Пурпурна есен – I част

Размина се с поредната групичка Магове, скитащи из крепостта, опитвайки да се ориентират из древните й коридори. Повечето от тях не бяха прекарвали повече от няколко часа в Тиен’хара, ако въобще са се озовавали зад хладните й каменни стени.

Петдесетината Магове на Светлилната бяха пристигнали предишната сутрин, създавайки малък хаос в домакинството на крепостта. Кратката среща в огледалната зала потвърди подозренията му, че Астар отново забърква нещо. Самите Магове не можаха да му дадат други отговори. Боецът–Маг бе обиколил северните части на страната преди около месец, призовавайки всички към столицата. Бързината била от изключително значение, но нищо друго не им бе известно.

Ти’сейн се запита дали някаква опасност не грози Тиен’хара, но това можеше да е само още една причина да започне тази нощ. Силите, събрани в крепостта и Ерисея, можеха да отблъснат всеки друг нападател, несвързан с Халид или свещениците му.

Вечерята му се бе усладила както никога. Още усещаше живителния аромат на виното с едва доловимия метален вкус, придаден му от сребърния бокал. Принцът поклати глава и прогони драматичните мисли. Мисли за край, за последна вечер, за последен дъх...

– Последен, но нечии чужд. – закани се той в здрача.

Меката светлина на Звездата и нощният студ нахлуваха през широко отворения прозорец на стаята му. Стъклото бе преживяло векове, ставайки свидетел на животите на предишни крале и кралици. Безмълвен, нехаещ съучастник, просто лист разтопен пясък на стената.

“Пясък”, повтори мислено Принцът. “Подвластен само на пустинята и нейните тайнства.” Зачуди се дали обитателите на пустинята знаеха какво представлява Петоъгълникът, скрит сред безкрайните й дюни.

Преоблече се набързо с тъмносин халат с извезана сребърна звезда на гърдите. Затегна платнения колан и пъхна Окото на въздуха в единия джоб. Струваше му се, че ръкавите висят неестествено – празни, леки... Не бе взел нови кинжали от оръжейната. Нямаше да му трябват в тази битка.

Разрови се из чекмеджетата на писалището и извади писмата, които бе написал след пристигането на Маговете. В първото желаеше щастлив живот на Брет и го освобождаваше от длъжността му Генерал на Тиен’хара. Ако Ти’сейн се провалеше, Тиен’хара нямаше да я има повече.

Друго писмо поздравяваше Озмънд Озикс за подаръка, който съдбата му правеше. Ако успееше да убеди Управниците на градовете, получаваше обратно Северната провинция като част от Херцогството си.

На Астар заръчваше да поведе Маговете, имащи желание да го следват по пътища, които той преценеше за правилни. Споменаваше и за Сайхе и се надяваше, че Боецът–Маг ще й помогне в освобождаването на сфинкса. Мястото му не бе в Тиен’хара, дори от нея да останеше само спомен.

Бе започнал да пише и до Самра, но го скъса на втората страница. Някои хора имаха нужда от обяснения, от последни думи... Но не и раджата. Макар и да не знаеше почти нищо, той разбираше. И щеше да предаде легендата за среброокия Принц от далечни земи на децата и внуците си.

На вратата се почука и Брет тихо влезе в стаята. Опитваше се да запази спокойното си изражение, но погледът го издаваше. Очите му не се откъсваха от Принца, но въпреки това Воинът не можеше да заговори.

– Няма нужда от дълги раздяли, приятелю. – каза му Ти’сейн и му връчи наръча сини пликове, пристегнати със сива връв. – Ако не се завърна...

Брет смръщи татуираното си чело и го поправи:

– Ще се върнеш. Иначе няма да ти го простя. Отдадох живота си за една идея. Не искам да бъде напразно.

– Отдаде живота си на Светлината. Така, както и аз. – отвърна му Принцът. – Помни ме с добро. – помоли се той. – Въпреки всичко сторено. – Усмивката му уплаши Воина и той запревърта писмата в ръцете си.

– Нека кръвта те закриля. – каза той.

