Приятелство с бога

„Разбира се", прибави той спокойно, „за да напра­виш това, трябва да си готов да покажеш изцяло ис­тинското си лице. Не можеш да се скриеш зад маска. Трябва да си готов да бъдеш неподправен, открит, прозрачен и да покажеш нещата, каквито са. Ако не си отговорил на една житейска ситуация от позиция­та на майсторство, кажи, че е било така. Ако не си отговорил на изискванията, поставени от собственото ти учение, признай си го. Хората могат да извлекат поука от това."

„И тъй," рече Гари, „разкажи своите анекдоти, но винаги включи в тях мястото, на което си бил, и поуката, която си извлякъл. Тогава ще запомним твоята история, защото тя ще бъде вече нашата ис­тория. Не виждаш ли? Всички вървим по една и съща пътека." Той се усмихна топло.

Разбира се, Гари Зукав вече беше се завърнал в центъра на общественото внимание, беше приел пока­ната да се яви в Опра, а сега дори отиваше да изнася лекции и да раздава автографи. Книгата му, посвете­на на душата, отново е бестселър. Попитах го как се справя със славата. Той разбра, то се знае, че всъщ­ност искам да чуя съвета му, как да се справя аз с моята. Замисли се за миг. Дори за кратко изцъкли очи и усетих, че отива нейде надалеч. После отново заговори спокойно.

„Най-напред трябва да намеря същността си, лич­ната си истина, своето дълбоко, неподправено Аз. Търся ги ден след ден. Търся ги настойчиво. Отидох да им хвърля един поглед, преди да отговоря на твоя въпрос. След това се опитвам оттам да се запътя към всичко, което правя, независимо дали пиша, участвам в интервю или давам някъде автографи. Ако в момента съм в Опра, опитвам се да забравя, че говоря на 70 ми­лиона души. Научил съм се да говоря на хората пред себе си, на публиката тук, в студиото. И ако никога не напусна дълбоката си същност, оставам в съзвучие със себе си, а това ми позволява да остана в съзвучие и с другите, с всичко наоколо."

Сигурно точно това наричаме да живееш живота си „хармонично".

Моята неподправената истина е, че от публику­ването на трилогията Разговори с Бога насам животът ми е вълнуващ - и една от вълнуващите му страни е откритието, че повечето прочути и прославени хо­ра не са недостъпни, надменни и надути, както някои си представят. Издигналите се хора, които срещах, бяха чудесни - „истински", естествени, чувствителни и загрижени за другите - и тъй започнах да виждам, че хората, които изпъкват и се открояват, обикновено притежават тези качества.

Един ден телефонът в къщи звънна и чух гласа на Ед Аснер. Той, заедно с Елън Бърстин, четеше думите на Бога в аудиокасетките на Разговори с Бога. Запо­чнахме разговор за утринния брой на The Wall Street Journal, където в осем колони, поместени на видно мяс­то, ми съдираха кожата. „Хей," изръмжа Ед, „не им се оставяй, момче." Усетих как, докато търси думи, с които да ме окуражи във видимо тежък за мене мо­мент, ми предава част от енергията си. Казах, че обмислям дали да напиша писмо до The Journal в отговор на статията, която вдигна шум. „Не-е," каза той, „не го прави. Там не става дума за тебе, такъв, какъв­то си. Поназнайвам мъничко как пресата може да те разкъса на парчета," подсмихна се, а после стана сери­озен. „Те не знаят кой си ти всъщност, но ти го знаеш. Остани си такъв, какъвто си, това е най-важното. Те ще го разберат. Всички те ще го разберат. Докато останеш такъв, какъвто си. Не позволявай на никого и нищо да те изтръгне от твоята истина." Ед Аснер, като Гари, е мил, изпълнен с обич човек, който разби­ра всичко по отношение на истинските стойности. И живее с тях.

Същото прави и Шърли Маклейн.

С Шърли ме запозна Шантал Уестърман, по-късно кореспондент за художествено-развлекателния жанр в Добро Утро, Америка. Щяхме да филмираме едно интервю за Добро Утро, Америка и в деня на снимките обядвахме с Шантал и Нанси в Санта Моника. „Позна­вам някого, когото трябва да познаваш и който трябва да те познава и съм сигурна, че тя ще се радва да се срещне с тебе," предложи Шантал, поглеждайки ме над салатата си. „Мога ли да й звънна?"

