Стефан Цанев българскихроники

Всеки е в правото си да се усъмни в истината на тези раз­кази - възможно е те да са пристрастни, защото все от христи­яни са разказани. Затова нека дадем думата и на другата страна - за да не си играем на дребно, нека чуем самите султани.

(Че го е правил, може да не се съмняваме - този Мехмед III е оня, дето, качвайки се на престола, удушил 19-те си братчета, та българите ли ще пожали?)

Преди 5-6 страници, читателю, си зададохме с дребни буквички един голям въпрос: имали ли са турците неогра­ничена власт над българите, от което зависи отговорът на още по-големия въпрос: роби ли сме били - или не сме били роби?

Да те обесят веднага на прага на вратата ти, ако не пре­дадеш сина си за еничарин - по-неограничена власт от това, здраве му кажи!

Въобще имало ли е случай, когато турчин е бил съден за това, че е убил българин, че е отвлякъл момче за еничарин или момиче за харема си или просто за да го изнасили?

Научните теории са хубаво нещо, но да се говори, че през тези 5 века „българското население в голямата си част било поставено в положение на феодална зависи­мост и религиозна дискриминация " и нищо повече - даже не е смешно; като драматург аз съм свикнал да се поставям на място­то на героите си и да говоря от тяхно име - така и в случая за мен е важно не какво мислят днес историците, а какво са мислели и какво са чувствали тогава българите.

Щом народните песни пеят за безкрайните „три син­джира роби "; щом Паисий пише, че сме станали „най-дол­ни турски роби - и до тоя ден"; щом Чинтулов се провик­ва: „Доста робство и тиранство!"; щом Ботев пише: „Глухо и страшно гърмят окови", а Вазов: „в ония дни мрачни, що робство се викат" - тогава как иначе да им викам и аз на ония дни мрачни?
Като имаме предвид, че кръвният данък е бил въведен от султан Мурад I, сиреч около 1360 година, а еничарският кор­пус бил ликвидиран (както ще видим, по най-жесток начин) от султан Махмуд II чак през 1826 година¹ - след 4 века и поло­вина, независимо дали на всеки 5 години, дали на 3, или пък ежегодно са вземали всяко десето, всяко пето или по едно дете от всеки неверен рая (както заповядва Мехмед IV) - по най-пестеливи изчисления за 3 или 4 века са били отвлечени, потурчени и превърнати в еничари от 2 до 4 милиона български деца!

Наред с тази страшна статистика пред нас се изправя един още по-трагичен факт:

Как е ставало това? С какви средства са успявали да зомбират тези кротки и подплашени християнски момченца до­толкова, че да започват да безчинстват над християните, дори над своите родители - всеки над своя баща и майка, - и да ги убиват по-лошо от сарацинския род?³

С насилие? Едва ли.

Известни са два метода за дресиране на кучета: немският - чрез наказание за всяка неизпълнена заповед, и английският - чрез награждаване за всяка изпълнена заповед.

По-неизвестно е, че по време на Втората световна война се е водела война и между кучетата - те пренасяли тайна ин­формация и едните кучета шпиони трябвало да залавят другите кучета шпиони.

Категорична победа извоювали кучетата, възпитавани по английския метод.

Изглежда, че турците са прилагали същия метод при възпитанието на еничарите.

Тях, ако внимателно прочетохте написаното от Ханс Дерншвам, ги наричали синове или деца на султана, на които никой никъде не може да направи каквото и да е.

Френският аристократ Жан Палерн Форезиен открехва още повече завесата:

Най-красивите биват избирани, за да ги пратят в сул­танския сарай - до 500-600 души.

Между тях пък се избират 24 от най-красивите и при­ятните, за да обслужват султана на масата му и в покоите му и да му доставят обичайните удоволствия (?); по този път те най-често се добират до първите пос­тове - паши или бейлербейове, според любовта, която про­явява към тях султанът.

Охо! Тях значи не само ги приласкавал самият султан, отглеждайки ги като свои синове, не само им гарантирали пълна неприкосновеност, но им давали и възможност да се издигнат до върховете на империята!

