нема. Прашинка. И прашинка не е... - Леле, леле, леле - продължаваше да бълва огън и жупел, кера Вангелия - защо и любовничките ти бре, перверзник, защо ги изби бре, нищожество. За да не разправят, какъв мухльо си, нали. Айде, уби ги, уби ги, ма защо ги накълца на парчета, на парчета... Амаан. Бел ден да не видиш вече. Бооожееей... На Берия искаш да приличаш, а. И Геената, шо е Геена, се отвращава от тебе, да знаеш, чу. - Аман, кера Вангелио, моля ти се спри. Отидох си на ветаро. На мене ке да посегне, лельо Ванге. Моля ти се, моля ти се - викам ли 19 викам аз. - Ке слушаш и ке знаеш, дете мое. Некой ден, все некой, требва да го каже. Ти ке го кажеш, сине Богов. Ти, леля, чу. И недей да му пишеш името. Онзи Радонов ке го оплюе, за да се скрие. Божеей, Боже, какви мерзавци, какво чудо, какъв ужас. А ти изверг - продължава кера Вангелия, като в некакво сияние - ти ке умреш от рак. Рак навсекъде и всепосочно. Жесток, всеокапващ рак. Ке се молиш да те застрелят, ама нема... Умрелите нема да разрешат. Ке се разлагаш бавно, бавно, докато жив изгниеш. Чу. И скелет нема да имаш. Бездуховен ке си. И душата ти ке се скапе, за да не се прераждаш никога вече. Виж, синът ти, ке стане много свестен и съвестен човек. И, незави- симо, че ке убиеш и майка му, ке те гледа за назидание на съвестта ти, която немаш ти. Уби я приживе. Айде сега, марш оттука. И да не съм те видела повече, отрепко така- ва. Гнида... Пешето ке остане при мене. И само да си го пипнал, целата ти семка, заедно с корените ти ке изчезне во веки... Марш, марш, марш. От онзи немаше нищо, нито семка, даже, немаше. Просто некаква смрад излезна. Изпари се. Тва е. Йонизира се, по Нейна воля. А на мен ми вика: - Седни, Пеше. Седни чедо, сега ке се прибере дъщеря ми Венета, как шо й викате Венчето, и ке й помагаш по математика, нали, леля. Айде сине. - Да бе, кера Вангелио, как не. Ти ги изпотроши, челно ги разби всички влакове и гари, а аз да кажа, как да се придвижат от точка А до точка В, нали, никога. Никогаа... - Е, пък и ти, никога. Все некога, терорът свършва. Живи сме, ке видиме. Ке видиш, Пеше. Жив ке си да го видиш. Е, ке те влачат по разни следствия, в централния затвор, ама всички тези ке изумрат ного преди тебе, чу. Не бой се. Ти знаеш, че си столетник, нали. Чу. И, все едно, ни ме е чула, ни ме е видела, реди ли реди: - И, като излезнеш от централния затвор, ти ке си много, много го- лема песен. Дааа... Да знаеш, тъпанче мило, песно моя, майкина-таткова, чу. Ке си най-големата песен на леля ти Ванга, на майка ти и на татко ти, на децата ти, на внуци и правнуци твои, идни. На всички, сине. На всички, не бой им се, техната свършва. Ке свърши полека, полека, ке се размият в поколенията им. Ке има Демокрация... 20 Еее, ама тва е некъде шейсе и не знам коя година, от миналиот век. И верно, как стана, що стана, по-късно разбрах, кой е бил този изверг. Този нищожен, неодушевен генералски пагон-убиец. Роден разбойник. Умре от рак, некъде, мисля пред седемдесет и пета или осемдесет и пета година, не знам. Разпадна се приживе. Скапа се. Изгниха му и кокалите. Земята не го искаше. Немаше ни прах, ни урна. Гробът и целото гробище го изритаха. Не го приеха. Маалееий, кера Вангелия, да не ти предскаже нещо, ей. Умираш си прав. Хиляда на сто се сбъдва. Сбъдна се. Сбъдна се. Наистина се сбъдна и тепърва ке се сбъдва. Тва е. жүктеу/скачать 5.28 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|