Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън



бет5/51
Дата28.06.2016
өлшемі2.62 Mb.
#163517
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   51

Акостирането било извършено в 10 часа вечерта на 6 август. За батальони от 32-ра и 33-та бригада, определени за бряг „В“, на юг от Сувла, всичко се развило по план. „Акостирането беше изненадващо, — написал флотският матрос Ерик Буш. — Нямаше съпротива и не падна нито една жертва. Бяха изстреляни няколко ракети и два пушечни изстрела прозвучаха в нощта. Това беше всичко.“

Докато два батальона започнали да изграждат защитната бойна линия, за да укрепят десния фланг на плацдарма, другите атакували турските позиции в Дала Баба и Нибрунези, покрай ниската част на залива Сувла. До полунощ турските постове били прегазени и останалите пет батальона се съсредоточили върху Лала Баба.

Войските показвали признаци на умора. Понеже трябвало всичко да е в пълна секретност, повечето войници не знаели крайната си цел до вечерта и заради това прекарали деня си в тренировки, вместо в почивка. Освен това акостирането на 34-та бригада на бряг „А“, в горната част на залива Сувла, се превърнало в провал. Не само, че хвърлили котва на грешно място, хиляда ярда по на юг, но и корабите, превозващи войските, акостирали в погрешен ред, оставяйки войските да слязат на брега, в позиции, неподходящи една за друга.

Три роти от 11-ти манчестърски полк трябвало първи да стигнат брега, макар че акостирали южно от бряг „А“. Те оставили едната рота да пази десния им фланг, а останалите се отправили на север. До три часа сутринта те се придвижили с две мили напред към платото Киреч Тепе. Но били изключение. Екипажът от малки кораби, които превозвали 9-та мускетарска ланкастърска дивизия, заседнал на петдесет ярда от брега. Като се мъчели да стигнат до брега през дълбоката вода, те не могли да превземат хълм 10, разположен пред бряг „А“. А и те също акостирали на юг и не се ориентирали в тъмното. Още повече се обезкуражили, че офицерите им и военнослужещите се превърнали в мишени за турските резачи на жици.

Едва на миля на юг 32-ра и половината от 33-та бригади се събрали в Лала Баба. Трябвало да се придвижат към хълм 10, за да предприемат от него атака към Шоколадения хълм. Но командващият офицер, за да не прибавя още смут към обърканата ситуация, наредил на войските да останат на място. Той трябвало да се придвижи напред и да поеме командването по превземането на хълм 10 от 34-та бригада, но пропускът на Стопфорд (да се превземат хълмовете същата нощ), позволило на подчинения му командир прекалена свобода на действие.

Накрая в три сутринта, когато двата батальона на 34-та бригада заседнали в плитчините и изоставали от плана, бригаден генерал Хагард, командващ вече войските в Лала Баба, изпратил четири роти напред. Пътят им бил отрязан от турска контраатака, южно от бряг „А“, и те не могли да стигнат до хълм 10. Командващият 34-та бригада, генерал Ситуел, пристигнал на брега. Понеже се зазорявало, той наредил на 9-ти мускетарски полк да превземе върха. Погрешно насочена, атаката била отблъсната с огън от истинския хълм 10, на четвърт миля северно. Час по-късно, като устроил щаб наблизо до Лала Баба, генерал-майор Хамърсли наредил на 32-ра бригада да подкрепи 34-та. Този път походът бил успешен и след шест часа сутринта стотината турци, защитаващи хълм 10, се оттеглили.

До този момент транспортните кораби, които превозвали 31-ва и половината от 32-ра бригади на 10-та дивизия, трябвало да акостират на бряг „А“, да помогнат при превземането на Киреч Тепе. Но Стопфорд променил мястото за акостиране до бряг „С“, по на север от бряг „В“. Щом флотата го информирала, че открила подходящо място за акостиране на бряг „А“, по-близо до целта, той отказал да промени заповедта си, заявявайки, че това щяло да предизвика голямо объркване. Дивизионният командир, генерал Махон и останалата му бригада, пристигнали с кораб в седем и половина сутринта. Изпратили ги до новия бряг на флотата на северната част на залива, за да подкрепят 11-ти манчестърски полк. Дивизията останала разделена няколко дни.

Първите артилерийски части слезли на брега призори. Хамърсли издал заповед за атака срещу Шоколадения и Зеления хълм. Тези атаки не се състояли, защото бригадир Ситуел, старши офицер на хълм 10, сметнал, че 32-ра и 34-та бригади били твърде уморени и с нисък боен дух, за да вземат участие!

Стопфорд пък навехнал крака си предишната сутрин, решил да не идва на брега и затова нямал връзка с хората си там.

Едва към пет и половина следобед започнала атаката начело с три батальона от 10-та и с два батальона от 11-та дивизии. Въпреки че били подкрепени от артилерийски огън от военната флота, те не превзели Шоколадения и Зеления хълм, докато не паднала нощта. Но изненадващо били отзовани и нощта преминала в укрепване на спечелените позиции. Дори не се опитали да превземат тактически жизненоважните хълмове „W“ на юг, където майор Вилмер, местният немски командир, разположил войските си.

Такава липса на инициатива затруднявала операциите и на северния плацдарм. Останалите батальони от 10-та дивизия, командвани от Махон, достигнали до Манчестърския полк в Киреч Тепе рано следобед. Но те дори не се опитали да напреднат към склоновете, съединяващи платото Теке Тепе.

„Пред нас беше само врагът, за когото не знаехме нито къде се намира, нито числеността му, а трябваше да се окопаем, понеже щабът смяташе, че сутринта щяхме да сме обстрелвани с артилерийски огън — написал един офицер от 5-ти кралски мускетарски полк. — Почвата беше скалиста… Копахме цяла нощ и когато се развидели, установихме, че сме изкопали съвсем малко“.

Така че до свечеряване на 7 август турците още владеели всички важни хълмове, защото британците не ги превзели. Сега се надпреварвали да акостират повече войски, за да намерят изход от ситуацията, преди турците да докарат резервните си дивизии от Булаир, на най-тясното място на полуострова. Призовани в седем сутринта на същия ден, те вече се движели тридесет часа и щели да пристигнат вечерта на 8 или сутринта на 9 август. Значи още можело да се завземат хълмовете и да се застрашат турските позиции около залива Анзак, но всичко зависело от бързината и решителността на действията.

За съжаление и двете липсвали навсякъде. Консултирайки се с бригадирите си сутринта на 8 август, Хамърсли разбрал от тях, че войниците се нуждаели от още почивка и допълнителна организация. Понеже не можел да обсъди ситуацията със Стопфорд, още на борда на Джонкил той се съгласил с тях и заповядал да се съединят заедно малките отряди по външния периметър. Махон в Киреч Тепе бил не по-малко колеблив и настоял за допълнителна артилерия в подкрепление, за да се придвижи напред. Получавайки докладите от местата, Стопфорд не се запознал лично със ситуацията. Убеден, че не са пристигнали достатъчно артилерия и доставки, той наложил вето върху атаките до вечерта.

Хамилтън пък се притеснявал от липсата на прогрес. В единадесет сутринта неговият щаб напомнил на Стопфорд колко важно е да стъпи на платото Теке Тепе. Отговорът на командващия корпуса било издаването на строго ограничителната заповед: „Ако установиш, че територията не е охранявана от врага, настъпи напред. Но ако се нуждаете от артилерийска подкрепа, не искам да атакуваш добре защитените вражески позиции.“

Но Стопфорд знаел от докладите на въздушното разузнаване, че очакваните турски подкрепления още не са пристигнали на Теке Тепе. Когато Хамилтън видял заповедта на Стопфорд, разбрал, че трябва да се намеси. Но понеже разрушителят му бил извън строя, той трябвало да чака пет часа за смяната му с нов и не успял да пристигне в залива преди шест часа вечерта. Един от щабните му офицери, изпратен от Имброс призори да докладва за събитията от плацдарма, стигнал в Сувла едва към обяд. Той бил придружен от полковник Морис Ханки, политик, изпратен от Лондон, да наблюдава създаването на конструкцията. „Пълна липса на оживление от великото акостиране, — написал Ханки. — Изглежда, не осъзнаваха необходимостта от бърза офанзива и че резултатите зависеха от развитието на събитията за няколко часа.“

Двойката се отправила за среща със Стопфорд на борда на Джонкил. „Е, Аспинал, — казал Стопфорд, — момчетата се справиха чудесно.“

„Но те не стигнаха хълмовете, сър.“

„Да, но стигнаха брега“.

