тичните Качини, дават на човечеството нотите и числата, и руните на

25
общества, да знаеш. Това ти го казвам аз, днес, коя дата е синче. Ааа, 31 
Август 1957-мо лето, чу. Чули ме, леля. Ооо, ама днес, ти прайш осемнай-
сет години, бре Пеше-Пешенце. Ай, честито, леля. Малко рано те почнах с 
тези неща, ама това е, Пеше. Пишаница, чедо. Пишаница... Предопреде-
лен си, да знаеш. Да знаеш и да го помниш. Да го кажеш, чу.
Но, както и да е, да ти кажа това, което бех почнала да ти казвам:
Белото племе, създадено от Качините, са ги наричали Старо-Венети, 
да знаеш. Старо-Венети, чу. Чу. Те са маята на Балканите. На Македоните 
и Славяните, още Словяните, което е равно на Словото, Пеше, на Духо-
вността. Откакто и откогато е Словото, оттогава са и Словяните. Първото 
Слово, Духовността, синче, е дадена на Них, чедо, от Качините. Това са 
хората на СЛОВОТО. Старо-Венети. А Словото, Пеше-Пешенце, е бълбука-
нето на огъня и водата, бълбукането на магмата на Душата. Това е. Друго 
нема и, ако има, са разни измишльотини на всезнайковците, леля. И аз, и 
ти, сме от Македоните, чу. Чу ли. Словяните не са Траки. Не са Меди.Те са 
СЛОВОТО. Те са Старо-Венетите.
Както и да е. Важното е, че сега седиме върху първичността на тези 
тук скалоци. Върху тези камъни на предначалието. И да знаеш, Пеше, ка-
мъните също са живи същества и се движат... Те са паметта на водата. На 
Силата.На Всеобхвата, леля.
И огъня е вода, леля. Но огино изпитва огромна омраза. Мрази, 
чедо. Много мрази. Чу. До изпепеляване. Иначе и водата гори. Гори в 
нежни, небесно-сиви пламъци. Без водата, чедо, нищо не може да гори. 
Нищо. Нема ли вода в бензина, и той не гори.
Айдее, пак се отвех... Къде бехме, къде ойдех... Аха, да. Дааа...
Много по-късно, тук на Рупите са живели шестокрилите богини с 
белите крилати коне-Ликорни... Били са жриците на Ананаките и Качини-
те. Неземна красота, Пеше. Богини со земно потекло. Носили са се у въз-
духа, леля. Левитирали са, като зефир над земята. И те, като мъртвите... 
Мъртвите, Пеше, не стъпват на земята, защото е много, много е грешна 
земята за душата. Те са чисти души вече. Плуват над нея, да знаеш. Плу-
ват, синче. Чу.
Много по-късно, тук е Петра. Града на богини и богове. Много по-
късно, ама много, много преди Петра в Африка и другата Петра, вкопаната 
в скалите далеко...
Преди това тука е било жреческо жарище. Капище на посветените 
езичници, както ги наричат днес, нали. Езичници-неезичници, ама са зна-
ели и това, за което днешните учени, не се и сещат, леля. Представяш ли

26
си ги: Шамани, Пророци, Мъдреци на Мъдростта. Каймака на Хармонията, 
леля. Ха-ха-ха... Капища, а...
Върху тези жарища, леля, насред жарта, къде, къде по-късно, са 
ръкоположени и посветени в техната си им мисия, и Филип Македонски, 
и сина му Александър Македонски, още Велики. И, кой ли не, и кой ли 
не... Чуй ме, Пеше. Чуй ме, леля. Много пъти съм ти го казвала и ке ти 
го казвам, защото искам да го знаеш и да го кажеш, все некога, че тук е 
погребан Александър, за нас Сандо... Ееей там, под Панталето е погребан 
от неговите висши военни пълководци. От Хетейрите, предводителите на 
войската му. Пренесли са го от Африка, още от Александрия, запечатан в 
две бъчви с мед. С пчелен мед, да не влиза въздух отникъде. Балсамиран, 
като колело в колело, за да си е, като жив за погребението му. Било е 
невиждано шествие на признателност и световна слава. Величие, сине 
Пеше... Величие, леля... Да знаеш... Да го кажеш... Заклевам те, чу. Чу, 
нали. Закълни ми се. А така леля. Браво.
Още по-късно пък, връз Петра, цъфнува друго поселище. Ето там 
я... От другата страна на баира Кожух, който е част от много, много хилядо-
летен Некропол. Гробища... Другото е отнесено от вулкана и е затрупано с 
лава, сега скали-скалоци. Целият Кожух е бил гробница на многохилядно 
племе, чу. Този застинал вулкан-гробница, е единствен не само в Европа. 
Като него нема никъде друг. Никъде, синче. Това е памет, Пеше. Вкаме-
нена памет, чу. Ке слушаш, като ти говора, защото ке те напляскам, чу. Чу 
ли ме.
А, ей там, гледаш ли... Там, на равното е бил двореца на цар Езоп. 
На баснописеца Езоп, леля. И той, като тебе, само че е бил цар. И татко му 
е бил цар. И дедо му. И прадедо му. Но, само той е можел да се носи във

27
въздуха. Левитирал е. Летейки, е ходел в подножието на Беласица, там, 
където сега е селцето Ръждак, за да се среща с прекрасната Родопис. Там 
са се любили, сине. Там, където е Ръждак сега... Но, поробители му стро-
шават гръбнака и го взимат в робство. Родопис пък, я правят наложница 
на новия владетел. Какъв левент е бил този Езоп, немаш си представа, 
Пеше. Затова, прекършен-непрекършен, остава знак на Духовността. На 
силата на Мъдростта. По-късно, извоювал свободата си, намира Родопис 
и си я връща. Мерак, синче, мерак...
По-налево от замъка са били пък, кошарите на дедото на Спартак, в 
по-новото време. Спартак е последният от племето Македони, а не, както 
се опитват да го изкарат, от Медите. Той не е тракиец, да знаеш и да го 
кажеш един ден. Наш е. Не е от Медите. Така че, Спартак е израснал сред 
кози и козе млеко. Затова става толко буен и велик. Става Водач. Водач на 
робите срещу Рим и загива като истински аватар...
Всичко е мисия, сине. Всичко, Пеше. И хаосите, и вселените, всич-
ко е мисия на Силата. Мигновения на йерархирането на Йерархията. Ние 
сме нейни прашинки-светлинки. Началото и края едновременно, но нема 
край. Немааа...
А, като свърши нашето Слънце, отиваме да ни грее друго. Подска-
чаме, скачащи от хаос на хаос, от вселена на вселена. Така е, Пеше, да 
знаеш. Слънцето, сине, не е огнена топка горящи газове, а е портал-врата 
към същността на Отвъдността. Врата към дълбината на всеобхвата. Стари-
те светове, Пеше, светят тъмно виолетово... От лилаво, към тъмно виоле-
тово, чу. Младите светове, както и младите души, светят оранжево... Ееех, 
ееех... Какво хубаво светиш, бре Пеше... Знаеш ли, че си много стара 
душа. Знаеш, че си столетник на столетника, нали, леля... Столетникът е 
отзад на темето ни, чу. Връгата бре, леля. Серпентината на Душата. Чу.
Ооох... Прохождаме, Пеше, прохождаме. Ами, като се научиме да 
летиме, а. Да летиме, като създателите ни, а. Я така неусетно... Телепатич-
но... Психообразно... Мигновено... По-бързо и от Промисъла на мисълта, 
защото нищо не е по-силно от Промисъла на мисълта, бре, чедо златно, а. 
Промисъла е всичко, да знаеш, чу.
Малеей... Хаосите Пеше, са пълни с велик Разум. Има всекакви, 
най-различни разумни същества... Те са Хармонията. Всичко знаят и всич-
ко могат. Могат да изглеждат и като хора... те са тука бре, тука бре, тука 
са... На Земята, Пеше, има още единайсе цивилизации, които са в други 
измерения, да знаеш. Страхотна красота е, Пеше. Да можеше да ги видиш. 
Да можеше да ги видиш, леля.

