Стефан Цанев българскихроники

Докато европейските държавни глави се оглеждали и се ослушвали, работата в България неудържимо вървяла към въстание.

След злощастните походи на унгарския крал Сигизмунд през 1396 година и на полския крал Владислав Варненчик през 1444, за което вече бе писано, турците връхлетели върху Балканския полуостров: през 1456 покорили Средна Гърция, през 1459 - Сърбия, през 1460 - Пелопонес, през 1463 - Босна, през 1478 година след дълга съпротива била завладяна Албания, послед­на, през 1499, паднала Черна гора - минал век и половина, след като Орхан, наследникът на Осман, прекрачил Дарданелите през 1353 година - и цели­ят Балкански полуостров бил вече в ръцете на турците.

След това те се устремили на запад към Европа: през 1526 разбили австро-унгарската коалиция при Мохач, през 1529 година обсадили Виена, през 1541 превзели Буда; и започнали нескончаеми войни на християнска Европа с ислямската Турска империя - цели 350 години!

Австрия, която по това време е част от тъй наречената Свещена Римска империя, водила с Турция още 10 войни: 1532-1533, 1540-1547, 1551-1562, 1566-1568, 1592-1606 (по време на тази война избухнало Първото търновско въстание), 1660-1664, 1683-1699 (по време на тази война, след разгрома на турците пред Виена, избухнали трите въстания в България: Второто търновско, Чипровското и на Карпош), 1716-1718, 1737-1739, 1788-1790;

Венеция разбила турската флота в морската битка при Лепанто през 1571, после водила 25-годишна война за Крит (1644-1669);

Полша водила с Турция още 6 войни: 1589-1591, 1617, 1618-1622, 1672-1676, 1683-1699 (заедно с Австрия) и 1832-1834;

Русия водила с Турция 12 войни: 1569, 1676-1681, 1686-1687, 1689-1690, 1695-1700, 1735-1739, 1768-1774, 1787-1791, 1806-1812, 1828-1829 (след тази война Влаш­ко, Молдова и Сърбия получават автономия, а Гърция става независима), 1853-1856 (тъй наречената Кримска война, на страната на Турция срещу Русия воюват Франция, Вели­кобритания и Сардинското кралство) и 1877-1878 (нашата Освободителна война).

Руският патриарх Йоаким, като научил за дейността на католическите мисионери, си рекъл: „Как така? Еретиците ка­толици пак искат да купят душите на братята българи, но няма да го бъде!"; отгоре на всичко бившият Цариградски патриарх Дионисий писал до руските съцаре Алексеевичи - ненормалния Иван V, 13-годишния Петър I (не е Петър Велики) и злата им сестра София: „Заради името на нашия сладък Исуса Христа ста­нете и дигнете оръжие и щит срещу безбожните агаряни и утвърдете пречистата вяра!", а Ипекският¹ патриарх Арсений Черноевич добавял: „Спа­сете ни от по-лошата неволя (!): папищашите ненавиждат православните и навсякъде превръщат православните църкви в униатски".

Тази братска любов е една от подозираните причини За­падна католишка Европа да остане твърде безразлична към робската съдба на православните народи, въпреки че, както видяхме, Свещената Римска империя е водила безконечни войни с Турция, но това - странно! - никога не е довело до освобождаването на нито една православна държава, осво­бодени са били само католическите Унгария и Хърватия (ако бяхме станали католици, сигурно и нас щяха да освободят, ех!); и наопаки: войните на православна Русия с Турция са довели до освобождаването - никак не е странно! - само на православни държави: Гърция, Сърбия, Молдова, Влашко и България.

Битката за душите на българите обаче не спряла. Още не била засъхнала кръвта на изкланите въстаници в Търново, Габ­рово и край София, австрийските войски форсирали река Сава и щом навлез­ли в Босна - сърби и власи въстанали и превзели Оршова и Кладово; а щом австрийците превзели Белград на 6 септември 1688 година - това било уговорен знак да въстанат и българите:

Софийският католически архиепископ Стефан Княжевич пише в писмо до Конгрегацията¹:

С радостно сияние в душата султан Мустафа II съобща­ва същото в заповедта си през 1699 година - 11 години след потушаването на въстанието:

Във всички патриотични документи се премълчава една тъжна подробност: че чипровските въстаници не са били разгромени и избити от никаква турска войска, а от маджарските и трансилвански кръстоносци, око­ло 712 души пешаци и 526 конника, предвождани от унгарския благородник Емерих Тьокьоли, които напуснаха преди някол­ко години своето отечество и прибягнаха под сянката и зак­рилата на османската ми държава - пише в същата си запо­вед същият султан Мустафа II и понеже по време на боевете те служиха честно и вярно, султанът нарежда споменатите лица да се заселят в земите на Чипровци, от тази тайфа маджари няма да се иска поземлен данък, те ще бъдат облагодетелствани.

Както се казва: няма ненаградено зло, както няма не­наказано добро... (Ех, братя унгарци, нали бяхме от едно коляно и от една кръв! Но млъкни, сърце!..)

През следващата, 1689 година в Югозападна България се случило нещо, за което много малко знаем (аз, невежата, за разлика от теб, просветений мой читателю, не бях и чувал).

Ето какво пише в своята „История" Силяхдар Финдикли Мехмед паша, участвал в тогавашните събития с ятаган в ръка:

Неверникът Карпуз (това е хайдутинът Карпош от Дос­пат планина, за когото преди малко мимоходом стана дума) начело на три хиляди разбойници нападна Юскуб (Скопие), като избиха много мюсюлмани, между които жени и деца.

Оттам нападнаха и Ищиб (Щип), и селищата Испек (Печ), Призрен, Калкан Делен (Тетово), Прищина, Вълчитрън, Косово, Йени (Нови) пазар, Митровиче (Косовска Митровица), Лесковац, Чачка, Валово, Баня, Шехиркъой (Пирот), Куманово, Юркюб (Прокупле), Пилеене (Плевен), Аладжа Хисар (Крушевац), крепостта Семендере (Смедерево край Бел­град), крепостта Видин, паланката Хисарджик (при днеш­ното градче Гроцка) и други, от които само една трета от мюсюлманското население успя да се спаси и да избяга в Ис­танбул и Анадола. Османската войска се разпръснала...

Такава грозна беда връхлетя над османската държава, каквато никога от създаването й тя не бе виждала.

Както изглежда, това е било най-сериозното българско въстание, обхванало огромна територия - от Солун и Серес до Петрич и Неврокоп, от Битоля, Скопие и Кюстендил до Пирот, Ниш и Видин, от Видин до Смедерево и Белград; за разлика от предишните две въстания, които приплам­нали за по ден-два, това въстание, известно като Карпошовата буна, според едни историци траяло месец и половина¹, според други - три месеца², според трети - цяла година³, спо­ред четвърти⁴ - година и 3-4 месеца.

Воеводата на тази буна, този нов Ивайло, когото турци­те наричали презрително Карпуз или Карпош, сиреч диня, как­то византийците наричаха Ивайло Лахана, сиреч зелка, този плебей с простото име Петре, син на мелничар, са­мият той рудокопач в мините на Кратово, не издържал позора да бъде роб и въстанал - събрал многобройна хайдутска дружина и станал раз­бойник по пътищата, отначало върлувал из Доспатската пла­нина в Родопите, после слязъл в равнината към Серес и Солун, нахълтвал в къщите на много села и чифлици⁵ и отново, както преди 4 века, изглеждало, сякаш сама­та вселена и земята са в движение, тези, които не разбирали нищо друго освен от земеде­лие, копан или само знаели да карат волове, хора овчари и селяни, напускали селата и нивите си и въоръжени само с крива­ци, се стичали самоволно, несметно число войници без оръжие, те като че ли не отивали на война, а на веселба..⁶

Не ден, не два - от есента на 1689 до декември на 1690 година цялата територия от Скопие до Кюстендил и от Кюстендил до Видин била земя на свободата, турчин не смеел там да се мерне, това не стигало - в Куманово Карпош бил провъзгласен за крал, императорът на Свещената Римска империя Леополд I му пратил княжеска шапка и му дал генералски чин.

Тъй като турският аскер не можел да се справи с „кумановския крал", султанът извикал на помощ кримските татари начело с хан Селим Гиряй, обединените турски и татарски ар­мии обградили въстаниците в Куманово, гордият Карпош излязъл извън крепостта да се сражава сабя срещу сабя, но бил пленен⁷, набили го на кол и забучили кола насред моста над Вардара в Скопие - да се вижда отдалече и кой как мине по моста - да го заплюе; върху главата на гърчещия се Карпош кацнал огромен черен гарван и като вкопчил нокти в перчема му, навел се и му изкълвал очите.

И настанала тъмнина, кървава тъмнина...

ГЛАВА IV
В началото пак бе словото

Ако беше така - пак добре, значи има някакво постоян­ство в съпротивата, за жалост обаче първото въстание, както видяхме, сме го вдигнали 200 години след падането ни под робство, второто, третото и четвъртото следват едно след друго през година, през две, после настъпват отново два дълги века мълчание - до април 1876 година.

Това не може да не се е отразило върху психиката ни, върху гена ни. На това може би се дължи странната половинчатост на характера ни, на полукачествата ни, на това, че гордостта ни мутира в инат, унижението избухва в отмъщение, търпението атрофира в покорност.

Да се смята търпението за синоним на съпротивата, да се твърди, че сме оцелели благодарение на легендарното си търпе­ние, да се гордеем, че сме изтърпели мъжки пет века турско робство - прости ми, читателю, но във всичко това има нещо твърде перверзно, нещо патологично, нещо идиотско.

Чувството ни за хумор, което наистина притежаваме и с което се хвалим, е разновидност на търпението. Вярно е, че това говори за духовно превъзходство над бита, за самокритичност, но същевременно чувството за хумор те примирява с действителността: правейки смешни обстоятелствата, ти оп­равдаваш начина си на живот, понасяш по-леко несправед­ливостите.

Ако българският народ нямаше чувство за хумор, едва ли щеше да търпи толкова векове робство. Братята ни по българска линия - унгарците, и братята ни по славянска линия - поляците, нямат чувство за хумор, затова ден през ден въстават.

А ние се подиграваме на тираните си, надсмиваме се над своите страдания и търпим, най-много да напсуваме...

или вечний шепот на шумите горски,

ил на звона тежкий набожният звън,

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред ламба жумеща пишеше наведен¹.

Ако погледнеш някоя географска карта на Балканския полуостров, ще видиш на изток от Солун една костелива ръка да се протяга от сушата на вътре в Средиземно море (това е Халкидическият полуостров), ръката обаче има само три пръста, палеца и кутрето ги няма, и на един от пръстите - на този, дето е най на изток, се намира Света гора, което ще рече Свещената планина, на­ричана от простите гърци Атон, понеже най-високият й връх се наричал Атос, а на самия връх имало някога град, нари­чан Акроатос.

„Върховете на Атон достигат онези места на небе­то, откъдето идват дъждовете " - пише в древните кни­ги. Говори се, че още в онези стари времена тук са живели хора и още тогава планината се е наричала Свещена, поне­же тук е било пълно със светилища на езически богове.

След като разпнали Исуса, Дева Мария, придружавана от апостол Йоан, избягала от Йерусалим, качили се на един кораб да идат на остров Кипър, но морска буря отнесла кораба далеч на север, далеч на запад, когато бурята утихнала, над кораба се извисявал белият връх на Атон. Богородица била очарована от красотата на Свещената планина.

- Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог - възкликнала тя. - И нека тук идват всич­ки, които искат да се откъснат от земните грижи и с всичка­та си душа да служат на Бога.

Пръв тук се заселил някой си Атанасий от Трапезунд, станало това по времето на император Никифор Фока, си­реч по времето на нашия цар Петър, малко преди завладява­нето на България от византийците; казват, че Дева Мария му се явила на този Атанасий и му посочила точно къде да се засели и построил той тук сред най-красивата зелена до­лина първия манастир - Великата Света лавра.

Сигурно Богородица не само на него е посочила това свято място, защото насам започнали да прииждат монаси от всички земи наоколо и през следващите десетина години българските, византийските, сръбските, грузинските, армен­ските, румънските, украинските и руските царе започнали да градят тук манастири; като свършили поляните, градели манастирите в гънки­те на планината, по скалите, по върховете, над пропасти­те, на някои манастири стените се вдигат направо от море­то; между манастирите като паяжини криволичат тънки пъте­ки, наоколо зеленеят лозя и маслини, дафинови храсти и буки, кленове, кестени и вишни, мирта, хвойна и брястове, коприва, магарешки бодил и вечнозеленият дъб пърнар, боровете се катерят по височините, навсякъде стърчат зеле­ните свещи на кипарисите¹ - 30 манастира с по хиляда монаси е имало в ония време­на, повече от 500 скита² с над 1000 църквички и още хиляди обиталища на отшелници.

Наричат Света гора Черната република, защото никой земен владетел, бил той цар, крал или император, нямал власт над Атон.

За непосветения трябва да кажа, че от ония древни вре­мена и до днес тук живеят само монаси, само мъже, женски крак не е стъпвал по тази земя никога и никога няма да стъпи, няма и никакви други питомни женски твари - ни кози, ни крави, нито кобили, нито магарици, нито котки, - само котараци се разхождат из манастирските дворове, няма дори кокошки - да не би да се изкушат братята и да изпаднат в съблазън по женска плът.

Животът тук е суров и строг от древни времена - до днес³.

Никой няма никаква собственост - когато някой мъж се подстригва за монах, съблича се гол и струпва всички свои дрехи и вещи в краката на игумена, отказвайки се от соб­ствеността си и от свободата си; всички монаси са облечени в еднакви черни дрехи, хра­нят се с еднаква храна: супа от грах или картофи, после боб или бакла, чаша вино наполовина с вода - това е обедът, в празниците - риба, но този разкош бива два-три пъти в го­дината; килиите никога не се заключват, ако някой скрие нещо от другите - проклинат го и го прогонват, лишават го от погребение.

Дървеното клепало буди монасите по тъмно преди раз­съмване, обикновената утринна молитва трае 6 часа, ли­тургията - 2, повечерието - 1 час. Неделната утринна продължава 12 часа, на големи празници - 14 часа.

Монасите правят поклони до пояс без прекъсване, кла­нят се дори когато се движат, мълвейки молитви безспир, за сън им се полагат два пъти по два часа...

Според степента на своята духовна строгост монасите правят различен брой земни поклони: падаш на колене, про­стираш ръце напред, удряш чело о пода, изправяш се на крака, вдигаш глава нагоре, прекръстваш се с дясната ръка, за да не сбъркаш сметката - след всеки поклон с лявата прехвърляш едно зърно на броеницата, мълвейки молитва; падаш пак на колене, простираш пак ръце напред, удряш чело о пода, ставаш на крака, прекръстваш се с дясната ръка, с лявата прехвърляш едно зърно на броеницата и т.н.; схимниците и аскетите правят на ден от 1200 до 4000 земни поклона, спят върху трошени камъни или сухи бод­ли и за да не избие плътта им в греховни въжделения, през свободното си време пренасят торби камъни от едно място на друго и обратно; най-съвършените гладували съвършено - разговявали веднъж в месеца: изяждали по 5 маслини и пет фурми; ня­кои, за да докажат твърдостта си, не извършвали нито едно движение, не продумвали нито една дума.

Като се има предвид, че Света гора се намира в сърцето на Древна Гърция, където голотата и чистотата са били из­дигнати в култ - загадъчна и непонятна е задължителната нечистоплътност на монасите в Черната република: монахът може да почисти и измете килията си само един път в годината - преди Пасха; няма право да реже нито косъм от главата си, никога не се преоблича; ако се наложи да се преоблече, прави го но­щем в тъмното, понеже е забранено да види собственото си голо тяло; забранено е да се мие, за къпане не става и дума, няма право да се къпе и в морето, понякога в краен случай позво­ляват на някого да си измие главата, ако келът по нея стане нетърпим...

На моето удивление - кой е измислил това и защо, едва ли Дева Мария е заповядала на монасите да тънат в мръсотия - един млад послушник от Зографския манастир ми от­върна, че поради силната си вяра в Христос Бог превръщал кирта и мръсотията на монасите в благоухание⁴...

Но душите им - душите им били божествено чисти!
Бе нощта срещу Разпети петък на 1762 лето Господне. Безмълвните часове на нощното бдение в храма на Хилендарския манастир течаха бавно, минутите мъчно си пробиваха път през гъстата вековна миризма на угасени свещи, на прегоряло дърво и стари книги, на тамян и утаена пот - прозорците на храма не бяха отваряни ни веднъж, откакто бе изграден преди 800 години; монасите биеха земни поклони, удряйки чела в пропука­ните мраморни плочи на пода и шепнеха безспир безконечни молитви на отчаяние: още час и Богът наш Исус Христос ще бъде разпнат върху кръста.

Игуменът Лаврентий разтвори царските двери, инкрустирани със слонова кост и скъпоценни камъни, влезе в олтара и отвори капака на мощехранителницата, в която лъщяха че­тири сребърни ковчежета: в едното се пазеше кокалче от пръста на Йоан Кръсти­тел, в другото - окървавеният палец на св. Димитър Солунски, в третото - парцалче от пояса на Дева Мария, Лаврентий посегна и взе четвъртото ковчеже, отвори го с треперещи пръсти - вътре се съхраняваше почерняла треска от Светия кръст; излезе от олтара и щом вдигна над главата си ковчежето, братята, лежащи ничком върху мраморните плочи на храма, надигнаха глави, Лаврентий ги огледа мълком един по един и лицето му се сгърчи - родния му брат Паисий го нямаше.

Паисий не бе казал никому, дори на брата си Лаврентия, че, разяждан от ревност и жалост за своя български род, който няма събрана история за преславните деяния от първите времена, бе положил много труд за две години да събира по малко от много чужди книги и истории, за да стъкми тази историйца, и понеже не бе учил никак нито граматика, нито политика някаква, за простите българи просто написа:

„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и уко­рявани от други племена и народи. От целия славянски род най-славни са били българите. Толкова години са царували и са били прочути по цялата земя..."

И продължи да пише тайно, крадеше от часовете за сън, започна да не ходи на някои утринни молитви - правеше се на болен (Боже, прости ми!); прощаваше му и Лаврентий, обичаше той малкото си братче - Паисий бе по-малък от него с цели 20 години, напра­ви го дори проигумен... но да не дойде на бдението в часовете на страстите Господни - това вече бе прекалено!

Гневът на игумена трябва да бе прекалено голям, за да напусне служението пред очите на всички и да се затича към килията на Паисий, Паисий не го ни чу, ни видя - наведен пред жумящата ламбичка продължаваше да пише.

Лаврентий се приближи зад гърба му и върху купчината листа, струпани встрани на малката масичка, прочете думите върху най-горния лист, изписани с красиви цветни букви:
История славеноболгарская

о народе и о царей

и о светыхъ болгарскихь

и о въсехь деяния

и бития болгарская.

Събрано и нареждено

Паисиемъ йеромонахомъ

и проигуменомъ хилендарскимъ

бившаго и пришедъшаго

ва Светые гори Афонские

от епархии Самоковские

въ лето 1745

и сьбравшаго историю сию

въ лето 1762

на ползу роду болгарскому
Лаврентий не каза нищо. Мълком издърпа перото от ръка­та на Паисий и задраска „проигуменомъ хилендарскимъ", Паи­сий извърна глава и погледна въпросително Лаврентия: в очите на брат му имаше голямо смущение и несъгласие с това, което правеше, и в отговор на въпросителния негов по­глед Лаврентий все тъй безмълвно, но рязко му посочи вратата.

Паисий се изправи и също тъй мълчаливо събра изписа­ните листи, пъхна ги в торбата си, огледа килията - друго за вземане нямаше, спря се пред брата си Лаврентия, нищо не си продумаха и Паисий излезе, беше нощ, прекоси смълчания двор, откъм храма се носеше молит­веният шепот на братята, Паисий открехна мандалото на външната порта и потъна в мрака на околния лес.

По-късно щеше да напише в послесловието на „Истори­ята" си:

„Имаше голямо смущение и несъгласие братско. Зато­ва не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Изограф..."

Първата му работа в Зографския манастир бе да влезе под кожата на отец Пахомий - пазителя на библиотеката, той бе проклет старец, никого не пускаше в книгохранилището.

Една вечер Паисий отиде в килията му и зачете началото на книгата си: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество",

Пахомий слушаше мрачно, без да продума, но лицето му бавно разсъмваше и когато Паисий стигна до „написах да знаете, че наши­те български царе, патриарси и архиереи не са били без ле­тописни книги и кондики, но в онова време не е имало славян­ски печатници, а хората от небрежност не преписвали и на малко места се намират такива книги, аз дълго време търсих прилежно, но никак не можах да намеря" -

Пахомий стана, взе свещника и поведе Паисия към биб­лиотеката, като стигнаха до вратата, даде свещника на Паи­сий, отметна расото си - на пояса му висяха пет грамадни ключа, с които той не се разделяше ни денем, ни нощем, с един от тях отключи големия катинар на входната вра­та, тръгнаха по тъмния коридор, стигнаха до втора врата, Па­хомий отключи с друг ключ и нея, качиха се нагоре по камен­ната стълба, тя свършваше пред трета врата, Пахомий отклю­чи и нея, озоваха се в библиотеката, Паисий огледа високите раф­тове, пълни със стари книги, зави му се свят, но Пахомий го дръпна за ръкава и го поведе към един от рафтовете, бутна го - той се открехна, в зейналата дупка имаше четвърта врата, отключи и нея, взе свещника от ръцете на Паисий и го поведе нагоре по съвсем тясна виеща се тъмна стълба и като стигнаха пред петата вра­та, отключи я и пусна вътре Паисия.

- Чети и пиши - каза кратко Пахомий, извърна се и изле­зе, щраквайки след себе си катинара на вратата.

Чуха се стъпките му надолу по скърцащите дървени стъпала на витата стълба, чу се как щракват един след друг катинарите на всичките пет врати - и настана тишина.

Паисий остана сам в тайната библиотека на Зографския манастир.

Освен многото стари и престари книги от VI, VII, VIII и IX век, писани от гърци и латинци, имаше книги и от времето на цар Иван Асен и от времето на цар Александра, писани на български, всички те бяха украсени с изумително пъстри миниатю­ри, изписани с ярки бои, по-трайни от камъка, едни бяха подвързани в кожа, други със сребърна обков­ка, някои с дървени корици, имаше и книга с тайно нотно пис­мо (каква ли бе тази тайна музика?), имаше и свитъци от полупрозрачна восъчна хартия, из­писани с червено мастило, подпечатани със златен печат - това бяха хрисовули и дарителни грамоти от наши стародавни царе.

Три месеца Паисий не излезе от тайната библиотека, Пахомий му носеше по къшей хляб и глътка вода, четеше там и преписваше, накрая в Послесловието - след „и дойдох в Изограф..." - дописа: „и там намерих още много известия и писания за бълга­рите, прибавих и завърших казаното в тая историйца в пол­за на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Исус Христос. Амин ".
Истинското име на Зографския манастир е „Свети Ге­орги Зограф", наречен е така, защото една нощ свети Геор­ги сам изографисал себе си върху една празна дъска - тази икона и до ден днешен се съхранява като чудотворна в мана­стира.

Основан бил този манастир през Х век, но днешните сгради са от средата на XVIII век - малко преди тук да дойде Паисий, а източното крило е било построено през 1858 година от брат му хаджи Вълчо, който бил, естествено, брат и на Лаврентий, игумена на Хилендарския манастир.

Този хаджи Вълчо бил богат търговец, който имал кан­тори от Египет до Виена, строял ханове и мостове, но най-известен е като щедър ктитор и на Хилендарския, и на Зог­рафския манастир, портретът му е изписан и в двата манас­тира, а в кондиката на Хилендарския манастир е написано:

Лето 1756, ден 8 окт. Какво е дошел сос брата си ду­ховник Лаврентие кир х. Вълча, та обеща да е ктитор и даде едно капаро грош 300 за нихна душа и за нихни роди­тели мертви.

С тези грошове било възстановено южното крило на манастира (там се намирала и килията на Паисий), а също така кулата с камбаната и параклисът „Св. Иван Рилски"; през 1764 г. хаджи Вълчо построява в двора на Зограф­ския манастир църквата „Св. Успение Богородично".

Споменавам това не само за да увековеча името на ха­джи Вълчо и в моите „Хроники", а и за да споделя удивлени­ето си с тебе, мой читателю, че в онова тъмно време на робството е имало и богати българи с отворени кесии за духовността на своя народ и с отворени очи към света, прекрачили границите на Турската империя и стъпили преди 2 века и половина в сърцето на Европа...
Погледнато строго и педантично, в историята на Паисий има твърде малко история, и то история неточна: нито патриарх Евтимий е „починал в дълбока старост на своя престол в Търново"; нито Тривелий (Тервел) е „възприел християнската вяра в лято господне 703", още по-малко „през неговото царуване се кръстил целият български народ"; бърка Симеон с Асен I, смесва Омуртаг (Муртагон) с княз Борис-Михаил и т.н., и т.н. - но друго се оказало по-важно.

Още в предисловието си към тази книга аз писах, че за Паисий не е било важно само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести - именно в това нехладнокръвие, в способността му да превръща мъртвите думи в камбана се крие магията на Паисиевата „История", или казано по-просто - Паисий владеел магиката на сло­весното изкуство - той използва всички средства на образния език: пристрастност и преувеличения, метафори, притчи, срав­нения, олицетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, полемика, риторика и патос - сиреч: Паисий е неповторимото съчетание между пи­сател и историк, за което тъгуваше Тончо Жечев.

Но тук има и нещо друго.

Ако, любезни мой читателю, си прочел, без да заспиш, предишната глава, сигурно си спомняш за съдбата на Петър-Богдановата „История на България", може би тя е била по-учена и по-точна от „История славеноболгарская" на полуграмотния наш монах Паисий, защо­то Петър Богдан е бил един от най-високообразованите мъже на XVII век и както личи от съхранените страници, той е имал достъп до всички летописи на древните гръцки, византийски и латинс­ки хронисти, но за зла участ „Историята" му била забутана из чекме­джетата на венецианския издател Джовани Пастрич или по раф­товете на Ватиканската библиотека, не е известно дали въобще някой я е прочел, а непрочетената книга е непроговорил мъртвец.

По времето на Паисий се появили още четири истории на България: година преди неговата „История" излязла споме­натата вече „История на България", написана от католика Блазиус Клайнер, по същото време се появила „История вкратце о болгарославенском народе" на анонимния Зографец, известна като „Зографска история", през 1792 йеромонах Спиридон Габровски написал „Ис­тория во кратце о болгарском народом славенском" (история на българите по това време тъкмял да напише и друг един българин католик - барон Франц Ксавер Пеячевич), но всичките тези истории също като „Историята" на Петър Богдан не са оставили резка в народната памет, тъй като и те не били прочетени от никого или са били видени от мал­цина; същата безполезна участ щеше да сполети и „История славеноболгарская" на Паисий, ако я беше заключил в биб­лиотеката на Зографския манастир...¹

Но Паисий не направи тази грешка.

Щом августовската нощ запали кандилата си по небес­ния свод и откъм храма долетя протяжното пение на братята - бе нощта след Успение Богородично, нощното бдение щеше да трае до сутринта, - Паисий излезе безшумно от килията си, прекоси като сянка манастирския двор и дебнешком се промъкна през пор­тата, преди ключарят да е спуснал мандалото, излезе навън, шмугна се в храсталака и провирайки се по тъмните пътеки, слезе от Атонските планини, на разсъмване съзря в далечината дългата стена, просна­ла се от единия бряг до другия - тя отделяше Света гора от грешния свят.

Когато спря пред огромната дървена порта, обкована с дебели четвъртити гвоздеи, и почука с тояжката си, едно про­зорче на портата се отвори, в отвора му се показа космата гла­ва, очите на главата го огледаха внимателно, след минута се открехна малка тясна портичка, Паисий се провря през нея и се запъти на север към българските земи.

Само с една тояга в ръка и една торба през рамото (а в торбата имаше коматче хляб и два преписа на Историята), тръгна той подобно на апостол Христов: от град на град, от село на село, от паланка на паланка, от къща на къща, от човек на човек и разнасяше своята книга, четеше я пред събралите се богомолци в черквите, чете­ше я по сборове и седенки, четеше я в заключени соби:

- Внимавайте вие, читатели и слушатели! Преписвай­те тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!

Пръв я преписал Софроний Врачански през 1765 година, само че тогава той бил още прост поп в село Котел.
Този прост поп, преди да стане епископ Софроний Вра­чански и преди да напише знаменитата си автобиография „Житие и страдания грешнаго Софрония", се наричал поп Стойко Владиславов.

Колкото и евтино да звучи, този прост поп превърнал село Котел в котел на кипящи патриотични страсти - за половин век това никакво селце родило на България десе­тина исторически личности², все роднини или ученици на същия онзи поп Стойко:

кръстеният на него пряк негов внук Стойко Цонков Стой­ков, известният по-късно княз Стефан Богориди, пръв съвет­ник на знаменития султан Махмуд II и на сина му султан Абдул Меджид;

Неофит Хилендарски, наречен Бозвели, „лудият поп", начинателят на борбата против гърците за независима българска църква;

Георги Стойков Мамарчов - участник в Заверата (национал-освободителната гръцка революция), организатор на няколко завери и в България, осъден на смърт, но помил­ван, понеже бил капитан от руската армия;

Петър хаджи Берович, същият д-р Петър Берон, поли­глот (знаел 7 езика) и натурфилософ, по-известен като съста­вителя на „Рибния буквар", а съвсем неизвестен като автор на 8-томната „Панепистемия" („Всенаука"), писана и пуб­ликувана в Париж в средата на XIX век;

Гандю Къдюв Баюв, завършил юридически науки в Па­риж, прекръстил се там на Гавраил Крьстевич, заемал вис­ши длъжности в турската съдебна йерархия, по-известен като Гавраил паша - управител на същата Източна Румелия след Алеко паша;

и роденият като Съби Стойков Попович, учил в Цариг­рад като Сава Стефанидис, през 1841 г. приел името Сава Македон, после Георги Македон и накрая - известният на всяко българче „образ невъзможен", наречен Георги Стой­ков (Сава) Раковски.

Бил Паисий. Нахранила го баба попадия с каквото дал Господ, почерпил го поп Стойко с червено винце, за да се сгрее, извадил накрая Паисий от дисагите си „Историята славеноболгарская" и започнал да чете, чел цяла нощ, цяла нощ поп Стой­ко слушал и плакал.

На заранта, Паисий още спял, поп Стойко започнал да преписва „Историята". За два месеца я преписал два пъти.

Една „История" оставил за себе си - да я чете от амвона в черковата, другата я дал на друг поп от съседното село - да я преписва.

Всеки преписвал „Историята" по два пъти. Последен я преписал поетът Петко Рачов Славейков след 80 години - през 1842-ра, в Търново - също два пъти.

До нас са достигнали стотина преписа. Съществували са поне още 5 пъти по толкова. Въпреки това - малък тираж.

Но „Историята" минавала от ръка на ръка, четяла се на тайни сбирки, на седенки, по кръчмите, в черквите, наизустя­вали я.

За по-малко от век „История славеноболгарская" обико­лила България, намерените преписи чертаят пътя й:

- О, неразумне и юроде! Поради что се срамишъ да се наречешъ Болгаринъ и не четишъ по свои язикъ и не думашъ? Или не са имали Болгаре царство и господство? От всего словенского народа най-славни били Болгари, прво се они царове нарекли, прво они патриарха имели, прво се они крстили. За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и от мудри грци дан възимали².

„История славеноболгарская" се превърнала в българс­кото Евангелие и грях, не грях - българите слушали думите на монаха Паисий с по-голям трепет от думите на Исус.

След онези три нещастни въстания, погребан в тъмния гроб на робството, цял век народът наш не давал признаци на живот - ни стон, ни гняв, ни молба, ни ярост, ни жалба, ни проклятие - нищо; и чул гласа на Паисий - сякаш чул ангелската тръба за Съдния ден, - народът възкръснал из мертвых.

Затова не Възраждане - трябва да наричаме тази наша епоха Възкресение.

Може да съм неук, мили мой читателю, но аз не позна­вам друг подобен случай в историята на човечеството - една книга да разбуди цял един народ, да стресне съвестта му, да осветли съзнанието му, да разяри гордостта му, да преобърне съдбата му - да постави началото на нова епоха в неговата история.

А монахът Паисий изчезнал тихо и безследно, изчезнал неизвестно къде, както неизвестно откъде се бил появил, раз­творил се сякаш в своя народ като кристалче сол в океана.

Седем селища и до днес спорят да са неговото родно мяс­то - както седем града спорели за Омир, и на седемдесет места из България търсят гроба му...

(По-нататьк пак ще стане дума за този загадъчен фено­мен - защо не знаем къде са гробовете на нашите велики хора, някои казват, че народът ни не искал да ги признае за мъртви...)

Още по-голям спор се води между историците в различ­ните времена: от чие име говорел Паисий, чии интереси изразявал? На зараждащата се буржоазия? На пробужда­щата се интелигенция? На „простите ораче и копаче, овчаре и занаятлии" ли?

Под влиянието на чии идеи е писал: на Ренесанса, на Реформацията или на Просвещението? Национални или класови чувства са го ръководили? Мрачен гъркофоб ли е бил - или наивен славянофил? Романтик ли - или реалист? Патриот ли, народняк или националист? (Смях, не смях - по едно време „откриха" в „Историята" му и антифашистки идеи...)

Всеки иска Паисий да е негов и се мъчи да го набута в своя социалнокласово-националноидеологически калъп.

Притурка към глава IV

В следващата глава, където ще стане дума за Неофит Бозвели и Георги Раковски, които живеят век по-късно от Па­исий, ще се срещнем с техни текстове, които вече нямат нужда от превод, но звучат твърде архаично.

Някъде в предишните книги на тези хроники¹ бях споме­нал, че в края на XIX век ще осъмнем като един хомогенен народ, съчетал в себе си всичко добро и всичко лошо от траки, славяни, прабългари, кумани, печенеги, авари, гърци, всякакви кръстоносци и прочие етноси, и че вероятно това се е отразило и на езика ни - сред славянските езици българският език е с неславянска грама­тика.

За какви различия по-точно става дума?
За разлика от всички славянски езици в българския език няма падежи, окончанията на думите не се променят. Ако трябва, отношенията между думите се изразяват с предло­зи: Син на отечеството вместо син отечества.

Остатъци от падежи има само в местоименията: книга­та ми, подай му, кажи им, вярваме ви и т.н.

В славянските езици няма определителен член (в анг­лийския the, във френския le, la), но във всички езици, в кои­то има определителен член, доколкото ми е известно, той се поставя пред думата отделно (la rae, the city), в българс­кия език-чудо нечувано! - е след думата, и то слято: градът, улицата, детето, мъжете...

Иде явно от: тази улица, това дете, тези мъже, но кога, как и защо част от местоименията са се прехвърлили зад думите, не знам (ът част от какво е, също не знам, сигурно има учени мъже, които знаят всичко), но ако имаш, читателю, някоя по-стара книга, от начало­то и средата на XIX век, разгърни и ще откриеш, че опреде­лителният член се е пишел пак отзад, но отделен с чертичка. Ето как е написано върху корицата на „Рибния буквар" на Петър Берон (1824 г.):