Ти’сейн сложи ръка на рамото му и му отвърна със същото:

– Нека кръвта те закриля.

Сребристите му очи се вгледаха в лика на Брет – човекът, съпътствал го през целия му живот на Принц на една изчезнала държава. Единственият приятел, който не подлагаше на съмнение атеизма му, но не съзираше само необходимостта в предстоящата битка, а и човешката слабост.

Ти’сейн постоя малко на прага на отворената врата, заслушан в отдалечаващите се стъпки на Воина, след което извади малката кожена торба от гардероба и още веднъж провери съдържанието й. “Времето почти настъпи”, каза си той и я сложи под мишница.

Светлината, струяща от знамето на Тиен’хара се плъзна по оголената му кожа и той с наслада я остави да попие в тялото му, да се наслои в кръвта му. Четири нощи бе прекарал гол под лъчите й, събирайки сила... Сега я усещаше как пулсира с кръвта му, как обгръща мислите му, как искри в ирисите му.

Постоя така известно време и облече отново халата. Загледа се в намаляващата луна и се убеди, че е изтекло достатъчно време от последното пълнолуние. Не обичаше да е зависим от други, не и толкова капризни като селенитите. Но съзнаваше, че не може да се изправи срещу врага си и Джоррам едновременно. Ако Първосвещеникът знаеше за точния момент – този на пълнолунието, то сега той едва ли подозираше нещо.

– Сега всичко зависи от желанията ти, другарке. – обърна се той към луната, наблюдаваща го високо от небето.

Сиянието на Звездата заглушаваше лунната светлина, но Ти’сейн се пресегна със силите, събрани в кръвта му, и усети невидимите лъчи на нощния светлик. Двете светлини се докоснаха – плахо, опознавайки потоците и естеството си.

– Земна и неземна. Но все пак Светлина. – промърмори Принцът и извади Окото на Въздуха. Проблясъци се появиха в сребристите му ириси и той насочи няколко лъча Светлина през идеалната кристална сфера в ръката му. Пречупи потоците и ги заусуква около лунните лъчи, плъзгайки мислите си по тях. Изпрати посланието си до Луната и зачака, загледан в липсващите черти на бледото й лице.

Усети как Светлината се размести, давайки път на неземното сияние. Безличната месечина се разми в познатия лик на млада жена. Сила витаеше около безплътното й тяло, изтъкано от лунни лъчи. Изглеждаше по–зряла в този си вид.

– Привет, Пазителко. – посрещна я Ти’сейн, радвайки се, че точно тя се е отзовала на призива му.

Лунното сребро се претопи в бледата кожа на девойката, а дългите черни коси се разпуснаха пред лицето й. Някъде иззад тъмните кичури надничаха две бездънни очи, поглъщащи лунните лъчи.

Ти’сейн протегна ръка и отметна няколко кичура от правата й коса. Лунел не помръдна – само продължи да го гледа изпитателно. Той отвърна на погледа й, опитвайки се да прозре отвъд очите й, но срещаше само безпорядъка на мисли, пробягващи по незнаен начин. И някъде на дъното грееше Луна – едновременно сърце на небето и сърце на младата жена.

Погледите им останаха приковани, сякаш сключени в безплътен удар. Ти’сейн знаеше, че никой няма да вземе превес, но нещо му подсказваше, че Лунел има цялото време на света. Или поне на нощта. Затова той се остави на неземния студ на очите й да го залее и заговори:

– Имам нужда от помощта ти. – Той й се усмихна приветливо и продължи: – Някога каза, че повече време в моята компания би ти допаднало.

– Много време мина от тогава. – хладно му отговори тя, приближавайки парапета на покривната площадка. Зарея поглед по равното плато, загърбвайки Принца.

– Много време, вярно. А ти обеща да се срещнем скоро.

– Така ли? – изненада се тя. – Било е от учтивост.

Ти’сейн се засмя за кратко и опря длани о студените каменни блокове. “Топли в сравнение със студа в очите й”, помисли той, но вместо това гласно каза:

– А аз учтиво те моля. – трудно му бе да изрече думите. Никога не молеше. Винаги постигаше това, което иска. След като видя, че Лунел няма да проговори, той извади Окото на Въздуха.

– Пазителят му е окован в подземията на крепостта. Но камъкът не принадлежи нито на мен, а в крайна сметка нито на него.

– Не принадлежи и на мен – каза тя и зарея поглед край него. – Какво всъщност очаквате да направя, Принце?

– Очите се стремят към своите Пазители и само те могат да ги занесат в Храма. Трябва да освободя Алаир Танх. – замълча за миг, сякаш преглъщайки лъжата и повтори последните й думи. – Какво очаквам от теб? Не мога нищо да очаквам. – усмихна й се той. – Само се надявам да отключим заедно една врата. А зад нея се намира и острието, което може да пререже връзките на Пазителя.

Тя замислено усука кичур коса около пръста си. "Какво пък", помисли си Лунел и потърси сребърния взор на мъжа пред нея.

– Щом имате доверие на селенит... – промълви тя и вместо да довърши, се усмихна.

– Не, че имам друг избор. – подкачи я Ти’сейн.

– Дължите ми услуга, Принце. – отбеляза сериозно тя.

Той само кимна и мислено си отдъхна. Провери дали сивата връв здраво е пристегнала косата му на опашка и вдигна кожената торба от земята.

– Ако те повикам от друго място, ще можеш ли да ме откриеш? – попита я той.

Вместо отговор тя му се усмихна леко. Тънка нишка от сребро се спусна към него и замря до ръката му. Тя сведе поглед към китката му и той протегна ръка. Оживелият лъч се изви като гривна и застина.

– Кога?

– Веднага. – каза той и подскочи към Звездата. Нагъна въздуха около себе си и навлезе сред сиянието на знамето. Усети как тялото му се разпада, само за да се появи отново като отражение, а после и като плът пред огледалото на тиен’харските крале в Петоъгълника.

Излезе извън пределите на колонадите, образуващи стените и краката му, обути във високи черни ботуши, потънаха в пясъка. Луната посребряваше дюните на пустинята като безкрайни морски вълни. Ти’сейн отново пречупи Светлината през Окото и приплъзна мислите си към месечината. След миг Лунел се появи зад него. Пясъкът потече между пръстчетата на краката й и бавно заобгръща босите й стъпала.

Тя се наведе сякаш да погали размърдалата се пустиня и в ръцете й се появи бяло ефирно цвете.

– Земя е силна тук. – отнесено си каза тя, докато цветовете му се сипеха от ръцете й, изчезвайки още във въздуха.

– Пустинята е своенравна. – съгласи се Ти’сейн и я поведе към Петоъгълника.

Лилавите и бели плочи бяха все така безупречно чисти. Петте статуи стояха притаени в мрака, а каменната плетеница на тавана не се забелязваше. Принцът се доближи до изваяния селенит и погледна Лунел, която изучаваше другите Пазители. Имаше някаква прилика, макар и да не се забелязваше на пръв поглед. “Ако въобще се забелязва със сетивата.”

– Какво е това място? – запита девойката.

– Първият храм на Халид. – каза й Принцът и се разрови в кожената торба. Не знаеше от къде да започне, но и не мислеше, че има особено значение.

Приближи статуята на ниската силоска. Само протегнатата й ръка се виждаше, подаваща се изпод ефирното й каменно було. Ти’сейн изсипа съдържанието на дървена кутийка в шепата й и из храма се разнесе уханието на мокра пръст и цветя. Зеленикаво сияние обгърна силоската и свежа трева поникна от постамента в краката й.

В отворената паст на дракона той изсипа течността на малкия мех и по крилата на Драгън потекоха прозрачни водни капки. Очите му просветнаха в синьо, а между черните му люспи се застичаха планински потоци. Ромон и прохлада на пролетен дъжд закънтяха сред колоните на Петоъгълника.

Праханта прихвана искрите на огнивото и сухите трески бързо пламнаха в ръката на Ерис. Огънят плъзна по цялото й тяло, хвърляйки топлината си в храма, а заревото му освети орнаментите по тавана.

Застана пред статуята на И’сул.

– Защо не го направи ти? – попита той безжизнения камък. Сключи пръсти около кристалната сфера в джоба си и стисна здраво. Ветрове, различни от тези на пустинята, се подгониха в залата, докато той не ги притаи в шепата на последния крал на Тиен’хара. Очите на статуята просветнаха в сребристо, сякаш загледани в сходните очи на своя потомък.

Ти’сейн усети как Балансът се събира, концентрира, обгръща древния храм. Вече бе привлякъл вниманието на Халид. Самозваният бог го очакваше.

– Време е. – каза той на Лунел, която оглеждаше светещите статуи с широко отворени очи. – Нека Луна отново докосне някогашния си Пазител.

Без видимо да направи нещо, момичето прокара един съвършен в своята безформеност лунен лъч през каменната плетеница на тавана и го положи в протегнатата ръка на последната статуя. Звездно безвремие се разля от зениците й, докато тя се приближаваше към грейващия камък. Неземното лунно сияние го обгръщаше със своята кървава повеля, със среброто на своята нежност и синьо–зеленикавата си капризност.

Принцът се обърна към ниския олтар, под който се спускаха стълбите към подземията. Балансът се материализираше под формата на разноцветни петна, въртящи се в бесен танц. Пъстри лъчи минаха през резбован отвор в тавана, сякаш пронизвайки нечие око.

– Окото на Халид. – каза мрачно Ти’сейн и се сля с цветния поток. Като лъч Светлина се оплете около него и се устреми към небесата, озарявайки ги с нереален огън.

Астар се въртеше неспокойно в сгъваемото походно легло, което изскърцваше протяжно под тежестта му. Дебелото одеало държеше нощния студ далеч от тялото му, а и въглените в мангалите излъчваха приятна топлина. Мракът на шатрата се сливаше с чернотата на очите му.

Изведнъж синият камък на гривната засвети силно и тръпки полазиха по мускулестите му ръце, спускайки се по гърба. Боецът–Маг подскочи от леглото, грабна жезъла, подпрян на също така сгъваемото писалище и се втурна навън. Нощният въздух плъзна по гърдите му, но не студа спря дъха му.

Някъде далеч на юг небето едва видимо просветваше. А една звезда менеше постоянно своя цвят. Астар погледна още веднъж сребърния пръстен около предмишницата си и тихо каза:

– Успял е. Ти’сейн е запалил Небесния огън. – Окото на Халид грееше бледо в своя обков. Дълбокият глас на Боеца–Маг се разнесе из лагера: – Ставайте, Тиен’хара е нападната. Потегляме незабавно! – сънливи лица се подадоха от шатрите и му трябваше още известно време, докато организира офицерите си.

Близо седмица път ги делеше от крепостта. Не бе успял да събере всички Магове на време. Надяваше се само да не е твърде късно. Или видението на дядо му да се окаже грешно. Но Плутар никога не грешеше.

Черният кръг ваеше безмълвно пясъчните си фигури в Скалата на самотата. Както винаги търсеха мъдрост и въпроси в измамните черти на лицето на пустинята. Търсеха въпроси... Отговорите рано или късно се появяваха сами. Фигурите в черни роби с плътно спуснати качулки като една се извърнаха към влязлата Безлика. Младата Древна размаха дългите си ръце и ноктите й задращиха глухо във въздуха. Бе престанала да контролира силите си, поддала се на вълнението.

– Порталът е отворен. Небесният огън гори в небесата. – разнесе се стържещият й глас.

Няколко глухи възклицания се чуха сред грубите скални стени на залата. Една от фигурите отметна качулката си и в сумрачната светлина се видя сивкавата сбръчкана кожа и изцяло черните очи, хлътнали дълбоко под издадено чело. Чан’тал нареди:

– Свикайте всички Безлики в Скалата на скръбта.

Сивкави фигури, облечени в черно, се застекоха по невидимите мостове, свързващи Висящите скали, към една от канарите с формата на сълза.

Въртеше се бавно и същевременно безумно бързо, притискан от цветните стени на тунела. Усещаше как се издига все по–нагоре, капките Светлина, в които се бе превърнал, привлечени от Баланса...

Забеляза отвор малко по–нагоре и опита да съсредоточи безплътния си поглед върху него. Черна бездна зееше сред разноцветните проблясъци, раздирайки с дълбочината си нереалната завеса от пламъци. Ти’сейн видя началото на път, очертан в рамката от сенки. Тъмнината поглъщаше Баланса, или по–скоро петте му потока се стичаха покрай нея като планински ручей покрай някоя непоклатима канара. Водеше обратно надолу, към прегръдката на Пустинята.

Всичко това Принцът възприе за миг, подминавайки черната бездна. Не това бе целта му. Продължи да се издига сред вихрушките на Баланса.

Озова се сред безкрайната астрална равнина. Намираше се на несъществуващ остров от бели и лилави плочи, също като тези в Петоъгълника. Проблесна светлина и оформи тялото на Принца. Сребристите му очи просветнаха и той се огледа. В първия миг пустотата го подведе, но след малко едва доловимо движение привлече вниманието му.

Краят на лилаво–бялото наметало на Халид бе потрепнало под напора на недоловим полъх. Или може би под силата на зовящия камък.

– Решил си да ми го върнеш лично? Колко мило... – закънтя гласът му във вечността. Цветовете се размиха, Небесният огън угасна и пред Ти’сейн застана нисък мъж с набола брада. Над голата му глава проблясваха звездите, а той бе стъпил здраво на стоманеносивата повърхност на собствената си сила. Вените изпъкваха на босите му стъпала, а под тясните ръкави на дългата кафява туника си личаха тънки жилести ръце.

Ти’сейн затвори пръсти в юмрук, стискайки Окото на въздуха и прекрачи върху сивата плоскост. Балансът се сипеше като порой за магическите му сетива, а Светлината пулсираше, поемайки част от силата му. Не вдигаше сребристите си очи от тези на бога, опитвайки се да прозре отвъд канеления им цвят.

– Нима очакваш да откриеш нещо там? – попита го глухо Халид.

Ти’сейн презрително се усмихна и процеди:

– Нищо повече от това, че си човек като мен.

* * * * *

Глава на Moridin

Залезът над Бодарското езеро бе гледка, която си струваше минутите, прекарани с нея. Натежалото от червено злато слънце бавно, незабележимо се плъзгаше надолу към бездната отвъд края на света. Напразни бяха опитите му да се задържи някак, оставяйки светлата си диря по небосклона и отразена в потъмняващите води на Бодар.

Тук Силите сякаш за миг бяха сключили примирие и заедно участваха в цялата картина на съвършенството. Вода посрещаше устрема на слънчевия Огън, Въздухът бе застинал в кристален покой, а ароматът на Земните одеяния правеше залеза най–очарователното време на деня. Нежният допир на срамежливо–лукаво скритата още Луна тихо огряваше с невидимото си вълшебство цялата тази омая, като последен, неуловим блед щрих върху природното платно.

Бавно отърсвайки се от магията на гледката, Джоррам продължи пътя си към вътрешността на града. Ако някъде тук изобщо можеше да има информация за древното минало на Данайските крепости, то без съмнение щеше да се намира в Кралската библиотека.

"Джонатан", помисли си Джоррам неочаквано. Споменът за Библиотеката, където главнокомандващият на кралицата прекарваше повечето си време, извика лицето му в съзнанието на Първосвещеника, а с него дойдоха и мислите за Водния Камък. "Дали не го подценявам, като не поддържам никаква връзка с него. Дали твърде много разчитам, че ще действа също както Ланис. А май е по–скоро обратното…"

Конят му вече трополеше по калдъръма на градските улици и монотонното чаткане засилваше замисленото му настроение. Наистина, Джони всъщност бе по–скоро неизвестна. Той явно се пазеше да използва Силата, или поне Джоррам не бе усетил у него нищо, което да говори за обратното. Дали бе приел този дар като бреме повече отколкото като благословия. Е, никой от Пазителите в крайна сметка нямаше избор…

Изведнъж го обзе силно предчувствие. Рязко вдигна глава, спря коня. "Огън…" мина през ума му бързо. Намираше се пред сравнително голяма странноприемница. Като в сън усети как Земя яростно го подбутва навътре. Почти залитна от седлото, без да осъзнава съвсем какво прави. Слезе от животното и го завърза в конюшнята отпред. Пое си силно дъх и бутна вратите.

Тя седеше невъзмутимо на една от по–вътрешните маси и бавно отпиваше от горещия си чай. Усети я веднага с влизането си, гъделичкащото усещане в корема, което се бе научил да отъждествява с присъствието на концентрирана Сила. Изчака да възвърне контрола над сетивата си, след което небрежно се приближи и си дръпна една от дървените пейки на масата до жената.

– Здравейте, Джоррам.

Разбира се, глупаво бе да мисли, че самата тя на свой ред не е забелязала присъствието му. Вероятно спокойно можеше да го направи. И кой знае какво още можеше, дяволите да го вземат. Мразеше да си има работа с неизвестни, а жената срещу него бе една от най–големите неизвестни, до които го бе довеждала съдбата.

– Графиньо Перска – усмихна се приветливо халидянинът. – Приятно ми е да се видим отново.

– Може и така да е – с ледена учтивост отвърна жрицата. "Сякаш не ми стигаше онзи разговор с Таис…", мислено изохка Джоррам. "Само дето нямам намерение да изпускам подобен шанс". Реши да действа директно.

– Нещата, които знаем един за друг са доста малко, графиньо. Мисля, че един кротък разговор по въпросите, касаещи… нашата обща съдба, би бил съвсем на място при такава щастлива среща.

– Много ви бива с думите, Първосвещеник, но ако ще говорим, нека да говорим по–директно. Земя и Огън явно желаят тази среща помежду ни. Съдя по себе си и по Вашия вид, когато влязохте в стаята. Въпросът, на който може би точно Вие ще ми отговорите, е прост – само те, или всички Сили? Просто Силите, или Вашият скъпоценен Баланс е застрашен?

– Моят скъпоценен Баланс?

– Но моля ви… – спокойно отвърна дамата. – Това, че съм Пазител, не ме прави ревностна халидянка… нали? Нима сте забравили коя… каква съм?

– Нито за миг – кисело отвърна Джоррам. – Много добре. Моят… нашият скъпоценен Баланс наистина е застрашен. Но затова ще поговорим по–късно, защото… – Джоррам изведнъж затвори очи и сякаш застина насред думите си. Графинята го изгледа изумено, ала в този миг изражението му оживя отново. – Надявам се, че още двама от нас ще ни навестят тази вечер, графиньо Перска – усмихна се доволно. Изобщо не бе планирал подобно рандеву в късната Бодарска вечер, ала шансът не бе за изпускане. Ланис щеше да дойде… поне от любопитство. "Всъщност… защо разчитам на нея? Не съм я виждал от толкова отдавна…" Дали Джонатан щеше да отвърне на своя зов? Е, така или иначе, по–добре беше да стресне огнената жрица.

– Още двама от… нас, Джоррам?

– Познавате всеки от тях така, както познавате и мен. От виденията си.

Жената кимна.

– Лунното момиче и лорд Кейдж.

– Явно знаете нещо повече от мен за… съществото, което владее Въздуха.

– И така да е, не смятам да говоря за това.

Джоррам преглътна думите си. После двамата се спогледаха. Вратата на странноприемницата се отвори и Първосвещеникът чу как съдържателят ахна, после замълча отсечено. Можеше да предположи станалото.

Столът до тях се помести и Джонатан Кейдж внимателно се настани върху него. Изгледа очаквателно и двамата събеседници, след което погледът му се спря върху Джоррам.

– Знаеш ли къде е Ланис?

– Не, Джонатан – отвърна невъзмутимо Първосвещеникът. – Ала мисля, че скоро ще разберем. Повиках те тук, защото трябва да знаеш някои важни неща. Нещата, които спестих на кралицата. Мисля, че се познавате… – той внимателно кимна към дамата, която отвърна на кимването му – с графиня Лукреция Перска. Това, което може би не знаеш е, че тя е Пазителят на Огъня.

– Разбира се, че знам – изсумтя Джони.

– Добре, тогава нека да прекратим тези заучени представяния. – Обърна се така, че и двамата да гледат лицето му. Постепенно набираше увереност какво точно смята да прави. – Знаете, че освен Пазител, моята роля в този свят е да пазя Баланса и да направя всичко по силите си, за да попреча на Хаоса, каквото и проявление да намери той, да разруши равновесието между Силите.

Всеки от Пазителите е свързан с по една от Силите. Трудно е да се каже, че е отговорен за нея, понеже Силите не могат да бъдат подчинени от човек. Те ни влекат, дърпат и бутат. Но Камъните, в които Халид е пленил тяхната мощ, могат да ни се подчинят. За съжаление могат да се подчинят и на всеки друг. Именно затова Пазителите са по–скоро отговорни за Силите, отколкото възползващи се от тях. Всеки може да използва Земния камък – Джоррам погали гърдите си, където зелената светлина тлееше под дрехите му – ала само аз се подчинявам на зова му и само аз трябва да устоявам на неговия повик да го върна там, където му е мястото.

– Задачата на Пазителите е да върнат Камъните по местата им? – попита Джони.

– Не зная каква е задачата на Пазителите, или поне не зная каква е била тогава, когато първите такива са получили контрола над своите Сили. Но всеки от вас знае, че Камъните искат точно това сега. Както и аз.

– И все пак той е у теб, а не в Храма – усмихна се графинята.

– За да ми помогне да осигуря връщането на останалите! – разпалено отвърна Джоррам. – Докато ти свободно предоставяш своя на Умбра, без никакво намерение да го връщаш!

– Свикнала съм на зова му – студено отговори жената. – Моята лоялност не е към Халид, Първосвещеник. А към Умбра. И винаги е била. Изборът на Камъка върху мен не ми дава възможността да отблъсна зова на Силата и объркания й стремеж. Дълбоко в нея аз чувствам устрема към свобода и разрушение, но пленена в Камъка – тя се тласка само към ролята си в големия кръг на Халид. Камъкът иска да бъде поставен в Храма, Джоррам. Но дали и Силата иска това?

Първосвещеникът я изгледа изумен. Никога не се бе замислял за това. Коя за бога беше тази жена?

– Ала ти знаеш, че Халид не е просто налудничава идея, съчинена от моите подчинени, за да поддържа религиозната ни експанзия? Всеки от Пазителите го знае, жено! Ти носиш в кръвта си обета да се подчиняваш на Неговата воля!

– И какво от това? – малко яд се промъкна и в нейния глас. – Противно на това, което си мислиш, Първосвещеник, Балансът не е Халид, нито Силите са Халид, нито светът е Халид. Пазителството ме тласка към Баланса, но той е нещо много повече от простото подчиняване на волята на Камъка. Балансът има много лица и твоята религия е само едно от тях. Другите… може би са забравени. Ето защо използването на Огнения камък от умбрейските жрици е също толкова полезно, колкото и всичко останало, в което ти така благочестиво вярваш.

– Какво искаш да кажеш с тези други лица?

– Това няма значение сега.

– Напротив!

– Гняв ли виждаме у Вас, Джоррам – насмешливо промълви графинята. – Хладнокръвният всемогъщ Първосвещеник.

"Браво на теб, Джоррам".

– Зная за какво говорите, графиньо. Добре, видяхме, че знаете повече и от двама ни тук, но при все това грешите. И именно в същността на тази грешка е най–голямата опасност за този свят.

– Кажете най–после какво искате, Джоррам.

– Да види мен! – гласът рязко прекъсна разгорещения спор. Притежателката му бавно пристъпи от сенките до прозореца. Без да забележат, нощта вече се бе спуснала и странноприемницата лека–полека се бе изпразнила. Само те тримата и няколко пияни старци по ъглите все още осветяваха стаята.

– Ланис – усмихна се Джоррам. – Не знаеш колко се радвам да те видя.

Погледът й проблесна изпод сведените клепки. Усмивката едва докосна бледните устни на момичето.

– Би било хубаво, Джоррам. Здравей, Джони – рече тихо Ланис и се доближи леко до стола на генерала. Ръката й дискретно потърси огромното му рамо. Кейдж я изгледа мрачно.

– Притеснявах се за теб, Ланис.

– Сигурна съм – очите й се усмихнаха и топлината им сгря мъничко твърдите думи – Имах си работа, Джони.

Мъжът само изсумтя.

– И така – с някак не на място приповдигнат тон се обади Джоррам – след като вече всички сме тук, позволете ми да продължа своята апокалиптична лекция за бъднините на Даная и света.

Графинята си позволи лека усмивка.

– Нашият враг – "Сега се спри, докато още можеш" – е принцът.

– Принцът? – погледна го Ланис. Лицето й изглеждаше странно на светлината на единствената свещ на масата.

– Принцът на Тиен'хара. Малко е сложно, но… вижте, има едно пророчество.

Джони демонстративно повдигна очи.

– Едно пророчество, което аз мога да тълкувам по един–единствен начин – невъзмутимо продължи халидянинът. – Не зная какво точно… добре, просто искам да ви предупредя. Оглеждайте се за него… и за това, което може да направи. Тиен'хара винаги е била най–ревностният противник на религията ни. Принцът… той вече знае къде са най–свещените Халидови обитания и това, което може да стори, заслепен от традициите на кръвта си…

– Заслепен? – насмешливо попита жрицата. – Или може би не чак толкова?

– Заслепен – натърти Джоррам. – Независимо от тези твои различни лица. – Халид е единственото, което носи ред в този свят. Миналото вече е показало защо това е толкова важно – когато Камъните за пръв път били извадени от храма.

Лукреция Перска мълчеше. Джоррам обърна поглед към Джони и Ланис. Той гледаше замислено, ала тя… лицето й бе силно пребледняло, стискаше зъби, сякаш се бореше с някакво вътрешно противоречие. Внезапно тя се изправи и погледна към Първосвещеника.

– Трябва да тръгваме, Джоррам. Много е важно. Прощавай, Джони – обърна се извинително към Кейдж, докосна го нежно по ръката, след което сграбчи тази на Джоррам и го затегли навън.

Свещеникът изумено я последва, хвърляйки последен многозначителен поглед към графинята, която делово отпи от чая си.

– Какво има, Ланис? – попита я, вече навън.

– Това, което каза, Джоррам! – все още изглеждаше, сякаш се бореше със себе си. – Аз… той ме повика. Там, в храма със статуите. Ние.. отворихме нещо като портал, и… Не зная какво е всичко това, но... ти трябваше да знаеш, нали? – последните й думи дойдоха бързо, задъхано, но неговата мисъл вече летеше много по–надалеч.

Само изстена. Стисна ръцете й, целуна ги и бързо се отдалечи в нощта.

– Благодаря ти, че ми каза, лунно дете! – провикна се отдалеч, докато трескаво оседлаваше коня си.

Тишината в Бодарския храм на Халид потъна в небитието, когато Първосвещеникът рязко отвори входните врати и се запъти към покоите си. Наложи си спокойствие, след това затвори очи и вложи силата на Баланса в мислите си, които прати към Тимул. Само това "нападай".

Още двама грешници напуснаха килиите си малко по–късно през нощта. Отчаяните ситуации наистина изискваха отчаяни мерки. "Проклятие, че мога да стигна дотам само от Данайския храм!", мислеше Джоррам, докато конете носеха него и двете жертви напред в нощта. "По–бързо, само по–бързо". Страхът яздеше зад гърба му…