28
Но засега, Пеше, Разума е извън нас, леля. Пази ни да не се са-
моизбием, самовлюбени. Смъртта е негова предпазна мерка. Метамор-
фоза... Нищо друго, чу. Има неща, много по-страшни от смъртта. Още не 
го знаеш, защото засега ползваме едва пет стотни от това, което знае и 
може мозъкът ни... Аз, чрез него виждам, леля. Като Природата съм... 
Това е, казах ти го. И ти да го кажеш... Некои думи изобщо не ги разбирам 
чедо, но каквото ми казват, това ти казвам. Верно, Пеше, че съм си една 
проста и неука, незряща простосмъртна, но това, което ти казвам, макар 
и да не го разбирам, никой друг не може да ти го каже. Никой. Чу. Всичко, 
което ми казват, за да го знаеш, ми го казват ТЕ. А ТЕ знаят, Пеше. ТЕ са 
Знанието и не са мъртви. Безсмъртието са. Това е, сине, още си младо 
зелено, но ТЕ те пълнят с познание, което дори и не проумеваш... Така е, 
една Ананакия - безброй видове живот и разум. Едно тесто - различен 
хляб, Пеше. Избран си, чрез мене и Разума, за да го знаеш, сине. Радвай 
се...
И млъкна. Изведнъж, целата грейна, като нажежено желязо, у не-
каква незнайна аура на нимба и, като че втренчено в мене, вторачено ме 
гледаше Третото око и секаш Вселената забуботи и, чрез Нея, ми говоре-
ха некакви извънземни академици, от извънвремието:
- Времето не съществува и нема земно привличане... Земята е 
жива... И водата, и огъня, и вятъра, и всичко е живо... Всичко се дължи на 
Великата Тайна на водата и на Закона на Привличането. Нема гравитация. 
Има Вселенско Привличане...
Да знаеш, Пеше, всека частица от тялото ни, е дошла от некаква 
звезда. Създадени сме от звездни елементи и сме самата Вселена. Все-
лена, опитваща се, да се саморазбере: Дали сме спойка от космичен прах 
или сме живеца на прашеца... Уникални сме. Неповторими и несравними 
един с друг. Когато мозъкът ни заработи със всичкото си можене, ке се 
разбере, чу. Чу ли ме, леля. Чу ли.
Това, където говорят учените сега, че некога си е имало некакъв си 
огромен взрив и всичко се разпаднало на частици, не е верно. Съзида-
нието не е взрив, Пеше. Нема никакъв взрив и нема да има. Хармонията 
е екстаз на зачатъка, на всичкото и нищото. Взаимосвързаност на красо-
тата...
Не бой се, Пеше. Вечни сме и не сме сами. Част сме от всеобхвата 
на Необята от необятности. И да знаеш, Господ не е Всичко. Ехеей... Всич-
кото е много, много над Него... Представа немаш, къде, къде...
Всеки от нас е една мистерия, защото произвеждаме Действител-

29
ност. Произвеждаме Действителност, Пеше. Да знаеш, материята е вид 
празнота, приличаща повече на замисъл или идея. Така че, нещата не са 
направени от материя. Състоят се от мисли, идеи и информация. Затова 
окото вижда това, което знае. Нищо повече. Не знае. Чу.
Пеше, всички реалности съществуват едновременно. Истината е 
Единството. Едно и също сме и живеем едновременно в различни све-
тове, чу ли. Чу. Да бре, леля. Ти и аз, аз и ти сме едно и също, все едно 
разкриваме разликата между сюблимното и благородното в себе си. На-
блюдаваме се...
Ние сме Господ, Пеше, а Бог съдържа в себе си всички духове, на 
всички неща. С една дума, леля, чедо майкино-татково, сме един Бог в 
развитие и требва да извървим пътя си... Съдбата си... Кармата на съдбите 
ни... Всичкото...
Това, което ни прави велики, не е онова, което вършим с телата си, 
а онова, което правим с ума си. Виж се през очите на този, който ке си 
в бъдеще. Виж се през очите на Абсолютния Наблюдател. Виж се, чу. Чу. 
Мале, колко ке се смееш като се видиш, да знаеш.
Ние и всичко около нас, не сме отделни неща. Част сме от Едно цело. 
Свързани сме с Целото. Не сме сами. Познанието за тази взаимосвърза-
ност на вселените, е нашето предназначение тук. Тук сме, за да бъдем 
Творци. Създадени сме да изпълним пространството с идеи и замъци на 
Промисъла на Мъдростта. Съзнанието е основата на целото Битие и един 
ден ке достигнем Аватарите на мисълта, на Будите и Христосовците...
Водата ни е създала за великата мисия на Мисълта. Тя е най-вели-
ката енергия на Хармонията. Мощта на Силата, чу. Тук сме, за да бъдем 
Творци, чедо. Бъди Творец, Пеше. Това е мисията ти.
Всички сме резултат от преживяното. Предсказанията се опитват да 
ни унищожат... Ето защо, леля, на теб нищо не ти предсказвам, чу. Кажа 
ли ти бъдещето, лишавам те от него. Не го заслужаваш, Пеше, леля. Ти си 
след мене, сине, тиии...
И си легна, та заспа. Все едно нищо не е било. 
Нищичко. Ужас. Божееий. Сега е лесно да се каже, но 
тогава, всичкото това, да го чуеш от устата на една, уж 
неука, проста, неграмотна, незряща жена, за моите 
осемнайсет години на първокурсник по Висша матема-
тика при академик Николай Обрешков, си беше жива 
смърт с кисело зеле. Жив ли бех, умрел ли бех, един 
Господ знаеше. Сковал се бех от студ и всеужасяващ

