Приятелство с бога



бет4/15
Дата16.07.2016
өлшемі1.43 Mb.
#203523
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15
че мога?

А ти мислиш ли, че можеш? Мисля, че мога. Тогава можеш.

Но щеше да е хубаво, ако тогава знаех това, което зная сега.

Сега го знаеш. И това ти стига.

Баща ми обичаше да казва: „Ако рано остарееш, късно ще помъдрееш."

Спомням си това.

Мислиш ли, че съм го приел толкова надълбоко? А ти как мислиш?

Мисля, че е така, но го изваждам на бял свят едва сега.

Добре. Тогава се върни там, където Аз „се намесих отново", както се изрази, разрешавайки ти да се подготвиш все повече и повече за ра­ботата, която вече бе решил да свършиш на тоя свят.

Хубаво, след като изживях онова, което трябваше да изживея в радиостанцията, бързо си вдигнах чуко­вете и оттам. Всичко това се случи съвсем внезапно. Един ден ръководството на радиостанцията поиска от мене да напусна мястото на програмен директор и да стана „уличен продавач" на ефирно време. Мисля, че собствениците на радиостанцията са се почувствали излъгани в надеждите си да бъда добър програмен ди­ректор, но не са искали направо да ме уволнят и по този начин са ми дали възможност да остана на рабо­та.

Сега си мисля, че на света няма по-трудна рабо­та от продаването на ефирно време в радио или теле­визионна станция. Непрестанно молех някой бизнес­мен за момент от неговия работен ден, за да направя своето „подаване", после се опитвах с всички сили да го убедя да направи нещо, което всъщност хич не му се иска. След това трябваше пряко сили да работя, за да му се харесам, като му напиша живи, ефектни рекламни материали, докато накрая капитулира и по­харчи няколко долара, за да пусне рекламите си. И накрая трябваше да заложа главата си, че ще бъдат постигнати резултати, така че той да продължи да ни дава реклами.

Както при повечето продавачи, заплатата ми ид­ваше от комисионните и всяка седмица, в която не изкарвах размера на възнаграждението си, се чувствах виновен, че ми плащат за нещо, което не съм свършил, и - ужасен, че ще ме уволнят за лошите резултати от дейността ми. Това, разбира се, не ме изпълваше с радост и всяка сутрин тръгвах на работа със свито сърце.

Спомням си как една сутрин седях в колата си на паркинга пред някакъв търговски център, където трябваше да водя един „студен разговор". Мразех „студените разговори", мразех новата си работа, мра­зех себе си затова, че я бях приел, макар и да не бях имал друг избор. Точно преди да замина на юг, се бях оженил и първото ми дете беше вече на път. Седейки в колата, нещастен и ядосан, фраснах с юмрук кормило­то и още веднъж помолих Бога (този път наистина викайки високо): „Измъкни ме от това!"

Някой мина покрай колата и ме погледна учуде­но, а после бързо отвори вратичката: „Какво става? Заключили ли сте се вътре?" Усмихнах му се овче-душно, съвзех се и с тежка стъпка влязох в магази­на. Попитах дали мога да видя управителя или соб­ственика и в отговор бях запитан: „Продавач ли сте?" Като отвърнах с да, ми беше казано: „Не можете да се видите с него сега." Това се случваше често и ду­мите „Аз съм продавач" бяха започнали да ме изпъл­ват с отвращение. Довлякох се до колата си и я под­карах към къщи, вместо към следващия предполагаем клиент. Не можех да издържа още един подобен ден, но нямах смелост да напусна работа.

На следната сутрин, когато будилникът нададе своя ужасен звън, се обърнах с рязко движение, сти­гайки гневно копчето за изключване. Тогава ме връх­летя страшна болка. Усетих като че ли някой ме прободе в гърба. Не можех да мръдна и на сантиметър, без да изпадна в пълна агония.

Жена ми звънна на семейния ни лекар и ми про­тегна слушалката. Медицинската сестра ме попита дали мога да отида в кабинета му. „Не мисля, че ще мога", потръпнах от болка. „Не мога да се движа." Така че, вярвате или не, лекарят дойде да ме види у дома.

Лекарят каза, че имам дискова херния и лечени­ето ми ще отнеме от осем до дванадесет седмици, а през това време трябва да стоя на крака колкото се може по-малко. Вероятно ще ме подложат на екстензия. Звъннах на шефа си и му казах. На следния ден бях уволнен. „Съжалявам," призна Том, „но не можем просто да продължим да ти плащаме три месеца срещу бъдещи комисионни. Ще ти е нужна година, за да ги изкараш. Трудно ни е да се разделим с тебе по този начин, но се налага да го направим."

„Да", отвърнах като ехо, „трудна раздяла". Едва успявах да задържа усмивката на лицето си.

Имах основателна причина да напусна работата си! Светът беше жесток, но тъй отскача топката понякога. Такъв беше мирогледът ми, митът, в чийто дух бях възпитан. Никога и през ум не ми мина, че сам съм създал всичко това; че този „жесток свят" е светът, сътворен от мене. Осъзнаването на това - кое­то някой би нарекъл само-осъзнаване, дойде много по-късно.

Само след пет седмици се почувствах много по-добре (изненада, изненада). Лекарят каза, че възс­тановяването ми върви по-бързо, отколкото е очаквал, предупреди ме да не се пренапрягам и ми разреши да започна от време-навреме да излизам от къщи. Пре­живявахме криво-ляво със заплатата на жена ми като терапевт и беше ясно, че не след дълго ще трябва пак да намеря как да си вадя хляба. Но как ли щях да го правя? Нямаше да намеря работа в радиото нито ако останех в Балтимор, нито ако се върнех назад в добрия стар Анаполис. А никога не бях се залавял да върша нещо друго...

Можеше, разбира се, да пиша по нещичко за учи­лищния седмичник в Милуоки, но със сигурност то беше недостатъчно, за да разчитам на назначение и истинска работа във вестник.

Ето че отново си припомням действията на Бога като наш най-добър приятел - той ни подкрепя да се озовем там, където твърдим, че искаме да отидем, и ни дава инструментите, с чиято помощ ще създадем необходимия опит и преживявания, за да се движим все напред към по-голяма яснота и накрая да се под­готвим за изразяването на това Кои Сме Ние Всъщност.

Влизайки в играта, отидох в канцеларията на Тhе Evening Capital, ежедневник в Анаполис. Поисках да видя Джей Джексън, изпълнителния директор на спи­санието и - за разлика от случая с Лари Ла Рю - го помолих за работа.

За щастие името ми не беше съвсем непознато за Джей. Дните, прекарани в радиостанцията на Анапо­лис ми бяха донесли мъничка известност. Казах му, че съм си изгубил работата в Балтимор по здравослов­ни причини, че жена ми е бременна и рекох: „Мистър Джексън, истината е, че имам нужда от работа. Как­вато и да е работа. Ще мия пода. Ще правя копия на материали. Всичко, което искате."

Седнал зад бюрото си, Джей ме изслуша мълчеш­ком. Не каза нищо и като свърших. Представях си, че се чуди как да ме изкара навън. Вместо това, той рече накрая: „Умееш ли да пишеш?"

„Писал съм за училищния вестник в гимназията и съм учил малко журналистика в колежа, сър", отвър­нах обнадежден. „Мисля, че мога да вържа няколко изречения."

След кратка пауза Джей каза: „Добре, още утре можеш да започнеш. Ще те поставя в новинарския отдел. Ще пишеш некролози, новини за църковния живот и клубни обяви - неща, в които не можеш да превъртиш зле. Ще чета материалите ти през първите няколко седмици. Ще видим как ще ти потръгне. Ако не излезе нищо, не е беда, спечелил си си няколко долара. Ако ми покажеш нещо, което си струва, на­мерили сме си още някой, който да пише материали. Точно сега имаме нужда от още един."

(Изненада, изненада).

Днес нищо не може да ти даде по-бързо либерал­но образование от работата на вестникарски репортер, особено в малко провинциално вестниче, защото там трябва да отразяваш всичко. Всичко. Единия ден интервюираш губернатора, на следващия правиш колон­ка за новия треньор в Little League. Сега вържи неща­та тук. Накрая виж как да оформиш красиво всичко.

Винаги съм изпитвал желанието да бъда вестител на Божията любов. Най-напред бях объркан, после - недоволен и разочарован от всички учения за Бога на страха. Знаех, че той не би могъл да бъде истинският Бог и сърцето ми копнееше да донеса на хората ясно­тата, която чувствах в душата си.

На някое определено равнище трябва да съм знаел, че ми е предначертано да направя това, както и да съм знаел точно, че ще поема тази задача. Част от мене (душата ми?) трябва да е знаела, че ще срещам хора с различен произход и жизнен опит и ще влизам в дъл­боко лични взаимоотношения с тях. Осъществяването на това изисква високоразвити умения за общуване и щедра откритост към хора, идващи от различни кул­тури и житейски пътища.

Не съм изненадан - особено сега - че съм посве­тил ранния си професионален живот на придобиване на подобни умения - първо в радиото, отивайки и на юг, където се сблъсках с чуждия за мен расизъм, после на работа в среда, където можех да проследя този предразсъдък отвътре навън, и накрая - създа­вайки болестно състояние, което ми даде възможност да започна нова кариера, при която копаех и вниквах навътре във всичко, като се започне от зловещите по­лицейски регистри и се стигне до вестите за дейността на новия презвитериански пастор в града.

Докато преживявах тези мигове, наричах някои от тях щастливо, а други - нещастно стечение на об­стоятелствата. Но сега, от гледна точка на настоящите си предимства, виждам, че всички те са били част от един и същ процес - процеса на самия живот и на самия мен, в собственото ми развитие.

Научих се да не съдя, нито да порицавам, а да приемам хладнокръвно преживяванията и трупания опит в живота си, знаейки, че всички неща се случ­ват по своя, съвършено точно избран начин и в своето, съвършено точно избрано време.

Не знам кога точно, през първия си месец във вестника, бях официално „назначен на работа". Бях прекалено зает да пиша некролози и новини за църков­ния живот, както и да подреждам вестникарски съоб­щения, идващи от групи на бойскаутите, от общински театри и от клубове, като Kiwanis h Lion's clubs. Но ед­на сутрин намерих на бюрото си бележка, чиито чер­вени букви бяха написани на ръка с дързък размах: „Моля приеми 50 долара седмично заплащане - Джей".

Бях назначен за постоянно! Всички в новинарския отдел се обърнаха и ме изгледаха, когато викнах доста силно: „Добре!" Неколцина от по-старите журналисти се усмихнаха. Вече бяха чули или отгатнали. Бях станал един от тях.

Не ми беше нужно много време, за да си спомня колко обичах да пиша във вестника още от учени­ческите дни. А сега бях в истински вестник, където тракаха пишещите машини (да, ръчни пишещи ма­шини) и навсякъде миришеше на печатарско мастило. Пет месеца след като бях започнал, получих възмож­ност за своя първи „удар". Трябваше да отразя дейносттта на правителството, което скоро доведе до пър­вата, подписана от мене уводна статия. Това беше въл­нуващо, радостно преживяване! Мисля, че само вест­никарски репортер може да оцени това, което изпитах в онези дни - непресекващо чувство на въодушевле­ние. Нищо не успя да надмине това усещане, освен трепета и възторга ми, когато зърнах за пръв път името си на корицата на една книга.

Някои приятели ме посъветваха да не включвам в настоящата книга нищо по този въпрос. Казаха, че престижът ми в очите на хората ще падне, а дости­гащото до тях чрез моя глас ще бъде ощетено, ако призная, че съм бил разтърсен да видя името си, напе­чатано на корицата на издадена книга.

Подозирам, от мен се очаква да се преструвам, че съм много blase от тези неща, че нито едно от тях вече не ми прави впечатление, че стоя над всичко то­ва - защото като духовен вестоносец, би трябвало да се чувствам така. Но аз не мисля, че като духовен вестоносец не бих могъл да изпитам щастие от онова, което правя, да се разпадна на парченца от трепет и възторг, като видя, че то върви толкова добре. Струва ми се, че духовното просветление не се измерва с това колко малко ви засяга отплатата за вашето его, а от това доколко вие сте зависими от нея по пътя си към мир и щастие.

Егото само по себе си не е нещо лошо - освен егото, което води до самозабрава. Добре бихме сторили да сме нащрек към едно его, което взема връх над нас, но можем да посрещнем като добре дошло едно его, което ни тласка напред.

В живота си ние вечно се втурваме напред към своето следващо най-голямо постижение. Егото, как­то и всичко друго в живота, за нас е Божи дар. Бог не ни е дал нищо, което да не е скъпоценност и дали то ще се прояви така в нашия жизнен опит зависи само от начина, по който го използваме.

Убеден съм, че егото, както и парите, си е спе­челило лошо име. Получило е лоша слава. Но не его­то, или парите, или властта, или необузданото сексу­ално удоволствие са нещо лошо. Лошото се крие в злоупотребата с тези неща, която не ни носи полза, не ни говори за това Кои Сме Ние Всъщност. Ако тези неща, в същността си и сами по себе, биха били нещо лошо, защо щеше Бог да ги сътвори?

Тъй че не чувствам нищо нередно в това да при­зная какъв трепет и възторг изпитах, като видях за пръв път името си под уводната статия във вестник The Evening Capital, както и - какъв трепет и възторг изпитвам и до днес всеки път, когато видя името си на корицата на една нова книга - дори когато се чувам вече да казвам, че тези книги не са написани от мене, а чрез мене.

Ти написа тези книги и е съвършено редно да кажеш, че си го направил. Нито за тебе, нито за когото и да било Друг не е необходимо да крие светилото си под шиник. Отбелязвал съм това и по-рано. Ако не се научиш да отдаваш признание на себе си за това Кой Си Ти и какво си направил, никога няма да отдадеш признание и на другите за това Кои Са Те и какво са направили.

Вярно е, че Аз те вдъхнових, за да поставиш тези принципи в центъра на книгите си, които ще бъдат отпечатани. Вярно е, че ти подсказвах ду­мите, с които пишеше. Но нима това накърнява стойността на постижението ти? Ако е така, не би трябвало да славиш Томас Джеферсън за то­ва, че е написал Декларацията за Независимост­та, Алберт Айнщайн - че е формулирал теорията за относителността, нито Мадам Кюри, Моцарт, Рембранд, Мартин Лутер Кинг, Майка Тереза или когото и да било друг, който е направил нещо забележително в историята на човешкия род, за­щото А з съм вдъхновил и всекиго от тях.

Сине Мой, не мога да ти кажа на колко много хора съм подсказал чудесни думи, за да пишат с тях, а те никога не са ги използвали, за да напи­шат нещо. Не мога да ти кажа на колко много хо­ра съм подсказал чудесни песни, за да ги изпеят, а те никога не са ги изпели. Искаш ли да изброя хората, на които съм поднесъл дарове, а те никога не са ги използвали?

Ти използва даровете, които ти поднесох, и ако това не те доведе до възторг и трепет, не зная какво друго би могло да го стори.

Ти намираш начин да повдигнеш самочувствието на хората, точно когато са изкушени да се чувстват най-зле.

Само на онези, които се вслушат в гласа Ми, приятелю. Само на онези, които се вслушат. Ще бъдеш удивен, ако знаеш колко много хора са се уловили в капана на нямам-добро-самочувствие или в мрежите на системата не-вярвам-на-себе-си.

Хитрият номер е не да правиш онова, което правиш, търсейки признание, а да изразиш ясно Кой Си Ти. А признанието за това Кой Си Ти, на свой ред, не отслабва, а усилва желанието ти да преживееш това още по-пълноценно.

Истинският Майстор добре го знае и точно затуй истинският Майстор отдава признание на всекиго за това Кой Е Той Всъщност и окуражава другите да отдават същото признание на самите себе си и никога да не отричат, в името на скром­ността, най-прекрасната страна на Своето Аз.

Исус възвести идването си и заяви кой е по недвусмислен начин, така че да го чуят всички, които имат уши да слушат. Така прави и всеки Майстор, стъпил на вашата планета.

Затова обяви кой си. Възвести кой си. А след това превърни в плът и кръв онова, което си обявил.

Пре-сътвори Своето Аз наново във всеки мо­мент от течащото Сега в най-величествената про­ява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал за това Кой Си Ти. Така и Аз ще бъда прославен, защото славата Божия е твоята сла­ва, изразена наистина по чудесен начин.

Знаеш ли кое ми харесва у Тебе? Ти разрешаваш на хората да изпитат усещанията, които винаги са искали да изпитат, да се чувстват така, както винаги са искали да се чувстват. Ти караш хората да се вър­нат към себе си.

Затова са приятелите.

Как биха могли хората да не бъдат оптимисти - и по отношение на себе си, и по отношение на света - щом някой като Тебе е близо до тях?

Сега ще бъдеш изненадан.

Хубаво, аз винаги съм бил оптимист, дори пре­ди да Те позная, както Те познавам сега. Дори кога­то си мислех, че Бог е един гневен, сипещ наказания Бог, все пак ми изглеждаше, че той е на моя страна. Израснах, мислейки така, защото бяха ме учили така. В края на краищата аз бях едновременно и католик,, и американец. Кой може да надмине това? Като бяхме деца, ни казваха, че католическата църква е единстве­ната истинска църква. Казваха ни и че Бог гледа с особена благосклонност на Съединените Щати. Дори на монетите си отпечатахме надписа „Доверяваме Се На Бога" и в Клетвата за Вярност към знамето си обявихме, че сме ,,...one nation under God!..."

Считах, че съм много щастлив човек - бидейки роден в най-добрата вяра, в най-добрата страна. Как бих могъл да сгреша в нещо, което правя?

Но точно това учение за превъзходство при­чини толкова много нещастие на вашия свят. Идеята, дълбоко вкоренена у някой народ, че е в някакъв смисъл „по-добър" от другите, може да вдигне допълнително самочувствието и самоу­вереността му, но мисълта: „Как бих могъл да сгреша в нещо, което правя?" твърде често се превръща в: „Как може да бъде погрешно нещо, сторено от нас?"

Това вече не е самоувереност, а опасна глав­ня, разпалваща надменност и позволяваща на ця­лото население в една страна да вярва, че е право, независимо от това какво говори или прави.

Хора от различни вероизповедания и нацио­налности са вярвали в това и са го проповядвали години наред. Тъй у тях се е породило чувство за добродетелност и непогрешимост, толкова силно, че е притъпявало чувствителността им към други изживявания, включително и към унизителните страдания на другите.

Ако съществува едно единствено нещо, чието отстраняване от вашите многообразни културни митове би ви било много полезно, то е предста­вата, че чрез някакви свои магически качества и съставки сте създадени по-добри от някои други човешки същества; че принадлежите към висша раса или висша вяра, по-добра страна или по-добра политическа система, превъзхождащ дру­гите начин на живот или път на развитие.

Казвам ви: денят, в който ще накарате ваши­те култури да направят това, е денят, в който ще промените света.

Думата „по-добър" е една от най-опасните думи в речника ви, надмината само от думата „прав". Те двете са свързани, защото щом помис­лите, че сте по-добри, вече започвате да мислите и че сте прави. Но аз не съм превърнал нито една етническа или културно обособена група в свой избран народ и не съм превърнал нито една пъте­ка, която води към Мене, във вярната пътека. Не съм отличил никоя нация или религия с особено благоволение, нито пък съм дал на някой пол или раса превъзходство над друг.

О, Боже мой, моля Те, би ли повторил това? Моля Те, би ли го казал отново?

Не съм превърнал нито една етническа или културно обособена група в свой избран народ и не съм превърнал нито една пътека, която води към Мене, във вярната пътека. Не съм отличил никоя нация или религия с особено благоволение, нито пък съм дал на някой пол или раса превъз­ходство над Друг.

Каня всеки свещеник, всеки жрец, всеки равин, всеки учител, всеки проповедник, всеки гуру, всеки Майстор, всеки президент, всеки министър-председател, всеки крал, всяка кралица, всеки лидер, всяка нация, всяка политическа партия да публикува едно официално изявление, което ще излекува света: НАШИЯТ ПЪТ НЕ Е ПО-ДОБЪР, А САМО ПО-РАЗЛИЧЕН.

Лидерите никога не биха могли да кажат това. Партиите никога не биха могли да го обявят. За Бо­га, папата също никога не би го заявил. То би срутило изцяло основите на римокатолическата църква!

Не само на църквата, а и на много религии, сине Мой. Както вече отбелязах, повечето ре­лигии основават своето първо послание върху идеята, че е верен единствено техният път, върху вярата, че всеки Друг път носи риска да доведе до вечно проклятие. Така, за да ви привлекат, ре­лигиите използват страх, а не любов. Ала това би било последното основание, с което бих ви при­зовал да дойдете при Мене.

Мислиш ли, че религиите някога биха могли да се съгласят, да потвърдят това? Мислиш ли, че нациите някога биха могли да провъзгласят това? Мислиш ли, че политическите партии някога биха могли да пре­върнат това официално изявление в своя платформа?

Още веднъж ще кажа: светът би се променил за една нощ, ако го направят.

Може би тогава бихме спрели да се убиваме един друг. Може би тогава бихме спрели да се мразим един друг. Може би тогава бихме спрели Косово и Ос­виенцим, безкрайните религиозни войни в Ирландия, горчивите расови сблъсъци в Америка, етническите, класови и културни предразсъдъци в различни краи­ща на света, предразсъдъци, които водят до толкова много жестокости и страдания.

Може би тогава бихте могли да направите всичко това.

Може би тогава бихме били сигурни, че никога повече няма да има някой като Матю Шепард, пребит безмилостно и оставен да умре, вързан за една ограда край обор в Уайоминг, защото е бил хомосексуалист.

Можеш ли да кажеш нещо във връзка с хомосек­суалистите? Питат ме отново и отново навсякъде по света, на лекции, като се появявам и като слизам от ка­тедрата: „Няма ли да кажете нещо за спирането, вед­нъж завинаги, на насилието, жестокостта и дискрими­нацията по отношение на хомосексуалистите - мъже и жени?" Толкова голяма част от всичко това се върши в Твое име. Толкова голяма част от това бива оправ­давано с Твоето учение и Твоите закони.

Казвал съм вече и отново ще кажа; Не съществуват форма и начин за изразяване на чиста и вярна любов, които са нередни.

Не бих могъл да го изразя по-недвусмислено.

Но как би определил чистата и вярна любов?

Тя се стреми да не навреди никому и да не нарани никого. Тя се стреми да избегне въз­можността някому да бъде нанесена вреда и някой да бъде наранен.

Как можем да се надяваме, че ще разберем дали някой друг би могъл да бъде наранен от изразяването на любов?

Може да не сте в състояние да го разберете във всеки отделен случай. И когато не можете да го разберете, значи не можете да го разберете.

Подтиците ви са чисти. Намеренията ви са добри. Любовта ви е вярна.

Но в повечето случаи можете да го разберете и в повечето случаи го разбирате.

В тези случаи ви е ясно как изразяването на любов може да нарани другия, да му причини болка. В тези случаи би било добре да се запи­тате:



Какво би причинила сега любовта!

Не само любовта към настоящия обект на вашата привързаност, а също така и любовта към всички други.

Но подобно „основно правило" би могло да ни попречи да обичаме когото и да било! Винаги ще се намери някой, който да се оплаче, че ще бъде наранен от нещо, което някой ще направи в името на любовта.

Да. Нищо не е причинило повече болка сред вашия род от онова, което всъщност би трябвало да я лекува.

Защо е така?

Защото не разбирате какво е любов. А какво е любов?

Тя е нещо без условия, без граници и без нужда.

Тъй като е без условия, тя не изисква нищо, за да бъде изразена. Не изисква нищо в отплата. Не извлича нищо от връзката.

Тъй като е без граници, тя не поставя грани­ци, ограничения пред другия. Не познава край, а продължава вечно. Не среща прегради, бариери.

Тъй като няма нужди, не търси да вземе ни­що, което не е дадено свободно, на драго сърце. Не се стреми да задържи нищо, тъй като не желае да бъде задържана. Не се стреми да даде нищо, което не е дадено с радост.

И е свободна. Любов е онова, което е сво­бодно, защото свободата е същността на Бога, а любовта е изразеният Бог.

Това е най-красивото определение, което някога съм чул.

Ако хората го разберат и го преживеят, всич­ко ще се промени. Ти имащ възможност да им помогнеш да го разберат и да го преживеят.

Тогава трябва първо самият аз да го разбера по-добре. Какво имаш предвид, като казваш, че „любовта е свобода"? Свобода да се прави какво?

Свобода да изразиш най-радостната част от това Кой Си Ти Всъщност.

Коя е тази част?

Частта, която знае, че ти си Едно Цяло с всичко и всички.

Това е истината за твоето съществувание и онази страна на Твоето Аз, която ти се стремиш да изразиш най-настойчиво и сериозно.

Ние наистина се стремим да я изразим всеки път, когато се свържем с някого, с когото изпитваме то­ва чувство за Едно Цяло. А трудността идва оттам, че можем да изпитваме това чувство за Едно Цяло с повече от един човек.

Наистина. Едно високо развито същество из­питва това чувство към всекиго, и то - непрес­танно.

Как да се измъкнем от това?

Дай да видим дали разбирам въпроса. Как да избягаме от чувството, че сме Едно Цяло с всекиго, и то - непрестанно?

Да. Как можем да направим това, без да попаднем в беда, без да си създадем неприятности?

Каква беда? Какви неприятности?

Всякакъв вид неприятности! Нежелана любов, незадоволени очаквания, ревниви партньори - наречи ги, както щеш.

Ти поставяш на обсъждане една тема, която ще разкрие основната причина за цялата мъка и болка, окръжаващи на вашата планета изживя­ването, наречено „любов", основната причина, поради която считате, че е толкова трудно да се обичате един Друг и основната причина, поради която считате, че е толкова трудно да обичате Бога.

Прекрасно е, че поставяш тази тема на об­съждане точно тук, защото Третата Стъпка в съз­даването на вярно и дълготрайно приятелство с Бога е:

Обичай Бога.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет