Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

{img:naj_golemite_gafove_karta_3.png}

Атаката била подновена призори на 21 януари. Войските пак се изправили срещу точния пушечен огън на врага. Но бурските защитници, подложени на здрав артилерийски огън, били към края на силите си. Следобед някои започнали да напускат окопите. В дневника си един германски офицер, който служил при тях, написал: „Всичко е загубено, ако англичаните нападнат сега. Никой не остана в окопите.“

Освен това те нямали храна и медикаменти, а повечето страдали от дизентерия, тъй като пиели заразена вода. Само личният пример, който им давал смелият генерал Луис Бота, поддържал духа им в бойните редици. Въпреки това Уорен бил пред една незаслужена победа, когато отменил атаката.

На следващата сутрин Бюлер се върнал в щаба на Уорен, разположен на предните хълмове, и го смъмрил за липсата на напредък. „Казах му или да атакува, или ще отзова армията му“, написал по-късно той.

Но Уорен отхвърлил съвета на Бюлер с нелепия мотив, че „ако атаката е успешна, това означава да превземат целия бурски фронт, който нямало да могат да удържат“.

Според него превземането на Табаняма щяло да е невъзможно, без да се превземе преди това Спион Коп — стръмен хребет, издигащ се източно над него. Бюлер му отговорил „че трябва да превземе Спион Коп“.

Като си спомня за това, Бюлер твърди, че още тогава имал резерви: „Не харесах идеята, — писал той, — и се помъчих да отклоня Уорен от атаката, но приех предложението му.“

Въпреки всичко планът да се атакува силната природна позиция си имал своите предимства. Тъй като не се очаквала атака по стръмните склонове на Спион Коп, защитата щяла да бъде оскъдна. Ако англичаните бяха превзели върха и закарали там полевите си оръдия, те щели да контролират бурските позиции, принуждавайки ги впоследствие да напуснат платото.

Вместо да се придвижи същата нощ, Уорен отстъпил пред молбата на генерал-майор Талбот Коук, който командвал предната колона за отсрочка от едно денонощие. Коук поискал да разузнае подстъпите към хребета, а и неговата 10-та бригада се нуждаела от почивка преди атаката. Когато Бюлер научил за това закъснение, той поискал Коук (възстановил се наскоро от фрактура в крака) да бъде заменен от „по-енергичния генерал Едуард Удгейт“ (който бил куц). Генерал майор Удгейт командвал 11-та Ланкаширска бригада.

След като се стъмнило, на 23 януари, колоната на Удгейт от 1700 мъже, която включвала и половината рота на кралската инженерна войска, тръгнала от едно дере, разположено под предните хълмове, на около шест мили югоизточно от Спион Коп. Предвождана от полковник Алек Торникрофт и 200 души от конната му пехота, главно от бегълци, колоната стигнала в полунощ подножието на Спион Коп. Започнали да се изкачват към върха по козя пътека, между заоблените каменни блокове, под лек дъжд и пълна тъмнина.

По същото време, за да обстрелват мостовете при дрейфа Трикхардт, бурите се изкачвали по северния склон, като влачели след себе си едно полево оръдие „Круп“. Преди тях била изпратена немска инженерна група, за да подготви монтирането на оръдието. Те се присъединили към седемдесет и шестимата души от бойния отряд „Врайхейд“ в двата плитки окопа, на върха на югозападния склон. Не очаквайки атака, бурите не поставили нощна охрана.

Към четири сутринта Торникрофт почувствал, че склонът става все по-полегат. Развиделявало се, но гъстата мъгла намалявала видимостта до няколко ярда. Щом чул гласове, Торникрофт наредил на хората си да заредят оръжията и да се строят в редици. Приближавайки хребета, те чули самотен вик: „Какво е това?“

Предните редици залегнали, щом бурите открили огън. Но когато по шума разбрали, че бурските заряди са вече празни, Торникрофт наредил да заредят оръжията. С бесни викове „Маджуба!“ те се втурнали към вражеските окопи, атакувайки с щик един от бурите, докато останалите хукнали да бягат, забравяйки дори ботушите си. Англичаните превзели хребета само с трима ранени.

Пристигайки след това, Удгейт наредил на сапьорите си да изградят извита система от окопи с дължина триста ярда, която щяла да бъде превърната във фронтова позиция по редицата от хълмове. Те не разузнали района и не знаели, че има втора редица от хълмове, които прераствали в хребета Ало Нол — удобна позиция за противника да обстрелва цялата отсрещна територия. Англичаните нарушили важното военно правило, че можеш да контролираш плосък хълм само от две места: да се укрепиш на предната редица от хълмове или на втората. Вместо това те се окопали в средата на платото в най-неизгодната позиция.

Тъй като половината сапьорска рота тръгнала да се изкачва — само с двадесет кирки и лопати — пехотата насядала, за да ги гледа как копаят. За съжаление земята била скалиста и те успели да изградят тънка стена от камъни пред един плитък окоп. Всеки от колоната трябвало да носи празна торба, която да напълни с изкопаната от окопите пръст. С пълните торби трябвало да се изгради защитен парапет. Но някои забравили да вземат торби.

Бота бил информиран за загубата на хълма. Решен да си го върне, той събрал подкрепление и изпратил 400 немци и холандци от бойните отряди „Каролина“ и „Претория“ да подсилят хълма. Сутринта, когато мъглата взела да се вдига, бурите били заели всички ключови позиции срещу войските на Удгейт.

После бурите открили огън по британските позиции, убивайки много хора. Английските офицери веднага отговорили с поредица бързи атаки на щик и успели да прогонят защитниците.

Но щом слънцето изгряло и мъглата се вдигнала, англичаните осъзнали опасното си положение. Войниците от незащитената предна редица хълмове, както и тези в плитките окопи, били уязвими от огъня, изстрелван по позициите на британците. Благоприятното разположение на бурите им позволявало да обезвредят англичаните.

Бурите били подкрепени в битката от трите си полеви оръдия „Круп“, от двете си шестинчови пушки „Кресот“ и двете автоматични оръдия, които Бота майсторски разположил на платото. Британската артилерия, макар и по-мощна от бурската, била затруднена от слабите комуникации помежду си и от неведението относно позициите на бурите. Едва когато оръдията взели да гърмят, британците установили разположението на бурите по хребета Ало Нол. Уорен обаче останал с впечатлението, че неговите хора превзели цялото плато и наредил да прекратят огъня. След като повечето английските снаряди се разбили върху собствените им позиции, вероятно именно „приятелски огън“ е ранил смъртоносно генерал Удгейт. Командването поел полковник Блумфийлд от войската на Ланкаширските мускетари, но скоро и той бил ранен, командването поел полковник-лейтенант Малби Крофтън от Ланкастърския полк.

Първо Крофтън се свързал с Уорен, който се намирал в щаба си на трите предни хълма. Тъй като нямало опънат телефонен кабел, Крофтън установил, че редник Гудиър можел да предава сигнали със семафор, използвайки знамена. Гудиър обаче решил да подобри съобщението на Крофтън и вместо: „Генерал Удгейт мъртъв. Спешна нужда от подкрепление!“ предал следното: „Подкрепление веднага или всичко е загубено. Генералът мъртъв.“

Уорен получил отчаяното послание в десет сутринта. Той вече бил изпратил два батальона в подкрепление, но решил да изпрати още един, нареждайки на генерал Коук да поеме командването при хребета. Последните му инструкции били: „Никакво отстъпление.“

Междувременно Уорен не направил никакъв опит да получи ясна представа за битката. Нито пък разгърнал своите останали 10 000 войници, за да смали напрежението в боя. Вместо това се оттеглил за кратка почивка.

Коук направил същото. Започвайки изкачването към 11 часа сутринта, счупеният му крак го заболял и той стигнал до издатината, на 600 фута от мястото при хребета, едва към обяд. Той останал там необезпокояван от никого и успял дори да подремне, поради което стигнал под южното било на платото чак в пет и тридесет следобед. Час по-късно се върнал на издатината, покрита с храсти от мимоза.

През това време битката затихвала и се разгаряла с нова сила на приливи и отливи. Сутринта англичаните стабилизирали позициите си по протежение на предната редица от хълмове. Но щом повел летящата си колона от бойците на Северна Каролина, комендантът Хенрик Принслу предприел решителна контраатака.

Около обяд битката се насочила към главния британски окоп. Малцината оцелели мъже били гладни, жадни, уморени, обезверени, без амуниции и към края на силите си. В един часа следобед стотици бури се приближавали, прикривайки се зад камъните. От дясната страна на окопа се появила редица от размахани кърпички.

Де Коук от Трансваал си спомня следното: „Англичаните тъкмо щяха да се предадат, а ние се изкачвахме нагоре, когато едър, сърдит мъж, със зачервено лице, изскочи от окопа, като крещеше: «Аз съм командирът тук, връщай си мъжете обратно в ада! Не позволявам на никого да се предава!»“

Това бил Торникрофт, който, куцайки, излязъл от окопа. Преди бурите да се намесят, той и няколко мъже се отправили към скалите, разположени зад окопа и открили оттам огън. Когато към тях се присъединило подкрепление от една рота на Мидълсъсекския полк, те влезли в битка и си възвърнали дясната страна на главния окоп, докато бурите избягали със 170 пленници.

От удобната си позиция на хълма Спеарман Бюлер съзрял гигантската фигура на Торникрофт да възвръща статуквото. Той бил явният заместник на Крофтън, който вече бил загубил бойния си дух. Бюлер сигнализирал на Уорен: „Ако не поставиш начело някой добър боец, ще загубиш хребета. Съветвам те да бъде Торникрофт.“

За пръв път Уорен се подчинил и телеграфирал на Крофтън, че Торникрофт е повишен в бригаден генерал, командващ при хребета. Но пропуснал да информира за това генерал Коук.

Но още по-голяма грешка била на път да промени хода на битката. В десет сутринта генерал Литълтън с бригадата си, намираща се южно от Туглеа, при хълма Спеарман, получил съобщение от Уорен, който го молел за помощ. По своя инициатива Литълтън се отправил към Спион Коп. Забелязвайки, че подкреплението вече изкачва хълма, той изпратил един батальон от войската на Кралските стрелци към върховете източно от Ало Нол, известни като Туин Пийкс. Когато узнал за тази маневра, Бюлер я отменил. Но заповедта му била пренебрегната и в пет часа следобед стрелците завладели върховете.

Изглежда, че вече нищо не пречело да се придвижват покрай предните хълмове, за да превземат Ало Нол и да се присъединят към войските при Спион Коп. Нищо, освен Бюлер. Въпреки успеха на батальона, главнокомандващият пожелал той да се оттегли и накрая постигнал своето. Още една възможност да бъдат изтласкани бурите била пропусната.

Торникрофт не знаел за втората битка по югоизточните склонове на Спион Коп, понеже двата батальона в подкрепление не позволявали на бурите да притискат десния фланг на британците под южния ръб на платото. В два и половина часа следобед той изпратил вестоносец при Уорен със съобщение: „Ако искаш да завземеш върха през нощта, трябва да изпратиш повече пехота и да атакуваш пушките на врага.“

Пресичайки пътя на писмото към Уорен, Коук добавил в него: „Всъщност ние все още държим позициите си.“

По-късно Коук променил мнението си, като посетил хребета, където открил „сцена на невъобразим хаос“. Но не направил опит да определи ситуацията лично, а и не бил уведомен за повишението на Торникрофт. Вместо това се върнал на изходни позиции и предложил на Уорен, да се предадат. В отговор Уорен му наредил да му докладва за ситуацията лично.

Истината била, че в шест часа следобед битката била почти спечелена. Дори некадърността на генералите не попречила на войниците с цената на 500 жертви героично да отблъснат опитите на бурите да изпълзят нагоре по склона. Хълмовете Туийн Пийкс били в техни ръце и вече застрашавали най-важния бурски клин на Ало Нол. Планинската батарея скоро щяла да се изкачва и се нуждаела спешно от голямо подкрепление. Дори бурите не спорели вече за изхода на битката и щом се стъмнило, започнали да се измъкват от района, като само една част останала близо до предните редици.

Торникрофт обаче не знаел за тези събития и щом се стъмнило, събрал на съвещание старшите офицери. Той бил уморен, а и нямал никакви вести от Уорен, откакто го повишил в длъжност. Тъй като липсвали ясни инструкции, той предложил незабавно да се оттеглят. Офицерите се били разделили на два лагера, докато Крофтън не дал решителния си глас в полза на оттеглянето.

След това лейтенант Уинстън Чърчил пристигнал на хълма със съобщение от Уорен за Торникрофт: трябвало да се изкачат две оръдия към хребета същата нощ; работната група вече идвала на помощ с хиляди торби пясък.

Чърчил си спомня по-късно: „Но решението вече беше взето. Той (Торникрофт) никога не получил съобщеше от Генерала, нито пък имал време да пише някакво… Битката била толкова гореща, толкова го разочаровала, за да обърне внимание на нещо друго… Тъй като нямал никакви вести и не очаквал допълнителни оръжия, той решил да се оттегли, като разсъждавал така: «По-добре шест спасени батальона да се оттеглят, отколкото сутринта да останат само трупове.»“

През нощта бурите, търсейки загиналите си другари, за свое учудване открили, че хълмът бил изоставен. Един от тях писал: „Вместо ужасната битка, която очаквахме, слава на бога, ние открихме, че врагът толкова се е уплашил през нощта, че изоставил всичките си позиции, зарязвайки дори повечето си мъртви и ранени войници.“

Имало 650 трупа на британски войници. Повече от 70 от тях били простреляни от дясната страна на главата, от което можело да се съди за точното местоположение на бурите при Ало Нол. В допълнение към този списък от жертви, 554 души били ранени, а 170 — отведени в плен. Описанието, което по-късно наблюдателите дали на битката — „Полето на клането“, пасвало много точно на случилото се. От своя страна, бурите загубили 58 души, а ранените били само 140.

Много рядко се срещала така лошо проведена и ненужно изгубена битка. Независимо от катастрофата, Уорен не бил обезкуражен — заявил на един млад офицер, че „бурите вече преживели страхотен удар при Спион Коп и щели да избягат при вида на британските щикове“. Той стоварил цялата вина на Торникрофт за отстъплението му, заявявайки, че трябвало да го разстреля за напускане на поста си!

Бюлер бил щастлив да посочи с пръст Уорен. В секретна записка до Военното министерство той описал Уорен като човек, „който не може да командва нито щаба си, нито подчинените си. Никога няма да го назнача отново на пряко командване.“

Той бил прав. Ако Уорен бил по-решителен и по-съобразителен, битката при Спион Коп никога нямало да се състои. Но вместо да последва успешния напредък на Дъндоналд на 17 януари, той настоял да събере армията си и да изчака багажа си. После не се подчинил на инструкциите на Бюлер и наредил фронтална атака срещу платото Табаняма, като пропуснал златната възможност да подкрепи хората на Дъндоналд при хълма Бастион. На другия ден, когато бурите били на ръба на силите си, той отменил атаката.

Накрая, в отчаянието си, решил да нападне Спион Коп. Въпреки грешките, които направил, и факта, че само една трета от бойната му сила участвала в битката, храброто поведение на войниците осигурило победата. Но той пропуснал и този шанс и не поел контрола върху събитията. Нито веднъж не отишъл лично на бойното поле. Вместо това предпочел да командва от разстояние с далеч не толкова перфектни комуникационни средства. Най-голямата му грешка била, че той пропуснал да установи контакт с Торникрофт, докато не станало прекалено късно. Без ясни указания отгоре, Торникрофт правилно предпочел да вземе фаталното решение да се оттегли.

На 6 март, след освобождаването на Лейдисмит, Уорен бил изпратен на по-спокойно място в армията, в Западен Грикланд. След четири месеца той се върнал в Англия и прекарал останалите си години, като се отдал на астрономията и основал първото бойскаутско движение („На Сър Чарлз Уорен“). Защо ли не се е занимавал винаги с такива по-леки задачи.

Генерал Стопфорд при залива Сувла

Десет месеца по-рано Турция влязла във войната като съюзник на Германия и веднага атакувала Русия в Кавказ. В края на декември, силно притиснати, руснаците помолили англичаните да предприемат действия в източната част на Средиземно море за отвличане вниманието на турците. Въпреки че докато пристигне до Лондон, молбата вече била остаряла, тъй като турците били принудени да отстъпят още през януари, фелдмаршал лорд Кичънър, военният министър на Англия, имал огромно желание да я удовлетвори.

Притеснен, че турците могат да насочат вниманието си към Суецкия канал, той с готовност решил да ги отблъсне и така да открие южен маршрут за доставки към Русия.

Уинстън Чърчил, министър на английската флота, също подкрепил идеята за втори фронт и двамата настояли за атака по вода и суша през протока Дарданели, разделящ Галиполския полуостров от Азиатска Турция.

Убедено от Чърчил, че кралската флота с подкрепата на Франция може да завладее Дарданелите „само с кораби“, без прехвърлянето на войски от западния фронт, британското правителство дало своето одобрение. На 19 февруари 1915 г. британски и френски военни кораби започнали бомбардировка на външните фортове, охраняващи водния път. Войниците от морската пехота акостирали успешно и ако тогава дори само една дивизия атакувала, щяла да завладее целия полуостров.

Но изминал един месец, преди флотата да навлезе в проливите. Бомбардировките отново били успешни. Турските брегови батареи останали без амуниции, така че нямало пречка за големите бойни кораби да навлязат в Дарданелите на следващия ден. За съжаление, на връщане се натъкнали на минно поле и два английски и един френски кораб потънали. Съюзниците не желаели повече загуби.

Междувременно Кичънър решил да изпрати армия за превземането на Константинопол. Командвана от генерал Йън Хамилтън, армията се състояла от пет дивизии, от които само една била съставена от редовна войска. Останалите били необучени колониални дивизии.

При пристигането си на Дарданелите, Хамилтън установил, че товарът бил неправилно опакован и необходимите вещи се намирали на дъното на багажа. Така че експедицията оставила турците на защитните им укрепления и се върнала в Александрия, за да подреди отново багажа и да продължи обучението на войските. Те се завърнали след месец, но междувременно турците изпратили подкрепление на Галиполския полуостров. Когато британците акостирали на 25 април, турците разполагали вече с шест дивизии срещу техните пет.

Въпреки това, извършвайки маневра за заблуда на врага в най-тясната част на пролива и акостирайки на южния край, Съюзниците действали изненадващо. За едно денонощие успели да се обединят и да напреднат навътре в полуострова. Но поради лош късмет АНЗАКС (Австралийско-новозеландския армейски корпус) акостирал на грешен бряг и поради липса на инициатива от страна на генералите при акостирането този шанс бил загубен.

Напрежението нараснало през май, когато руснаците били победени от обединената австро-унгарска и немска армия и били отблъснати на триста мили назад. Тъй като му било обещано, че ще получи в подкрепление петте необучени военни дивизии на Кичънър, Хамилтън предпочел да атакува с пристигането още на първите три, тъй като искал да се възползва от природните условия през нощта на 6 срещу 7 август: тъмнината, която щяла да съпътства войските, докато приближавали брега, щяла да бъде последвана от изгряващата луна веднага след като те стигнели на сушата. Това природно условие щяло да се появи пак едва през септември. Две дивизии — 10-та ирландска и 11-та северна, обединени в новия 9-ти корпус, били разпределени към залива Сувла. Останалите щели да подкрепят австралийските и новозеландските войски в залива Анзак на източната част на полуострова.

Планът, създаден в главната квартира на Хамилтън, на остров Имброс, предвиждал битката да започне на 6 август с атака от дясната страна на Лон Пайн, докато основните сили се насочат към лявата страна на платото Сари Баир. През нощта 11-та дивизия щяла да акостира на юг от залива Сувла и до сутринта да превземе околните възвишения. На разсъмване атакуващите щели да бъдат подкрепени от 10-та дивизия, а при необходимост щял да се намеси целият корпус в подкрепа на австралийските и новозеландските сили в битката за платото Сари Баир. Бързината била от огромно значение. Всеки час закъснение след акостирането щял да позволи на турците да доведат подкрепления.

Много важен бил изборът на генерал, който да ръководи битката при залива Сувла. Кичънър предложил генерал-лейтенант Брайън Махон, командващ 10-та дивизия, но Хамилтън не смятал, че „той бил способен да командва военен корпус“. Вместо това предложил генерал-лейтенант Джулиан Бинг или генерал-лейтенант Хенри Роулисън и двамата на висши постове във Франция. Кичънър не се съгласил. Те не стигнали до компромис, а Махон (висш армейски генерал) не можел да приема заповеди от по-младши офицери. Изборът бил само между две кандидатури: генерал-лейтенант Джон Иуърт и генерал-лейтенант Фредерик Стопфорд. Тъй като генерал-лейтенант Иуърт се чувствал физически неподходящ за тази задача, поради липсата на друга кандидатура изборът паднал на генерал-лейтенант Фредерик Стопфорд.

По-малкият син на четвъртия граф на Коурттаун, Стопфорд учил в Итън и Сандхърст, преди да влезе в Пехотната кралска гвардия. По-голямата част от военната си кариера той изградил в щаба и на административни постове, като най-голямото военно формирование, което командвал, било смесен половин батальон при експедицията „Ашанти“ през 1895 г. Уволнен от активна военна служба през 1909 г., той бил назначен на почетната длъжност Лейтенант на Кулата в Лондон. Когато избухнала Първата световна война, Стопфорд бил повикан запас да обучава Първа армия за вътрешна отбрана. На възраст шестдесет и една години, с разклатено здраве и теоретически опит, той бил неподходящ за командването на жизненоважните действия в залива Сувла.

Когато му бил разяснен планът в щаба на Хамилтън, той отговорил: „Сигурен съм, че планът ще успее и поздравявам този, който го е съставил.“

Но скоро след това той променил тона в разговор с бригадния генерал Рийд, неговия началник-щаб, който бил офицер за свръзка с турската армия по време на Балканските войни (1912–1913 г.). Рийд бил убеден, че окопите нямало да бъдат превзети без артилерийска подкрепа, а тъй като гаубиците нямало да бъдат свалени на брега по тъмно, той не виждал как ще бъдат превзети Шоколаденият хълм и Хълмовете „W“ преди зазоряване. Освен това не вярвал, че войските са физически добре подготвени, да издържат похода до платото Теке Тепе. А тъй като Шоколаденият хълм трябвало да бъде атакуван от север, по-удачно щяло да бъде да се намали дължината на похода, като войските акостират в залива Сувла.

Теоретически това било вярно, но турците имали само три батальона, в залива Сувла им липсвали бодлива телена мрежа и картечници. Но хората на Хамилтън направили желаните промени, като освободили Стопфорд от първоначалното условие да завземе всички възвишения преди зазоряване. Сега главната цел била да се укрепи заливът Сувла като база за новата северна зона. Само когато тази цел бъдела постигната, войските щели да превземат Шоколадения хълм и Хълмовете „W“. Едва тогава щели да подкрепят битката при залива Анзак. Така била пренебрегната целта на акостирането в залива Сувла: да се изчистят до сутринта от хълмовете „W“ пушките, затрудняващи действията на австралийските и новозеландските сили. Освен това една военна бригада щяла да акостира в залива Сувла.

Стопфорд направил още една фатална грешка. Вместо да последва съвета на Хамилтън да остане в Имброс, откъдето имал пряка връзка с щаба на 11-та дивизия, докато слезел на брега на 7 август, той настоял да се премести на малкия военен кораб Джонкил, който имал проблеми с комуникациите. По време на първите часове на операцията Стопфорд бил в буквалния и преносен смисъл „на тъмно“.