30
страх. Невежеството е луд, луд, побъркан страх, да знаеш. И, както често 
ми казваше Тя:
- Пешеее, да знаеш чедо, страхът има мирис, а звукът - цвят. Чу.
Чули ме, бре. Страхът миришеее...
Беше верно. Миришех... Вонех, на какво ли не. И ти да си, и ти ке 
се изпуснеш. Никой не може да устиска. Тва е.
Ееех, жива да си кера Вангелио, светице на прозрението. Не на-
празно си била избрана да живееш между нас, уж живите и умрелите. 
Между минало и бъдеще. Сега чак разбирам, че си била вестителка на 
Дълбината. На Дълбината и нейните дълбини, с безкрай хаоси и вселени. 
На всичкото и нищото. Всичко, що ми каза и предсказа, преди половин 
век, започва тук-таме да се прояснява и не смеят вече да го отричат. Чу. 
Не смеят.
Горд съм, кера Вангелио, че бех осенен и посветен от Теб и Твоето 
знание. Горд съм, че ме зарази с живот, завинаги.
Слушай, кера, отмори се малко там, откъдето сме и двамата. Целуни 
Андромеда и от мен, и пак си ела. Без тебе е пустош, да знаеш. Умирачка 
си е без тебе, чу. Чу ли ме, кера. Пък и майка ми и татко ми отдавна ги 
нема, и нема с кой да си кажеш две приказки на кръст. Дойди си, мори, 
за имрен, за приказка, че ме мислят за луд. Чу. Мислят ме за луд и че си 
измислям. А аз, се отказах от всичко, заради това, което знам. Ееехх...
А помниш ли, кера Вангелио, кога Ти, майка ми София и леля Лен-
че, майката на поета Воймир Асенов, се събирахте при шивачката леля 
Ефта, да трапосвате кройките, за да ви ги ушие. Ние с Бойчо, два-тринайсе 
годишни хлапетии, се шмугвахме между вас, за да слушаме, що си говорат 
майките ни. И най-вече Тебе, кера, защото, като говореше, често пръс-
каше синева-звездина, като да не беше от земята, кера. Грееше, кера, 
грееше. Чудо на чудесиите.
Помниш ли, кога я така, на шега викаш на леля Ленче, майката на 
Войчо:
- Ленчее, мари, Ленче, дъщеря ти се отказа от следването. Току-що
се омъжи. Еее, не плачи де, не плачи Ленче. На арно е, мари, Ленче. Зет
ти ке стане професор по микробиология. Чу. Микробиолог ке е.
А майка ми Софка, те пита ли пита:
- Шо е тва микробиология, мари Ванге. Шо е тва, Ванге, микробиолог.
А ти, кера Вангелио въздъхна:
- Ееех, и ти Софке-София и аз не знам, но човека ке е световен
микробиолог, чу. Точка. Казах, чу.

31
Точка я. Точка, а не многоточие. Човекът, верно, е световно извес-
тен академик по микробиология. Сбъдна се. Учена-не учена, но всичко, 
което каза, се сбъдна.
Тия дни пък, у дома съм направил Алиботушки чай, с какви ли не 
билета и мед, и си хортуваме ли, хортуваме с академик Николай Кауфман 
и поета Ефтим Ефтимов. Изведнъж, ни в клин - ни в ръкав, академик Нико-
лай ми прошушна така, тихо, тихо в ушето, като да не беше той:
- Ти, нали знаеш, че си столетник... Знаеш, че си столетник нали
Петър - и си пийва чайче с грозде, като че нищо не е било.
Маалеей. Моментално отлетех в миналото на миналия век, как татко 
ми Борис Баков, бояджията Баков, ти боядисва стаята кера Вангелио, а аз 
му бъркам боите и с едно пулверизаторче ти рисувам ли рисувам китки по 
стените, да ми си те целуват, кера. Ти ме гушна ли, гушна и целувайки ме, 
гризайки ушенцето ми, ми викаш ли викаш, през сълзи и смех:
- Ти, нали знаеш, че си столетник, Пеше... Нали го знаеш, леля. Да
го знаеш, чу. Чу.
Божеее, Божеей-Божичко... И сега, като тогава прималееех ли, 
прималееех... Прималееех, като да умрех. Усещахте, кера Вангелио. Ви-
дех, как, за здраве и щастлив късмет, отпиваш глътка чай от чашата ми и 
се смееш ли смееш... Радваш се, че Силата е с Тебе, кера, защото има 
много по-страшни неща от смъртта. Знам го. Вече го знам. Наистина го 
знам, кера Вангелио... Вече знам, че е много арогантно, да се мислим 
за единствените разумни същества. Това, че не ги виждаме, не значи, че 
не съществуват. Това, което виждаме, не е целата действителност. Знам 
го... Въпреки че не знам некой друг, като Тебе, да е живел между живите 
и мъртвите. Между измеренията на безкрайните цивилизации, земни-не-
земни. Никой друг, Светицо. Само Ти.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: