Стефан Цанев българскихроники

Х р. Б о т й о в

Дали Левски е купил с народните пари, дето му ги даде Ценович, нещо за ядене и го е занесъл на приятеля си Христо Ботйов да хапнат в запустялата ветраничава воденица, не е известно, известно е, че си купил два револвера и една кама и в нача­лото на декември същата 1868 година преминал сам в България и в продължение на 4 години обикалял с незарастваща рана поробеното си отечество и откъдето минел - във всеки град, във всяко село основавал тайни революционни коми­тети.

Как ставало това?
Новооглашеният се изправял пред една маса, на която имало сложено едно Евангелие или кръст, една кама и един револвер, кръстосани върху Евангелието, слагал лявата си ръка на сърцето, а дясната вдигал нагоре и повтарял след­ните думи:

Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечество­то си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.

Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.

Заклевам се и обещавам безусловна покорност на за­коните и на заповедта на сьзаклятния Таен Централен Български Революционен Комитет да пазя мълчание и тайност на делата.

А в противен случай, ако бъда предател или пре­стъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право - да ме съди.

Заклевам се!

След което заклелият се целувал Евангелието, камата и револвера.

За да получим все пак някаква представа за дейността на Апостола, ще препиша тук част от показанията на Димитър Общи пред съда - той разказва за първата си обиколка заедно с Дякона:

Как е завършила тази самостоятелна обиколка на Об­щия, ще видим след малко.

Един актьор, който си играел със смъртта върху огром­ната сцена на Турската империя.

Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание „до смърт и до гроб".

В средата на 1871 година Българският Революционен Централен Комитет в Букурещ изпратил в България още два­ма апостоли: Ангел Кънчев и Димитър Общи. (За тяхната обиколка стана дума преди малко.)

Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, упла­шен, че може да проговори, налапал дулото на револвера си.

Димитър Общи обаче, дето бил се сражавал в Италия до рамото на Гарибалди, а после проливал бил кръвта си за сво­бодата на Крит, дето в Балкана бил чети предвождал, храб­рецът, който страх нямал от нищо - решил да обере турската хазна в Арабаконашкия про­ход, обрал я на 22 септември 1872 година, но само след няколко дни бил заловен, изправили го пред съда и тук за всеобща почуда започнал да издава всичко и всички:

- Нарочно издавах - викал - и другите карах да издават, издавахме и лъжехме отгоре, та да изглежда работата по-голя­ма, отколкото е, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ!

И всички издавали всичко и всички...

Святото дело, градено с години, рухнало за няколко дни.
Странно е защо Любен Каравелов без съгласието на Левски изпраща в България за негов помощник сръбския авантюрист Димитър Косовац, същия наречен Общи, из­праща за апостол един съвършено неграмотен човек, който се подписвал с кръстче, затова му прикачил един учител за секретар - това противоречи на елементарните конспира­тивни правила.

Както видяхме от показанията на самия Димитър Общи, Левски не му се е доверявал никак и не го е запознал с нико­го от революционните комитети („Дякона не ме допусна на събранието", „не ме взе със себе си", „изпрати ме в хана" и т.п.).

И когато Левски поставил въпроса пред Ловешкия БРЦК, дали да се дадат на Общия пълномощия на апостол, само поп Кръстю гласувал „против" (против предложението на Каравелов - запомни това, читателю!), всички други гласу­вали доверие на Общия и Дякона се подчинил на вишегла­сието, което му струвало главата...
Левски тръгнал да спасява оцелелите комитети, обико­лил за два месеца цяла Тракия, после тръгнал за Ловеч, където бил Вътрешният Централен Комитет, предупреден бил да не дохожда скоро в градът, а да бяга право в Румъния, защото можело да стане предателство; но както Исус, макар да знаел, че ще бъде издаден и хва­нат в Йерусалим, тръгнал натам към Голготата си - така и Левски, въпреки че на 12 декември 1872 година писал в последното си писмо до членовете на Революционния Комитет в Ловеч: „Страхувам се да дойда в градът ви. Пророкувам предателство истинно и предателство без да ще - от страх" - въпреки това той тръгнал към Ловеч на 24 декември, по сумрак се промъкнал в града, отишъл в дома на Мария Николчова, било Бъдни вечер, прибрал си архива, Мария го зашила в самара на коня му и на втория ден на Коледа, придружен от Никола Цвятков, Левски тръгнал за Търново през Къкрина и спрял там да пренощува в ханчето.
Докато двамата с Никола спят в ханчето, нека обърнем внимание на архива, зашит в самара на коня, защото всъщност заради този архив Левски отива в Ловеч, риску­вайки живота си.

Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпра­щал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и добри ра­боти, от когото се извършват.

Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Буку­рещ изчезва по един не много загадъчен начин, а след зала­вянето на Левски, което ще стане след малко, на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие пред портата. Въх! -рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го - вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад къщата...

Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с ха­рактерния волеви почерк на Апостола, са най-достовер­ният извор за неговите дела и идеи¹.

Сега да видим какво става в ханчето.
На заранта, преди да съмне, пътните врата изтропа­ха и се чу: „Ач капу бре, ханджи!"² - разказва самият Никола Цвятков. - Отвън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на сабли и постоянно викаха: „Отворете!"

Никола отишъл към портата, надникнал през цепките на дъските, върнал се и казал на Левски:

- Заградени сме, има много стражари.

Левски се препаса надве-натри, отвори вратата и из­веднъж изгърмя с револвера си, стражата се разбяга и му отвори път, той се хвърли като вихър през двора на ханчето и когато прескачаше плета... връвта на навущата му се била развързала, оплела се в коловете и Левски увиснал на плета като прилеп.

Тук почва тъмната страница на предателството³, но ключът на това предателство изчезнал завинаги заедно с Левски, защото, както Исус казва на апостолите: Истина ви каз­вам, един от вас ще ме предаде - така и Левски писал на съзак­лятниците в Ловеч: Пророкувам предателство; както Исус казва: комуто подам натопения залък, той е! - така и Левски пише: аз знам и ще ви го покажа да го видите кой е;

Исус потопил залъка и го подал на Юда - но дали Левски е показал предателя си - не е известно, а после, както е известно, всеки от съзаклятниците сочел другия и викал: той е!...

Така спорът за предателството на Левски продължава до ден днешен.

Дали го е предал поп Кръстьо заради пари като Юда, дали Марин Поплуканов заради нещо друго, дали някой трети зара­ди трето нещо, или пък случайно е бил заловен¹ - аз няма да влизам в този спор.

Кой е предателят му в случая - не е толкова важно. По-страшното е, че както тълпата иерусалимска дружно викала на Пилат: „Разпни го! Разпни го!" - така и...

Но нека прехапя езика си - да не изрека грешна дума...

Единият от тях бил чудатият Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото, за когото вече стана дума. Спри­ятелил се той с Левски, както видяхме, в Белград по време на Първата българска легия и оттук, както казахме, цял живот го съпровождал навсякъде като сянка, лекувал неизлечимата му рана, всичките лекове, които Дякона записал в тефтерчето си, са му казани от Отца Матея (за клинов човек²: костенур­ка - жаба водна да уловиш, че да я затвориш и тя ще снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и друго нищо; за изгоре­но: кромид лук да се счука с жабляк, сол и мед, да се налее после с прясно мляко и да се мие и т.н., и т.н...); останал той верен на Дякона до смърт - само година след обесването му починал от мъка. (Има и друга версия за смъртта му, за нея ще стане дума по-нататьк.)

Друг приятел от Легията му станал Христо Иванов-Големия, Книговезеца от Търново, бил той човек мълчалив и су­ров. След разтурянето на Легията се запилял по света, бил в Италия, в Египет, намерил там работа по занаята си, с тьрговийка се занимавал, отишъл накрая в град Александрия:

- Там една нощ сънувах Василя Левски, че доде, та ми вика: „Какво стоиш, бе? Ставай и върви с мене!" - и Големия зарязал и занаят, и стока, качил се на първия параход и през Цариград дошъл в България, намерил първо Отца Матея Миткалото, отецът го завел при Левски - и оттогава Големия вървял с Левски.

Него Левски направил началник на тайната полиция, той бил изпълнителят на смъртните наказания. Той е единстве­ният човек, който се опитал да освободи арестувания Дякон, когато го довели в Търново - свикал Революционния Коми­тет, но дошли само двама: какво можехме трима души, дру­гите и под земята да ги търсиш, ги няма, опитали се да подпалят конака, но подхвърлените през дувара запалени парцали попаднали на празно място и нищо не станало...

Третият верен човек на Левски бил бай Иван Арабаджията от село Царацово, на час, час и половина северно от Пловдив. Били се запознали с Васил в Карлово още през 1846 година като ученици в тамошното училище, те били и нещо роднина по майчина или по бащина линия, през 1862 година отново се срещнали в Легията на Раковски и оттога­ва той се обрекъл на народното дело; къщата му станала прибежище на българските апосто­ли - тук освен Левски са идвали и Димитър Общия и Ангел Кънчев, Стамболов и Захарий Стоянов, Георги Икономов и Каблешков, Волов и Бенковски. Скромното жилище на бай Ивана се състоеше от една ниска стаица - пише За­харий Стоянов. - Нима тук в тая мрачна дупка са се съби­рали по трима апостоли, нима в тая колиба се е решава­ла съдбата на България?

Както се полагало, бай Иван Арабаджията минал през всички кръгове на турския рай: мъкнал на врата си 50-килограмова верига, ял бой до смърт, но, корав българин, оце­лял, доживял да види отечеството си свободно.

Но читателят ще се излъже много, ако си помисли, че за всичките негови трудове и страдания отечеството му е отвърна­ло с благодарност или, не дай Боже, с някакво подаяние.

Не, скъпи читателю, освободеното наше отечество ни­как не обичало такива като бай Ивана. Най-много го мразе­ли онези, които след Освобождението осребрили набързо патриотизма си, ненавиждали го те не за друго, а защото той не поискал нищо и си останал такъв, какъвто бил и там, където бил - в село Царацово, на час, час и половина север­но от Пловдив и през 1901 година умрял, умрял в мизерия и забравен от всички...
Извинявай за малкото отклоненийце, читателю, и нека се опитаме да проследим по-нататъшните събития през очите на Левски: през сините му загадъчни очи, които гледат повелител­но, но благо, едното му око се смее, другото косо и остро се впива в душата ти (тъй описва очите му една дама, но забра­вих името й).

„Аз вярвам на очите си, защото досега те не са ме из­лъгали" - писал той на Данаил Попов¹, но повярвал ли е на очите си в съда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:

• 
  Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
  
• 
  Той лъже! Ето, казвам му го в очите! - викал Дидьо Пеев, неговият двойник, който му приличал като близнак. - Взимаше ми паспорта и минаваше с него във Влашко.
  

- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам! Ето, аз издавам!²

Какво е преживявал Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от 50 свидетели - все същото, все същото, все хора, които са целували камата му...
Ето какво пише Данаил Попов до Каравелов на 26-ий йеноварий: „Байно, всичко е свършено! Никакви веч на­дежди! В. Лъвский, Славний ни Българин, е истина уловен. Х. Иванчо проводил хабер на уловените тайним образом да не изказват нищо, ако искат да ся освободиът, нъ те със своите преголеми простотии изказали всичко от игла до конец... освен това ами още изказват и други лица, как­то брат ми (Анастас Попхинов) казал, че всичко е през мене проваждано. Зато на такива глупци аз не мога да съжалявам, ами ще кажа: Нека теглиът вечно веригите, когато са били хора с кучи глави, нъ от всичко най-много съжелявам беднийт В. Лъвский, който според техните простотии пропадва и той сам... "
Ами Вутьо Ветьов от Видраре, който упорито повтарял в съда:

- Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в коре­ма му!

Според шериата и тогавашните турски закони за убийст­во се присъждало смърт³, а и за турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и затова категорично и докрай отричал:

• 
  Не познавам този човек, той лъже!
  

- Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-под­робно обяснил на съда: - Той дори улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката

• 
  Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят на съда генерал Али Саиб паша¹.
  
• 
  Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски.
  
• 
  Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма.
  

Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си му бил пошепнал преди две години:

- Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде...³

Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се. Какво всъщност се бе случило?

Че това не е било слух и празни приказки, както се мъчат да представят случая някои историци, свидетелстват офи­циалните съдебни протоколи - там няколко пъти се спо­менава за тези документи („Между заловените книжа се намира тескере на името на Дидо Пеев...", „Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце..."); че е заловен архивът, пише и виенският вестник „Neue Freie Presse", коментирайки процеса; не ста­ва ли дума за същите документи и в писмото на самия Каравелов: „Всичко се е уловило: писма, устави, окръж­ни и пр., всичко е в турски ръце"?; че попадналата в турски ръце тайна кореспонденция заплашвала с провал цялата вътрешна организация, сви­детелстват и тогавашните действия на оцелелите коми­тети:

Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва:

- Чети, хаджи!
Този хаджи Иванчо хаджи Пенчович, скъпи читателю, е чистокръвен българин от град Русе (ако и ти си от Русе, прощавай!), бил близък приятел на Мидхат паша, учил заед­но с него в Париж (значи не е бил прост човек!), за заслуги към Турската империя го направили член на Държавния съвет в Истанбул, а през януари 1873 година със султанска заповед бил назначен за член на извънредния съд в София; любопитното в случая е, че той се познавал с Левски - когато Дякона бил в Цариград през август 1871 г., д-р Стамболски го завел да спи в къщата на хаджи Иванчо, и там: На вечерята между троицата сътрапезници разговорът се водеше за организацията и въоръжаването на въстаническите комитети - пише в спомените си докторът; и сега през цялото време в съда хаджи Иванчо треперел Дякона да не го издаде: Като го въведоха в заседателната зала, той ни изгледа подред всички ни набързо и хладнок­ръвно, но не знам дали ме позна, защото бях в парадна униформа, а през всичкото време в съда нито той ме по­гледна, нито аз него. Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда и ме беше страх сам аз да не се издам - изповядал той пред д-р Стамболски, като се върнал в Ис­танбул, само десет дни след като подписал смъртната присъда на Левски, и накрая добавил (внимавай, читателю, това не са измислици, цитирам документи!):

Учудваше ме неговата смелост и доблест; но не само мене, а и Саиба и Шакира учудваше. Язък за неговите тру­дове, за неговите тичания. Язък за българския народ, кой­то изгуби един от най преданите си синове на 6-ти този месец... - тюхкал се хаджи Иванчо хаджи Пенчович, какъв чувствителен човек!
Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо ха­джи Пенчович поема писмото, разгръща го, ръцете му трепе­рят:

• 
  „Бае Любене..."
  
• 
  Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук.
  

- „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..."

• 
  С червени дрехи се бяхме преоблекли - обажда се Вутьо.
  
• 
  „...тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били разваляли спокойствието им - на шкембетата?
  

Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произна­сяните от него речи и разпространяваните от същия печат­ни издания се разразиха в акции.

Странно, но след първото изречение няма съдебно зак­лючение; поради което, въз основа на султанския закон¹, се наказва със смърт - следва след второто изречение: Ус­тановява се, че е убил...

Разбира се, че Левски е бил осъден за революционната му дейност, но за турските власти е бил добре дошъл случа­ят да покажат пред света, че с тази дейност са се занимавали убийци на невинни хора (при това българи!)

Същото ще се случи след няколко години и с Ботевите четници: на смърт ще бъдат осъдени само двама - заради това, че за да бягат по-лесно, убили ранения си другар (ма­кар че бил враг на империята!).

ГЛАВА VII

По този повод искам да напомня на читателя си (ако и той хихика), че в предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор: „Дядо попе, поменувай ме в молитвата си: дякон Игнатий" - това не е случайно, защото той, макар да съблича расото и да напуска манастира, до деня на мъченическата си смърт не нарушава монашеския си обет да води праведен, аскети­чен живот, лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни - в това няма нищо извънредно, такъв живот би трябвало да водят всички духовници, друг въпрос е дали го правят...

Тук ми идва на ум и друго: защо Васил Левски - този най-свят човек в българската история, не е признат за све­тец от Българската православна църква?

Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св. Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. св. Кирил и Мето­дий - светиите ни са към 100, но сред тях няма място за дякон Игнатий.

Защото е убил човек? А княз Борис, който е убил не едного, а е избил до девето коляно заедно с жените и децата 52 рода, ослепил е и родния си син - нима неговият грях е по-малък, но нашата църква го почита като един от първите ни светци? Само не казвайте: „Ама той е избил езичници".

Как френската църква, която изгори Жанна д'Арк на кла­дата като еретичка, намери доблест да се покае и да я обяви за светица на Франция? А нашата църква мълчи...

Съвършенството е опасно - възхитата лесно преминава в омраза, тези, които вчера са викали: „Осанна!", днес със същия ентусиазъм викат: „Разпни го!"

Същото се случило и в Софийския съд: хората, които до вчера се възхищавали от Левски (и „светец го зовяха"), сега го предавали - отначало може би от страх, но после с настърве­ние - колкото по-достойно и благородно се държал той, тол­кова по-настървено и злостно го предавали, защото с превъзход­ството си и с благородството си той ги унижавал, а човек от унижение озверява:

- Ето, аз предавам! Той е! Ето, казвам му го в очите! - надпреварвали се да викат те един през друг, защото в този труден час осъзнавали, че, сравнени с него, са нищожества, виновен да се чувстват нищожества бил той - как да не го пре­дадеш, как да не го окаляш, за да го изравниш поне малко със себе си?

Това обаче започнало не тогава - не по време на съда, а много по-рано. Още през лятото на 1872 година Анастас Попхинов от Плевенския Революционен Комитет писал на Апос­тола:

Няма яма пари и да се стои на едно место по 3-4 месе­ци и да се яде, знаеш добре, че и пчелите до едно време отда­ват чест на търтеите, а после им изсичат крилете, като видят, че само на готово искат да ядат - в това той обвинявал човека, който отбелязвал в джобното си тефтерче всеки похарчен грош, който ядял само маслини и ябълки, който нито пушел, нито пиел!

Понеже Левски му се скарал, задето отварял незаконно комитетската поща и четял като клюкарка писмата му, Попхинов отправил към Дякона пряка заплаха:

Завистта е майка на омразата, мили читателю.

- Ти пред другите се прави на Христос, драги, само не пред мене - викал бил Попхинов на Левски. - Че нали те знам, бе! От първия ти ден, като дойде, те знам, и цървулите ти знам, и мръсните ти гащи - че с какво си повече ти от мене? Ама не - аз съм просто Анастас Попхинов, ти си Васил Лъвский - що така? Що ти не си Васил Иванов Кунчев, пък аз да съм Анастас Лъвский, а?

С Димитър Общи нещата били още по-сложни. Общия бил с голямо самочувствие на революционер, зер воювал е рамо до рамо с Гарибалди, и подкокоросван от Анастас Поп­хинов, лесно се опълчил срещу Левски: как тъй един голобрад вчерашен Василчо ще му дава акъл какво да прави и ще му дири сметка какво да не говори!

• 
  Бай Димитре - рекъл му бил Левски, - ти си заслужил в много неща за смърт, така е, но ти се прощаваше поради простотията ти досега. Ако да беше учен, не можех да потъпча законът и трябваше да го изпълня. Нека народът ме съди. Но това, че лъжеше народа - няма да ти простя!
  
• 
  Може да съм прост, но познавам народа си по-добре, понеже и народът е прост като мене - отвърнал му бил Общия. - Слушай ме хубаво, Василчо, и запомни: тоз народ, за да тръгне, трябва да го излъжеш, ама така сладко да го излъжеш, че сам да си повярваш на лъжите: я че Дядо Иван е нагазил вече Дунава и чака само знак; че Гарибалди е в Дубровник и чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под бай­раците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби юна­ци и чакат само знак... ако не го излъжеш ей тъй тоз народ - да не е луд сам да се вдигне?
  

Работата стигнала дотам, че Левски през август 1872 го­дина писал до Българския Революционен Централен Комитет в Букурещ:

До едно време Каравелов и Левски били щастливото съче­тание на словото и делото. У Любена обаче действало едно крайно самочувствие на изключително умствено превъзход­ство, високомерие на първожрец и вълшебник на идеите¹, не понасял той някой да му съперничи, още по-малко търпял някой да му посочва кривиците и ще трябва да е бил много сърдит за нещо на Левски, та Дякона трябвало да му се извинява:

След залавянето на Общия и другите на 2 ноември Кара­велов изпратил ултиматум до Левски:

Левски не се подчинил:

Някой да оспорва първожреца на революцията, да не му се подчини, дори да го нарича най-изветрелия човек?!

Изглежда, Каравелов не простил това на Дякона Левски дори след смъртта му.
Боян Пенев нарича Каравелов „кабинетен революцио­нер". Безпощадно точно. Другите - и Раковски, и Левски, и Ботев, че и поповете Бозвели, Макариополски и пр. - под­крепяли думите си с дела: кой излязъл с чета да се бие, кого пратили на заточение...

Единственото революционно дело на идеолога на ре­волюцията Любен Каравелов било, че отишъл в една бу­курещка фотографчийница и се фотографирал в четническа униформа (взета от някого назаем), подпрян на дълга сабя (и тя взета назаем), с фес на главата. Жива карикатура.

Както вече стана дума, след започването на процеса в София Каравелов спрял да издава вестник „Свобода" и побяг­нал през ноември в Сърбия; на 1 февруари се завърнал в Букурещ и за да не остане БРЦК без свой орган, веднага като продължение на „Свобо­да" се заловил да издава вестник „Независимост", първият брой излязъл на 23 февруари (ст. стил) 1873 година - 17 дни след обесването на Левски, дето се казва, гробът му бил още топъл.

Чувствителният мой читател сигурно вече си е помис­лил, че още в първия този брой на вестника Каравелов, за да излее мъката си по загиналия приятел и за да утеши отчаяния български народ, ще напише с присъщото си огнено и патри­отично перо величествен и сърцераздирателен реквием на Апо­стола?

Избърши сълзите си, читателю - за Левски в този брой на вестника няма нито дума.

Още по-странно е, че за процеса и за Левски пишат, ма­кар кратко и пренебрежително, протурският вестник „Турция" в Цариград и правителственият „Дунав" в Русе още в началото на февруари (двама души, които изповядаха с подписите си, че са били главатарите, ся осъдили на смъртно наказание) и споменатият вече виенски вестник „Neue Freie Presse", а революционният наш печат мълчал!

Толкова незначително събитие ли наистина е било зала­вянето, съденето и обесването на Дякона? Толкова маловажна личност ли е бил той за своето време, че не е заслужавал вниманието дори на съратника си Каравелов?

Или Каравелов е мълчал от страх? Страх - от какво? Ами че той в същите тези броеве на вестника си, дето няма дума за Левски, пише храбро, че „народът се намира в ръце­те на такива едни варвари, които стоят като тежък камък над Христовия гроб и препятсвуват на неговото възкресе­ние".

И почти едновременно публикува стихотворението „На В. Левски", но без подпис: