„Всичко това стана, за да се изпълни Писанието". Подчертаването на всичко

Подчертаването на всичко не е мое.

Между впрочем същият пророк Захария пророкува, че Спасителят ще бъде предаден за трийсет сребърника (11:12-13), и Юда го предава точно за толкова - за да се изпълни пророчеството?

(По въпроса за Юда любопитният читател може да про­чете в притурката към тази глава нещо прелюбопитно...)

Дали всичко това е станало, за да се изпълни волята на Бога чрез предсказаното от пророците, или Исус и апостолите съзнателно са изпълнявали тези предсказания - това едва ли има значение за крайния резултат на вели­кото дело.

Църквата, особено католическата, счита чудесата, извър­шени от Исус, за най-нагледното и най-неоспоримо доказател­ство за неговата божественост.

В Евангелията Исус извършва около 50 чудеса, повечето от тях са изцеления, 7 от които - масови.

И днес ние сме свидетели на такива чудотворци. Един самонадеян екстрасенс неотдавна ми каза:

- Аз мога да извърша всички чудеса на Исус, с изключе­ние на ходенето по водата и укротяването на бурята в Генисаретското езеро, които обаче според мен са фолклор.

Четем и чуваме за невероятни неща, които извършват индийските йоги и прочие чудодейци, но защо всички те, дори наистина да извършват споменатите чудеса - защо не стават Исусовци?

Нещо много по-важно има в чудесата на Исус, което ос­тава пренебрегнато от нашето внимание.

Ето един от многото случаи (Матей 9:28-30): двама слеп­ци го молят да изцели очите им, Исус ги отминава, но слепци­те пак идват при него и падат в краката му.

А на други болни, изцелени от неговото докосване, той казва съвсем буквално (Марко 5:34): Твоята вяра те спаси!

Може да се помисли, че това е случайно, че това е само насърчение да вярват в него; че той би могъл - вярват или не вярват - да извърши каквото си иска?

Май не е съвсем така. Когато отива в отечеството си, в Назарет, неговите съграждани, както е известно, го посрещат не твърде любезно (Матей 13:54-56): понеже го познават (Не е ли той на дърводелеца син?) - не вярвали, че може да из­вършва чудеса.

А Марко доуточнява (6:5): И не можеше да извърши там никакво чудо.

Какво излиза? Че за да извършиш истинско чудо, не е достатъчно само ти да вярваш, че можеш - трябва да накараш и другите да ти повярват!

Което означава, че и те участват в чудото. Без това съ­участие чудесата са самоцелни атракции, фокуси.

(Ако това се отнася за Исус, какво остава за нас? Как да извършим - не чудеса, а каквото и да било в нашето мило оте­чество, когато вече никой на никого за нищо не вярва...)

Тъй или иначе, ако днес хората продължават да вярват в Исус, вярват не заради чудесата му и не заради това, че проро­ците са предсказали идването му на земята - хората вярват в Исус заради нещо друго...

Библията е изградена върху иносказания, притчи и ги­гантски метафори и ако възприемаме написаното там буквал­но, едно към едно, рискуваме да се окажем глупаци, които вяр­ват, без да мислят, или пък шарлатани, които говорят, без да вярват - затова трябва да внимаваме.

В началото аз нарочно избегнах въпроса за непорочното зачатие на Мария - смятам дискусията за непостижима.

(Между другото същият Гавраил, който се явява на Мария, за да й извести, че ще роди Исуса, оплодена от Божието слово, ще се яви след малко и на Мохамед.)

Но няма как да заобиколим най-мистериозния въпрос: възкръснал ли е наистина Исус Христос?

На едно място в Евангелието (Матей, 4:18-19) Исус каз­ва на апостолите си наглед невинни думи:

- До вчера бяхте рибари, ловяхте риби, вървете след мене, аз ще ви направя ловци на човеци.

И разпращайки ги по света да проповядват, нарежда:

- Пращам ви като овце сред вълци¹, въпреки това не­дейте взема нищо със себе си - ни злато, ни сребро, ни мед, ни торба, ни две дрехи, нито обуща, само една тояга²; хлопайте - и ще ви се отвори, търсете - и ще намери­те, искайте - и ще ви се даде³; което ви говоря на тъмно, кажете го на видело, което ви шепна на ухо - викайте го от покривите!⁴

Читателят ще рече: какво толкова могат да направят 12 души, викайки от покривите? Не бързай с изводите си, скептичний мой читателю. Да си припомним аритметиката:

За три години Исус е „уловил" 12 души - апостолите. Не е много. Но ако тези 12 души за три години уловят по 12 души - стават 144, а тези 144 за три години ако уловят по 12 - ста­ват 1728, и тези 1728 ако уловят за три години по 12... и те по 12..., и те по 12..., и те по 12..., и те по 12: излиза, че след 21 години Исус ще има повече от 400 милиона последователи, които ще викат от покривите негови­те думи!

Това е разбрал тогава Пилат и се изплашил от думите на кроткия Исус повече, отколкото от меча на бунтаря Варава.

Защото мечът на малкия юдейски народ най-много да из­кърти някое камъче от крепостта на огромната Римска импе­рия, а думите на Исус могат да превземат крепостта отвътре.

(Което и станало. Е, не след 20 - след 200 години Римс­ката империя пада в краката на Исус без бой, без оръжие - само чрез слово.)

Затова Пилат осъдил Исус на смърт по бързата процеду­ра - заловили го на разсъмване, разпнали го в 9 часа сутринта.

Тук Пилат допуснал обаче фатална грешка: той не по­вярвал на Исус, че ще възкръсне.

Според свидетелствата на евангелистите на третия ден Исус излязъл от пещерата, където било положено тялото му, говорел, движел се, Тома Неверни дори пъхнал пръст в раните му, за да се увери, че не е призрак.

Ако искаш - вярвай, ако не искаш - недей. Но и да не повярваме, и да повярваме - ще допуснем грешка, по-голяма от грешката на Пилат.

Защото Исус не говори за телесно възкресение - то и да се е случило, нямало е да има толкова големи последствия. Сбъднало се е едно друго възкресение.

На Тайната вечеря, след като разчупва хляба и налива вино в чашата, Исус изрича знаменитите си думи:

- Яжте - това е Моето тяло, пийте - това е Моята кръв¹.

Но по-важно е другото, което обикновено остава в сян­ката на тези думи:

- Аз съм във вас чрез словото, което ви проповядвах, и словото Ми ще пребъдва чрез вас².

Това е голямото, това е истинското възкресение на Хрис­тос - той е Словото (както казват и богомилите), а Словото не може да бъде убито, то продължава да живее, възкръсвайки във всеки човек.

И ако хората продължават да вярват в Исус - вярват за­ради Словото му и то преобърнало морала и историята на чо­вечеството.

Всъщност какво толкова страшно е казал Исус?

Какво е разрушил в тогавашното мировъзрение на древ­ните, че е бил така ненавиждан - не от чуждите, а най-много от своите?

Какви камъни е разместил в основата на тяхното мироз­дание, че не са могли да му простят и са го предали на такава жестока смърт?

Какво отрече, какво промени и какво зачеркна Исус от старозаветните закони, които са били диктувани на Мойсей от самия Бог и които са стояли непоклатими 13 века?

Бог лично е дал на Мойсея скрижалите с Десетте си Бо­жи заповеди: да оспорваш Мойсея, е означавало да оспорваш Бога - каква дързост, наистина!

Макар да казва в Проповедта си на планината: Да не мис­лите, че съм дошъл да наруша закона или пророците³, ведна­га след това Исус започва ревизията на тези закони.

Мойсеевите закони съдят постъпките на хората - Исус съди с равна мяра и помислите, защото те раждат действията, приравнява помисъла за прелюбодеяние с извършеното прелюбодейство.

Той приравнява физическото убийство с моралното, с убийството чрез слово (по думите си ще бъдеш осъден!⁴) - да обидиш човека, е все едно да го убиеш;

За Исус видимото изпълнение на законите не е достатъч­но - той осъжда лицемерието като първостепенен грях: не да­вай милостиня само за да се покажеш, че си милосърден (лявата ти ръка да не знае какво прави дясната⁵); не се моли в синагогите и по кръстопътищата, за да те видят, че се молиш (а влез в скришната си стая и като си заключиш вратата, помоли се⁶); човек трябва да говори истината винаги, а не само кога­то се кълне! (Не се кълнете никак: ни в небето, ни в земята, ни в главата си. Но думата ви да бъде: да, да - не, не⁷).

Но това са още стрели по периферията. Нататък Исус атакува сърцевината на Мойсеевите закони:

Това вече било непростимо. Не само защото било непо­стижимо и звучало като подигравка с вечните морални зако­ни.

Това било пълно отричане на Мойсей, следователно - пълно отричане на еврейския Бог. Как да му простят? И съвсем естествено е, че евреите са искали смъртта му.

Новият закон на Исус е непостижим за човечеството и до днес. Но ние, казано честно, не се и стремим много-много да го постигнем - както лисицата не посяга към твърде високо окаченото грозде.

И продължаваме да се мразим, макар да знаем, че с ом­раза няма да победим омразата, защото омразата ражда още по-голяма омраза; на удара отвръщаме с два удара, за едно извадено око изваждаме две, за двете очи на нас ни изваждат четири и както се пееше в една песничка: „и така до края на света!".

Накрая човек не може да не си зададе въпроса: как стана така, че Исус, който е проповядвал доброта и всеопрощение (Не съдете, за да не бъдете съдени²; прощавайте - и ще ви се прости³), как този проповедник на братството и любовта (Тази е Моята заповед: да се обичате!⁴), противникът на всяко наси­лие (Не се противете на злото⁵), който не вдига ръка срещу никого, призовава дори, както видяхме, да обичаме враговете си, който дава всекиму свобода на избор - да вярва или да не вярва; как стана така, че бе превърнат в Бог страшилище, Бог отмъстител, превърнат бе във вдъхновител на кървави наси­лия, словото му бе заменено с меч?⁶

Католици, протестанти, православни, адвентисти, бап­тисти, евангелисти, мормони и колко стотин още секти и сектички - всички те плячкосват словото Христово, плетейки от него венец за себе си и бич за другите.

Защо по същия начин, както са гонили и избивали навре­мето християните, след време християните със същата стръв гонят и избиват онези, които не приемат Христа?

Като се започне от кръстоносните походи, Светата инк­визиция, вартоломеевите нощи⁷, кървавото покръстване на инките (за нашето покръстване повече няма да говорим...) и се стигне до днешните (всъщност пак религиозни) войни - мили­они хора са избити все в името на Исус. (Господи, и Хитлер убиваше в името на Христа!)
Това окървавяване на Исус е следствие на една мисти­фикация: бившият Савел, най-свирепият гонител на апос­толите Христови, преобразил се в Павел и нарекъл себе си „призван с волята Божия апостол Исус Христов" (а в някои популярни книжки направо го нареждат сред дванайсетте апостоли, макар че той се „преобразява" след смъртта на Исус), подменя „закона на делата" със „закона на вяра­та": ако Исус казва, че всеки, който наруши една от най-малките тези заповеди (не убивай, не прелюбодействувай и т.н), ще бъде повинен на съд⁸, че всеки ще бъде съден според делата си, както и според думите си и според по­мислите си - то Павел уверява, че человек се оправдава чрез вярата си: Бог опрощава тогози, който вярва в Исуса, за сторе­ните изнапред грехове⁹.

Сиреч: не е важно какво правиш, а дали вярваш - ако вярваш в Исуса, всичко ти се прощава. Това разчиства пътя на Инквизицията, оправдава всички войни („в името на Бога"), опрощава всички грехове и престъпления.

И тръгва тя! Затова и днес можем да видим в църквите най-чинно да палят свещички, да се кръстят със замах и най-страстно да целуват иконите най-големите престъпници - след като оправдаят „чрез вярата си в Исуса" сторените от тях изнапред престъпления, спокойно излизат от Божия храм и отиват да вършат с чиста съвест следващите си пре­стъпления...
Да видим сега как стои този въпрос в исляма.

Мохамед се родил 6 века след Христа и 20 века след Мойсей - на 20 април 571 година в Мека, бил обикновен смъртен човек, на обемистата му глава леко се къдрела чер­ната му коса, под дълги тежки клепачи блестели безпокойно черните очи, носът изпъквал ореловиден от овалното свет­локафяво, окръжено с пълна брада лице; тази глава стояла върху широки плещи и пространни гърди и когато ходел, той движел силно цялото си тяло, ся­каш слизал от планина¹", рано останал сирак, слугувал тук-там, като навършил 25 години се оженил за своята 40-годишна господарка Хадиджа, дважди вдовица, имал от нея 6 деца, женил се за още 9 жени (според някои това били политически бракове - чрез тях той печелел цели родове за сподвижници, според други бил мъж ненаситен и за разлика от непорочния Исус правел секс и с 9-те си жени всяка нощ!); когато навършил 40 години, изведнъж Мохамед млъкнал, скрил се в пещерата Хира под планината Нур край Мека, потънал в безмълвни съзерцания и дълбоки размисли, не из­лязъл от мрачната дупка не знам колко време и накрая през една лунна нощ, на 26-ия срещу 27-ия ден от деветия месец Рамазан 610 година пред входа на пещерата видял сияние, от сиянието изплувал архангел Гавраил в снежнобели одежди, със смолисточерни коси, с шестстотин криле, покри­ващи хоризонтите, приближил се, стиснал го здраво за рамото и му извикал:

• 
  Чети!
  
• 
  Но аз не мога да чета - отвърнал изплашеният Моха­мед и паднал ничком.
  
• 
  Чети! - извикал пак архангелът и още по-здраво го стис­нал.
  
• 
  Но аз не мога да чета - проплакал Мохамед.
  

Тогава отчаяният Мохамед решил да се самоубие, да се хвърли в една пропаст, но когато се изправил на ръба на скалата, за да скочи, Гавраил му се явил отново, пак целият в сия­ние, Мохамед паднал на земята и от страх се загърнал презглава с палтото си. Архангелът извикал:

Сметнали го за луд, за смахнат поет, за измамник или за бесуващ, бил подложен на гаври и присмех, само Хадиджа и дъщерите му повярвали, че е посланик на Бога, на Аллах.

Но той продължавал да диктува Божиите думи, думите на Аллах¹, а верни негови грамотни хора ги записвали върху кости, върху каменни блокчета и върху листата и корите на фурми.

Всяко откровение на Мохамед е съдържанието на една сура, сиреч откъс от Небесната книга - от Корана (читанката), наречен още разпознавача (на верните от неверните), сурите са 114, всяка сура съдържа различен брой стихове (аети, сиреч знамения), всичко в Корана стиховете (знаменията) са 6206, ранните сури са римувани, по-късните са далечно римувана ритмизирана проза (по онова време поезията е била любимо­то изкуство на арабите и за да ти повярват - трябвало да гово­риш в стихове), в Корана сурите не са подредени по хронологичния ред на откровенията.

Новата си религия Мохамед нарекъл ислям, което значи преданост, себеотдаване, а последователите на исляма се наричат мюсюлмани, сиреч: които са предани, които са от­дали себе си на Бога.

Мюсюлманите смятат за свещена всяка дума в Корана, понеже е продиктувана от Аллах (в Корана Аллах има 99 име­на атрибути: Първият, Последният, Явният, Скритият, Премъдрият, Всевишният, Всемогъщият, Всемилостивият, Всеблагият, Всезнаещият, Всевиждащият, Всечуващият, Вез­десъщият, Милосърдният, Единственият, Вечният, Изначални­ят, Неуподобимият, Създателят и пр., стотното му име ще бъде известено само на влизащите в рая);

Коранът е не само религиозен, но и нравствен, семеен, хигиеничен и юридически кодекс (на него се основава шериатът - религиозното ислямско право); свещен е Коранът и като предмет - докосването до него има сакрално въздействие.

Последователите на новия пророк ставали все повече, все по-опасен ставал той за гражданите на Мека, които били идолопоклонници, и те сменили подигравките си със заплахи; след смъртта на Хадиджа Мохамед останал сам и отчаян и понеже враговете му вече открито го дебнели да го убият, той избягал от Мека в Ятриб, тамошните граждани го посрещнали триумфално, при­ели го за свой не само духовен, но и светски властелин и пре­кръстили града си на Медина-ен-наби, сиреч Град на пророка, а нощта на бягството му (хиджра, хеджир или хегира, сиреч преселение) - петък, 26 юли 622 година - била провъзгла­сена за начало на мохамеданското летоброене.

И от този ден нататък, застанал начело на Медина, Мо­хамед започнал кървава борба, за да разпространи исляма и да го направи световна религия - за разлика от Исус той не само проповядвал учението си, но и воювал за него с меч в ръка.

Но преди да стигнем до войните на Мохамед, нека се ог­ледаме: какви религии са битували тогава из Азия, и особено в оня омагьосан полуостров Арабия, между Червено море и Персийския залив, между Мека и Назарет, където Господ из­пращал всичките си пророци.

Дотогава, както е известно, хората вярвали в много бо­гове. Авраам бил първият човек на земята (като изключим, разбира се, прабългарите!), който повярвал в самотния Гос­под и започнал да му се моли, но май никой не го последвал.

Пет века по-късно, през 1275 година преди Христа, Оди­сеи, който вярвал в развратния Зевс и цялата му олимпийс­ка разгулна компания, вкарал Троянския кон в Троя и я раз­рушил, а по същото време Мойсей извел поробените евреи от Египет, въртял ги 40 години из Синайската пустиня, докато най-сетне му се явил същият самотен Господ и му дал скрижалите с десетте Божи заповеди, първата от които била: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен Мене!"

Евреите, изглежда, вярвали в тая работа от ден до плад­не, защото, както ще видим след малко, пророците започна­ли да ги обвиняват, че са изменили на Бога.

Пет века преди Христа персиецът Заратустра заявил, че е роден от девица и че е пратеник на добрия бог Ахурамазда, който имал страшен враг - лошия бог Анхра-Майню, по-известен с името Ариман; едновременно с него в Индия принц Сидхаратха Гаутама Шакямуни детронирал боговете Брахма, Вишну и Шива и се обявил за Буда - „Просветленият", който прозрял пътя към освобождаването от страдания: отстранявайки от съзна­нието си материалния свят (Будизмът всъщност си е чист атеизъм).

Накрая, пет века по-късно, се явил нашият Исус, роден от девицата Мариам, той пък се обявил за чакания от евреи­те Месия, те обаче, както видяхме, не го признали и го пре­дали на Пилат да го разпие.

През 325 година след Христа Константин Велики сви­кал в Никея Първия Вселенски събор, в който участвали 318 отци на християнството - те обявили Исус Христос за Бог Син, единосъщ с Бога Отец; александрийският презвитер Арий обаче се възпроти­вил, като казал, че Бог и Христос не са единосъщностни, а подобносъщностни, т.е. Исус не можел да бъде равен на Отца, защото това нарушавало единосъщността на Бога Отец, или казано на прост език: това нарушавало единобожието (монотеизма), обаче разгневените отци анатемосали Ария и за по-си­гурно го убили, като му одрали кожата на живо с мидени черупки.

Както ще видим след малко, Арий не бил единственият, който възнегодувал против нарушаването на единобожието.

Мохамед често влизал в храма Кааба и се кланял на идо­лите заедно със съгражданите си.

Освен араби обаче в Мека живеели много евреи, избяга­ли тук, след като римляните разрушили Йерусалим през 70-а година, живеели в Мека и християни - от евреите Мохамед чувал равински притчи за идването на Месията, а от християните - приказки за пришествието на световния Творец, за възкресението на мъртвите и други апокрифни легенди, между които следната:
Овчарят Ибрахим, наричан от евреите Авраам, бил же­нен за козарката Сара, но минали сто и кусур години и въпре­ки че Авраам всяка нощ познавал¹ Сара, тя не зачевала, та имало опасност Авраам да остане без потомство и родът му да свърши; кланял се Авраам на каменните и дървените идоли (как­то арабите продължавали да им се кланят в Каабето), но напразно...

Тогава една нощ му се явил ангел небесен Гавраил (заедно с двата ангела, дето носели белия камък) и му рекъл:

• 
  Аврааме, престани да се кланяш на идоли, няма друг Бог освен Бога, създал небето и земята, поклони му се и ще имаш каквото искаш.
  
• 
  Дай ми знак, за да повярвам - отвърнал Авраам, а ан­гелът му рекъл:
  

• 
  Добре, познай тази нощ Сара и тя ще зачене.
  

Сара отгледала Исмаилчо като свой син, но една нощ, след като се помолил пак на новия си Господ, Авраам по­знал Сара и - о, чудо! - тя взела, че заченала и родила син Исаак.

Тогава старата Сара прогонила невръстния Исмаилчо от дома си, скитал се той немил-недраг из пустинята, но не загинал, защото Бог го закрилял, пораснал и станал родо­началник на бедните араби, а брат му Исаакчо, като пораснал, наследил стадата на Авраам и станал родоначалник на богатите евреи.
- Гледай ти! - удивил се Мохамед. - Значи евреите и арабите сме били синове на двама братя, сиреч сме първи бра­товчеди! А защо се мразим и защо се кланяме на различни богове, защо не се кланяме всички на онзи самотен Господ, на който се е кланял нашият праотец Авраам-Ибрахим?

Тогава именно Мохамед млъкнал и се скрил в пещерата Хира под планината Нур край Мека, потънал в безмълвни съзер­цания и дълбоки размишления, и там, както вече бе казано, през една лунна нощ на деве­тия месец Рамазан му се явил архангел Гавраил и му извикал:

- Чети!

А след три години му заповядал:

Мохамед приел това като знамение, повярвал, че имен­но той е изпратеният от Бога Месия, чието идване предсказва­ли еврейските пророци.

И започнал да проповядва. Преразказал той в Корана много от библейските и евангелските истории, които знаел от евреите и от християните, само имената на персонажите са поарабчени - както вече бе казано: Авраам е Ибрахим, Соломон е Сюлейман, Мойсей е Муса, Исус е Иса, Мария е Мариам, Адам е Адем, Гавраил е Джибрил, Енох е Идрис, Ной е Нух, Ездра е Юзеир, Яков е Якуб, Йосиф е Юсуф, Давид е Дауд, Илия е Иляз, Захария е Закария, Йоан Кръстител е Яхя; историите наистина са почти същите, но смисълът им е съвсем различен: Мохамед проповядвал абсолютен безком­промисен монотеизъм.

- Няма друг Бог освен Бога! - провиква се той от всяка страница на Корана, а в 44-тото си откровение повелява:

- Кажи: Аллах е единственият, вечният Бог. Нито е раждал, нито е роден и няма равен Нему!¹

Камъкът бил хвърлен не само в градината на идолопоклонниците, хвърлен бил той и срещу евреите, и срещу христи­яните.

Защото не друг, а еврейският пророк Йеремия (11:13) далеч преди Мохамеда обвинявал евреите, като казвал:

Колкото градове имате, толкова и богове имате, и кол­кото улици има в Йерусалим, толкова жертвеници въздиг­нахте за кадение Ваалу² - за тези свои думи Йеремия бил хвърлен в тъмницата; защото не друг, а самият Исус ги осъждал, като казвал (Матей, 23:31, 35):

- Вие сте синове на ония, които са избили пророците, върху ви ще падне всичката кръв праведна, пролята на земя­та, от кръвта на Авел до кръвта на Захария, когото убихте

- Иди и възвести на Моя народ злите им дела и на сино­вете им - беззаконията, които са извършили против Мене: като Ме забравиха, те пренасяха жертви на други богове.

- Ей на - рекъл Мохамед на своите братовчеди евреите, - понеже изоставихте Бога, той се пресели при нас, арабите, при потомците на първородния Авраамов син Исмаил, и ме призова да стана негов пророк.

И братски им протегнал ръка:

- О, хора на Писанието, елате да приемем едно общо слово между нас и вас!²

Дори за да им угоди, започнал да се моли, кланяйки се към техния Йерусалим, но братовчедите мълчали безответно.

- Как може да не вярвате в Божиите знамения - учу­дил се той, - когато Неговият Пратеник е сред вас?³

Тук братовчедите прихнали от смях:

- Какъв пратеник на Бога си ти, жалко арабче? - рекли. - Месия може да бъде само евреин!

Мохамед скочил, взривен от гняв, и обвинил евреите, че са отхвърлили законите на Мойсей, че освен споменатите умър­твени пророци те са убили и Йоана Кръстителя, те искали да убият и Исуса (но те не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен⁴), но най-големият техен непростим грях бил, че не признавали новия пророк.

И той се провикнал:

- От всички човеци евреите най-силно мразят вярва­щите⁵ [в Аллах]!

И макар че в „Кравата", стих 256, казва: Няма принуда в религията, в „Покаянието", стих 29, той призовава:

И Мохамед, без да чака откуп, се нахвърлил срещу евре­ите с меч в ръка, колкото можал, изклал, другите били прого­нени от Арабия.

И се възцарила между евреите и арабите во веки веков безсмъртната братска омраза...

С християните въпросът бил по-деликатен. Мохамед явно имал слабост към Исуса като към свой достоен колега и пред­шественик, затова бил мил и към последователите му:

Въпреки това Пророкът предупреждава: „Хей, правовер­ни, не вземайте евреи или християни за приятели - те са приятели помежду си!"²

Това двойствено отношение към християните не е слу­чайно. Както вече споменахме, на Никейския събор през 325 година Исус бил обявен за единосъщ с Бога, сиреч за Бог, за единия от тримата в Светата Троица - а това Мохамед не мо­жел да приеме.
Светата Троица има още две лица. Простият народ и сега смята, че Троицата са Бог Отец, синът му Исус к Бого­родица. Има там и още едно лице с женско име - Света София.

На нейно име са наречени много храмове, включи­телно най-величавият и най-прославеният храм на хрис­тиянската древност, осмото чудо на света, построено от Юстиниан I в Константинопол през 537 година - храмът „Света София" (подробно описание виж на с. 91 в Книга първа); през VI век в Сердика е била построена и базиликата „Света София", дала по-късно името на любимата наша сто­лица на още по-любимото ни отечество.

Света София обаче не е великомъченицата София, май­ката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов (макар че поради удивителното невежество на нашите градоначални­ци денят на мъченицата 17 септември се чества като ден и на град София) -

Света София е Божията Премъдрост, второто Аз на Бога, божественият демиург, строителната, градяща Мирозданието като дом за човека, ограждайки го от без­брежните пространства на хаоса, Света София е връзка­та между Човека, Бога и Космоса³.

Носталгията по многобожието е довела до обожествяването не само на Богородица (Мария е призната за Божия майка на Вселенския събор в Ефес през 431 година), но и до полуобожествяването на светиите: те не само закрилят хората и извършват чудеса, особено изцеления, но дори могат да убиват (като свети Димитър Солунски, който, както твърдят житиеписците му, наръгал с копието си нашия цар Калоян); също като древните богове светиите са професионализирани: както едно време имало бог на виното (Дионис, Бакхус), на лекарите (Асклепий, Ескулап), на земеделието (Деметра, Церера), на моретата (Посейдон, Нептун), на любовта (Ерос, Купидон), на ковачите (Хефест, Вулкан) и т.н. - така сега един светия закриля лозарите (св. Трифон), друг - докторите (св. Пантелеймон), трети - земеделците (св. Димитър), четвърти - скотовъдите (св. Георги), пети - ри­барите (св. Николай), шести - влюбените (св. Валентин), седми - конете (св. Тодор) и т.н.

Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Ал­лах и Негово Слово.

И Мохамед бърза да защити Исуса от онези, които са го провъзгласили за Бог:

„О, не, не ми подобава да казвам онова, на което ня­мам право. Казах им единствено това, което ти ми повели да говоря: Покорявайте се на Бога - моя Господ и вашия Гос­под "⁶.

Както в ранното християнство изображенията на човеш­ки лица в храмовете са били забранени съгласно Втората Божа заповед: Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е на небето... не им се кланяй! и както казва Йоан (5:37): Нито гласа му сте чули, нито лицето му сте видели - така и в джамиите няма икони, защото, както казва Мо­хамед: Не Го достигат погледите¹ - как тогава може да бъде рисуван Бог?
На читателя сигурно му омръзнаха тези безкрайни бе­лежки под черта или в скоби, но няма как, търпеливи мой читателю - така са се водели средновековните религиозни диспути: точните позовавания на Светите писания са задъл­жителни, воюва се чрез думите на пророците и на апостолите, твоите съждения нямат значение, цитираш, докато ти се завие свят, който издържи - издържи...

Ако ли пък някой не ми вярва и реши да прави справка в Библията, да знай: посоченото заглавие обикновено е съкра­тено (Йоан значи „От Йоана свето Евангелие", Второзаконие - „Пета книга Мойсеева Второзаконие"), първата циф­ра (20:16) означава коя глава (20), втората - кой стих (16); сурите в Корана не са разделени на глави, там са означени само заглавието и стихът.

И така, ако си оцелял, читателю, да продължим нататък, ако ли не - прескочи 4-5 страници, но имай предвид, че сега започва най-интересното.
Каквото и да си говорим, не можем да прескочим в Кора­на думите, които карат света да настръхва и днес.

В предпоследното (по хронология) откровение, нарече­но Покаяние или Обявяване на опрощението, в деня на Голя­мото поклонение Аллах призовал Пророка:

- Хей, Пророче, бори се срещу неверниците и лицемери­те, бъди жесток с тях, прати ги в ада!²

И пророкът от своя страна призовал поклонниците:

- Млади и стари, бедни и богати, слаби и силни, конници и пешаци, леко и тежко въоръжени, тръгнете всички на война, с имота и с душите си водете Свещена война по Пътя на Аллах!³

По-пряк и по-войнствен призив трудно може да се из­мисли. За да няма съмнение за какво точно става дума, какво е това Свещена война, още в 5-ия стих на същата сура пророкът казва:

- Убивайте неверниците, където ги заварите!

А в 4-тия стих на сурата Мохамед нещата се конкрети­зират съвсем:

- Когато срещнете такива, които отричат Аллах, се­чете им главите, докле изколите достатъчно, а другите вържете във вериги.
Това звучи прекалено кошмарно, но не е кой знае какво изключение в Свещените книги - ако разгърнете Библията, и там ще срещнете подобни канибалщини като споменато­то вече: А в градовете на тия народи, които Господ, Бог твой, ти дава да владееш, не оставяй нито една жива душа, или: Изтреби всички народи, които Господ, Бог твой, ти предава: окото ти да не ги пожали!⁴ - и про­чие.

За разлика от тази Мойсеева непредизвикана, а подстрекавана от Бога агресивност, за разлика и от Христос, който казва: Ако някой ти удари плесница по едната страна, дай да те удари и по другата, Мохамед отговаря на удара с удар, отхвърляйки обаче всяка агресия, която не е отговор на агресия:

Друг е въпросът дали думите на Мойсей, на Христос и на Мохамед се спазват от последователите им. Изглежда, в битката за Бога няма милост.

(За този Шарл Мартел знае цял свят, за нашия Тервел там никой не е чувал - що така?)

Все пак на какво се дължи тъй бързото, необичайно бързо­то разпространение на исляма?

В предишната глава споменах, че войнствеността и са­моотвержеността на мюсюлманите се подклаждали и от ис­лямската религия, вече чухме бойните призиви на Мохамед, но едва ли тези призиви могат да постигнат онова, което се постига чрез съблазън - защото, спомни си, читателю, как кротките потурчени християнски момчета се превръщали в свирепи еничари: на тях обещавали възможността да се издигат до върховете на импе­рията - а какво обещава Коранът?

Преди да видим какъв рай е обещал Аллах на загиналите в „неговите битки", да си припомним какъв рай вещаят на пра­ведниците евреите и християните.

Християнството, както споменахме и в края на предиш­ната книга, също не е много наясно какво е душата, види­ма ли е, осезаема ли е, има ли очи, има ли уши, чувства ли, усеща ли; какво представлява раят - само човешки души ли има там, дървета и птички няма ли, ако има - реални ли са, или са души на дърветата и на птичките; а какво ще стане с телата на мъртвите след Страш­ния съд, след всеобщото възкресение, когато се отворят гробовете: в еднакви тела ли ще възкръснем, или всяка душа в своето тяло, старците стари тела ли ще имат, сакатите - пак сакати ли, бебетата - бебешки ли, ще стареят ли, или ще си останат вечно същите и т.н. (виж с. 497 в Книга първа).

Само поет може да нарисува такъв рай! И как да не по­жертваш на драго сърце тукашния си мизерен живот в „битките на Аллаха", щом след смъртта си ще преминеш телом и духом в един свят на безконечни удоволствия и където няма смърт след първата смърт, и по-важното е, че ще преминеш там телом (и то в цве­туща 30-33-годишна възраст), защото блаженството на душа­та е нещо абстрактно, неясно и непознато за простосмъртни­те, а телесните удоволствия: ядене, пиене, секс - са познати и желани от всички, познатите земни удоволствия са по-привле­кателни от неизвестното небесно блаженство, ислямският рай е земен рай - и в това е силата на него­вата масова съблазън.

Мохамед, както вече бе казано, бил човек смъртен и по­неже бил пророк, предчувствал смъртта си. Затова отишъл на прощално поклонение до Каабата в Мека и държал там последната си реч от планината Арафат пред 40 000 поклонници:

- Днес завърших своята религия за вас - казал той. - Моята воля е ислямът да стане световна религия. Аз изпълних посланичеството си. Оставям ви книгата на Аллаха с ясни заповеди и ако ги пазите, никога не ще се заблудите.

След което се завърнал в Медина, втресла го силна трес­ка и бълнувайки, че се възнася на седмото небе, посрещнат от ангелите, издъхнал кротко в обятията на любимата си жена Айше, за която се бе оженил, когато тя навърши 10 години.

Било по пладне на 8 юни 632 година. (Същата година хан Кубрат застанал начело на Велика България.)

Но битката за Бога продължила. И продължава. Кървава безбожна битка.

Притурка към глава II

Без да подозира съществуването на това Евангелие, през 1994 година моя милост написа една театрална мис­терия - „Тайното евангелие на Йоан" (премиерата се състоя на 14 април 1995 година в Русе). Анализирайки внимателно текстовете на каноничните евангелия, аз стигнах до същия извод и финалът на мистерията ми е знаме­нателен: изпращайки го да извърши позорния си подвиг, Исус целува Юда.

За да подкрепя откритието си и за радост на нашите ар­хиереи, през същата 1995 година публикувах в тогавашния в. „Континент" серия от есета под общо заглавие „Велика­та мистерия Исус", същите есета са публикувани през 1996 г. и в книгата ми „Убийците са между нас".

Тук ти предлагам, любопитний мой читателю, есето, в което става дума за това, че Юда е предал Исуса по негова заповед.

Какъв е мотивът на Юда да предаде Исуса?

Едва ли може да се приеме сериозно всеприетото обви­нение, че Юда предава Исуса от алчност, заради трийсет сре­бърника.

30 сребърника са равни на 120 динария, а това не са били толкова много пари, щом (както знаем от Евангелието от Йо­ан) мирото, с което Мария Магдалина помазва Исуса, струва 300 динария. За разлика от повечето апостоли Юда е бил инте­лигентен човек и едва ли би се поддал на подобни груби и евти­ни страсти. Освен това той е бил касиер на апостоловото братс­тво и преспокойно е могъл да задигне в сгоден момент много повече пари от касата и да офейка, без да се опозорява с такова гнусно предателство срещу нищожна сума.

Не, читателю, колкото повече евангелистите (или по-сет­нешните преписвачи) ни убеждават, че Юда е предал Исуса за тези жалки пари, толкова по-очевидно е, че те се мъчат да прик­рият истинската причина за предателството.

Такава причина би могла да бъде сериозното разногла­сие във възгледите, идеите или начина на тяхното разпростра­нение; или някаква постъпка на Исус, която е възмутила Юда и го е тласнала към отмъщение.

Учените библисти допускат такова разногласие. В Еван­гелията обаче никъде не става дума за това. Напротив, Исус „гълчи" по различен повод повечето от дванайсеттях апостоли - и Петра, и Тома, и самия Йоан, и брат му Йаков, - но към Юда никъде в Евангелията Исус не отправя лоша дума.

Но дори Юда да е предал Исуса поради разногласия между тях - това подменя мотива, но не променя смисъла на предателството като гнусен акт и аз не бих търсил оправ­дание за Юда, ако в Евангелията не се намеква за нещо съв­сем друго.

Исус седем пъти предсказва на учениците си, че ще бъде предаден, като последния път на Тайната вечеря той уточнява: „Един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде".

Нека се спрем на този момент и да го разгледаме внима­телно и непредубедено.

Малко преди това Исус казва:

- Аз зная кои съм избрал. Но да се сбъдне Писанието: „който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си".

Зная кои съм избрал? Случайно ли всеки от апостолите „един след друг почнаха да Го питат: да не съм аз, Господи?".

Пита и Юда.

И когато накрая Йоан, припадайки на гърдите Исусови, му задава пряко въпроса: „Господи, кой е?" -

Исус отговори: онзи е, комуто аз натопя залък и по­дам. И като натопи залъка, подаде го на Юда Симонов Искариот.

И тогава, подир залъка сатаната влезе в него.

Значи - не по-рано влиза сатаната в Юда, сиреч решени­ето Юда да предаде Исуса е взето не по-рано, а именно „тога­ва, подир залъка"!

И Исус твърде повелително добавя:

- Каквото ще вършиш, върши го по-скоро.

Защо Исус, който казва: „Не съм дошъл да призова пра­ведници, а грешници към покаяние" (Марко, 2:17), който на всеки опростен от него грешник, казва: „Недей вече греши" (Йоан, 8:11) - защо не възпира от грях ученика си Юда, как­то е възпирал всички досега, а направо го тласка към този грях?

Много пъти, когато е в опасност, Исус се крие (Йоан, 8:59); този път обаче не се крие, въпреки че не само знае, че ще бъде предаден (казва го седем пъти), но и фактически сам изпраща Юда да го предаде (Каквото ще вършиш, върши го по-скоро).

Което Юда покорно прави:

И като взе залъка, излезе тутакси; а беше нощ.

Има още една подробност, която потвърждава, че Юда не взема сам решението да предаде Исуса, а изпълнява предс­казанията, в случая предсказанието на Захария, че Господ ще бъде предаден за трийсет сребърника (Захарий, 11:12) - точно за толкова Юда предава Исуса; ако беше само това, би могло да бъде случайно съвпаде­ние, но Юда изпълнява и другото предсказание на Захария: „Хвърли ги... в дома Господен за грънчаря" (Захарий, 11:13).

Юда наистина хвърля сребърниците в храма (Матей, 27:5), а първосвещениците купуват с тях грънчаревата нива (Матей, 27:7).

Не говори ли всичко това, че Юда предава Исуса не от корист, а изпълнявайки предсказанията на пророците и волята на самия Исус, навличайки покорно вечен позор върху себе си, „за да се прослави Син Человеческий" (Йоан, 13:31)?

И може би не грехът, а този позор кара Юда да се обеси.

Всъщност колкото и да е грешно да се каже, и двамата - Исус и Юда - не са ли се жертвали за една и съща кауза?

Да се оправдава грешник, сигурно е грях, но по-страшен грях е да набедиш невинен, че е грешник.

Това не ми дава покой, читателю, защото в живота си се нагледах на набедени грешници...