Аспинал помолил за незабавно придвижване, преди пристигането на турските подкрепления. Стопфорд отказал, като заявил, че вече е издал необходимите заповеди. Спорът бил безсмислен, затова Аспинал изпратил следното съобщение на Хамилтън: „Бях на брега, където всичко е спокойно и тихо. Няма пушечни изстрели, няма артилерийска стрелба и очевидно няма турци. Корпусът почива. Уверен съм, че златните възможности са пропуснати. Погледни сериозно на ситуацията.“ Хамилтън вече бил на път.

Накрая, жегнат от настойчивостта на Аспинал, Стопфорд се отправил към брега и пристигнал в щаба на Хамърсли в четири часа следобед.

Войските, казал той „трябва да атакуват веднага“. След това се върнал на Джонкил, за да узнае, че турските резерви още не били пристигнали и че хората от 53-та уелска дивизия вече били на път. Следобед той издал категорични заповеди за началото на атака и завземането на хълмовете около залива Сувла. Но оставил избора на момента за атака на Хамърсли, който бил предвидил нападение срещу хълмовете „W“ от 33-та бригада на следващата сутрин. Но в последния момент Хамърсли отложил нападението, като го присъединил към общата атака. Така бил изгубен още един ден.

M sujet2


„Такъв генералитет обърква представите“
През юни 1915 г., два месеца преди акостирането в Сувла, генерал Хамилтън казал на Кичънър, че командирът трябвало да бъде непреклонен и твърд мъж, защото жестокото лято в Галиполи щяло да подложи на изпитание и най-способните мъже.

Но избраният генерал-лейтенант Стопфорд, бил толкова немощен, че не можел да си вдигне куфара при пристигането си с влака. На шестдесет и една годишна възраст, в лошо здраве, той бил върнат в полка само заради войната. Фактът, че никога не бил командвал армия в битки, бил изцяло пренебрегнат.

На 22 юли Хамилтън внушил на Стопфорд, че хълмовете около Сувла „трябвало да се превземат с мощна атака преди зазоряване“ на 7 август и го накарал да действа енергично и смело.

Вместо това, по време на акостирането, когато операцията била застрашена от провал, Стопфорд се оттеглил на борда на „Джонкил“, възхитен, че хората му стигнали брега. Същевременно Хамилтън очаквал новини в Имброс. По-късно генерал-майор Дж. Ф. С. Фулер писал в тази връзка: „И двамата генерали очакваха или победа, или отстъпление, сякаш цялата операция беше конно надбягване. Такова поведение на генералите обърква представите.“

Изглеждало невъзможно слабата защитна сила, състояща се от 1500 турци, командвани от майор Вилмер, да обуздае нахлуването за две денонощия, преди да дойде подкреплението. Но Стопфорд бил толкова незаинтересован от напредването на войските си, че турците успели да го направят само за половин час.

Сутринта на 9 август Хамилтън пристигнал на брега, за да види как Стопфорд наблюдава построяването на защитни съоръжения за него и хората му. Хамилтън писал: „Той беше толкова погълнат от работата си и каза, че било много важно да се направят стабилни укрепления, тъй като вероятно щели да останат там за много дълго време.“ Последните съюзнически сили напуснали полуострова след пет месеца.


Хамилтън пристигнал на борда на Джонкил в 6,30 часа следобед. Той съобщил на Стопфорд, че Теке Тепе трябвало да се превземе най-късно до края на нощта. Стопфорд отговорил, че 11-та дивизия се нуждаела от още една нощ почивка преди атаката. Разгневен, Хамилтън отишъл да види Хамърсли, който веднага се извинил, че войските били разпръснати, теренът бил труден и не било извършено разузнаване. Накрая се съгласил да нареди на 32-ра бригада, на територията на Сулджик, да атакува същата нощ, така че поне един батальон да стигне до платото преди зазоряване.

Но двата батальона на бригадата контролирали ключовите позиции по периметъра и за да стигнат до мястото на срещата в 10,30 часа вечерта, се нуждаели от време, за да изминат разстоянието. Освен това и бригадирът нямало да тръгне, преди батальоните да успеели да се съберат заедно. Единият батальон не пристигнал и след половинчасово закъснение придвижването започнало. Авангардът достигнал върха на Теке Тепе, но бил отблъснат от внезапното пристигане на една от турските резервни дивизии.

Всеобщата атака, подкрепена от новопристигналата 53-та дивизия, продължила през целия ден. Тя не постигнала нищо и окопаните на хълма турци били подкрепени от новопристигналите войски. Стопфорд пристигнал с щаба си на брега и вместо да ръководи битката, прекарал целия ден в разпореждания около построяването на стабилни временни постройки за себе си и щаба.

Моментът отминал. Нямало да има пробив. Двата ценни брегови плацдарма само станали три. Липсата на решителност у Стопфорд се оказала фатална на 8 август. След осем дни той бил освободен от командването и се върнал на почетния си пост Лейтенант на Кулата в Лондон. Освободен от задълженията си, той никога вече не поел командването на войски до пенсионирането си през 1920 г.

Галиполската кампания била изоставена в края на годината по заповед на сър Уилям Робертсън, новия началник на Имперския генерален щаб, който вярвал, че войната може да се спечели само във Франция и че Галиполи се превърнала в една скъпа и разрушителна кампания. (Списъкът с жертвите надвишавал 200 000 души). Войските от залива Сувла и залива Анзак били евакуирани в края на декември, а от залива Хелес — на 8 януари, 1916 г. Отстъплението било успешно, тъй като не загинал нито един човек, въпреки множеството изоставени складове. А. Дж. П. Тейлър писал: „Галиполската експедиция била ярък пример как една гениална идея се превърнала в ужасна катастрофа заради неадекватната подготовка и некадърното командване.“ Нито един генерал не бил по-бездеен от Стопфорд.

Генерал Пърсивал и падането на Сингапур


Падането на островната крепост Сингапур в ръцете на японците през февруари 1942 г. било катастрофа с големи стратегически и икономически последици. С един удар англичаните се лишили освен от позициите си в Далечния Изток, от пристанището за износ на каучук, но и от ценните морски и инженерни съоръжения, военно оборудване, складове и петрол, два бойни кораба и хиляди човешки живота. Такава катастрофа може да бъде резултат само от политически или военни грешки. Все пак един човек носи отговорност за случилото се тогава: британският командир в Малая и Сингапур, генерал-лейтенант А. Е. Пърсивал.

Още през 1925 г. трите въоръжени служби не се споразумели как да защитават тази важна база. Докато армията и флотата искали укрепления и тежки оръдия, за да отблъснат евентуална атака откъм морето, военновъздушните сили настоявали за повече свои подкрепления за отбиване на нападенията, преди да проникнат на острова. Както можело да се очаква, по-старшите офицери постигнали своето. Последствията от това били, че Сингапур бил оставен без защита от северната му страна, където се съединявали Сингапур и островната част на Малая чрез главния път.

Този пропуск изглеждал по-застрашителен през лятото на 1941 г., две години след избухването на Втората световна война, когато Уинстън Чърчил наредил да се включат всички подкрепления в битката за Северна Африка, въпреки че неговите главни съветници смятали защитата на Сингапур за второстепенна по важност след защитата на Англия. Ситуацията се влошила още повече, след като американският президент Франклин Делано Рузвелт и Чърчил решили да накажат японската агресия във френски Индокитай през юли с налагането на търговско ембарго. Лишена от суровини, единственият изход за Япония бил да завладее още територии в Югоизточна Азия до Малая (за да се сдобива с каучук и калай) и до немски Източен Индокитай, (за да се сдобива с петрол). Тъй като Англия и Америка нямало да й разрешат това, сблъсъкът с тях ставал неизбежен.

Войната започнала на 7 декември. Япония предприела удар срещу американските морски бази в Пърл Харбър, в Хавай. В същото време, рано сутринта на 8 декември, първите военни поделения на 77-хилядната армия (25-та армия), командвана от генерал Томоюки Ямашита, акостирали в източния провлак на полуостров Малая. Две поделения били разположени в Тайланд, а трето, точно по границата на Малая, в Кота Бару.

Защитникът на Малая и Сингапур бил петдесет и три годишният генерал-лейтенант Артър Пърсивал, бивш главен асистент на Имперския генерален щаб. Занимавал се с търговия преди Първата световна война, той се присъединил към Есекския полк през 1914 г., воювал в окопите и бил награден за особени бойни заслуги с Военен кръст и с Френски военен кръст. Останал в армията и до 1939 г. се издигнал до бригадир. Последвали още повишения и през май 1941 г. той бил назначен за главнокомандващ войските в Малая.

От 88 000 души в неговата армия повечето били зле екипирани и необучени войници. Генерал Пърсивал не поправил тези недостатъци, защото не предвиждал среща с японците на бойното поле. Както и останалите „експерти“ той смятал, че японската армия не може да се придвижи през джунглата на полуостров Малая. Или поне не с танкове. Това обяснява защо преди нападението хилядите брошури на военното министерство за борба с вражеските танкове останали нераздадени.

„Едва ли някой би допуснал, че противотанковите брошури останали да гният в шкафа, — написал Норман Диксън в книгата си «Психология на военната некадърност», — защото те били толкова нетактични, че дори били еретични.“

В деня на агресията лорд Пърсивал изпратил първото си комюнике от щаба в Сингапур, съобщавайки, че японците се провалили при акостирането в Кота Бару. Във второто комюнике се казвало: „Всички (японски) кораби се изтеглят с висока скорост, а останалите на брега войски са стабилно въоръжени с картечници.“ Всъщност 5500-те японски войници не срещнали трудности при акостирането си и за няколко часа завзели близкото летище. Корабите, които се „оттеглили с висока скорост“, отивали да натоварят още войски. До десети декември японската 5-та дивизия, акостирайки по-нататък по брега, пресякла западния бряг на полуострова, и проникнала в Малая.

Същия ден бойният кораб „Принцът на Уелс“ и крайцерът „Сблъсък“ били потопени от японски бомбардировачи. Командващият офицер, адмирал Том Филипс, преди да потегли с кораба си, бил предупреден, че военновъздушните сили не можели да осигурят прикритие. Въпреки това той вдигнал платната, като разчитал, че е невъзможно големите бойни кораби да се потопят от самолети. Заради загубата на двата кораба и зле оборудваните военновъздушни сили англичаните не могли да предотвратят акостирането на още японски войски.

Оттогава имперските и британските сили били в постоянно отстъпление. Но докато хората и колите затъвали в задръстените пътища, те бивали изненадвани от японски танкове, маневриращи между каучуковите дървета и пехотата, която се придвижвала през граничната джунгла. Когато командващият в Северна Малая генерал Хийт решил да защити река Перак, фронтът му бил заобиколен от японска колона, придвижваща се по полегатия склон на полуострова. Японците избегнали и здраво укрепената защитна линия в Кампар, като се придвижили надолу по западния бряг в кораби, пленени по време на похода им.

През януари британците били отблъснати до линията на север от река Слим, обхващаща провинцията Селандор и летището до столицата Куала Лумпур. През нощта на 7 януари една японска танкова рота се втурнала да завладее пътния мост, разположен на двадесет мили от предната фронтова линия. Били пленени 4000 души. Японците загубили шест танка и няколко войници.

През този ден генерал Арчибалд Уейвъл пристигнал в Сингапур, на път за остров Ява, където щял да поеме новия извънреден пост на висшестоящ командир на съюзническите сили на югозападното тихоокеанско крайбрежие. Той ускорил постепенното оттегляне на Пърсивал и изградил защитна линия при южния град Йохор. Куала Лумпур бил изоставен на 11 януари, а Тампин — след два дни. Но това дало възможност на японците да се възползват от добрата пътна мрежа в южната провинция, разполагайки едновременно две дивизии. Отстъплението било по-бързо, отколкото било предвидено, и било невъзможно да се изгради ефективна отбранителна линия.

Същото се случило и на източния бряг, с евакуацията на Куантан и летището му на 6 януари и с евакуацията на Ендоу на 21 януари. До края на януари всички британски и имперски сили били изтикани в южния край на полуострова. Ариергардът пресякъл пролива към остров Сингапур същата нощ. Японските войски завоювали Малая само за 54 дни. Те дали само 4600 жертви срещу британските 25 000 (повечето затворници).

M sujet2


„Те гледат в погрешна посока!“
С огромните си запаси от каучук и калай Малая била една от перлите в короната на Британската империя след Първата световна война. За да я защити, британското правителство построило верига от летища по полуострова и морска база на територията на остров Сингапур, която щяла да подсигурява пътищата за доставка на калай и каучук между Англия и Далечния Изток. Но поради липсата на финансови средства, а и поради заплаха от Япония, до 1920 г. не било направено нищо.

Всичко се променило, когато през тридесетте години Япония превзела Китайска Манджурия, напуснала Организацията на народите и се отказала от ограниченията, наложени й чрез международните договори за разоръжаване. За Англия изграждането на защитна военноморска база в Сингапур станало приоритет. Но тъй като военните не вярвали, че е възможно японско нападение от полуостров Малая, оръдията на бреговите батареи сочели с дулата си към морето. Северната част на острова останала незащитена.

Смятало се, че Сингапур можел да издържи 70-дневна обсада, през която британската флота да пристигне от Англия. В края на тридесетте години армията допускала земноводното акостиране по южния бряг на Малая. Отпусната била незначителна сума за изграждането на отбранителна линия в Южна Малая, която да попречи на японската артилерия да стигне до подходящата позиция за откриването на огън по остров Сингапур. Но този план бил частично изпълнен до декември 1941 г., когато японците нападнали територията. Тъй като оръдията сочели в погрешната посока, островът бил незащитен, когато след два месеца японците нападнали през пролива Йохор.
По време на ускоряващото се британско отстъпление от полуострова, командващият инженерните войски, бригадир Иван Симсън, подканял няколко пъти Пърсивал да укрепи отбраната на северната част на острова. Молбите били пренебрегнати. Той казал на Пърсивал, че имал хора и материали, които „да изградят устойчива защитна линия, противотанкова защита, подводни препятствия, огневи капани, мини, стоманена и подвижна бодлива тел, методи да се осветява водата“. Но Пърсивал не разрешил.

„Сър, — продължил Симсън, — трябва да помогнем на нашите войски. Те са слабо обучени, уморени и отчаяни. Вече отстъпват стотици мили. И моля Ви, спомнете си, че японците са по-добре обучени, по-добре оборудвани и въодушевени от постоянните победи… и това трябва да се направи сега, сър… веднага след като попаднем под обстрел.“

Пърсивал останал непоклатим. „Виж, генерале — казал Симсън, без да контролира повече гнева си, — повдигах този въпрос хиляди пъти. Вие винаги го отхвърляхте и никога не ми изтъкнахте конкретни причини. Кажете ми най-накрая защо, за бога, поддържате тази позиция?“

След малко лорд Пърсивал отговорил: „Считам, че защитата, която ще изградиш, ще бъде лоша за духа на войниците и на гражданите.“

Кръвта на Симсън замръзнала. Той не можел да повярва, че Сингапур бил загубен. „Сър — казал той, — ще бъде по-лошо за бойния ни дух, ако японците настъпят в полуострова.“

По-късно Пърсивал бил посетен от генерал Уейвъл, „много разочарован, че нищо не било направено“ и „говорейки рязко“, поискал да узнае причината. Отговорът бил същият: да се защити гражданският дух. Щяло да бъде по-лошо за духа, отговорил Уейвъл, ако войските от полуострова бъдели изтласкани обратно към острова.

Информиран от Уейвъл за провала на Пърсивал при защитата на Сингапур, Чърчил издал директива за защитата на северния бряг. Много от мерките били като предложените от Иван Симсън. Но Пърсивал още отказвал да действа. Когато накрая направил план за действие, вече било късно.

Норман Диксън дава психологическо обяснение за това странно поведение: „В случая с Пърсивал и Гордън Бенет (командващ 8-ма австралийска дивизия) да изградят отбранителна линия означавало да признаят пред себе, че се намират в опасност. Тяхната показна загриженост за гражданския дух била изместена от загрижеността им за собствения им дух. Наблюдавайки случилото се след това в Сингапур, някой би могъл да се ужаси от принудителния отказ на военния да се отбранява. Такова поведение е типично за представителите на авторитарното общество. Те са «обединени» в организации, които се отнасят към страха и заплахата с ритуални средства.“



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   51




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет