-1690 ГЛАВА ІІІ Блянове за свобода Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина

ГЛАВА ІІІ

Ще се наложи, мили мой читателю, да навлезем в треса­вището на една много болна за нашата неизчерпаема гордост тема: дали сме се съпротивлявали против робството, как сме се съпротивлявали и колко сме се съпротивлявали?

В един от учебниците по история срещнах едно остро­умно откритие: че първоначалната и основна наша съпротива против робството била икономическата съпротива: от ангария сме бягали, не сме си плащали данъците, кри­ели сме чувалите с жито в саплъците слама, ракията сме зара­вяли в стомни под ябълките в градината, брояли сме кокошки­те пет за четири и т.н., т.е. всякак сме се мъчили да измамим държавата (турската) - тази съпротива продължава и до наши дни, разликата е само в това, че сега мамим българската държава.

Друга форма на съпротива били непрекъснатите оплак­вания и молби до висшестоящите органи - така хем сме раз­валяли рахатлъка на бейовете, хем сме изпросвали понякога някоя милост - и тази форма на съпротива продължава, само че днес е без резултат, понеже българин на българина вяра не хваща...

По-видима истинска съпротива било пребиването на ня­кой събирач на данъци - такива случки се случвали особено често в Битолско.

Незнайната ръка на сръбски поп е написала върху оръ­фаните страници на едно Евангелие първата блага вест за наша въоръжена съпротива, защитил е незнайният отец нашата чест с 10 думи:

Толкоз. Какъв е бил този Радич, какво е направил - не е известно, но след като знаем, че София бе превзета от султан Мурад I още през 1382 година - значи този български войвода Радич ще да е бил завладял отново София, прогонвайки от там турците, и войската му ще да е била силна и многочислена и ще да е била голяма заплаха за Турската империя, щом срещу него не е бил пратен някой келяв паша с башибозука си, а се е вдигнал срещу му начело на турската армия сами­ят султан Мехмед II Завоевателя, който предната година пре­взе Константинопол!

74 години по-късно, през 1528, Сюлейман I Великолеп­ния издава следната заповед:

В казата¹ Ново Бърдо, а понастоящем - в санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен, Аладжа Хисар (Крушевац), в кадийските околии Юскуб (Скопие), София, Йени Пазар (Нови пазар в Косово), се събират и се явяват разбойници и харамии.

Те се групират на едно място, нападат през нощта селата, избиват хора, ограбват имущества, нахвърлят се из пътищата, избиват керваните и изобщо вършат различни такива метежи и злини.

Заповядвам следното. Щом пристигне със свещената ми заповед моят роб, образецът между прославените и бла­городните - Ахмед, да се увеличи славата му, без да се бави­те нито миг и час, тръгнете и като се прикривате със спо­менатия мой роб, с голямо внимание и усърдие разследвайте случая с разбойниците и харамиите.

Разбойници и харамии, ятаци и другари на разбойници и харамии, които ги подпомагат, изобщо такива, които са се разчули с престъпление, разбойничество и харамийство, изобщо каквито и да са - да се заловят всички разбойници и хайдути (к.м.), неза­бавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол.

Не си поплювал Сюлейман Великолепния, да се увеличи великолепието му...

37 години по-късно, през 1565-1566, той пише друга за­повед:

Ти, който си кадия, преди известно време си изпратил писмо, в което съобщаваш:

Раите Димитър Стале от село Сатока, поп Димитър от село Градешница, Матъо Никола от село Белище, Стоян Пейо и поп Яко от село Старавина (Прилепско) са разбойни­ци и под тяхно подстрекателство раите са въстанали (к.м.) и са отказали да се подчиняват на шериата.

По-рано беше изпратена свещена заповед и беше наре­дено да се заловят, но те не се предали и избягали.

Ако този път не бъдат наказани, сред неверниците няма да се въведе ред и мир.

Заповядвам, когато пристигне моята свещена заповед, да заловиш споменатите раи и съобразно с издадената по-рано моя свещена заповед да накажеш които заслужават със смърт, а другите да изпратиш до моята Висока Порта, за да бъдат поставени в галери².

От тези две султански заповеди, скъпи читателю, науча­ваме две неща: че след като минал век, век и половина от на­шето поробване, из нашето отечество се явили хайдутите и не само грабели и убивали (кого?), но и под тяхно подстрекател­ство раите въставали (ясно срещу кого!).

За съжаление отново изпадаме в конфузното положение да съдим за себе си по онова, което са писали другите за нас (в случая това са султански заповеди и протоколи от турските съдилища), и да тълкуваме тези писания, както дяволът чете Евангелието, но какво да правим, след като няма никъде ни една дума, записана от наш човек, от българин, а както вече казахме: ко­ето не е записано, все едно че не се е случило, и ако не бяха пак чуждите писмени източници, нямаше да знаем през първите три века на робството живи ли сме били или умрели.

Е, прав съм наполовина - народът е възпял хайдутите в песните си, възпял е войводите и байрактарите им, кътал е в паметта си спомена и легендите за тях цели векове, предавал ги от уста на ухо - устният хайдушки епос е най-гордото наше словесно богатство и ако си говорим честно - това е единствената ис­тинска съпротива, наследена от богомилите: съпротивата чрез слово.

Според чужди източници освен споменатите в султан­ската заповед Димитър Стале, поп Димитър, Матьо Нико­ла, Стоян Пейо и поп Яко, които върлували край Кюстен­дил, Вълчитрън, Призрен, Алажда Хисар (Крушевац), Сатока, Градешница, Белище, Старавина и из цяло Прилепско, край Пуста река, Априльово, Крушево, Белушино, Дивяци и Отлуккьой вилнеели Райко Драгомела, Недко Досен и Неделко Нико, а Петко Ильо - край Пасарел и Пейо Ива­нов - около Кремиковци; попът на Черна река водел дружина край Видин, Лом и Орехово, саби препасали и монасите от Търновския манас­тир, от манастирите „Св. Яким Осоговски" и „Св. Гавраил Лесновски"; прочутият Чавдар войвода хайдутувал из Кожух плани­на, Страхил войвода из Пловдивско и Пазарджишко, Карпош из Доспат; войводата Лошан водел дружина из Битолско, байрактарят Тале от село Чарли - из планината Куновица между Ниш и Пирот, Чокан шетал из Видинско, а дружините на Балчо и Алагьоз - из Скопско и Косово; със свои дружини излезли Петре Дундар от село Беранци, Емануил Христов от Бер, Марко от село Боища, Белче, Илия и Митре от с. Гявато, Папазоглу от с. Оре­хово; разни пътешественици, минали през българските земи през ХV, XVI и XVII век, пишат в пътеписите си, че срещали хайдути край Видин, Свърлиг, Ниш и Пирот, край Скопие, Велес, Щип, Радовиш, Струмица и Петрич, край Прилеп, Охрид, Лерин, Костур и Воден, край Брод, Цер и Магарево, край Дупница, Кюстендил, Самоков и София, край Хаско­во, Харманли, Лозенград, Бунар Хисар и Одрин, край Неврокоп, Мелник, Драма и Сяр, край Габрово, Търново, Шу­мен, Плевен и Русе; из Тетовско, Струмишко, Тиквешко, Вранско и Прищинско, из Леринско, Прилепско, Велешко и Костурско, край Скопие и Битоля; хайдути причаквали керваните в Качанишкия проход и Траянови врата, из планините около Виза, из Делиормана и старопланинските проходи - списъкът е безкраен.

Днес из България също шетат хайдути, също препасали пищови, и водят дружини подире си, но никой не смее да ги нарече крадци или разбойници, макар че е трудно да се каже, че са борци за свобода, че са народни защитници, че са кри­ло на сиромасите. Остава да видим дали народът ще ги възпее, не ми се вярва, но кой знае...

Да извезеш пъстри и красиви шевици, да изтъчеш краси­ви платна и черги, да си ушиеш красив елек, украсен със сърма, да украсиш шията си със златни пендари, а кръста си - с красива сребърна пафта, да наденеш самурен кожух, дори чора­пите си да изплетеш шарени и красиви - да се облечеш по-красиво от турците и туркините; да си построиш къща, по-красива от турските къщи, да украсиш таваните й с красива слънчева дърворезба, каруца да си купиш, по-красива от турските талиги, да съградиш черква, по-красива от джамиите, да изпишеш там красиви икони, как­вито няма в джамиите - това не е било просто суета, това наистина е било духов­на съпротива срещу унижението да си презрян безличен роб - от възраждането на това самочувствие, от отказа да сле­зеш от калдъръма до грабването на сабята - е било въпрос само на време.

205 години след като Баязид превзел Търново - столица­та на бивша България въстанала. Организаторите на въстани­ето били международна команда: дубровчанинът Павел Джорджич, Търновският архиепископ гъркът Дионисий Рали и бълга­ринът от Никопол Теодор Балина, пръв благородник в никополския санджак, с много голямо влияние сред християните от тая страна поради благородния си произход и своето достойнство, който зарад християнския свет и за освобождението на своето отечество е оставил жена, синове, дъщери, братя и роднини и това никак не е сторил за своя нужда или необходимост, защото, ако се касае за почести, той ги имаше в отечеството си, колкото искаше: беят и кадията на Нико­пол толкова го обичаха, щото гледаха чрез неговите очи; а що се отнася до охолността в поминъка - той има предос­татъчно и за себе си, и за да поддържа други; г-н Теодор се отправи за Търново при Преосвещения архиепископ Дионисий Рали и след като мислили и обсъждали, взели решение, за слава на Господа Бога, за спасението на християнския свят и на тяхното отечество, да прегърнат работата с истинска преданост и искрена вяра.

Така пише Павел Джорджич до австрийския ерцхерцог Максимилиан в края на 1597 година. В началото на 1598 годи­на австрийски емисар рапортува на императора на Свещената Римска империя Рудолф ІІ:

Друг австрийски емисар по същото време уверява импе­ратора:

Към есента на 1598 година влашкият воевода Михаил Храбри наистина преминал Дунава и ето каква работа свършил според собственоръчното му писмо до императора:

Никъде в това писмо обаче не се споменават онези „200 хиляди", които „обещавали честно" да се вдигнат, щом „съгле­дат отвъд Дунава в България знамената, водени от воеводата Михаил".

(Че на какво отгоре да се вдигнат, като Михаил им изго­рил и опустошил градовете и селата - аман от такива освобо­дители!)

Все пак вдигнали се 1000. Докато Михаил Храбри опустошавал храбро земята от Дунава до София, въстанали търновци, обявили някого си за цар, уж бил потомък на Иван Шишман, нарекли го Шишман III, как точно са се развили събитията обаче, какво е станало с този наш цар Шишман III - не е известно, но ето какъв е краят:

Успял ли е да избяга и Теодор Балина, този предшестве­ник на Васил Левски, който обикалял цяла България и заклевал съзаклятниците пред Евангелието, или е загинал - не се знае, все пак не е лошо да запомним името му - Теодор Бали­на е предтеча на нашите възрожденци, ония чисти души, които зарад едната свобода жертваха имот и живот; не се знае и какво е станало с другите въстаници, но като имаме предвид, че тогава султан е бил Мехмед III, оня, безми­лостният, дето удуши 19-те си братчета - да не би да му отне­мат трона, можем да си представим какво е направил с непо­корните българчета, дето се вдигнали против империята му...

Като научил за погрома на въстанието, папа Климент VIII си спомнил за далечния български народ, станал ябълката на раздора между Източноправославната и Римокатолическата църква, разгърнал аналите на Ватикана и с ужас прочел¹ как преди 7 века проклетият гръцки патриарх Фотий подмамил души­те на българите и ги покръстил в гнусното православие, как после великият папа Николай I изтръгнал бурените на заблудата от наивните и чисти български сърца и върнал българския народ в светлото лоно на единствено святата Рим­ска църква и как после четирижди анатемосаният еретик Фотий из­вършил сатанинското дело, като отново върнал българите в блатото на прегнусното православие - и си рекъл светият отец, че точно сега е времето: когато този народ е много зле - да бъде върнат в правата католическа вяра, и решил отново да покръсти българите: веднага, още през 1599 година, изпратил в поробеното ни отечество францискански мисионери, водени от босненеца Петър Солинат.

Солинат основал францискански манастири в Чипровец и Железна, заел се с изграждането на черкви в тези селища, учел децата на вероучение, подстригал някои младежи за мо­наси и сетне някои от тях изпратил да се учат в Италия.

Особено внимание Солинат обърнал на павликяните, потомци на богомилите и на арменските павликяни, избяга­ли от Пловдив - те били разпръснати в десетина села по планинските редути край Чипровец и край Дунава, главно в Свищовско и Никополско.

По това време павликяните пазели още своите религи­озни обичаи и обреди, не почитали кръста и иконите, като считали това за идолопоклонство. Те извършвали кръщение­то не с вода, а „с огън" - техен свещенослужител допирал запалена свещ до челото на кръщелника. Черкви нямали, съби­рали се в обикновени къщи и там пеели, свирели, хранели се на дълги трапези. Павликяните говорели български език и се наричали българи.

Те обаче пазели омразата си към православната църква, някои от тях приемали мохамеданството, други от ненавист към православието симпатизирали на Римската църква¹.

Фра Пиетро Солинат покръсти приблизително 10 000 павликяни - пише папският визитатор Пиетро Мазарекио в доклада си до папа Григорий XV през 1624 година.

Следващите папи продължили мисионерското дело. След смъртта на Солинат за епископ в България бил назначен Илия Маринов, който бил родом от Чипровец и бил завършил ко­леж и право в Рим; през 1637 година била основана архиепископия в София, за неин архиепископ през 1642 година бил помазан Петър Бог­дан, също от Чипровец и също изучен в Рим; по-късно, през 1644 година, била създадена и Марцианополската (Преславската) архиепископия, оглавена от Петър Парчевич, също от Чипровец и също изучен в Рим, а немного по-късно била основана Никополската епис­копия, начело на която застанал бившият богомил Филип Ста­ниславов, не от Чипровец, но също изучен в Рим; през 1647 година била учредена Охридската архиепис­копия, оглавена от Франческо Соимирович, също от Чипровец и също изучен в Рим; през 1656 година възникнала Скопската архиепископия, оглавена от Андрей Богдан, вероятно потомък на Петър Бог­дан и вероятно също изучен в Рим.

И започнало четвъртото покръстване на българите.

Споменатите по-горе мъже били все мъже интелигентни и учени, все завършили различни университети в Италия, все знаещи много езици, занимавали се не само с религиозна про­паганда, но и с просветна дейност - дотогава в двувековния безпросветен мрак блещукали тук-там из манастирските килийки плахи свещички и под тех­ния светлик монасите учели децата да сричат и да преписват църковните книги (това, което ние сега твърде рисковано на­ричаме килийни училища), католическите мисионери основали първите светски училища в България: в началните класове учели децата на че­тене, писане, граматика, латински език, смятане и вероучение (преподавало се на „илирийски език": смесица между хърватс­ки, босненски и български), а в тъй наречения семинариум в манастира край Чипро­вец завършилите начално училище изучавали философия, ло­гика и теология, най-будните били изпращани да учат в коле­жите и университетите на Италия.

През 1640 година Петър Богдан обиколил българските земи и написал подробно описание на поробеното си отечество:

Дотук добре. Но нататък следва една характеристика на нашего брата, която пробожда патриотичните ни сърца:

Споменатият Пиетро Мазарекио е по-милостив:

Хайде да не продължаваме нататък...

След като сложил точка на патриотичния си труд, Петър Богдан посетил Варшава, Виена, Рим, Анкона и прочие, като навсякъде разнасял своето „Описание на България" и зовял за помощ; във Виена бил приет лично от императора на Свещената Римска империя Негово неприкосновено величие Леополд I, който, разплакан от състрадание към нещастния братски сла­вянски български народ, обещал да го освободи в най-близко бъдеще, но засега подарил на Петър Богдан 1000 златни флорини, с които да помогне на своите бедни съотечественици.

По-късно, в края на живота си, около 1672 година - цял век преди Паисий! - Петър Богдан написал първата „Исто­рия на България"; дали е била отпечатана - не е известно, част от ръкописа (предговорът и първите три глави) наскоро бе открита във Ватиканската библиотека; написана на латински, тя съдържала 10 или 20 глави, за­почвала с идването на българите на Балканския полуостров през V век и свършвала вероятно с падането на България под турско робство; за разлика от „История славяноболгарская" на Паисий Богдановата „История на България" не оказала никакво въздей­ствие върху българския народ, защото не стигнала нито до очите му, нито до сърцето му, не драснала никаква следа в на­родната памет; дори да бъде намерен сега някой отпечатан екземпляр или целият ръкопис, дори да се окаже, че „Историята" на Бог­дан е много по-богата и по-стойностна от „Историята" на Па­исий - тя за съжаление ще си остане мъртъв литературен факт.

Все пак знаменателни са неговите думи в предговора на тази „История":

Мене ме роди българската земя и сега, почти грохнал от старост, същата родина ме крепи като разпадаща се лодка след дълги пътешествия.
Често се спори какви са критериите за стойността на литературата. Ако не смятаме, че литературата е празно занимание за романтични селски момчета или също толко­ва празно забавление за госпожици и сноби; ако приемем, че литературата е не само мъртво огледа­ло на действителността, но и оръжие за промяна на съще­ствуващата действителност - то стойността на това оръ­жие трябва да се оценява според победите му в своето вре­ме - както стои въпросът и с меча на хан Крум: той е парче ръждясало желязо и днес едва ли би ни свършил някаква работа, но ако го ценим, ценим го заради това, което е свършил на времето си.

Археологическите надежди в литературата - че някой ще изрови гениалното ти съчинение след 100 или 1000 го­дини и ще ахне!, - тези надежди са утешение за провинциал­ните маниаци.