Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

За да подсигури тила си, той изпратил генерал-майор Томас Стоунуол Джаксън, известен като Каменната стена с 25-хилядна армия да плени големия гарнизон на Съюза, заедно с арсенала в Харпър Фери във Вирджиния, там където се сливат реките Потомак и Шенандоа. Бил готов да рискува и разделил войските си, защото знаел, че Поуп щял да се забави, за да реорганизира победената си армия, преди да тръгне да ги преследва.

Но генерал Лий преценил ситуацията, без да има предвид способностите на тридесет и пет годишния генерал-майор Джордж Маклилън, новия главнокомандващ армията на Съюза. На 5 септември Поуп бил освободен от длъжността главнокомандващ и армията му от Вирджиния била присъединена към 90-хилядна армия на Потомак. Въпреки че не било официално обявено, Маклилън изпълнявал функциите на командващ военните сили на Съюза в околностите на Вашингтон и поради липсата на по-достоен кандидат, бил назначен за главнокомандващ.

Роден във Филаделфия, Маклилън бил правнук на един от генералите от войната за независимост на САЩ. Той учил две години в университета в Пенсилвания, преди да го приемат в американската военна академия в Уест Пойнт през 1842 г. Брилянтен студент и президент на асоциацията за изучаването на Наполеоновите кампании, Маклилън завършил втори с успех през 1864 г. и веднага бил назначен в Сапьорските войски. Изпратен да служи във войната срещу Мексико (1846–1848 г.), той на три пъти бил набързо повишен в ранг за проявена храброст. През 1855 г. бил изпратен за една година в Европа да изучава различните военни организации. Обучението му включвало и посещението на Крим, за запознаване с обсадата на Севастопол. Урокът, който научил от това, бил, че бавното и методичното приближаване към целта било по-необходимо във военното дело, отколкото прибързаните атаки без подсигурено подкрепление.

През 1857 г. той напуснал Сапьорските войски и бил назначен за главен инженер на Централните железници на Илинойс, а през 1861 г. станал президент на железниците в Охайо и Мисисипи. Когато избухнала Гражданската война през 1861 г., Маклилън веднага бил назначен за генерал-майор във Военното окръжие в Охайо, което включвало и щатите Индиана и Илинойс. Успехът му в присъединяването на Западна Вирджиния към Съюза, отделяйки я от Конфедерацията, изиграл голяма роля при издигането му за командир на армията при Потомак, а след това и за главнокомандващ. Но въпреки административната му и стратегическа проницателност, военната му тактика била много предпазлива. Поради това опитът му да превземе Ричмънд през Заливната кампания през 1862 г. се оказал неуспешен, независимо от численото превъзходство на армията му. Накрая той бил отзован, а войските му присъединени към армията на Поуп.

След като Поуп обаче бил победен и принуден да отстъпи пред армията на Конфедерацията във Втората битка при Бул Ран, ролите им се разменили и на преден план изпъкнали организационните умения на Маклилън. За няколко дни той възвърнал бойния дух на Съюзната армия и на 8 септември напуснал Вашингтон, за да преследва генерал Лий. Неговият авангард пристигнал във Фредерик на 12 септември и влязъл в схватка с ариергарда на генерал Лий. На следващия ден Маклилън се възползвал от успешното стечение на обстоятелствата. Един редник от 27-ми полк, съставен от доброволци от щата Индиана и разположен на територията, наскоро освободена от една от дивизиите на Конфедерацията, командвана от бригаден генерал Д. Х. Хил, открил копие на целия план на военните действия на генерал Лий, известен като „Специална заповед 191“. Маклилън изпаднал в див възторг. „Ето го листът хартия, с който, ако не разбия Боби Лий, сам ще си отида у дома.“

След като узнал, че Лий разделил силите си, Маклилън изоставил обичайната си предпазливост и наредил на армията да настъпи към проходите в южните планини, за да вбие клин между войските на Джаксън в Харпър Фери и тези на Лий, близо до Хаджерстаун. Но когато на 14 септември започнала битката за проходите, отново се проявило благоразумието му. Убеден, че ариергардът на Конфедерацията, командван от генерал Хил, бил подкрепен от военния корпус, командван от генерал-майор Джеймс Лонгстрийт, Маклилън се отказал от заповедта си за атака с всички сили до пълното разгръщане на цялата си военна мощ. Всъщност Лонгстрийт не успял да пристигне до края на деня и била пропусната златна възможност.

{img:naj_golemite_gafove_karta_2.png}

През нощта Лий се оттеглил шест мили на запад към Шарпсбург, близо до река Потомак, и на следващия ден научил, че Харпър Фери се е предал и че Джаксън щял да се присъедини към него. Осъзнавайки неотложността на положението, Каменната стена потеглил с част от войските си на нощен поход, като дал заповед още две дивизии да потеглят на 16 септември, а дивизията на А. П. Хил да ги последва веднага щом присъедини към себе си част от пленените 11 000 войници, 13 000 малки оръдия и 73 топа.

Планът на Лий за битка близо до Шарпсбург, покрай тясното заливче на Антиетам, бил добре пресметнат риск. Той бил в неизгодна позиция относно числеността на войските и в случай, че бъдел принуден да отстъпи, река Потомак щяла да се окаже сериозна пречка. Юга пък се нуждаел от бърз успех в Мериленд, за да обезкуражи Севера и да впечатли европейските правителства. Следователно главно поради политически причини той не можел да се върне във Вирджиния без тактическа победа.

Но Лий имал късмет, че противник му бил Маклилън. Един опитен генерал би преследвал отстъпващата армия на Конфедерацията на 15 септември, за да стигне до позиция, от която да започне битка на следващия ден, докато силите на Лий още били разделени. Но Маклилън предпочитал да разполага с пълната си бойна сила и въпреки схватките по места и артилерийските стрелби 16 септември минал спокойно. Този следобед Лий концентрирал силите на армията си, като оставил в Харпър Фери само дивизията на А. П. Хил. През това време Маклилън прекарал деня в разузнаване на вражеските позиции и изготвяне плана на битката.

Сутринта на 17 септември Лий изтеглил 38 000 души покрай фронта, дълъг три мили, разположен на възвишенията на запад от Шарпсбург. Те били защитени от река Потомак, покриваща тила им, и от залива Антиетам, разположен от предната им страна. Но пък Маклилън имал 82 000 души. Това би трябвало да е достатъчно, за да победи.

Планът му за битката бил прост, но ефективен. Той щял да атакува в ешелон, отдясно наляво, като принуди впоследствие по-малобройните войски на Конфедерацията да хвърлят в боя и резервните си сили, за да посрещнат всяко ново нападение. Когато десният фланг на силите на Конфедерацията бъдел отслабен, лявото крило на Съюзните войски трябвало да предприеме последната решителна атака.

Мъжът, избран да открие битката, бил четиридесет и пет годишният генерал-майор Джоузеф Хукър, командващ 1-ви корпус. Въпреки че бил амбициозен офицер, с прякор Воюващия Джо, той пиел прекалено много и имал неудържимо влечение към жените, особено към проститутките. През 1861 г. във Вашингтон репортерите шеговито нарекли постоянно увеличаващия се брой жени в списъка му „Дивизията на Хукър“.

Като пресякъл залива предния ден, корпусът на Хукър се приближил призори на 17 септември към лявата страна на разгърнатия строй на Конфедерацията, контролирана от Джаксън. Той разположил войниците си между дърветата в ливадите, северно от Шарпсбург. Целта му била да стигне до немската баптистка църква, издигаща се на място по-високо от това на врага му. Първоначалната атака била успешна и две дивизии на Джаксън били изтласкани от източните гори през нивите в западните гори. Но тъй като се появила опасност от провал, Джаксън хвърлил в боя две резервни бригади, командвани от Джон Худ. Въпреки че били по-малобройни, тексасците на Худ се хвърлили свирепо в битката и си върнали позициите в нивите. Строят им пак бил възстановен.

Шокиран от отстъплението, Хукър заявил на генерал-майор Мансфийлд, командващ съседния 12-и корпус, че тази контраатака разбила силите му и се нуждаел от помощ. По-късно той бил ранен в петата и напуснал бойното поле да се лекува. Болката му била повече душевна, отколкото физическа.

Мансфийлд нямал никакъв късмет. Препускайки начело на двете си дивизии, той загубил ориентация и по погрешка взел един от напредващите полкове на Конфедерацията за отстъпващата дивизия на Хукър. Бил застрелян от упор и умрял на място, докато се мъчел да прескочи с коня си една каменна стена. Наследникът му, бригадният генерал Уилямс решил, че атаката трябва да продължи, независимо от местоположението на 1-ви корпус. Но докато едната дивизия напредвала към баптистката църква, другата се сблъскала с решителна съпротива в западните гори и понесла тежки поражения.

Настъпило кратко затишие. 2-ри корпус, който бил изпратен през залива същата сутрин, успял да преодолее източните гори и да се придвижи покрай земята, осеяна с трупове и ранени. Докато дивизията на генерал Седжуик си пробивала път през западните гори, тя била контраатакувана от две дивизии на Конфедерацията, като назад останала само една бригада на Конфедерацията да се защитава при евентуално настъпление от 12-ти корпус на Съюзната армия. След половинчасова битка полковете на Седжуик започнали да отстъпват.

Предимството на Конфедерацията било отнето от пристигането на две дивизии от 6-ти корпус, командвани от генерал-майор Франклин. Видял, че лявата страна на размирната редица била отслабена, генерал Франклин бил нетърпелив да атакува. Това можело да се окаже решителна маневра, понеже генерал Лий не разполагал с достатъчно резерви за боя. Но Съмнър, командващ 2-ри корпус, ги предупредил да бъдат предпазливи и Маклилън го подкрепил. „Командващият генерал стигна до заключението, — написал по-късно Франклин, — че не е уместно да се предприема атака.“

Междувременно друга дивизия на Съмнър, водена от генерал-майор Френч, се придвижила на изток към западните гори, защитавани от хората на Д. Х. Хил (изтощени от битката при Южните планини). В неведение за силните защитни позиции, докато не стигнали до тях, хората на Френч пострадали още при първите изстрели. Но те били подкрепени, както и враговете им, и кървавата битка продължила повече от три часа. Накрая Съюзните войски пробили десния фланг на Конфедерацията и започнали обстрел по протежението му. Най-близкият размирен полк изпаднал в паника и побягнал, последван от останалите защитници. Само огънят от резервната артилерия на Лонгстрийт и поредицата контраатаки, предвождани от Д. Х. Хил, предотвратили пълния разгром на Конфедерацията. Часът бил един следобед.

Мъжът, който имал честта да нанесе смъртоносния удар срещу армията на Лий, бил тридесет и седем годишният генерал-майор Амброуз Бърнсайд, командващ 9-ти корпус. Известен с гъстите си мустаци и бакенбарди, той останал във военната история не заради бойните си успехи, а заради това, че от неговото фамилно име произлиза думата „бакенбарди“.

Работещ като чирак, преди да постъпи в армията като лейтенант от артилерията, той напуснал през 1853 г., за да основе собствена компания за производство на пушки. Въпреки че компанията му фалирала много бързо, кредиторите продължили да влагат средства и още 50 000 пушки били произведени по време на войната.

Присъединил се към армията веднага след започването на войната, Амброуз Бърнсайд бил повишен в длъжност след успешната му мисия в Северна Каролина в началото на 1862 г. Маклилън се запознал с успехите му, като му поверил командването на два корпуса в началото на кампанията. Тъй като Маклилън възнамерявал да разгърне тези корпуси срещу фронтовата линия на Съюзните войски в Антиетам, той ограничил командването на Бърнсайд върху тях.

Но никой не съобщил това на Бърнсайд. Станало дори по-лошо, когато генерал Рено, временно командващ 9-ти корпус, бил убит в южните планини. В резултат, не било проведено разузнаване на територията на залива преди започването на атаките. Ако го бяха сторили, Бърнсайд щял да научи за наличието на слабо охраняван брод, миля по-надолу от каменния мост Рохърбак, което щяло да забави фатално неговото придвижване.

Отначало намерението било 9-ти корпус на Бърнсайд да поеме сутринта контрола върху моста, разположен над залива Антиетам, и да заеме позиция за атака (която да бъде осъществена до обяд на същия ден) срещу отслабения десен фланг на войските на Конфедерацията, разгърнати пред Шарпсбург. След това Маклилън щял да изпрати 5-ти корпус в подкрепление и да разгроми напълно армията на Лий.

Според главнокомандващия Съюзните войски, заповедта, отправена към Бърнсайд „да превземе моста и да завладее хълмовете, разположени по-надолу, като се придвижи към крайната цел — Шарпсбург“, била издадена точно в осем сутринта. Но нищо не се случило. Бил изпратен адютант да установи защо. Той се върнал и докладвал, че „малко било направено“. Бил изпратен друг адютант. Накрая генералният инспектор на Маклилън, полковник Сакет, тръгнал към мястото с изричната заповед да остане с Бърнсайд, докато хората му са в залива.

Според версията на Бърнсайд първите инструкции били: „… Изчакай за по-нататъшни разпоредби, преди да атакуваш.“ Според него до десет часа сутринта той не бил получил заповед за атака. За закъснението допринесло и това, че бригадният генерал Кокс бил командващ 9-ти корпус и всички заповеди трябвало да минат през него.

Когато атаката все пак започнала, броят на защитниците се равнявал на една бригада, командвана от генерал-майор Тумбс, бивш сенатор, без военен опит. Но въпреки че били по-малобройни, войниците от Джорджия се сражавали храбро и подкрепени от втора бригада, удържали на натиска още три скъпоценни часа. Още два часа били изгубени след това, понеже Бърнсайд настоял да пренареди разбърканите си войски и да ги доснабди с амуниции. Едва в три следобед, когато жестоките битки отляво и в центъра на армията на генерал Лий продължавали вече два часа, той решил окончателно, че настъплението към Шарпсбург е започнало.

Отначало хората на Бърнсайд постигнали значителен успех: дивизията на бригадния генерал Джоунс била разпръсната и изглеждало, че нищо не може да предотврати пълния разгром на Конфедерацията. Но щом отминал критичният момент, след похода от седемнадесет мили от Харпър Фери, дивизията на А. П. Хил влязла в бой. Това, че много от войниците на Хил носели униформи от пленените войници на Съюзните войски, допълнително добавило елемент на изненада. Нападнати по фланга, водещите полкове от 9-ти корпус на Съюзните войски, се разбягали. Само упоритата съпротива на бригадата на Кокс предотвратила изтласкването на целия корпус към залива. Слънцето залязвало и битката фактически била приключила.

Три дни по-късно, Лий организирал отстъплението на своята разбита, но несломена армия покрай реката Потомак към Западна Вирджиния. Всичко можело да бъде по-различно, ако Маклилън проявил повече кураж и по-малко предпазливост. Това, че в ръцете му попаднала „Специалната заповед 191“, му давало възможност да разбие изцяло армията на Лий, но той изгубил шанса си. Трябвало да предприеме нощен поход на 13 септември и да започне преследване на врага по планините на следващия ден след битките. Но той не го направил. Трябвало е да нападне Антиетам на 16 септември, преди Джаксън да пристигне на помощ с корпуса си, но той бил по-зает да проучва терена и да концентрира своите превъзхождащи по численост войски.

Когато накрая на 17 септември той атакувал, още имал възможност да унищожи Лий. Но планът му за разчет на времето и проучването на терена не позволил това. Главнокомандващият останал на източната част на залива Антиетам, като позволил на генералите да разпределят задачите помежду си. Резултатът бил поредица от некоординирани нападения, вследствие на което атаката на 9-ти корпус започнала два часа след като огънят навсякъде утихнал. Това закъснение, плод на слабата комуникация между Маклилън и Бърнсайд, въпреки навременното пристигане на А. П. Хил, струвало великата победа на Съюза.

Маклилън никога не признал вината си. „Считам, че съм направил всичко по силите си, за което съм бил помолен — писал той до жена си на 20 септември, — спасявайки на два пъти страната ни.“

Но мнението на Ейбрахам Линкълн било единственото валидно в случая. На 13 октомври, вбесен от извиненията на Маклилън, че не преследвал Лий по поречието на река Потомак, той го попитал: „Не си ли твърде предпазлив, когато предполагаш, че не можеш да направиш това, което врагът ти постоянно върши?“

Това била последната капка. На 7 ноември Маклилън бил освободен от длъжност и никога повече не бил изпращан на бойното поле. Неговата прекалена предпазливост струвала на Севера и на Съюза убедителна победа през 1862 г., която би могла да бъде краят на Гражданската война.

Генерал Уорен и битката при Спион Коп
Битката при Спион Коп на 24 януари 1900 г. въобще не е трябвало да се състои. Но тя се състояла и се превърнала в позорно отстъпление за числено превъзхождащите врага си британци основно благодарение на генерал-лейтенант Чарлз Уорен, считан за най-некадърния британски командир по време на Втора бурска война (1899–1902 г.).

Месец по-рано, когато войната се водела вече от девет седмици, британският главнокомандващ в Южна Африка, генерал Редверс Бюлер, направил първия си опит да освободи обсадения град Лейдисмит, в провинция Северен Натал, като пресякъл река Туглеа при Коленсо. Този опит завършил с унизително отстъпление. През януари англичаните пак се опитали да освободят Лейдисмит, само че сега решили да пресекат през дрейфа Потжетер, на двадесет мили нагоре по течението на реката.

Изненадвайки бурите, брегът бил превзет без бой на 11 януари, а след пет дни Бюлер пресякъл на другия бряг и завзел предмостовото укрепление. Но от удобната си позиция на възвишението Спеарман, точно под дрейфа, Бюлер виждал как врагът усърдно копаел окопи в платото Брейкфонтейн — част от хълмовете на Туглеа, разположено на три мили северно от река Туглеа. Убеден, че ако атакува такава силна позиция, ще повтори грешката при Коленсо, той решил да пресече за втори път реката, на пет мили по-нагоре по течението й при дрейфа Трикхардт. Неговият разузнавателен отряд го уверил, че там брегът бил охраняван само от 600 бури.

Затова Бюлер избрал две трети от армията си, която под собствено командване трябвало да пресече реката при дрейфа Трикхардт. Щом се установили на северния бряг, те трябвало да преминат от лявата страна на платото Табаняма, три мили на север, и да достигнат равнината. Обградени, бурите щели да се оттеглят от позициите си в платото Брейкфонтейн, като оставели пътя към Лейдисмит открит. Самонадеян план, който зависел от решителността на командира и от атаката при дрейфа Трикхардт.

За нещастие изпълнението на този план било поверено на петдесет и девет годишния Уорен, описан като „много муден, но неспокоен човек, свръхпредпазлив, нерешителен и незнаещ за какво служи кавалерията“.

Назначен в кралските инженерни войски, Уорен започнал дългата си мисия в Южна Африка през 1876 г., когато наблюдавал границата между Оранжевата Свободна държава и Западен Грикланд, наскоро присъединени към Кейпската колония. След десет години, като помогнал в залавянето на египетските убийци на един британски професор, той бил назначен за комисар в Метрополитенската полиция в Лондон. Оспорваната му кариера в полицията приключила, когато хората му не успели да заловят Джак Удушвача.

Завърнал се отново в армията, той командвал войски главно в Сингапур и Лондон, преди да се пенсионира през 1898 г. Когато избухнала войната, той поискал позволение за връщането си на активна военна служба. На среща с фелдмаршал лорд Уолсли, главнокомандващ британската армия, неговото желание било удовлетворено, въпреки че двамата били в яростен спор относно военната тактика. Според Уолсли единственият начин да се победят бурите бил, като ги обградят в окопите им. Уорен настоявал, че британците щели да имат успех „или като нападнат бурите с огромна пехота, или като ги обстрелват непрекъснато, докато умрат от страх“.

Независимо от конфликта, на Уорен било връчено командването на 5-та пехотна дивизия и той заминал в Южна Африка като главен заместник на Бюлер. Ярко проличала липсата на доверие към Бюлер, когато генерал-майор Невил Литълтън помолил Уорен много скоро, щом пристигнал в Кейптаун през декември, да се отправи бързо на север и „да покрие Бюлер, иначе армията ще бъде разгромена“.

Бюлер, със сериозно разклатени позиции след военните си провали, бил много щастлив да предостави на Уорен командването при следващия опит за пробив при Лейдисмит. Ако акцията бъдела успешна, Бюлер също щял да се възползва, ако се проваляла, то Уорен щял да поеме цялата вина.

На 15 януари Уорен получил последни инструкции. Пресичайки дрейфа Трикхардт с 15 000 души, част от които щяла да влезе в схватка с бурите при платото Табаняма, докато останалата част трябвало да ги обсади с обграждаща маневра. Литълтън пък щял да проведе отклоняваща вниманието атака срещу платото Брейкфонтейн със своята 4-та бригада.

След полунощ на 17 януари авангардът на Уорен пристигнал във видимата част на дрейфа. Само 500 бури охранявали хълмовете, разположени четири мили по-нататък. Ако тогава Уорен бил нападнал противника си, неговата кавалерия щяла да превземе хълмовете още същата нощ или най-късно до сутринта и щяла да обсади бурите, докато пристигнела пехотата в подкрепление. Но Уорен не бързал, убеден, че правилното решение било методичното напредване. Неговата тъй наречена „летяща колона“, разтегната на 15 мили, достигнала за 13 часа до целта. Един разгневен офицер написал: „Всички се чудехме каква е причината за закъснението. Някои казваха мудност, други — невъзможност, а трети считаха, че се дължи на чист мързел.“

Въпреки че реката била плитка, за да я прекоси кавалерията, Уорен настоял да се построят два понтонни моста и затова само кавалерията и една пехотна бригада успели да стигнат до северния бряг към свечеряване на 17 януари. Бурите усърдно прегрупирали наличните мъже, за да защитят застрашеното място.

Само една британска кавалерия от 1500 човека, командвана от полковник граф Дъндоналд, била инициативна през този ден. Заобикаляйки отляво платото Табаняма, те разпръснали един бурски патрул и заели позиция в съседните хълмове. Пред тях се простирал полегат склон, който водел към равнината преди Лейдисмит. За да обгради бурския фронт, Уорен трябвало да следва успеха на Дъндоналд, като го подкрепя с пехота. Вместо това, страхувайки се от капан, той отзовал част от кавалерията. По-късно Уорен обяснил: „Трябваше да съм сигурен, че конните войски в своето опиянение нямаше да стигнат до положение да не могат да се измъкнат.“

На следващия ден били отзовани още конници. Дъндоналд написал: „Тази заповед парализира конната бригада в момента, когато спешно се нуждаеше от подкрепление.“

Едва на 19 януари Уорен започнал фланговият марш. Причината за закъснението била, че целият му багаж по влака през Туглеа още не бил пристигнал. Но дори когато колоната тръгнала, тя не стигнала далече. Преодолявайки дерето към Туглеа, Уорен се почувствал уязвим за атака и се върнал пак в предмостието. Бюлер бил толкова шокиран от липсата на напредък в придвижването му, че се зачудил дали да не го освободи. По-късно той писал: „На 19 януари трябваше лично да поема командването. Виждах, че нещата не вървят добре, както всички останали.“

Вечерта, на съвещание на старшите офицери, Уорен направил отклонение от първоначалните си инструкции. Изтъквайки, че фланговият марш щял да удължи линията на комуникациите, той предложил да се предприеме поход към платото Табаняма, независимо че това значело да се предприеме фронтална атака срещу укрепените вражески позиции, защитавани от 2000 бури. Тази атака била в противоречие със заповедите на Бюлер, но никой не възразил.

На следващия ден призори атаката започнала и отначало имала напредък. Хълмовете били окупирани без никакви загуби. Но когато атакуващите се опитали да пресекат полегатия гол склон към хребета, пътят им бил пресечен от огъня на бурите. Следобед настъплението на войските било спряно.

Съдбата предоставила на Уорен още една възможност да направи най-важния пробив. Лорд Дъндоналд, яздейки по посока на изстрелите, видял как от близкото плато бурите обстрелвали британската пехота, атакуваща платото Табаняма. Той изпратил малък отряд нагоре по хребета Бастион, южно от платото, за да отслаби напрежението. Отрядът се окопал в хребета и зачакал подкрепление. Обаче подкрепление не дошло, защото Уорен бил зает с източната част на платото.