Вероятно не само по този път (виж 6 реда по-нагоре, пред въпросителната!), но и поради своята безусловна вярност на султана (постигана и чрез хомосексуалните им връзки с него), а може би и поради способностите си, еничарите се добирали до първите постове на държава­та и ставали не само бейлербейове (върховни управители и главнокомандващи войските в грамадните провинции) - от всичките 48 велики везири на шествековната османс­ка империя 22 (двайсет и двама) са били еничари, сиреч наши момчета, бивши християнчета и българчета (виж ти какви деца е раждала, ражда май и сега, българската майка юнашка!), а великият везир, изумений мой читателю, бил вторият човек след султана, глава на държавното управление, демек - министър-председател, и същевременно главнокомандващ цялата турска армия - е, пред такава величава съблазън как да не се отречеш от род и от Бог, от баща и от майка, как да не станеш свиреп и верен султански еничарин?

Нещо повече, де факто еничарите като многоглав Франкенщайн властвали над създателите си: опитвал ли се някой султан да ги озапти, както ще видим по-нататьк, те го сваляли от трона или направо го удушавали; с времето властта им се разраснала до такава степен, че всъщност те държали съдбата на империята в ръцете си, забо­гатели и се прославили дотолкова, че турците плащали баснословни рушвети, за да пробутат в еничарския корпус децата си, уж са християнчета...

Оставям читателя сам да прецени - роби ли сме били, или не сме били роби - и докато се колебаеш, читателю, между истината и гор­достта, ще ти насоча вниманието към едно явление, уникално в човешката история.

Ако си спомняш (ако ли не, надникни пак на страниците 180-181 и 222-223), в предишните две книги на тези „Хрони­ки" аз често споменавах, че за разлика от средновековния Рим и целия латински Запад, където властвала църковната схолас­тика и светската наука се преследвала като ерес, Византия спокойно наследила езическата култура на Античността и светските науки се изучавали там от началото на V век до турското нашествие през XV век.

„До нас стигна известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно че ти си обучавал някого си по граматика! Известието за тази постъпка - че се за­нимавате с глупави светски науки, към които ние чув­стваме голямо презрение, произведе върху нас много теж­ко впечатление и изпълни душата ни с мъка и печал " - а както свидетелства не друг, а църковното житие на свети Константин-Кирил Философ, в Константинополския университет (основан през 425 година, известен като Магнаурска школа или академия) „той изучил до съвършен­ство Омира и геометрията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях риторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства ".

Университети имало и в Александрия, Антиохия, Ати­на, Бейрут, Ефес, Кесария, Газа, Кизик и Анкира (Анкара) - изучавали се там риторика, астрономия, геометрия, аритметика, музика, философия, медицина, граматика, ли­тература и право; още по-удивително е, че в почти всички градове имало училища, където за 7 години децата получавали светско об­разование - четели там старите гръцки поети, философи и истори­ци, „Илиада" и „Одисея", Пиндар, Хезиод, Есхил, Еврипид, Херодот, Тукидид и Ксенофонт, Демостен и Либаний, Арис­тотел и Платон, Прокъл и Амоний, Евклид, Никомах, Питагор, Птолемей и прочие...
Дължало се всичко това на една малка подробност: на Запад църковната власт стояла над светската (папата коронясвал и детронирал кралете и императорите) и църквата преследвала всяка светска мисъл, унищожавала всичко, което би разклатило властта й; във Византия наопаки: светската власт била над църков­ната (императорите и царете назначавали и низвергвали пат­риарсите) и тук древните изкуства и светските науки били на почит, понеже укрепвали върховенството на светската власт.

Споменах също така, че след като турците нахлули на Балканския полуостров в средата на XIV век и размахали ята­ганите си под стените на Константинопол, поетите, художниците и философите започнали да бягат от Византия на Запад, отнасяйки със себе си своите книги и книгите на древните гърци и на древните римляни.

През 1453 година банкерът меценат Козимо Медичи Стар­ши посрещнал тържествено във Флоренция бегълците от по­корения Византион, а десет години по-късно, както вече бе споменато, умрял, слушайки да му четат диалозите на Платон.

Да искаш, умирайки, да ти четат вместо Евангелието ди­алозите на Платон - само този случай е достатъчен, за да ни светне какъв сакрален възторг са възбудили донесените от Византия антични книги!

Те осветили тамошния средновековен клерикален мрак, събудили умовете, разбунили сърцата, запалили въображени­ята - и, нека го кажем гласно: предизвикали там Ренесанса!

Ако това не е така - би било абсурдна случайност, че веднага след пристигането на бегълците от превзетия през 1453 година Константинопол

Леонардо да Винчи започнал да изобретява през 1475 година криле, за да бръкне с пръст в небето; че през 1482 година Ботичели за пръв път съблича жена­та в „Раждането на Венера", подражавайки всъщност на древноримска статуя на богинята; че за ужас на църковните лицемери и за удоволствие на любопитните синьорини през 1501 година Микеланджело из­ваял подобно на древногръцките статуи библейския Давид гол с всичките му интимни атрибути; че през 1515 година Рафаело изписал своята красива и чувствена Мадона, която едва държи в ръцете си пищното тел­це на също тъй голия Исус; че 20 години след него Тициан проснал в сластни пози дибидюс голите езически богини Даная и Венера; това не стигало, ами през 1543 година, умирайки, Ко­перник извикал: „Земята се върти около Слънцето!" - и църков­ната геоцентрична конструкция на Вселената рухнала...

Всичко, което католическата църква настървено троша­ла и горяла по площадите на древните езически градове в продължение на десет века, сега се възраждало под краката й, никнело изпод подмет­ките на калеврите й като непокорен кактус и бодливото цвете, посадено от източните бегълци, забивало шиповете си в пети­те й.

Освободената човешка мисъл през следващите три века - от 1453 до 1762 година - станала неудържима:
Обладан от античната идея, че Земята е сферична, Хрис­тофор Колумб тръгва на запад, за да стигне на изток до Индия, но на пътя му се препречва Америка; спътникът му Родриго де Херес, видял туземците да „пият пушек", става първият европеец тютюнопушач, а Васко да Гама заобико­лил Африка и стигнал до Индия;

Гутенберг изобретява книгопечатането, немският мате­матик Видман въвежда знаците плюс (+) и минус (-), Симон Стевин - десетичните дроби (известни много по-рано в Еги­пет и Вавилон), а Джон Непер - логаритмите; открити са телескопът, микроскопът, фотографията, хронометърът, термометърът на Целзий, тенджерата под налягане, първо­то пиано, парната машина, гръмоотводът, газираната вода;

Йеронимус Бош рисува „Градината на земните наслаждения", Албрехт Дюрер - „Слепец води слепеца", Леонар­до да Винчи - „Тайната вечеря" (предизвикваща скандали и до днес), Микеланджело Буонароти - „Страшният съд", Тициан - „Вакханалия", Брьогел - „Падането на Икар", Рембранд - „Нощна стража", Веласкес - „Венера пред ог­ледалото", Рубенс - пищните си жени;

Франсоа Вийон пише своите разбойнически поеми, Ма­киавели - наръчника на всички по-сетнешни диктатори „Князът", Ариосто - „Бесният Орландо", Рабле - „Гаргантюа и Пантагрюел", Монтен - гениалните си „Опити", Шекспир - „Хамлет", Сервантес - „Дон Кихот", Лопе де Вега - своите 1500 комедии, Корней - „Сид", Расин - „Федра", Лафонтен - своите басни, Декарт - „Разсъждение за метода", Паскал - знаменитите си „Мисли", Молиер - „Тартюф", Шарл Перо - своите приказки, Джонатан Суифт -„Пътешествията на Гъливер";

Спиноза подлага на критика Светото писание, Кеплер разкрива закона за движението на планетите, Нютон откри­ва закона за гравитацията, Кант доказва естествения произ­ход на Слънчевата система; под свободното небе на Западна Европа звучи музиката на Бах, Хендел и Вивалди...¹
...в същото това време над Изтока паднал глух и безпрос­ветен мрак - като онзи, който допреди няколко века царял над Запада: каква саркастична рокада!

И Балканският полуостров, люлката на пет световни цивилизации², потънал в мрака на историята.

Притурка към глава I

Казвам „сляпо негодувание", защото, като се поразмислих ден-два, аз проникнах в стратегическата дълбочина на то­зи наш исторически замисъл.

Първо на първо, като напишем в учебниците по история, а после и в самата история, че турско робство не е имало, това не само ще укрепи достлука ни с комшиите, но и най-сетне на всички нас, българите, ще олекне и децата ни няма да се сра­муват пред света, а гордо ще казват:

- Ний не сме били роби!

А то какво беше досега, на какъв срам бяхме подложени ние? От 1300 години история - 650 години робство!

Не би било лошо, като сме почнали, да сторим ихтибар и на другите си комшии - гърците. Да вземем, викам аз, да го зачеркнем и византийското робство. Като сме започнали да се освобождаваме - да се освободим докрай!

Мисля, че няма да срещнем особени трудности, тъй като нашите историци неведнъж са доказвали, че умеят майсторски да преиначават историята ни, сигурен съм, че с чест ще се спра­вят и сега - от никакво робство помен няма да остане!

Ще развеселим историята си, това е лесно. Но съвестта ми чопли едно друго, по-деликатно проблемче.

Имаме ний две-три персони в нашата история, с които ще си имаме големи неприятности. Слава Богу, те отдавна са умрели и няма да окажат жива съпротива. Съпротивата обаче може да дойде от друга посока - откъмто народа.

Защото невежите даскали години наред тъпчеха главите на този прост народ с писанията на въпросните персони - по­вече от век ни внушаваха, че единият бил народен поет и пат­риарх на българската литература, другият бил национален ге­рой и българският гений, третият бил не знам какъв си...

А техните писания от днешна гледна точка, патриотичний мой читателю, са направо клеветнически спрямо братския тур­ски народ и аз се надявам, че Министерството на просветата ще вземе бързи мерки, защото не може в учебниците по история да пише едно, а в учебниците по литература - обратното.

На Вазов не му е за пръв път, свикнал е - той беше изх­върлен от учебната програма и през 50-те години на миналия век, тогава - като дребнобуржоазен писател. Сега предлагам да не го изхвърляме целия, а само „Под игото" и „Епопея на забравените".

Защото - какви са тези „дни мрачни, що робство се ви­кат", какви са тези кървища в Перущица бледна, какъв е оня дивак Кочо, дето, вместо да се предаде, заколва и жена си, и детето си, че и себе си - а после турците му били виновни!

А „Опълченците на Шипка"? Какъв е този „Сюлейман безумний"? Какви са тези „душмански орди"? Какво е това „да мрем по-добре"? Докога?

С „Под игото" въпросът е по-лесен. Тоз роман би могъл да се преработи, да се посъкрати, да се остави - за радост на ученичките - само любовната история между Рада и Огнянов, може и едно сополиво ала латиноамериканско сериалче да избичим по телевизията.

Но това изисква време. Сега-засега ще го засекретим „Под игото", а ще изтъкнем от Вазова лебедовата му песен „Люлека ми замириса" - то стига. Нали и без това говорим, че учебната програма трябва да се разтовари, да се облекчи - стига нашите деца са знаели повече от европейските и от американските си другарчета, неприлично е един беден народ да бъде умен...

С Христо Ботев въпросът е по-чепат. Там, където и да погледнеш - все за робство става дума, все за борба, все „глу­хо и страшно гърмят окови", все „сърце, майко, не трае да гле­да турчин как бесней над бащино ми огнище", все „Жетва е сега, пейте, робини!", все „О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня"! (Ако ставаше дума за родната му майка, нека плаче, но той има нахалството да нарича „май­ко моя" България!)

За да не се стори някому мярката драстична, на първо време не бива да го изхвърляме съвсем тоз серсем, ще го забутаме сред възрожденските поети със стихотворението му „Ще умре един от нас - ил мъжът ти, или аз!", а после неминуемо трябва да го изхвърлим, защото как може да наричаме гений и национален герой бащата на между­народния тероризъм, който пръв в историята на човечеството завзе с оръжие в ръка чуждия параход „Радецки" и го принуди да измени курса си, за да стовари на българския бряг 200 въоръ­жени до зъби разбойници?

Какво обаче да правим със Захарий Стоянов и с неговите „Записки по българските въстания", дето народът ги считал за българската Библия?

С този необразован чобанин няма какво да се церемо­ним. Той какво иска? Нашата - българската - полиция бие ли нашите - българските - граждани, като се вдигнат незаконно и нарушат реда в държавата?

А Априлското въстание законно ли е било? Нарушило ли е реда в държавата? Тогава защо връзваме кусур на турци­те, че ни били били и не знам какво си още?

Време е да проумеем всичко това, скъпи мои читатели, сти­га сме се инатили като магаре на мост (между Европа и Азия?), стига сме гледали мрачно, стига сме влачили като хомот тъжната си история - да плюем на миналото и весело да вървим напред!

ГЛАВА II
Битката за Бога

- Няма защо да ги четете, те са скучни и вредни, не си губете времето.

И ние приемахме това на доверие. После се оказа, че са ни лъгали.

Така повечето християни приемат на доверие, че мюсюл­маните са врагове на Христа, а мюсюлманите със същото до­верие приемат, че християните са врагове на Аллах.

Колкото и да се правим на толерантни, сред хората, из­повядващи различни религии, съществува зле прикрита или от­крита взаимна враждебност, въпреки че и едните, и другите малко знаят или въобще не са чували в какво се състои разликата между едната и друга­та религия освен елементарното - че едните вярват в Йехова, другите - в Христос, а третите - в Аллах.

А известно е, че невежеството е най-плодородната почва на фанатизма.

Ако евреите и християните разгърнат Корана, а мюсюл­маните - Библията, с удивление ще открият, че и в двете све­щени книги действат едни и същи лица: Мойсей (в Корана на­речен Муса), Авраам (Ибрахим), Соломон (Сюлейман), Исус (Иса) и тъй нататък; и в двете книги се разказват едни и същи истории; и в двете книги ще срещнете закона „око за око, зъб за зъб, строшено за строшено", каквото е позволено и забранено да се яде в „Левит" на Мойсей, същото е забранено и позволено в „Трапезата" на Мохамед и тъй нататък.

И най-важното: Богът е един и същ, наричан с различ­ни имена¹.

Между религиите има, разбира се, и разлики, големи раз­лики, всяка религия е различен път към Бога.

За тези разлики ще стане дума в следващите страници.

Всички еврейски пророци, ридаейки и проклинайки, ве­щаят края на света и идването на Месия, който ще възкреси мъртвите и ще ги изправи пред Страшния съд.

Този Месия, естествено, не може да бъде друг освен ев­реин.

Исус отговарял на това условие. Обаче само няколко дни след неговото раждане, когато родителите му за пръв път го въвели в храма, един много стар човек, праведникът Симеон, щом го видял, извикал:

- Ето го тоя, който ще бъде причина за падането и въздигането на мнозина и ще бъде предмет на противоре­чия!¹

Така и станало. Още петгодишен, малкият Исус проявил някаква необяснима способност - с думи можел да убие човек, можел да накара дървото да изсъхне, правел птичета от глина и те политали, превръщал децата в свине... и много други страшни неща правел, които изплашили жителите на Назарет и те казали на баща му Йосиф:

- Ти, който имаш такова лошо момче, не бива да живееш с нас в този град! Или го научи на добро, или се махайте!²

Йосиф останал да живее в Назарет, но 12-годишният Исус изчезнал и се губил неизвестно къде цели 18-20 години.

Според последните проучвания Исус отишъл в Индия, след това - в поднебесния Тибет и когато се върнал, донесъл от там една древна източна мъдрост, наречена Златно прави­ло:

И започнал да проповядва в Палестина своето ново уче­ние, описано в Евангелията - те били много, но църквата ка­нонизирала само четири: от Матей, от Лука, от Марко и от Йоан.

Когато човек изучи добре тези Евангелия и Стария завет, не може да не стигне до изненадата, че почти всичко, описано в Евангелията: явяването на Исус, неговият образ, много от не­говите действия, включително смъртта му, са описани далече преди това от пророците в Стария завет, много от неговите думи са изречени и записани отдавна, включително последните му думи на кръста: Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил? (те са дума по дума думите на пър­вия стих от 22-рия Давилов псалом).

Тези съвпадения могат да бъдат обяснени само по два начина: или пророците действително са предсказали идването на Месията и той е Исус - или Исус, познавайки добре Стария завет, е изпълнявал тези предсказания.

• 
  Изследвайте Писанията... те са, които свидетелстват за Мене - казва самият той (Йоан, 5:39). И по-нататък (Йоан, 5:46):
  
• 
  Ако бяхте вярвали в Мойсея, повярвали бихте в Мене, понеже той за Мене писа.
  

Пророкът е Захария, живял по времето на цар Дарий (5 века преди Христа), и ето какво пророкува той в своята книга (9:9-10):

„Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето, твоя Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле.

Той ще възвести мир на народите и владичеството Му ще бъде от море до море и от реката до земните кра­ища".

Йоан многократно повтаря в своето Евангелие: „За да се сбъдне Писанието" (13:18); „Но това биде, за да се изпъл­ни писаното в Закона" (15:25); „За да се изпълни Писанието, което казва..." (19:24); „След това Исус... за да се сбъдне Пи­санието, рече: жеден съм" (19:28).

И към края (19:36) заключава: