Сребърната нишка


ТРЕТА ЧАСТ ЖЕНИ, ПОДАРЕТЕ СИ ОБИЧ



бет9/16
Дата20.07.2016
өлшемі1.07 Mb.
#212430
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16

ТРЕТА ЧАСТ
ЖЕНИ, ПОДАРЕТЕ СИ ОБИЧ
Погълнати от ежедневните си грижи и проблеми, стараейки се да осигурим уют и удобство на близките си, често забравяме за самите себе си. А когато си спомним, че и ние сме човешки същества, то най-често си отправяме упреци - по най-различни поводи. Най-често пред огледалото.

“Колко съм дебела (слаба)! Косата ми е посивяла, имам много бръчки и т. н. и т. н.” Списъкът с физическите ни “недостатъци” , който сме оформили в съзнанието си, е доста дълъг. Често ревниво пазим в ума си и подобни списъци, касаещи черти на характера ни, умствени и интелектуални способности, липсващи ни таланти и умения. В повечето случаи тези негативни самооценки са субективни и несправедливи. Но отправяни ежедневно, тези вътрешни послания бавно, но сигурно подкопават собственото ни здраве. Вземете за пример едно стайно растение, което в сравнение с човека е по-низша форма на живот. Ако вие всеки ден му повтаряте колко е грозно и колко го мразите, и ако тези ви думи са подплатени с истински чувства, то в рамките на няколко седмици вие просто ще го убиете. Не ви съветвам да предприемате подобни експерименти, но ако се съмнявате можете да опитате, но на ваша отговорност. В случай, че се решите на подобна проверка, резултатът ще ви даде ясна и недвусмислена представа какво причинявате на самите себе си. Същото важи и за хората, към които отправяте подобни мисли. Това, което причиняваме на себе си и това, което причиняваме на другите, са равнозначни понятия.

Най-често срещаните последици от подобна липса на любов и самоуважение, от постоянно самообвинение и натрупано чувство за вина, са проблеми с щитовидната жлеза. Жените, страдащи от заболяване на тази толкова важна за организма ни жлеза с вътрешна секреция, страдат заради това, че им липсва самочувствие, вечно търсят вината в самите себе си, смятат се за непривлекателни, дори грозни. Обикновено това им мнение няма нищо общо с действителността. Някои от тях още като деца са се чувствали необичани от родителите си, други са излезли дълбоко наранени от любовна история, имаща за тях първостепенно значение, трети са били, или все още са, необичани и нежелани от съпрузите си. На всички тези жени, всяка от които е красива и неповторима по своему, искам да кажа - това, което ние виждаме в огледалото и това, което другите виждат у нас, са две различни същества. Помислете си само, колко малко от холивудските знаменитости притежават красота, съответстваща на стандартите, наложени по световните модни подиуми. Но те всички притежават онова загадъчно и неуловимо с просто око качество, наречено чар. Всички те имат обаятелност и положително излъчване. Вие - също. Нима не ви се е случвало да попаднете в компанията на човек, на пръв поглед непривлекателен, който след първите разменени думи да ви очарова. С начина си на мислене, с интелигентността си, с мъдростта и добротата си, с проявата на разбиране към личните ви болки и успехи.

Спомнете си за Майка Тереза. Какви чувства извиква у вас образът на тази жена? Смятате ли я за грозна? Непривлекателна? Проумявате ли колко несъстоятелни упреци си отправяте толкова често? Наистина ли смятате, че си струва цената? Според мен тя е прекалено висока. Нали в крайна сметка сте съгласни, че здравето е неоценимо богатство, което понякога не можем да откупим дори и с всичкото злато на света.

Негативните ни самооценки ни правят плахи и несигурни в собствените ни способности. Трудно, дори невъзможно ни е да изразим ясно и категорично становище по спорен въпрос. Подтискаме личното си мнение, необосновано отстъпваме, дори когато сме убедени в правотата си. При подобен модел на мислене и поведение, дори да не се разболеем, все по-често изпадаме в ситуации, когато просто “не ни върви”, зачестяват неприятностите в семейството, в службата, случват ни се дребни злополуки и т. н. И тъй като сме свикнали да си отправяме упреци и самообвинения, това ни дава повод отново да се упрекваме. Кръгът се затваря.

Ако все пак се съмнявате в това, което споделям с вас (а то е ваше право), можете да го подложите на проверка. Опитайте се за известно време да мислите за себе си позитивно. Ако го направите искрено и от сърце, то резултатът ще ви насърчи да промените отношението към самите себе си. Трайно, а най вероятно - за цял живот. Опитайте! Подарете си обич!


ЖИВЕЯ САМО ЗА ДЕЦАТА

Вероятно ви е направило впечатление все по-ширещото се обществено мнение за упадъка на човешките добродетели и нравствени ценности. Изказвания от рода: “Хората станаха лоши, злобни, алчни, егоисти и т.н.” могат да се чуят при всякакви обстоятелства. Но противно на тези изказвани с горчивина твърдения, към мен се обръщат за помощ хора, които в продължение на години са пренебрегвали и забравяли самите себе си. На въпроса ми защо е така най-често чувам следните твърдения - “Ами нищо вече не ме радва”; - “За себе си не мисля”; - “Децата да са добре”; - “Тя моята е вече изпята”. Един нескончаем списък от изказвания все от този род.


Може да ви учуди, но такава самоотричаща нагласа имат не хора на пенсионна възраст, както бихте си помислили. Напротив - подобно отношение към себе си са си изградили мъже и жени в разцвета на живота и творческите си сили. Мнозинството от тях имат добра семейна среда, работа и покрив над главата си, материално обезпечени са. В повечето от случаите (да не кажа - във всичките) личната им нагласа обаче е довела до трайно депресиране или конкретно заболяване. Измервайки параметрите им регистрирам и сериозен енергиен дисбаланс и конкретно заболяване, което си е съвсем логично, защото проблемите тръгват именно от там.

Винаги задавам на такива хора въпроса наясно ли са на какво се дължи всъщност проблема им. Всички за жалост отговарят отрицателно. Всички са убедени че, живеейки с подобна житейска философия, правят най-доброто, на което са способни. За другите може би да - до известна степен. Но за самите себе си? Ако такава нагласа ги отвежда до лекарския кабинет, кой има полза от това? Нито близките им, на които са посветили себе си, нито самите те.

Да живеем за другите - в тяхна полза и помощ, е прекрасно, възвишено и благородно. Но ако същевременно ограничаваме и пренебрегваме напълно себе си - това е престъпление, насочено срещу самите нас. Потискайки по този начин собствената си индивидуалност ние постепенно се обезличаваме. Превръщаме се в нечия сянка, преставаме да бъдем самите себе си. Достигнали до това ниво вече не сме от голяма полза дори и за тези, в чиято услуга сме поставили собственото си Аз. Потиснати и само изолирани, ние крием старателно от заобикалящите ни своята болка и духовна несрета. Но макар и невидима за обикновеното зрително възприятие, тя е ясно доловима за другите човешки сетива. Ние просто я излъчваме, а другите долавят това наше излъчване и по различни начини откликват на него. Това понякога провокира у хората от нашето обкръжение необяснимо за нас самите негативно отношение, раздразнение или мрачно настроение. Нагласата ни да сме в услуга на другите, да им угодим, да направим невъзможното, поставяйки се винаги на заден план, предизвиква отрицателен ефект, който ни озадачава и обърква. Това объркване не след дълго прераства в самообвинения и бавно се наслоява в същността ни под формата на трайно чувство за вина. Вкарани в собствения си капан, ние продължаваме по познатата схема “Всичко за другите”, преминавайки обиколка след обиколка по все същия омагьосан кръг.

Може би ще възразите, че да мислим за себе си е проява на егоизъм. Но Христос многократно е повтарял - “Обичай ближния си, като самия себе си”. Сигурно и вие, както и самата аз, познавате благородни и самоотвержени личности, поставили живота си изцяло в служба на човешкия род. Страниците на световната, а и на националната ни история са изпълнени с такива светли имена. Но тези хора не са отхвърляли, а са приемали себе си. Нещо повече - те са се отъждествявали с останалите. Вие - това съм аз. Аз - това сте вие. Ние всички, населяващи тази планета сме едно цяло. Помислете си, как, с каква любов можем да обичаме другите, ако не сме способни да я дадем на себе си? Приемайки и обичайки себе си по един мъдър начин, нямащ нищо общо с егоизма и егоцентризма, ние вече можем да насочим тази любов навън от себе си, да я излъчим към другите. Филтрирана и пречистена през нашето сърце, тя вече има способността да достигне безпрепятствено до сърцето на човека до нас. Тогава вече можем да продължим да живеем за другите, но в един много по-широк мащаб, надхвърлящ рамките на най-близкото ни семейно или приятелско обкръжение. Защото ако това, което отдаваме на близките си, бихме отказали на непознат човек, е също форма на добре маскиран егоизъм. Смятам, че си заслужава да се замислим върху това.

Веднъж осъзнали с разума си и приели със сърцето си, че носим в себе си Божествената искра, ние можем да обичаме себе си и другите по тъждествен начин. Никога вече няма да сме способни да завиждаме, презираме или мразим. Нито себе си, нито когото и да било друг. Здравословното ни състояние видимо ще се подобри. Хората, с които общуваме ще започнат да ни възприемат позитивно и да се отнасят към нас с нарастващо уважение. Съществуването ни ще придобие нова окраска. Пълноценни и продуктивни, ние ще съумеем да преминем през живота, оставяйки светла диря след себе си. А това е нещо, което всеки от нас би желал.
ДОКТОРЕ, БОЛИ МЕ ДУШАТА
Душата ни. Онази крехка и ранима част от нашата същност, която боли по неописуем начин. Към какъв специалист да се обърнем за помощ, когато отчаянието, безпътицата и унинието вземат връх и ни обсебят изцяло? И кой може да ни предложи универсален лек за болката ни, която е толкова специфична и уникална, защото самите ние сме такива? Ако имаше такова лекарство, щеше ли да процъфтява бизнесът на психоаналитиците? Ако съдим по филмите, то на запад всеки втори човек тича при психоаналитика си, когато не е в състояние да се справи с емоционалните и душевните си проблеми. Ние пък тичаме при приятелите, родителите си или в краен случай при съседката, за да излеем болката си. От това понякога ни олеква. Временно. Но причината си остава и не след дълго светлината в нас отново помръква.

Съществуват много и различни начини да се справим с душевната си болка. За това можем да прибегнем и до чужда помощ, но понякога ни е толкова трудно да се разкрием докрай пред друг човек. Да признаем, че ни гризе съвестта, защото сме предали приятел, или сме излъгали, или сме изменили на съпруга (съпругата) си. Понякога сме склонни да обвиняваме за всичко себе си, а понякога търсим причините в другите. Всеки път е различно. Но всеки път боли. Боли ни душата, а ние не знаем как да я лекуваме.

Има един приказен герой, любимец на децата - барон Мюнхаузен. В едно от невероятните си приключения той затънал в едно блато. Положението изглеждало безизходно. Но не и за барон Мюнхаузен. Защото, когато разбрал, че не може да очаква помощ от никого, той се хванал за косите и се измъкнал сам! И не само себе си, но и коня си! Как ви звучи тази история?

Човечеството като цяло, и особено Запада, през изминалия век все повече се ориентира към материалните ценности за сметка на духовните. В повечето случаи, когато изпаднем в състояние на депресия, това е вик на душата ни, че е време да потърсим духовна опора - там, където вътрешния ни глас ни отведе. Ако сме религиозни, можем да се помолим на Бог за просветление и помощ. Моята молитва, когато изпадна в душевен смут, е: “Господи, посочи ми пътя към Светлината.” Ако вие обаче определяте себе си като атеист, то тогава вечер, преди заспиване помолете за помощ и закрила. Това, че не приемате Бог такъв, какъвто ви го представя една или друга религия, съвсем не означава, че сте закоравял “неверник”. Много пъти съм чувала следното “Аз в Бог не вярвам, ама има една сила ....”. Сила, Провидение, Всемирен Разум са другите “имена” на Бог. Използвайте едно от тях - това, което приемате със сърцето си - и се обърнете към Него за подкрепа. След като признаете, че се нуждаете от помощ о след като искрено помолите за нея, рано или късо ще я получите.


* * *

В самото начало на моите съзнателни и целенасочени духовни търсения и аз преминах, като повечето Търсещи, и през възторга, и през съмненията. Новоизградените ми лични виждания привнесоха в живота ми повече объркване, отколкото яснота. Душевният ми мир и вътрешна хармония се разлюляха. Тогава все още не съзнавах, че за да си дам възможност Светлината да навлезе в душата ми, първо трябваше да отстраня всички стари натрупвания. Беше настъпило времето за изпитанията.

Случи се през зимата на 1997 година. Страната ни се разтърсваше от Промяната. Цените скачаха с главоломна бързина. Нямаше хляб. Един ден се прибрах у дома премръзнала и отчаяна. Бях се редила на няколко опашки с надеждата да се сдобия поне с един хляб, но безрезултатно. На фона на тази мрачна действителност, учението за прераждането и безсмъртието на душата ми изглеждаше до сълзи нереално, далечно и абсурдно. Как вярата ми в него би нахранила децата ми? Потопих безчувствените си крака в гореща вода, затворих очи, опитвайки се да се успокоя и. . .

Пред вътрешния ми поглед се появи централната част на малък християнски храм. Някъде от свода се спускаше златисто-бял ефирен сноп светлина. Бавно в този светъл облак изплува ослепително бяла фигура. Беше на мъж - висок и снажен, облечен в бяла роба с дълги широки ръкави. Дрехата сияеше с мека светлина и падаше на свободни дипли до пода. Лицето не се различаваше - беше просто бяло сияние. Въпреки това Го познах със сърцето си. Това, което излъчваше, ме заля с топла вълна. Беше съчетание от състрадание, доброта, търпеливо разбиране. Беше Любов. Тази Любов проникна по един неописуем начин до най-дълбоките кътчета на същността ми, стопли наранената ми душа и ме разплака. Ридах дълго и със сълзите ми ме напускаха болката, съмненията, отчаянието. Беше истинско съкровено преживяване, което няма да забравя до края на дните си. Най-неоспоримото доказателство за неговата реалност за мен беше неподправената емоция, която го съпровождаше - трайна и осезаема и сега - в момента, в който пиша тези редове.

В този необикновен ден Невидимият свят ми протегна ръка, помагайки ми да запазя крехкото стръкче на току що покълналата в душата ми Вяра. Мостът беше спуснат. От този момент нататък от мен зависеше дали ще се осмеля да премина по него, за да достигна до отвъдната страна. Доверих се на вътрешния си глас и прекрачих към Светлината. . .

Бог е Любов - твърди Библията. Но какво е Любов? Осъзнах я, почувствах я с цялото си същество в онзи мразовит февруари на 1997 година. Бог - като реалност, е недостижим за човешката способност за разбиране на повечето от нас. А и как бихме могли, ограничени в пространството и времето, да докоснем с умовете си Безграничното! Можем да си изградим само смътна представа за Него, която да ни удовлетворява за момента. Но освен тази представа можем и да Го почувстваме - и тази ни човешка способност - чувствознанието, неизразима с думи, но достъпна за всеки от нас, е най-големият ни дар от Създателя.

Да почувстваме Бог със сърцето си. . .
* * *

Ако по някакви причини сте се поддали на депресията, много ще ви помогне досегът със световното духовно богатство. Четете книги, които да ви дадат духовна храна - Библията, класиците. Изобщо литература, която ще внесе светлина в душата ви. Отделяйте пари от скромния си бюджет и си правете дребни подаръци, в това число и книги. Всяка вечер преди заспиване си припомняйте нещо добро, което сте направили през изминалия ден. Много са важни признанието и положителната оценка на самите себе си. Стига това да не граничи с гордост и високомерие разбира се.

Когато сте объркани, нещастни или самотни, не бива да се поддавате на отчаянието и самосъжалението. Да съжаляваме самите себе си означава да завиждаме на другите “че са по-добре от нас”. И нещата се влошават още повече. Отидете в празна църква и си поплачете на воля. Там никой няма да ви задава въпроси или да ви досажда. Изхвърлете от ума си мислите, че не ви върви, че сте зле. Постарайте се в такива черни дни да откриете поне едно положително нещо в живота си и се хванете за него като за спасителен пояс.

Съставете си списък на нещата, които ви притесняват и депресират, и друг такъв, включващ неща, които ви радват или ви носят утеха. Първият списък скъсайте и изхвърлете. Втория дръжте в себе си и всеки път, когато отчаянието сграбчи душата ви, си го препрочитайте. Старайте се да го допълвате често. Концентрирайте вниманието си върху това че: имате работа; имате покрив над главата си; имате добри и възпитани деца; имате чудесни, любящи и състрадателни приятели. Разбирате идеята, нали?

Добър резултат дава и методът на визуализацията. Просто се отпуснете, затворете очи и изживейте колкото можете по-пълно най-красивия и вълнуващ миг от живота си. Или мислено посетете някое прекрасно кътче от планетата ни. Може никога да не сте били там и то да ви е познато единствено от телевизионния екран или от някой рекламен проспект. А може и да си го сътворите - такова, каквото на вас би ви се харесало. Ако желаете, на това мислено пътешествие можете да вземете със себе си близък приятел, детето си, домашния си любимец. Дори и човека, с който сте се скарали и това сега ви тежи. А там можете да поговорите мислено с него и да изясните отношенията си. Положителният резултат от това помирение ще забележите ден или два по-късно.

Ако сте гневни и с всички сили се стараете да не “гръмнете”, много добре ще ви се отрази, ако се накрещите на воля или счупите нещо - бутилка, друга стъклария или каквото прежалите. По този начин “ще изпуснете парата” и ще се освободите от отрицателни емоции. А след това вече ще сте в състояние да разсъждавате и прецените по-трезво ситуацията. Не бива да смятате, че гневът не е духовна емоция. Насочен навън (но не срещу другите), той си е гняв, но потиснат и насочен навътре се нарича язва или рак.

Ако изпитвате силна необходимост да споделите болката си, а няма с кого, вземете лист хартия и я опишете. Когато свършите (за момента), накъсайте листа и го изхвърлете във вода или го изгорете. Методът с писането е много ефективен, а и ви спестява притеснението, че ще натоварите друг с проблемите си.

Един от законите на Вселената гласи, че колкото повече даваме (добро или лошо), толкова повече получаваме. В този смисъл много добре ще ви се отрази, ако в момент на душевен смут и притеснение направите една малка добрина на някого. Скромно и без излишна показност. Подарете на някого радост, без тънки сметки за възвращаемост - тихо и безкористно. Уверявам ви, че не след дълго тя ще се върне умножена при вас. Под формата на нов и сърдечен приятел, хубава книга, от която ще почерпите мъдрост и утеха или нечия добра дума, която ще стопли душата ви.

Следвайки Закона за цикличността, който е основополагащ във Вселената, и нашите скърби и неволи се сменят с радости и успехи. И тъй като нищо на този свят не е вечно, и за вашите мрачни и тежки периоди ще настъпи край. Важното е да го дочакате без да се настройвате негативно към света и самите себе си. Спомням си, че Учителят Дънов беше казал горе долу следното - “Страданията са необходими, защото те са нашите най-добри учители. Не може без тях. Ако можеше, и Христос не би страдал на кръста”.

За душевната ни болка готови рецепти няма. Нито пък готови отговори. Но ако заместите въпроса “Какво ще получа?” с “Какво мога да дам?” рано или късно ще се сдобиете със свой лек за душата си. Убедена съм в това, защото съм го узнала от личен опит.


НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ
На кого от нас не му е причернявало до такава степен, че да е готов да се раздели с живота без капка съжаление. Повечето от нас успяват да потиснат тези мисли и продължават да се борят с трудностите и препятствията, които животът им поднася. Някои не издържат на напрежението и вътрешните противоречия и посягат на живота си. И понякога за съжаление опитът завършва с фатален изход. Близките на такива хора, отнели живота си по собствен избор, остават потресени и до края на живота си живеят с чувството за вина заради това, че не са успели да предотвратят подобно безвъзвратно решение.

Самоубийството, в прекия смисъл на думата, е краен акт, но не това е темата, по която ми се иска да споделя мнението си с вас. Възможно е досега изобщо да не сте се замисляли по този въпрос, но има много хора сред нас, които се самоубиват бавно на подсъзнателно ниво - ден след ден, час след час.

Най-невидимият и незабележим акт на самоунищожение е ниската ни самооценка. Понякога тя е в резултат на собствените ни умозаключения. В други случаи ни е натрапена от други хора, за съжаление дори и от родителите ни. Съзнаването, че не оправдаваме нечии очаквания, често създава негативна нагласа в подсъзнанието ни и след време избухва като бомба със закъснител. Негативното отношение, което имаме към самите себе си е така дълбоко прикрито, че в повечето случаи изобщо не си даваме сметка за неговото съществуване. Най-често се проявява като неодобрение на външния ни вид. Повечето от нас, заставайки пред огледалото, съпоставят собственото си отражение с вида на топ моделите или филмовите звезди, които ни се усмихват както от лъскавите списания, така и от екрана на телевизора. Естествено, решаваме че съпоставката е в наш “минус”. Като добавим и това, че витрините на бутиците изложили красиви и модни дрехи са повече за гледане, самочувствието ни съвсем се срива. Но помислете си - нима си струва заради нещо, което така или иначе не можем да променим, да се самоубиваме по този начин. А не харесвайки и не обичайки самите себе си, ние правим точно това.

Друга форма на подсъзнателно самоубийство е прекомерната ни самовзискателност. В тези случаи, каквото и да правим, все смятаме, че не е достатъчно добро. Непрекъснато вдигаме летвата пред себе си, гоним недостижими (понякога) цели, а след като не успеем да се справим със задачата, която сами сме си поставили, се упрекваме или самосъжаляваме. За да бъдем полезни за самите себе си, а оттам и за другите, е необходимо да се научим да се оценяваме позитивно и да си прощаваме. Да си дадем правото да сгрешим, защото ние се учим точно от грешките си. В крайна сметка, ако никога не сме се докосвали до пламък, няма да повярваме, че ще се изгорим - колкото и да ни предупреждава някой, който вече е опитал. Да се стремим или да очакваме от себе си да бъдем безпогрешни е форма на прекомерна духовна гордост, която не е от полза нито за нас, нито за околните.

Някои от нас си съставят мнение за себе си, като непрекъснато се сравняват с другите, и сравнението е винаги в техен минус. Подсъзнателното желание да бъдем като някой друг е друга форма на самоунищожение. Ние не можем да бъдем като когото и да било, защото всяко едно творение на Вселената е уникално и неповторимо. Всеки от нас е точно това - едно уникално и неповторимо създание. В противен случай би било голяма скука. Представете си само - всички ние еднакви - като клонинги от една и съща матрица. Как ви изглежда подобна перспектива? Да вземем за пример домашния ни компютър. Външно погледнат той е като всеки друг от тази модификация. Това, което го прави уникален обаче, е неговото “съдържание”. Програмите, които съм му инсталирала, информацията съхранена във файловете, която непрекъснато променям и обогатявам.

В резултат на подобни негативни вътрешни нагласи следва и поведение, което на чисто физическо ниво е саморазрушително. За такива хора казваме, че “вървят против себе си” и на пръв поглед е трудно да си обясним тяхното поведение. Някои посягат все по-често към чашката алкохол, в по-тежки случаи - и към наркотиците. Последното в съвсем реална форма заплашва собствените ни деца, които все още са психически неукрепнали и неориентирани. В други случаи комплексът ни за малоценност ни прави необщителни и затворени. Все по-трудно ни е да защитаваме мнението си или да бъдем категорични по даден въпрос. Постепенно това води до отчуждаване и самоизолация. В крайните му прояви ниското ни самочувствие ни прави агресивни и заядливи, което е един деформиран акт на самозащита.

Тук нямам за цел да навлизам в периметъра на психолозите и психоаналитиците. Искам само да споделя личен опит с единствената надежда да помогна на тези от вас, които по подобен начин бавно и неотклонно си вредят. Негативната ни самонагласа уврежда аурата ни. Споделям го, защото съм го регистрирала много пъти при различни хора. А това увреждане неминуемо води до заболяване на физическо ниво. Опитайте се да приемете един постулат, който е жизнено важен за здравето ви - не е от съществено значение какво мислят другите за вас. Важно е как вие самите се приемате (или отхвърляте). Мнението на човека до вас не ви прави нито по-умен, нито по-глупав. Вие сте това, което сте. Нито повече, нито по-малко. Вие сте това, което мислите за себе си. И точно това излъчвате. А хората, с които общувате долавят излъчването ви и реагират по адекватен начин.

Всеки от нас има свое специфично предназначение и място под слънцето. Всеки от нас е точно толкова важен и значим, колкото и останалите. Може да ви звучи парадоксално, но дори и един убиец съществува в съответствие на законите Вселената. В някои случаи просто като оръдие на кармата.

Всеки от нас в ясна нощ е вдигал поглед към обсипаното със звезди небе. И неминуемо всеки път е оставал поразен и очарован от тази велика хармония. Ние всички сме част от тази хармония. И никой от нас не съществува безцелно. Всеки е свързан по някакъв начин със съдбите и кармата на останалите. Трудностите, които срещаме по пътя си нямат за цел да ни сринат и унищожат, а да ни помогнат да израснем духовно. И в повечето случаи условията в живота ни са резултат на нашия собствен избор. Остава ни просто да потвърдим решението и избора си: чрез начина си на живот, чрез отношението си към света и събратята си, а най-вече - към самите себе си.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет