Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Но Пърсивал не бил доволен от провала си в изграждането на адекватна защита. С 85-хилядната си армия на острова той защитавал бреговата линия, вместо да поддържа една централна резервна сила, която можела да се изпрати към всяка застрашена точка. Освен това премахнал повечето защитни постове на североизток по острова, независимо че признаците сочели за нападение от северозапад. Когато японските войски показали, че ще нападнат именно оттам, Пърсивал наредил да се върнат обратно защитните постове. Но било късно.

През нощта на 8 февруари две японски дивизии навлезли между острова и полуострова с разнородни кораби. Част от тях били потопени, но повечето пристигнали невредими. Бреговите прожектори не били използвани, комуникационните връзки били прекъснати, а артилерията се забавила при изграждането на огневия си вал. Призори 13 000 японци пристигнали на брега и трите австралийски батальона, охраняващи този сектор, се оттеглили навътре в острова. До обяд 20 000 японски войници акостирали в северозападната част на острова.

Англичаните имали достатъчно войски да отблъснат нашествениците, тъй като не повече от 35 000 японски войници били разгърнати на територията на острова. Но поради некадърното командване на Пърсивал войниците му били с нисък боен дух и необучени. Липсата на защита срещу въздушните атаки на врага още повече понижили бойния дух, както и пожарът от запалените петролни контейнери в тила на защитата. Призивът на Чърчил битката „да се води до горчивия край“ и към командирите „да умрат със своите войски за честта на Британската империя“ бил последната капка. Повечето стигнали до заключение, че пленничеството е за предпочитане пред смъртта. Само ако знаели какво ги очаква.

Вечерта на 15 февруари дошъл краят. Когато японците наближавали Сингапур, хранителните запаси привършвали, а водните се били изчерпали, генерал Пърсивал излязъл с бяло знаме и се предал. Англичаните загубили 138 000 души, като повечето от тях се превърнали във военнопленници.

Загубата на Сингапур била последвана и от японското завоюване на голяма част от Югоизточна Азия, включително Бирма и немска Източна Индия. Но с падането на Сингапур бил разрушен митът за превъзходството на бялата раса. Генерал Пърсивал със своята некадърност изиграл значителна роля в насърчаването на последвалата война на азиатския национализъм.

Глава 2

Могат да бъдат посочени няколко грешки: прекалено разчитане на един елемент от плана (артилерийската бомбардировка при река Сома); недостатъчно разузнаване (Браво Ту Зиро); пренебрегване на противниковото разузнаване (Арнхем); или чисто безразсъдство (нападението на Джеймсън, Коленсо или нападението на Диеп). Но при всички резултатът е един и същ: безсмислените жертви, сред тези които е трябвало да приведат в действие тези лунатични схеми.

Атаката на Джеймсън
Атаката на доктор Джеймсън в Трансваал с 500 конници на 29 януари 1896 г. била от случаите, обречени на неуспех. Тя била част от лекомислената схема, изготвена от Сесил Роудс и родените в Англия йоханесбургски бизнесмени, с подкрепата на английското правителство, и имала за цел да смени режима на президента Пол Крюгер с някого, подходящ за техните интереси. Когато обаче някои от елементите на този необещаващ заговор отпаднали, Джеймсън продължил напред и претърпял неизбежните последици.

Роден на 9 февруари 1853 г. в Единбург, Леандър Стар Джеймсън бил най-малкият син от единадесетте деца. Баща му бил адвокат. Дипломирал се в Лондон през 1877 г. като доктор, на него му предстояла забележителна кариера, но когато преумората застрашила здравето му, той преместил медицинската си практика в Кимбърли, в Кейпската колония в Южна Африка. Там срещнал Сесил Роудс — основателя на миньорската компания „Де Беерс“ и те скоро се сприятелили.

Роудс бил мечтател, който бленувал за създаването на федерация от южноафрикански щати под английско господство. Той искал английското правителство да обяви протекторат върху земите на север от Трансваал и Бечуаналанд. Когато през 1889 г. станало ясно, че маркизът от администрацията на Солсбъри нямал намерение да увеличава британските имперски задължения, тогава Роудс основал Британска южноафриканска компания (БЮАК), която да развива тези земи.

През следващата година Роудс станал премиер-министър на колонията Кейп и убедил Джеймсън, който бил човек на действието и авантюрист, да изостави доходната си медицинска практика в Кимбърли и да отиде на север, за да изгради клонове на Британската южноафриканска компания в земите на племената матабеле и машона. През септември Джеймсън издигнал флага на съюза около днешно Хараре и заел длъжността администратор на компанията.

Но страховитото племе матабеле, подчинено на още по-страховитото племе зулус, било явна заплаха за ръководството на компанията и трябвало да се справят с него. Войната за завладяването на територии Джеймсън започнал през 1893 г., за да съживи компанията, натрупала огромни дългове след слабото й представяне на стоковите тържища. През януари 1894 г. след кратка, но брутална атака, племенните вождове на матабеле отстъпили, а военната самоувереност на Джеймсън нараснала. Новата територия от 444 000 квадратни мили, била кръстена Родезия, в чест на основателя на компанията.

Но имало далеч по-голямо препятствие пред мечтата на Роудс, а именно бурската провинция Трансваал. През февруари 1881 г. на хълма Маджуба бурите победили английската армия и до голяма степен успели да си възвърнат независимостта. След пет години било открито злато във Витватерсранд, близо до Йоханесбург, което дало на Трансваал възможността да отклонява всякакви предложения за английски протекторат.

През 1895 г., вбесен от постоянно нарастващото благосъстояние, сила и независимост на провинцията Трансваал, Роудс решил да свали от власт националистическото африканерско правителство на Крюгер. Възможността била предоставена от недоволните чужденци (в Трансваал), повечето от които били от британски произход, работещи предимно в златните мини около Йоханесбург. Отначало — понеже тяхното недоволство било на законова основа, им отказвали правото да гласуват. Това недоволство прераснало в революционно движение, защото британските миньорски интереси в Ранд се противопоставяли на политиката на Крюгер, която ограничавала техните доходи, с високите данъци, заплащането за железопътен транспорт, държавния монопол върху динамита. Това повишавало изкуствено жизнения им стандарт.

Като собственика на „Обединени златни полета“, Роудс имал същите финансови интереси в Трансваал. Но главната причина, поради която искал да се назначи пробританско правителство в Трансваал, била, че така щяла да се сбъдне неговата мечта да се образува федерация от щати на територията на Южна Африка.

Планът на Роудс се състоял от три елемента: въстанието щяло да избухне в Ранд; то щяло да бъде подкрепено от въоръжените сили на полицията на Британската южноафриканска компания, по източната граница с Бечуаналанд; накрая британският висш комисар щял да отпътува за Йоханесбург, за да проведе преговори с бурското правителство, като обезкуражи немците да подкрепят африканерския национализъм и да предотврати собствениците на златни мини да декларират своя независима република.

Подкрепа на британското правителство била получена през декември 1894 г., когато Роудс доверил плана си на лорд Роузбъри — премиер-министър на нестабилното либерално правителство, което наследило консервативното правителство на Солсбъри. Единственото условие на Роузбъри било да не се намесва полицията, докато не започнело въстанието в Трансваал. Благодарение влиянието на Роузбъри, Роудс назначил сър Херкулес Робинсън за висш комисар в Южна Африка в началото на 1895 г. Бивш губернатор на колонията Кейп, впоследствие един от основните акционери в Британската южноафриканска компания и директор на „Де Биърс“, Робинсън бил близък приятел на Роудс и подкрепял плана му.

През юни 1895 г. либералното правителство паднало от власт и било сменено от консерваторите на Солсбъри. Но подкрепата за плана на Роудс останала. На 4 ноември Робинсън изпратил частен меморандум до колониалния секретар Джоузеф Чембърлейн. Основните точки били: бунтът ще се състои в Трансваал „рано или късно, а един инцидент ще го предизвика всеки момент“; веднага след новината за избухналото въстание и след назначаването на временно правителство, Робинсън „ще издаде прокламация, като настоява в нея двете страни да се въздържат от бойни действия и да се явят на арбитраж при него“; английското правителство „ще подкрепи това поведение“ и щяло да информира пресата, че „голяма бойна сила ще тръгне от Англия за Южна Африка“; тогава Робинсън щял да отиде в Претория и да нареди да се създаде Парламент, избран с гласа на всеки бял мъж на територията на Южна Африка.

„Напълно съм съгласен с идеята ти“, отговорил Чембърлейн на 6 декември. „Смятам, че няма да се предприема нищо, докато успехът не е гарантиран. Всеки провал ще се превърне в голяма катастрофа.“

Междувременно се оформила останалата част от плана. В края на ноември Джеймсън събрал 600 мъже до източната граница на Трансваал. 350 от тях били в Питсани, провинция Бечуаналанд, като повечето работели в конната полиция на компанията „Машоналанд“; останалите били от граничната полиция на Бечуаналанд и се настанили в Мафекинг, в северната провинция Кейп. Освен с пушки те били въоръжени с шест картечници „Максим“ и две оръдия. Освен това Родезийската конна рота, съставена от 1000 доброволци, била готова да нападне Трансваал от север. Тя била близо до границата под командването на капитан Спрекли и капитан Нейпиър. Командирът им, полковник Уилоуби, се присъединил към Джеймсън като началник-щаб.

Тогава 5000 пушки, три картечници „Максим“ и 1 000 000 снаряди и патрони трябвало да се внесат контрабандно в Йоханесбург. Смятали да се снабдят с оръжие от бурския арсенал в Претория, който щял да бъде пленен веднага щом започнел бунтът на чужденците. Роудс водел сметка за всяко похарчено пени, от общо 61 500 английски лири стерлинги.

На 19 ноември Джеймсън се срещнал със заговорниците в Йоханесбург. Датата за началото на бунта била на 28 декември. Но Джеймсън отказал да влезе в Йоханесбург „като бандит“ и лидерите на бунта му дали писмо, в което го молели да помогне на хората там. Освен това се споразумели, че когато бунтът започнел, сър Херкулес Робинсън щял да отпътува към Трансваал като арбитър при подписване на споразумението.

Но възникнали противоречия за бъдещето на Трансваал. Роудс не искал да се обвързва и чужденците били подозрителни относно британската намеса. Болшинството искали да се създаде либерална република, която да се грижи за миньорското общество; те не искали да са част от английската колония.

С приближаването на бунта ентусиазмът намалявал. Контрабандно пренесените оръжия били по-малко от предвиденото количество. Завземането на бойния арсенал на Претория трябвало да отпадне, поради липса на хора. На 26 декември разделените в мненията си лидери на бунта отложили датата на въстанието най-рано на 6 януари.

Джеймсън, информиран, че операцията щяла да се проведе по план, научил за отлагането й, чакайки нетърпеливо в Питсани, между Бечуаналанд и Трансваал. Отговорът му на 27 декември бил, че част от неговата войска вече се била придвижила да „пререже част от телената мрежа“ и ако не можели да ги спрат, щял да се придържа към първоначалния план.

На следващия ден, чрез кодирани телеграми от щаба на южноафриканска компания в Кейптаун, Джеймсън узнал, че заговорът в Йоханесбург бил провален: „… Обществото няма да отдели и пени за компанията, дори и ти да си директор.“ Освен това му било съобщено, че майор Хини пътувал към него с вест от лидерите на заговорниците. Щом Джеймсън научел това, което Хини щял да му предава, те заедно щели да решат какво да предприемат: „Вие и ние трябва да преценим в зависимост от промените.“

„Добре е да изчакаш“, завършвали инструкциите към Джеймсън. Но „не можем да претърпим провал“.

Отговорът на Джеймсън бил твърдоглав: „Ако не бъда уведомен в обратен смисъл, ще тръгна утре вечер.“

Той изпратил това съобщение в пет следобед, като знаел, че нямало да пристигне в Кейптаун преди офисите на компанията да затворят за уикенда. Роудс не получил това съобщение чак до следващия ден.

Едва привечер на 28 декември Роудс решил окончателно да отмени операцията, щом получил съобщение от лидерите на заговорниците, че нямало да има бунт. Щяло да бъде невъзможно да се вдигне революция, защото „бурите поели караула“.

Висшият комисар Робинсън бил информиран, че „цялата работа се разсъхнала“ на следващата сутрин. Но никой не пратил писмо за прекратяването на операцията на Джеймсън.

Хини пристигнал в Питсани около десет и половина сутринта на 29 декември и казал на Джеймсън, че лидерите в Йоханесбург поискали от него да отложи операцията, защото имало недостиг на оръжия, а и не постигнали споразумение относно бъдещето на Трансваал. След като го изслушал внимателно, Джеймсън накрая съобщил, че отива в Трансваал. Хини се съгласил да го придружи.

Причината за прибързаното решение на Джеймсън бил доклад на „Ройтерс“, публикуван в южноафриканската преса предния ден. В него се съобщавало за слухове в Йоханесбург за „тайно въоръжаване на миньори и приличащи на военна подготовка действия“. Съобщавало се, че жени и деца напускат града, докато Крюгер и главнокомандващият Трансваалската армия Пиет Джуберт се върнали в Претория, а лидерите на заговорниците се надявали да постигнат споразумение с тях. Джеймсън бил решен да се придвижи, преди Крюгер да предприеме контрамерки. Той знаел и до какви финансови проблеми в компанията щяло да доведе отлагането на операцията.

Неговото последно съобщение до Роудс в неделя сутринта било: „Тази вечер отивам в Трансваал.“ То завършвало по следния начин: „Ние ще защитаваме всеки, докато не сменят настоящето правителство и не приемат гласуването като форма за съставянето на правителство.“

Следователно Джеймсън самостоятелно взел решение да отиде в Трансваал, за да подтикне към бунт, независимо че чужденците не били ентусиазирани и че правителството на Крюгер вече било подушило заговора. Това начинание било обречено, преди да започне.

Тъй като офисът му в компанията бил затворен събота и неделя, Роудс получил последното съобщение на Джеймсън, заедно с изпратеното предния ден, едва следобед на 29 декември. Той веднага забранил експедицията. „Надявам се нещата в Йоханесбург да бъдат уредени приятелски. В никакъв случай не тръгвай, аз категорично се противопоставям на такъв ход.“ За съжаление било неделя и пощата с телеграфа била затворена следобед. Това важно съобщение било изпратено едва на следващия ден, но вече било късно.

В неделя следобед Джеймсън съобщил на хората си, че тръгват към Трансваал по молба на гражданите на Йоханесбург. Това щяло да бъде безкръвна експедиция, казал той и на всеки щяло да се заплати допълнително за специална служба.

Същата нощ те пресекли границата, въпреки че телеграфните кабели били прерязани. Контингентът в Макфекинг тръгнал по същото време и двете колони се срещнали в Отошоп в Трансваал в пет часа на следващата сутрин. Общата бойна сила наброявала 510 конни офицери, въоръжени с 8 картечници „Максим“ и 3 полеви оръдия.

Въпреки че комуникационните кабели били отрязани чак до Зируст, когато Джеймсън напуснал Отошоп, едно местно длъжностно лице изпратило конник да уведоми за тях командира на този район Луис Бота. Кабелите между Зируст и Претория трябвало вече да бъдат възстановени, но задачата се провалила. Обаче Бота имал възможност да изпрати на Джуберт подробности за нападението. Четири часа след тяхното заминаване от Отошоп главнокомандващият знаел посоката им, силата, и какви били оръжията им.

Рано на следващата сутрин, на 90 мили от Питсани, самотен ездач се присъединил към колоната. Той бил изпратен да информира Джеймсън, че висшият комисар им нареждал да се върнат обратно. Не му обърнали внимание. На следващата сутрин, на новогодишния ден на 1896 г., втори ездач ги настигнал със същото съобщение. Джеймсън отговорил, че не можел да се подчини на заповедта, защото доставките в тила им били на привършване, а той искал да „изпълни своето обещание… да помогне на момчета в тяхната беда“.

Те ускорили хода си, но вече възникнали първите проблеми. Храната и фуражът били разчетени неправилно, а резервните коне били впрегатни неизползваеми за оседлаване. Въоръжените бури били налице и Джеймсън позволил на хората си почивка.

Този следобед, след като били изминали 154 мили за три дни, те се натъкнали на бури близо до Крудерсдорп, само на двадесет мили от Йоханесбург. Малки групи от бури ги следвали като сенки още от момента, в който пресекли границата. Но командосите (така официално били наричани силите на бурите, съставени от въоръжени доброволци) нямали достатъчно военна сила, за да им се противопоставят до момента.

Бурите, под командването на комендантите Кронже, Малан и Протжитер, заели добре укрепени позиции, три мили на запад от града. Джеймсън се натъкнал на тях, докато се изкачвал по склон от другата страна на долината. Той решил да ги изблъска от позициите им, като наредил оръдията да се подготвят за стрелба. Но бурите били добре окопани и шрапнелите ранили само няколко техни коня.

Заблуден от тишината около окопите на бурите, Джеймсън изпратил 100 конници, с 2 картечници да проучат ситуацията. Напредвайки по широк фронт, те пресекли калния поток навътре в платото, когато бурите открили огън по тях. 30 души били убити и 30 ранени. Други се скрили в близката тръстика, но после били пленени. Останалите се оттеглили.

Тъй като пътят им бил отцепен, Джеймсън решил да стигне до Йоханесбург, заобикаляйки на юг в посока към Рандфонтейн. Полевите оръдия и картечниците осигурявали прикриващ огън.

Отначало всичко вървяло добре, понеже „се сдобили“ с водач, който ги насочвал „право към Йоханесбург“. Всъщност той бил бурски скаут, който ги водел право към вражеския капан. Заобиколен от бурите, Джеймсън изградил лагер и се подготвил да го отбранява. Но атака не била предприета тази нощ.

Призори на 2 януари 1896 г., колоната разтурила лагера и се придвижила на юг в единствената посока, която не била заета от бурите. Както и преди, тилът и фланговете им били защитавани от оръдия и пушки. Бурите ги следвали. Изминавайки десет мили, колоната стигнала до фермата „Влакфонтейн“, където бурите препречили пътя им.

Изтощена и обградена, колоната на Джеймсън изградила последния си лагер. От фермата те обстрелвали скалата, зад която били бурите, докато картечниците се повредили от прегряване, а полевите оръдия останали без амуниции. Тъй като огънят срещу тях спрял, бурите изстреляли точно прицелвани куршуми по защитния периметър, поразявайки голям брой хора и коне. След това редовната бурска армия се включила в битката и всичко приключило.

Някой завързал бяло парцалче на щика си и го издигнал високо над фермата. Наблюдавайки всичко от позицията си, Кронже запитал Джеймсън какви са намеренията му. Но Уилоуби вече бил изпратил бележка от „главнокомандващия трансваалските сили“, предлагайки капитулация, в случай „че Вие гарантирате безопасното преминаване извън страната на нашата военна сила“.

Отговорът на Кронже бил, че ще бъдат освободени, ако предадат флаговете и оръжията си и заплатят разходите за пораженията на Трансваал. А бурският командир след това отишъл в лагера на Джеймсън, придружен от хората си. Вътре той открил Джеймсън и офицерите му, които изглеждали ужасно. Някои стояли прави около ранените мъже, които тихо стенели. „Треперейки като тръстика“, Джеймсън казал на Кронже, че не воювал под никакъв флаг и бил готов да положи оръжията.

Пристигнал Малан и казал на Кронже, че нямал власт да уреди подробностите. Това трябвало да бъде само безусловна капитулация. Когато предали това на Джеймсън, той свалил шапката си и казал: „Приемам Вашите условия.“

Джеймсън и офицерите му били закарани до Претория в коли, а войниците стигнали дотам на коне. Техните жертви наброявали 17 убити и 55 ранени, докато бурите загубили само 4 убити и трима били ранени. Но най-тежката жертва дал Сесил Роудс, който подал оставката си като премиер-министър на Кейптаун в деня, когато научил, че Джеймсън капитулирал. „Бедният стар Джеймсън — възкликнал той. — Двадесет години сме били приятели и сега ме съсипа.“

Така завършила обречената експедиция, позната като „Атаката на Джеймсън“. Докато била планирана, като част от заговор, за провеждането на въстание в Йоханесбург, в който да се включи и английският висш комисар, е имало някакъв минимален шанс да се осъществи успешно. Но когато и двете важни изисквания в плана отпаднали, мисията на Джеймсън била обречена още в зародиш.

M sujet2

Телеграмата на Крюгер

Тя гласяла: „Изразявам моите най-искрени поздравления, че Вие и Вашите хора, без да се нуждаете от помощта на приятелски Вам сили, успяхте… да възстановите мира и да поддържате независимостта си, въпреки атаките срещу Вашата страна.“

Телеграмата съдържала две нападки срещу английското правителство. Споменавайки думата „независимост“ в Трансваал, те намеквали за ограниченията в автономията им, наложени от Лондонската конвенция през 1884 г. А споменавайки фразата „приятелски сили“, намеквали, че Германия щяла да се намеси, ако бурите я помолели.

Но със сигурност телеграмата не целяла да предизвика бурята от антинемски настроения в британското общество, след публикациите по тази тема в английската преса. Изправено пред реалната опасност от война, немското правителство променило тактиката си, като не подкрепило предстоящата конференция, на която трябвало да се гарантира целостта на Трансваал. Крюгер бил оставен да договаря бъдещето с британското правителство.

Телеграмата имала и друго значение: окуражила британците публично да заклеймят неуспеха на атаката.

Последвалата реабилитация за Джеймсън не била нищо особено. Той бил изпратен в Лондон и осъден за злоупотреба с военната служба на 15 месеца затвор през юли 1896 г. Но бил освободен от Холоуелския затвор, след като излежал една трета от наказанието си, заради влошаване на здравето му. Вземайки участие във военните действия при обсадата на Лейдисмит, във Втората бурска война, той бил избран за депутат в Кейпския парламент през юни 1900 г. Когато Роудс починал, през 1902 г., той го заместил като лидер на Прогресивната партия. Две години по-късно, Прогресивната партия спечелила мнозинство в парламента и той станал премиер-министър на провинция Кейп. Станал баронет през 1911 г., шест години преди смъртта си.

Коленсо
Битката при Коленсо на 15 декември 1899 г., по време на Втората бурска война, била третото голямо британско поражение от така наречената „Черна седмица“. Коленсо е пример за битка, която не е трябвало да се провежда.

Шест седмици преди това британците били поразени при тесния планински проход Никълсън, близо до Лейдисмит. Бурите прекъснали железопътните и телеграфни връзки южно от града, хващайки в капан 12-хилядна войска, много цивилни граждани и складове. Били обградени и най-големите населени центрове на Мафекинг и Кимбърли в Северен Кейп.

Генерал Редверс Бюлер, командващ 50-хиляден армейски корпус в подкрепление, изпратен в Южна Африка след избухването на войната, пристигнал навреме в Кейптаун по море на 31 октомври 1899 г. „Няма по-силен командир в британската армия, — написал един съвременник, — от този сдържан, решителен, независим, крайно безстрашен, непоколебим и храбър мъж.“

Кавалер на Кръста Виктория, Бюлер бил човек на действието. Роден през 1839 г., той бил изключен от Хароу, и постъпил в армията на деветнадесетгодишна възраст. Той участвал в пет военни кампании, както и в Зулуската война от 1879 г., по време на която командвал нередовната кавалерия. Но въпреки че бил безстрашен, той никога не е командвал по-голяма армия. По думите на един историк: „Той бил великолепен майор, посредствен полковник и провален генерал.“