Стефан Цанев българскихроники



бет8/18
Дата04.07.2016
өлшемі1.57 Mb.
#176594
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   18

Дякон Васил Левски



Наместо сълзи - сега леем куршуми.

Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев.

Но не са и негови.

В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от Бълга­рия, която завършвала с думите:



И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.

В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:



Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с негова­та дописка.

Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Ка­равелов решил да украси и дописката - преработил я, изгла­дил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано напра­во - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:



Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".

(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)

Каравелов го поправил - сменил и трите думи:

На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"

Изглежда, много се плашели по онова време от думичка­та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революци­онен Централен Комитет1 Любен Каравелов побързал да я махне.

Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Лев­ски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:

- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!

Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко­мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, та­кива спорове свършваха с бурни скандали.

Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла:

- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.

Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!

Няма по-известна и същевременно по-непозната лич­ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха"1? - никой не знае. Не знам и аз.

Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша­та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти!

Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме­ем да кажем истината, човешката истина...

Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?

Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката:

-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда...2

Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиля­ди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда), цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие­лица по пустите пътища от Търново до София и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!3



По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл:

- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?

Левски бил отвърнал:

- Фес! Само фес!


Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:

- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!

Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи­телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.

На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий.

Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало­то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот4 и изповедник на Рилската обител в Карлово:

Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж­дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий наме­сих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара­ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме­тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках пос­лушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:

- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.

Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия род­нински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъству­ващи. Гина се примири.

На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от кар­ловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи­лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържест­вен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли­цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, ми­рен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват пос­ледното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос: а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбож­но и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?

Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко оно­ва, което ще се случи след четири години - и по-нататък?

И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня­маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга?

Но да продължим академичния си разказ.


След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:

Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ста­вайте, братя, на оръжие!

Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.

Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:


  • Това се казва скок на нубийски лев!

Васил го поправил:

  • Български лъв.

- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го нари­чаме Дякон Левски.

Васил се подписвал Лъвскiй.

По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:

Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси­ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна.

(Каравелов не е бил левент, но все пак...)

След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от дру­гиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета­та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот­ворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови

и остра сабя на мен блещяха.
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра­фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!")

От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе­та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изя­ли пет-шест агнета - и толкоз.

През зимата на същата година в Белград била образува­на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но за­болял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.

През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов:

Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский".

Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно: като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович, току-що от България била дошла страшната вест за тра­гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:



  • Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа­ция, която да подготви народа за революция.

  • Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?

  • Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.

  • Колко пари ти трябват?




  • Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.

Ценович го погледнал и му се засмял:

  • Какво ще правиш с толкова малко пари?

- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо­ве в България и да се облека.

Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.

Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело1, станал от масата и се запътил към покрайни­ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.

Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година:


Пиша ти, приятелю1, че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът...

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут ха­рактер. Когато ние се намираме в най-критическо поло­жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   18




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет