Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Отговорът е прост. Съветският диктатор не повярва на истината, представяна му нееднократно: нацистка Германия ще нападне Съюза на съветските социалистически републики. Сталин е основната причина за катастрофата в разузнаването, сполетяла Съветска Русия през 1941 г. Манията му да избегне войната с Третия райх, заедно с нежеланието да повярва на достоверна информация, че немците ще нападнат, доведоха до катастрофалния разгром на руснаците, при който операция „Барбароса“ ги изтика до самите порти на Москва.

Трудно е да се разберат мотивите на Сталин, но е ясно желанието му да спечели време. Той знаеше по-добре от всекиго, че Червената армия не е готова за война, и беше готов да пренебрегне и докладите за наближаващия проблем в напразните опити да убеди сам себе си, че това не може да се случи. Сталин очакваше война и наистина, финалният сблъсък между марксизма-ленинизма и капитализма беше исторически неизбежен. Проблемът на Сталин беше, че той още не беше готов за този етап, защото само преди три години той съзнателно беше разрушил армията си.

През пролетта на 1937 г. Сталин беше решил да изчисти Червената армия от „вътрешни врагове“. Този процес стана известен като „Големият терор“. За три години той екзекутира повечето от висшия команден състав чрез скалъпени обвинения. Това беше ужасно клане: 75 от 80 членове на Военния съвет бяха убити; всички командири на военни окръзи; две трети от командващите дивизии, половината бригадни командири и над 400 от 456 полковници бяха екзекутирани. Главата на Червената армия беше отсечена от самия Сталин.

Затова не беше учудващо, че нападението срещу съседна Финландия през 1939 г. завърши с провал. 200-хилядната финландска защита разсече милионната съветска армия на парчета, причинявайки четвърт милион човешки жертви за руснаците. Давид не само смаза Голиат, но и го представи като некомпетентен хлапак. Факт, който беше известен само на Сталин.

Изненадващото нападение, известно като „Барбароса“, до голяма степен се дължи на вътрешната кухина в потайната и коварна психика на Сталин. Той е притежавал абсолютната власт в СССР, но в сърцето си той е изпадал в ужас от мисълта да я загуби. И докато можеше да диктува събитията в Съветския съюз, убивайки истинските и измислените си врагове, един човек извън обсега му представляваше смъртна заплаха за комунистическия режим.

Погледнати в тази светлина, много от действията на Сталин придобиват разбираем и рационален смисъл. Според странните стандарти на параноични диктатори поведението на Сталин придобива куриозен смисъл. Според него, той трябваше да предотврати една евентуална война, докато не е готов за историческия двубой на идеологиите. Ако разберем този мироглед на Сталин, тогава опитите му да игнорира недвусмислените доклади на разузнаването стават логични. Това е ярък пример за кошмара на един разузнавач: командир, който потъпква актуална информация заради собствените си възгледи. Сталин не беше нито първият, нито последният главнокомандващ, който произнесе безсмъртната фраза: „Аз сам съм си разузнавач!“ Както показаха събитията, обаче, той не беше от най-добрите.

Фактите говорят за себе си: над 90 предупреждения за атака срещу Съветския съюз бяха сведени до знанието на Сталин между юли, 1940 и 22 юни 1941 г. Всички те бяха професионално подредени, преценени и интерпретирани, за да му бъдат представени като на върховен главнокомандващ. Нито едно от тези предупреждения не беше одобрено. Последствията от това бездействие бяха загуба на 4 милиона войници, 2 милиона от които военнопленници, 14 000 самолета, 20 000 оръдия и 17 000 танка в боевете между юни и декември 1941 г., позволили на немската армия да стигне до предградията на Москва.

За да разберем случилото се, трябва да се върнем три години назад в Мюнхен. Мюнхенското споразумение от 1938 г. се превърна в голям удар за Съветския съюз. За убедения в марксистката догма за непредотвратимата Франко-Германска капиталистическа война, Съветският съюз, който още вярваше, че „колективната сигурност“ ще удържи надигащата се Германия на Хитлер, Мюнхен очерта нова и опасна Европа. Майски, съветският посланик в Лондон, предупреди Москва, че международните отношения вече навлязоха в ерата на грубата сила, варварството и политиката на железния юмрук. По нататък положението на СССР в следмюнхенския свят беше предопределено от бруталната политика на Великобритания и Франция: „Целите на британското Министерство на външните работи са две: мир на всяка цена, тайно споразумение с агресорите в ущърб на трети страни.“

Такова споразумение с Хитлер беше разглеждано от Сталин и неговите съветници като антикомунистическо, насочено срещу Русия, и затова представляващо заплаха за СССР. В Съветския съюз все повече вярваха, че Англия и Франция биха се радвали на един евентуален конфликт между СССР и Германия, защото той ще отвлече вниманието на Хитлер от тях самите.

Изказването на Алан Кларк за съветниците на Хитлер — „суета и самозаблуда“ са измежду по-малките грехове на деспотичните дворове, еднакво важи и за следреволюционното обкръжение на Сталин и неговите приятели болшевики, при които властваха параноята и конспирацията. Всички обективни анализи бяха изопачавани от комунистически предубеждения и догми, а добавяйки към тях и страха от капиталистически заговори, водеха до безмилостното издирване на предатели и контрареволюционери.

Сталин задълбочи объркването в Москва с решението си да убие аналитиците в неговото разузнаване. Както Червената армия по-рано, така и НРО (Външното разузнаване) и НКВД/НКГБ (Националния комитет за държавна сигурност) претърпяха безмилостна чистка между 1937 и 1939 г. Създателят на провалилата се колективна безопасност на външната политика беше премахнат след мюнхенските събития през 1939 г. и на негово място застана воденият от Сталин комитет. Изненадващо Литвинов остана жив. Подчинените му обаче, не. Много от дипломатите и други служители на външното министерство, обявени за „контрареволюционни елементи“, изчезнаха за една нощ, ликвидирани в чистката, засегнала съветския живот в годините преди Втората световна война.

Имайки предвид тези събития, не трябва да се изненадваме, че на Сталин му липсваше точна информация в годините след Мюнхен. Повечето от тези, които можеха да разберат на какво са способни Англия и Франция, бяха или мъртви, или изпратени на „честна пролетарска работа“ в лагерите на Гулаг. Тези, които оживяха, не се обаждаха, за да оцелеят. Само много смел човек би оспорил разбиранията на другаря Сталин за събитията през 1939–1940 г.

Иронията беше, че периодът след Мюнхен маркира краят на отстъплението на англичаните и французите. Циничното нападение на Хитлер над опустошената Чехословакия през 1939 г. само затвърди намеренията на Съюзниците и убедиха политиците, че англо-френският сблъсък с Германия е неизбежен. Руснаците го разбраха по друг начин. Според Сталин по западната граница на СССР сега се разхождаше див и гладен фашистки вълк, насърчаван от предателските капиталистически демокрации. Трябваше да се търси споразумение с Германия: Сталин вярваше, че трябва да откупи Хитлер на всяка цена. Ако мюнхенските събития съюзиха западните демокрации за борба с Нацистка Германия, колкото и да е парадоксално, същите събития подтикнаха Сталин да подпише договора Рибентроп-Молотов през август 1939 г.

Със съветската политика за избягване на войната с Германия Британия и Франция заиграха второстепенна роля. Сега съветското ръководство се виждаше изолирано в един опасен свят. В отчаянието си Сталин заповяда на Молотов да търси съюзничество, което би принудило Германия да подпише пакт за ненападение. Разтрогването на мюнхенския мир от Хитлер през 1939 г. само ускори този процес. Преди да се обърне към Германия, Сталин опита още веднъж да преговаря със Западните съюзници, макар да знаеше, че нито Британия, нито Франция могат да опазят новите си източни клиенти Полша и Румъния. През април 1939 г., Сталин предложи нов тристранен договор, за да създаде колективен алианс за защита на Източна Европа и съответно на СССР от Хитлер, в кой го да участват Британия, Франция и СССР.

Дали тази стъпка целеше да упражни натиск върху Хитлер, да спечели време или да запази вратичките на Сталин отворени, не се знае. Френският и британският отговори също бяха двусмислени. Те излязоха с предложение за военен съюз, според който Русия да им помогне, ако Полша бъде нападната, защото Европа беше наясно, че Полша е следващата държава за нападение в списъка на Хитлер. Сталин изтълкува предложението като циничен опит СССР да бъде въвлечен във войната с Полша. Независимо от това, за да постигне някакво споразумение, той изпрати емисари от изчистеното Министерство на външните работи да ухажват поляците и новите им съюзници. Когато и да започнеше войната, Сталин нямаше намерение да се сражава с немците сам.

Преговорите за тристранното съюзничество се проточиха през цялото лято на 1939 г. Франция и Англия видяха в тях опит за сплашване на Хитлер и упражняване на политически натиск върху Берлин. Англичаните се опитваха да спечелят време. Французите се страхуваха, че ако преговорите пропаднат, Сталин трябва да сключи сделка с Хитлер. Сталин имаше съвсем различни наблюдения върху преговорите. Делегации от ниско равнище, без право да подписват договори, само затвърдиха мнението на руския диктатор за капиталистическото двуличие. На него му трябваше резултат. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Изнервен от липсата на прогрес в тристранните преговори и под натиска на контраатаките на Германия, целящи да развържат ръцете на Хитлер за нападение над Полша, през 1939 г. Сталин реши да подпише договор с кръвния си враг. Изненадващо, той разреши на Молотов да започне преговори с Рибентроп. Само че този път преговорите се дирижираха от НКВД (службата, ръководена от Берия, началник на сигурността на Сталин), а не от предпазливите и наплашени дипломати. На 23 август Рибентроп пристигна в Москва. Нацистко-съветският договор беше подписан на следващия ден, 24 август, осем дни преди нападението на Хитлер над Полша. Според един журналист този договор между тирани „вцепени света“. Хитлер получи свободата за нападение, а Сталин — лелеяната гаранция за мир. След заминаването на немската делегация Сталин съобщи с облекчение: „Съветското правителство приема този нов договор много сериозно… Съветският съюз никога няма да предаде партньорите си.“ Той говореше сериозно. Доказателството за това е, че в следващите осемнадесет седмици той упорито отхвърляше всички доказателства, че партньорът му се готви да го нападне. Дали това бяха изчисления, наивност или страх, никога няма да узнаем. Семената на катастрофата, наречена в историята „Барбароса“ бяха посети.

{img:naj_golemite_gafove_karta_17.png}

Вече подписал споразумението, Сталин беше твърдо решен да устои на думата си. Най-шокираща част от отстъплението пред Германия бяха серията от политически и икономически жестове за умилостивяването на Хитлер. Някои бяха същински театър, като случката на Московската жп гара, когато Сталин прегърна германския посланик и му се закле във вечна дружба. Историята премълчава за отговора на изтънчения Фон Шуленбург на този публичен израз на грузинската емоционалност.

Фалшът беше навсякъде. На 8 май 1941 г. ТАСС съобщи, че няма струпване на германски части по руската граница. Съществуваха маса доказателства за обратното и Сталин знаеше за тях. Немските разузнавателни полети също оставаха незабелязани, дори след като един от тях се разби в Ровно на 15 април 1941 г. с изобличаваща разузнавателна апаратура и снимки на борда. Съветската противовъздушна отбрана имаше забрана да открива огън по немските самолети, дори когато навлязат в съветското въздушно пространство. Между есента на 1939 г. и пролетта на 1941 г. Сталин беше готов на всякакви унижения, за да предотврати войната.

Не е трудно да разберем замисъла на Сталин. По-късно самият той е споменал: „Мислех, че ще успея да спечеля още шест месеца.“ Целта на Сталин е била да отложи започването на войната, докато Съветският съюз не бъде готов за нея, някъде към 1942 г. За съжаление той е мислил, че това зависи само от него. Всеки съветник, донесъл новина, противоречаща на възгледите на вожда беше считан за противник на „мира“. Служител в разузнаването на Сталин през пролетта на 1941 г. беше станала нежелана и опасна длъжност. Последното, което искаше Сталин, беше обективна информация, която би го принудила да предприеме някакви действия.

Тази изопачена логика е главната причина Сталин да не обърне внимание на предупрежденията за германското нападение. А те не липсваха. В края на юни 1940 г. в Москва пристигат първите предупреждения за намеренията на Хитлер. Произходът им остана неизвестен, но те бяха потвърдени неведнъж в последвалите над деветдесет доклада между юли 1940 г. и 22 юни 1941 г. Всички бяха точни, правдоподобни и потвърдени от други източници. Сталин не обръща внимание на тези доклади. На 25 декември 1940 г., съветското аташе в Берлин предава в резюме 21-ва Директива на Фюрера от 18 декември 1940 г., която съдържа оперативни данни за „Барбароса“, а на 1 март 1941 г., Съмнър Уелс, американският заместник-министър на външните работи, привиква и излага пред съветския посланик детайлите за наближаващото немско нападение. Неговият източник е американският младши икономически съветник в Берлин Сам И. Уудс, който пък получава информацията от недоволен, антинацистки настроен чиновник в берлинското Министерство на търговията, притежаващ плановете за нападение през пролетта на 1941 г.

Съветският посланик е изненадан още повече, когато разбира, че американският съветник е получил тази информация през август 1940 г. Притеснени за достоверността й, американските власти я предават за потвърждение на ФБР през януари 1941 г., преди да я представят на посланика. След продължителна проверка достоверността на информацията се потвърждава. При срещата Уелс казва на посланика, че „доказателствата са така неоспорими, че трябва незабавно да се предадат на министъра на външните работи Молотов“. Според самия Уелс посланик Урмански пребледнял след тези думи. Сталин обаче реагира по различен начин. Той прибира доклада в сейфа и го оставя да отлежава.

Обяснението за тази реакция е просто: както повечето диктатори, Сталин се беше обградил с разузнаване, което да отразява собствените му възгледи. Ако служителите му искаха да оцелеят, трябваше да представят само „правилната“ информация на вожда. Генерал Голиков, началник на разузнаването на Сталин, известен не толкова с аналитичните си умения, колкото с предаността си към партията и режима, имаше за задача да отсява информацията, разделяйки я на „достоверна“ и „непотвърдена“. Под „достоверна“ информация през 1941 г. се разбираше всичко, съвпадащо с възгледите на другаря Сталин. Склонността на Сталин към самозаблуда беше подсилвана от всички страни.

Повишението на Голиков като началник на ГРУ (Съветското военно разузнаване) през 1940 г., беше придружено от тъжно напиване с колегите му, отколкото с обичайното празнуване в офиса. Седемте му предшественици бяха разстреляни по заповед на Сталин.

Но Голиков оцеля, независимо че тези, които го наследиха на този пост, също бяха разстреляни. Как успя да го направи, си остава загадка. След германското нападение Голиков беше изпратен в Англия да ръководи мрежата от агенти на ГРУ — факт, от който англичаните не бяха във възторг. Според дешифрираната информация на Генералния щаб в Англия имаше поне тридесет и трима предатели, работещи за Москва, сред които и влиятелни личности, в допълнение към „известната петорка“, обичайните заподозрени — Филби, Бърджис, Маклийн, Блънт и Кеърнкрос. Съветското правителство трябва да е било сигурно в английската си разузнавателна мрежа, за да позволи на началника на ГРУ да я ръководи от Англия.

Голиков се ползваше с доверието на Сталин. През 1940 г. по негова заповед той се среща с двадесет и петимата най-старши офицери на ГРУ, казвайки им, че „нацистко-съветското споразумение, което е плод на политическия гений на другаря Сталин, не е нищо повече от моментна хитрина, и че Хитлер никога не би посмял да нападне Русия, защото не е ненормален, и че за един реалист такова нападение би означавало самоубийство“. В най-добрия случай, това беше едно самозалъгване, а в най-лошия, пълна самозаблуда на Голиков. За да оцелее като началник на разузнавателните служби, той трябваше да спазва угодническите норми и да следва заръките на Партията и Великия вожд.

Голиков почина в съня си през 1980 г. Чак тогава цялата истина излезе наяве. Обикновеното момче от селски произход, както беше написал в автобиографията си, беше излъгало за произхода си, както и много други, за да оцелее през Революцията. Преди Великата война през 1911 г. Голиков е кадет в Царската кавалеристка академия (което би било трудно за момче, представящо се за 11-годишно), а след 1918 г. печели доверието на партията с репутацията си на безмилостен убиец в репресиите срещу селяните и кулаците. През 1940 г. Сталин го избира за началник на ГРУ защото вярва в славянската му преданост към партията и към нейния лидер. Той беше сигурен, че Голиков ще изпълнява заповедите му, без да задава излишни въпроси.

Заедно с военнокомандващите Тимошенко и Жуков, Голиков и Сталин стават съучастници в заговор, за да осигурят пълното бездействие на съветското разузнаване до нападението на Германия на 22 юни 1941 г. На 20 април 1941 г., размахвайки последното предупреждение на разузнаването за предстоящо нападение, Голиков повтаря думите, които Сталин му е изкрещял в лицето минути преди това: „Това не е истина. Това е английска провокация! Разследвайте!“

Голиков не беше единственият. Колегите му, Меркулов — грузинският глава на НКГБ и Фитин — началник на Международния отдел, бяха предприели същата животоспасяваща стратегия. И двамата бяха решили да не влизат в пререкания относно трупащата се информация за „Барбароса“. Дори когато Фитин предлага да изпратят предупреждение към Сталин, подписано и от двамата, изплашеният Меркулов отказва с думите: „Не, там горе (другарят Сталин) разбира повече от разузнаване, отколкото ние двамата. Другарят Сталин знае най-добре.“ За началник на националната разузнавателна служба това е забележително изказване.

Имайки такива съветници, Сталин можеше спокойно да се залъгва за намеренията на Германия. Когато през април 1941 г. Чърчил изпраща на Сталин лично съобщение чрез „доверен агент“, за да го предупреди, че елитните нацистки дивизии са разположени в Краков, а не на Балканите, Сталин изписва отстрани — „Поредната английска провокация!“ и прибира съобщението, без да предприеме нищо. Своевременното съобщение на Чърчил не беше единственото. Можем да проследим историческата последователност на информационния поток преди „Барбароса“ и отказа на Сталин да го признае. Фактите са изненадващи.

На 22 юли 1940 г. началникът „Кадри“ в германската армия, генерал Франц Халдер, отбелязва, че Хитлер иска да планира нападение над Русия. Седмица по-късно е документирано изказването на Йодъл и Хитлер, че Русия трябва да бъде смазана. На 9 август 1940 г. Върховното немско командване издава директива „Ото“, предварителния план за нападение по източния фронт през пролетта на 1941 г., а на 8 септември 1940 г. новият генерал на интендантството на Вермахта, Зосен, слага плана — заповед за нападение на Русия в сейфа си. Има достатъчно доказателства, че Сталин е бил уведомен за тези намерения на Германия.

На 1 юли 1940 г. Чърчил пише писмо до Сталин, в което го уведомява за плановете на Хитлер. Писмото на английския министър-председател се оказва написано от неподходящ човек в неподходящо време. Сталин го тълкува като опит СССР да бъде въвлечен в изгубената война на Англия, а имайки предвид че е написано от антиболшевика Чърчил, Сталин смята, че е поредният опит за провокация. Той предава това писмо на немския посланик Фон Шуленбург като поредно доказателство за коварството на Албион. Никой нямаше да обвини другаря Сталин в загуба на вяра в нацистко-съветския пакт с неговия съюзник хер Хитлер.

За да попълним каталога с отхвърлените предупреждения, трябва да споменем данните, доставяни на Сталин от първокласни разузнавачи в тила на воюващите страни. Например Джон Кеърнкрос (по-късно изобличен като „петия човек на КГБ в Англия“) беше личен секретар на лорд Хенки, министър в правителството на Чърчил, отговарящ за британските разузнавателни служби. Не ни е известно какво е изпращал той в Москва, но Олег Гордиевски твърди, че в архивите на КГБ се намират тонове документи, получени от Кеърнкрос след вербуването му през септември 1941 г.

Информацията от Англия беше потвърдена и от други източници. Шпионската мрежа „Шулц-Бойзен“ в немското въздушно министерство, „Червеният оркестър“ в Трепер и предателят Фон Шелиха в посолството на Германия във Варшава допринесоха със своите предупредителни доклади, получени от Голиков в Москва. Всички те потвърдиха, че Хитлер се готви да нападне СССР през пролетта на 1941 г.

Както всяка военна операция, подготвяна от немското командване, „Барбароса“ беше придружена от план за заблуда на противниците. Мерките за заблуда бяха най-мащабните от всички, използвани досега от Вермахта. Хитлер искаше да заблуди противника си, че навлиза в Балканите, а освен това прехвърлянето на войски на Изток през зимата на 1940–1941 г. целяло да заблуди англичаните, че операцията за нападение на Англия „Морски лъв“ се отменя. Мащабното разгръщане на войските при „Барбароса“ беше измамно представено като подготовка за нападение на Англия.

Независимо че заповедта на германското командване завърши с думите: „Колкото е по-голяма концентрацията на пашите войски на Изток, толкова по-трудно ще разберат истинските ни намерения…“ Желателни са предложения от подчинените единици, заблудата имаше успех, ако не се обръща внимание на придружаващите я многочислени предупреждения. Ушите на Сталин обаче бяха глухи, а очите заслепени. Той не обръщаше внимание на доказателствата, ако не съвпадаха със собствените му схващания за разузнаване. Всичко друго беше окачествявано като провокация и дезинформация. Накрая Сталин вярваше само на това, на което искаше да вярва. През юни 1941 г., посланикът на Германия Фон Шуленбург съобщи на новия началник на съветския отдел за международни отношения: „Ще направя нещо, което никога не е правено в историята на дипломацията… тайна номер едно на Германия е, че Хитлер е решил да започне война срещу вас на 22 юни.“ Репликата на Сталин пред Политбюро гласеше: „Дезинформацията е стигнала дипломатическо ниво.“

Трудно е да си представим, че разполагайки с толкова информация, руснаците ще бъдат изненадани от операция „Барбароса“. Но те бяха. Сталин дори не обърна внимание на подробен доклад за „Барбароса“ от най-титулувания агент на НКГБ в Япония — Рихард Зорге. И го направи така, че остави най-доверения шпионин на комунистите да проплаче в ръцете на любовницата си: „Москва не ми вярва. Сталин не вярва на информацията от Зорге, че девет немски армии, разделени на 150 дивизии, се групират за нападение срещу СССР. Сталин се отрече от Зорге, наричайки го «малко лайно, установило се добре в Япония».“

Той не обърна внимание и на такива подробности като разположението на дивизиите на Луфтвафе и танковите поделения в Полша, изказването на Хитлер пред съюзника му, югославския Принц Павел, че ще нападне СССР в средата на юни, копието от схематичното изложение на заповедта за „Барбароса“, усиления немски железопътен трафик към изток, запитванията от германското правителство за хиляди карти на Балтийските републики и западните части на СССР, подробните доклади за целите и заповедите, получени от предателите в редиците на Вермахта, и не на последно място на подробните инструкции, дадени на 9 юни 1941 г. на посланик Фон Шуленбург да „изгори всички документи и да бъде готов да напусне Москва“. Информацията на съветското разузнаване беше събрана и обработена от всевъзможни източници и агенции.

Някои от сигналите дойдоха по ексцентричен начин. Така стана в случката с пияния професор, приличаща повече на филмов сценарий, отколкото на реалност. На дипломатически прием на 15 май професор Карл Бьомер, завеждащ международната пресслужба на Гьобелс, заяви, размахвайки чаша пред смаяните журналисти и дипломати, че скоро ще освободи сегашния си пост, защото е бил повишен и ще стане комендант на Крим след превземането на Русия на 22 юни. Имайки предвид бохемския нрав на Бьомер и че никога не е крил нищо от журналистите, тази хвалба на пияния нацист трябвало да бъде приета по-сериозно, още повече, че след това Бьомер беше освободен от поста си и арестуван от Гестапо.