„За кого говориш?" запитах я аз.

„За Шърли Маклейн", неочаквано за мен отвърна Шантал.

Мислите ли, че ако покажем на някого как сме възхитени от нещо, ще станем по някакъв начин по-уязвими? Аз не зная. Не зная какво значи това. Зная само, че се отказвам от него. Отхвърлям всички защитни обвивки и черупки, в които съм се скрил, за да не разберат хората никога какво мисля, как се чувст­вам или какво става с мене. Какъв смисъл има да живея, ако ще пилея половината от живота си, за да се крия? Опитах се да науча това от хора като Гари, Ед и Шърли Маклейн.

Същата вечер вечеряхме с Шърли в отделен салон на ресторанта при хотела Бевърли Хилс. Шърли Мак­лейн е съвсем истинска личност, от „най-истинските", които някога съм срещал - и тя веднага те кара да станеш също тъй истински като нея. С това искам да кажа, че тя не отделя време за безсмислени любезнос­ти. Не обича приказките на дребно.

„И тъй", рече тя, като се вмъкнах на канапето до нея, „наистина ли си говорил с Бога?"

„Тъй мисля," отвърнах скромно.

„Тъй мислиш?" запита недоверчиво. „Тъй мис­лиш?"

„Добре," почти заекнах, „такова беше усещането

ми."

„Точно това се случи. Само че някои хора трудно могат да го приемат, ако го изстрелям ей тъй, напра­во."

„О, грижа те е какво мислят хората?", погледна ме изпитателно Шърли, доближавайки лице до моето и търсейки погледа ми. „Защо?"

Шърли винаги задаваше въпроси. Какво мислиш за това? Какво мислиш за онова? Какво те кара да мислиш, че знаеш това и какво те кара да мислиш, че знаеш онова? Ако се случи това-и-това, как ще го приемеш? Имах удоволствието да се срещна с Шърли още няколко пъти и ми стана съвсем ясно защо е така­ва невероятна актриса. Тя превръща всеки срещнат в случай, който изучава, проявявайки към него съвсем реален интерес, и дава на всекиго реална част от себе си. Не крие нищо. Радостта й, смехът й, сълзите й, истината й - всичко е тук, поднесено в дар от една естествена и непринудена личност, която винаги ес­тествено и непринудено си остава самата себе си. Тя не крои, не съобразява поведението си, личността си, забележките си, разговорите си - с когото и да било, по каквато и да било причина.

И ето какво сподели с мене Шърли, не чрез ня­какви думи, специално изречени през времето, което прекарахме заедно, а чрез самия си начин на съществу­ване: никога не приемай чужд отговор за свой, никога не се отказвай от това, което си, и никога не спирай да изучаваш какъв би могъл да станеш, ако минеш към следващото равнище.

Това изисква смелост.

Което ме води към най-смелите хора, които поз­навам: Елън ДеДженерис и Ан Хечи.

През декември 1998 година Нанси и аз получихме покана да прекараме няколко дни с тези забележител­ни жени. Те питаха дали бихме могли да пристигнем навреме за еднодневна среща с неколцина приятели, която са запланували за първи януари. „През тази но­ва година започваме нов живот и не можем да си пред­ставим, че бихме се радвали повече да прекараме Ново­годишния Ден с някой друг, отколкото с вас," гласеше изпратеното от тях известие. „Книгите ни донесоха толкова голямо вдъхновение."

Нанси и аз отлетяхме при тях от Естес Парк, Колорадо, където тази сутрин току-що бяхме прик­лючили нашето годишно Усамотение за Отмора и Въз­становяване в Края на Годината.

Не вярвам на Земята да има друго място, където толкова бързо бих се почувствал удобно, както в до­ма на Елън и Ан. Там не можеш да не се почувст­ваш тутакси удобно, защото в тяхната къща всяка преструвка си отива, всяка неискреност изчезва и ос­тава единствено безусловното приемане на това, кое­то си, какъвто си, без да се изискват извинения, без да има нужда от обяснения, нито пък има място за вина, срам или усещане, че не си „достатъчно добър". Изживяването не е резултат от нещо особено, което Елън и Ан правят, а от тяхното битие, от начина им на съществуване.

Първо, те са същества, изпълнени с обич. Откри­то, честно, постоянно. Това се проявява в топлотата и привързаността, с която се отнасят помежду си, как­то и към всеки друг в стаята. После, те са прозрачни - което, разбира се, е друга проява на обич. В прос­транството не витаят скрити цели, неизречени исти­ни, нито дори най-нищожната измама. Те са, каквито са, вие сте, каквито сте, всичко е наред и фактът, че всичко е наред, прави всеки миг прекрасен.

Домът на Ан и Елън, както и техните сърца, каз­ват простичко: „Добре дошли, тук сте в безопасност."

Това е най-необикновеният подарък, който можеш да поднесеш на някого. Мога само да се надявам, че винаги ще осигурявам на гостите в собствения си дом такова усещане за сигурност и безопасност. Много са Майсторите, които са ми послужили за образец.

Как ми се иска да бях ги срещнал няколко години по-рано.

Всичко е съвършено. Ти ги срещна точно в н а й-подходящото време.

Да, но няколко години по-рано можех да науча от техния живот неща, които биха ми попречили да нанеса толкова щети на другите.

Ти не си нанесъл повече щети на другите, отколкото на себе си. Нима не си срещал в живота си хора, за които си си въобразил, че са злодеи?

Да, може би един или двама.

И те са ти нанесли непоправими щети? Не, струва ми се, не.

Работата е там, че никакви щети не са ти нанесли хората, появили се в живота ти, без да сторят нещо, което ти си искал да сторят, или хората, сторили нещо, което ти не си искал да сторят.

Пак ще ти кажа: Не съм ти изпратил ни­що, освен ангели. Тези хора ти поднесоха дарове, чудесни дарове, създадени, за да си припомниш Кой Всъщност Си Ти. А ти, на свой ред, направи същото за други. И когато всички вие преминете през това голямо приключение, ясно ще видите какво сте направили един за друг и взаимно ще си благодарите.

Казвам ти, ще дойде ден, в който ще пре­оцениш живота си и ще бъдеш благодарен за все­ки миг от него. Всяка болка, всяка мъка, всяка радост, всеки празник, всеки миг от живота ти ще бъде съкровище за тебе, защото ще видиш, че е бил създаден в съвършенство. Ще отстъпиш крачка назад и ще обгърнеш с поглед тъканта му, ще съзреш как е извезана и ще се просълзиш пред красотата й.

Тъй че обичайте се един друг. Обикни всеки друг. Всички Други. Дори онези, които си наричал свои преследвачи. Дори онези, които си прокли­нал като свои врагове.

Обичайте се един друг. И нека всеки обича самия себе си. За Бога, обичай себе си. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Обичай себе си, за Бога!

Това винаги ми е било много трудно. Особено, ка­то си помисля, какъв съм бил в миналото. Не съм бил много мил човек през по-голямата част от живота си. Прахосах тридесет години - 20-те, 30-те и 40-те си, като бях изключително -

- Не го казвай. Не си отправяй подобни об­винения. Не си най-лошият човек, който няко­га е ходил по Земята. Не си бил въплъщение на дявола. Ти си човешко същество, което прави грешки, търсейки пътя си към дома. Бил си обър­кан. Сторил си, каквото си сторил, защото си бил объркан. Изгубил си се. Бил си изгубен, а сега си намерен.

Недей отново да се губиш в лабиринта на своето собствено самосъжаление и в бъркотията на собствената си вина. По-добре извикай най-величествената представа и най-възвишеното прозрение за своята същност и се превъплъти в тях, за да покажеш Кой Си Ти.

Разкажи своята история, да, но не бъди своята история. Историята на живота ти е като житей­ската история на всеки друг. Тя се отнася само за оня, който си мислел, че си. Не за оня Който Си Ти Наистина. Ако искаш да я използваш, за да си спомниш Кой Си Ти Наистина, ще я използваш мъдро. Ще я използваш точно тъй, както е било замислено да се използва тя.

И тъй, разкажи историята си и нека видим какво друго си спомняш във връзка с нея и какво могат да си спомнят всички хора.

Добре де, може да не съм бил изключително - каквото и да е..., но със сигурност не съм успявал да създам на хората спокойствие и сигурност. Дори и в началото на 80-те години, когато си мислех, че съм научил туй-онуй за личното израстване, не прилагах онова, което бях научил.

Отново се ожених, напуснах Духовната Общност на Тери Кол-Уитакър, избягах от врявата на Сан Диего и се преместих в малкото градче Кликитът, ща­та Вашингтон. Но и там животът ми не потръгна много добре, защото просто не излъчвах сигурност и спокойствие. Бях себичен, във всеки миг ловко под­веждах когото и както можех, за да получа от него онова, което искам.

Нещата не се промениха много и когато се пре­местих в Портланд, щата Орегон, с надеждата да за­почна отново всичко на чисто. Вместо да се оправи, животът ми все повече и повече се объркваше. Съкру­шителен удар ми нанесе пожарът, избухнал в апарта­мента, където живеех с жена си. Изгоря почти всичко, което притежавах. Но още не се бях сблъскал с под­водните скали. Разруших брака си, завързах нови връзки, които също разрушавах, една след друга. Ка­то удавник се борех да остана над водата, повличайки със себе си към дъното почти всекиго, до когото се доберях.

По онова време си мислех, че не може да стане по-зле. Освен, ако стане. Тридесетгодишен мъж в студебейкър блъсна челно колата, която карах, ос­тавяйки ме със счупен врат. Повече от година се мо­таех с „Филаделфийска яка", като ходех на интен­зивна физиотерапия месеци наред ежедневно, а после - по два пъти седмично. Най-после и това свърши - както се случваше с всичко в живота ми. Бях изгубил доходите си и способността да печеля пари, бях изгу­бил последната си връзка и, като излязох един ден на улицата, открих, че и колата ми е открадната.

Беше класически случай на поговорката: „Завали ли - вали из ведро!", миг, който няма да забравя до края на живота си. Замаян от всичко, което ми се беше струпало на главата, бродех насам-натам из улиците с напразната надежда, че просто съм забравил къде съм паркирал колата си. После, в пристъп на крайно отчаяние и дълбока горчивина минах на страничното платно, паднах на колене, и вих от мъка, докато ми мине ядът. Минаваща жена ме погледна с крайчеца на очите си и бързо избяга на другата страна на улицата.

Два дни по-късно с последните няколко долара, които ми бяха останали, си купих билет и взех авто­буса за Южен Орегон, където три от децата ми живее­ха с майка си. Попитах я дали би могла да ми помогне, може би - да ми разреши да остана в една празна стая в дома й - за няколко седмици, докато си стъпя на краката. Както би могло да се очаква, тя ми отказа и ме изпъди. Като й казах, че нямам къде другаде да ида, рече: „Вземи палатката с всички приспособления да я разпънеш и иди на къмпинг."

Ето как се озовах на ливадата в центъра на Джек-сън Хот Спрингс, до самата граница на Ашланд, щата Орегон. Там таксата за разпъване на палатка беше 25 долара, а аз ги нямах. Помолих управителя на къмпинга да изчака няколко дни, през които ще спе­челя пари да му платя, а той ме погледна малко накри­во. Паркът вече беше пълен с минаващи пътници, преспиващи там по няколко нощи, и последното, кое­то му трябваше, беше още един от тях, но все пак ме изслуша. Чу разказа ми за пожара, счупения врат, откраднатата кола и невероятната безкрайна пореди­ца от злощастия и, предполагам, в сърцето му треп­на съчувствие към мене. „Добре", рече,„само няколко дни. Виж какво ще можеш да измислиш. Разпъни си ей там палатката."

Бях на четиридесет и пет години и чувствах как животът ми отива към своя край. Бях тръгнал от со­циалното положение на добре платен професионалист в областта на радиопредаванията, главен редактор на вестник, чиновник, отговарящ за обществената инфор­мация в най-голямата национална училищна система и личен помощник на д-р Елизабет Кюблер-Рос, за да стигна до положението на човек, събиращ из улиците и в парка кутии от бира и бутилки от безалкохол­ни напитки, за да получи срещу тях депозита от по пет цента. (Двадесет кутии правят долар, сто - пет долара, а пет пъти по пет долара са седмичната такса за разпъване палатка на къмпинга.)

Научих някои неща за живота на улицата през най-хубавата част от годината, която прекарах край горещите извори. Не беше точно на улицата, а на най-близкото до нея място. И открих, че тук, навън - на улиците, в парковете и под мостовете - същест­вува едно правило, което, ако можеше да се наложи и в останалата част на планетата, би променило света: Помагайте Си Взаимно.

Ако останеш навън повече от няколко седмици, опознаваш другите и те те опознават. Никой не се рови в личния ти живот, не те разпитва как си стиг­нал дотук. Но види ли те някой, че си в беда, ня­ма да си мине и замине, ей тъй, покрай тебе, както правят толкова много от хората, които имат покрив над главата си. Тук човек ще се спре, ще те попита: „Добре ли си?" и, ако имаш нужда от нещо, което може да ти даде или да направи за тебе, ще го получиш.

На улицата срещнах момчета, които ми даваха последния си чифт сухи чорапи или по половин ден събираха кутии и бутилки, като виждаха, че няма да успея да изпълня „нормата си". А ако някой направеше „голям удар" (получеше от случаен минувач пет или десет долара), връщаше се с храна за всекиго от нас.

Спомням си как се опитвах да се настаня първа­та вечер. Вече се беше стъмнило, когато започнах да разпъвам палатката. Трябваше да бързам, а нямах голям опит в тая работа. Вятърът се усилваше и из­глежда щеше да докара дъжд.

„Вържи го за дървото", долетя като че ли от ни­щото дрезгав глас. „После опъни въжето обратно към телеграфния стълб. Тури му някакъв знак, нещо да виси, за да не се убиеш, спъвайки се в него през нощ­та, като отиваш до тоалетната.

Започна леко да вали. Внезапно открих, че два­мата заедно разпъваме палатката. Безименният ми приятел не каза нищо, което не беше необходимо, ограничавайки забележките си до: „тук има нужда от кол" и „по-добре вдигни платнището, иначе ще спиш в блато."

Когато бяхме приключили (всъщност той беше свършил по-голямата част от работата), хвърли чука ми на земята. „Туй трябва да го запазиш" , промър­мори и си тръгна.

„Хей, благодаря ти", викнах подире му. „Как се казваш?"

„Няма значение," отвърна и не се обърна да хвър­ли поглед назад.

Никога повече не го видях.

В парка животът ми се бе опростил до крайност. Най-голямото предизвикателство (както и най-голя­мото ми желание) беше да остана на топло и на сухо. Не копнеех да се издигна, не са безпокоях дали ще „имам момичето", не се тормозех дали ще успея да си платя сметката за телефона, не се питах и какво ще правя до края на живота си. Валеше много, духаше остър и хладен мартенски вятър и аз просто се опит­вах да остана на топло и на сухо.

Понякога се чудех как ще се измъкна оттук, но по-често се чудех как ще се оправям, докато съм тук.

Двадесет и пет долара седмично са много пари, ако ги чакаш да ти паднат от небето. Разбира се, имах намерение да си потърся работа. Но ставаше дума пре­ди всичко за тук и сега. Ставаше дума за днес, утре и в други ден. Възстановявах се след счупването на вра­та си, нямах нито кола, нито пари, имах малко храна и нямаше къде да живея. После отново дойде пролет­та и лятото наближаваше. Това беше положителната страна на нещата.

Всеки ден тършувах из боклука за кутии от би­ра с надеждата да намеря вестник или половин недоогризана ябълка, пликче със закуска, която Момче­то на татко не е искало да изяде. Вестникът служеше за допълнителна подложка под палатката. Поставен с първа страница навън, той запазваше топлината, а беше и по-мек, по-гладък от неравната земя. Най-важен, обаче, беше източникът на информация за ра­бота. Със счупения си и едва зараснал врат не можех да върша нещо, изискващо физическо усилие, а обяви­те, съдържащи незабавни предложения, се отнасяха главно за физическа работа. Работа за ден. Помощник в една или друга бригада. Но след два месеца търсене, ударих голямата печалба.

РАДИОВОДЕЩ - ЗАМЕСТНИК ПРЕЗ УИЙКЕНДА Трябва да има предварителен опит

Обадете се и т. н.

Сърцето ми подскочи от радост. Колко от безра­ботните в Медфорд, щата Орегон, имаха опит в ра­диото? Хукнах към телефонната будка, прелистих намиращия се, слава Богу, там справочник „Жълти страници", намерих раздела на радиостанциите, пус­нах една безценна монета от 25 цента и набрах номера. Програмният директор, който, както знаех, би трябва­ло да отговаря за назначенията, не беше там. „Може ли да Ви звънне, като се върне?" запита ме женски глас.

„Разбира се," отвърнах хладно, като споменах - използвайки най-добрата си радиоинтонация, че обаж­дането ми се отнася до обявата, търсеща помощ. „Ще бъда тук до четири часа." Дадох й телефонния номер на будката и, след като окачих слушалката, седнах навън на земята, и седях там три часа в очакване на позвъняването, което така и не дойде.

На следващата сутрин намерих в боклука един евтин любовен роман, грабнах го и се завтекох назад към телефонната будка. Исках да бъда готов, ако стане нужда, да чакам цял ден. В девет часа седнах на земята, отворих книгата и си казах, че ако до обяд не ми се обадят, ще пожертвам още една монета от 25 цента, за да ги потърся след обяд. В девет и половина телефонът звънна.

„Извинявайте, че не успях да Ви се обадя вчера", каза програмният директор. „Изникнаха непредви­дени задачи. И тъй, казаха ми, че сте видели обявата за дисководещ през уийкенда. Имате ли опит?"

Минах отново в най-ниския регистър на гласа си. „Да, работил съм в ефира тук и там", казах без­грижно, „през последните двадесет години." Докато продължаваше този разговор, се молех през парка да не избуботи точно сега някоя от колите и караваните, с които хората отиват на почивка. Не ми се щеше да давам обяснения защо такова огромно превозно сред­ство преминава точно през дневната ми стая.

„Защо не дойдете тук?" предложи програмният директор. „Имате ли air check?"

Air check, „проверител на ефира" е касетофон с приспособление, което може да изключва музиката при работата на дисководещия в ефира. Очевидно бях събудил неговия интерес.

„Не, оставих в Портланд цялата си апаратура", послъгах аз. „Но мога „да Ви прочета на живо" от всяко копие, което ми дадете, и мисля, че ще получите представа за моите възможности."

„Добре," съгласи се той. „Бъдете тук в три. Изли­зам в четири, тъй че не закъснявайте."

„Готово."

Буквално подскочих във въздуха и викнах „Ура!", като излязох от телефонната кабина. Две момчета ми­наваха край мене. „Май нещо много хубаво ти се е случило?" повлачено попита едното.

„Мисля, че си намерих работа!" радостно изкукуригах аз.

Те искрено споделяха радостта ми. „Какво ще правиш?" поиска да узнае едното.

,,Ще бъда дискоджокер през уийкенда! В три часа отивам там на интервю."

„Ама на какво приличаш?"

Не бях помислил как изглеждам. Не бях се под­стригвал от седмици, но това някак си можеше да мине. Половината от дискоджокерите в Америка имат конски опашки. Но нещо трябваше да направя с дре­хите си. В къмпинга имаше пералня, но нямах пари да си купя сапун, да платя за прането и изсушаването на дрехите, които ще облека, както и за автобусния билет до Медфорд и обратно.

До този момент не ми беше хрумвало колко съм беден. Нямаше да мога да направя и най-простите неща, като да отида до града и да се явя на интер­вю за работа, освен ако се случи някакво чудо. Точно тогава преживях пречките и трудностите, пред които са изправени хората от улицата, дори ако само се опи­тат да стъпят на крака и отново да започнат редовен живот.

Двамата минувачи ме погледнаха, като че ли знае­ха точно какво си мисля.

„Нямаш пари, нали?" почти изхриптя единият от тях.

„Може би няколко банкноти," отгатнах, може би, надценявайки ги.

„Добре, давай с нас."

Последвах ги до кръг от палатки, където живееха още няколко души. „Тоя може би ще успее да си про­бие път навън," обясниха те на приятелите си и смутолевиха нещо друго, което не можах да чуя. Тогава по-възрастният от двамата мъже се обърна към мене и ме попита: „Имаш ли да облечеш нещо прилично?"