Глава 39 Тереза Нойман, католичката стигматичка

„Върни се в Индия. Аз търпеливо те чаках петнадесет го­дини. Скоро ще изплувам от тялото си и ще се отправя към Сияйния Дом. Ела, Йогананда!"

Гласът на Шри Юктешвар внезапно прозвуча във вътреш­ния ми слух, докато медитирах в центъра си на „Маунт Уо­шингтън". Прекосявайки десет хиляди мили за миг, послани­ето му проникна цялото ми същество като проблясък на мъл­ния.

Петнадесет години! Да, сега осъзнах, че вече е 1935, бях прекарал петнадесет години, разпространявайки учението на моя гуру в Америка. Сега той ме викаше обратно.

Същия ден аз разказах преживяването си на един посетил ме ученик. Под влияние на крия-йога неговото духовно раз­витие беше толкова забележително, че аз често го наричах „светец", припомняйки си пророчеството на Бабаджи, че и в Америка ще се появят мъже и жени, постигнали божествено осъзнаване благодарение на древния йогически път.

Този ученик и много други щедро настояха да направят дарения за моето пътуване. Разрешавайки по такъв начин фи­нансовия проблем, аз уредих заминаването си за Индия през Европа. Напрегнати седмици на подготовка в „Маунт Уошин­гтън"! През март 1935 г. според законите на щата Калифор­ния аз учредих Дружеството за Самореализация като органи­зация с идеална цел. В тази образователна институция отиват всички обществени дарения, както и приходите от продажби­те на моите книги, списания, писмени курсове, класно обуче­ние и всички други източници на доходи.

— Ще се върна - казах аз на своите ученици. - Никога няма да забравя Америка.

На прощалния банкет, който любимите ми приятели да­доха в Лос Анжелис, аз дълго гледах лицата им и с благодар­ност си мислех: „Господи, на този, който помни, че Ти си Един­ственият Дарител, никога няма да му липсва сладостта на при­ятелството сред смъртните."

Отплавах от Ню Йорк за Европа на 9 юни 1935 г.²⁴⁵ При­дружаваха ме двама ученици: секретарят ми, г-н К. Ричард Сайт и една възрастна дама от Синсинати, г-ца Ети Блетч. Наслаждавахме се на дните океански покой - приятен кон­траст на последните ни забързани седмици. Но удоволстви­ето ни не трая дълго; скоростта на съвременните кораби си има и някои нежелателни страни!

Подобно на всяка група любознателни туристи, ние оби­каляхме по огромния и стар Лондон. На следващия ден бях поканен да изнеса реч пред едно голямо събрание в Кекстън Хол, където бях представен на лондонската публика от сър Френсис Янгхазбънд. Групата ни прекара прекрасен ден на гости в шотландското имение на сър Хари Лаудър. Не след дълго прекосихме Ламанша и отидохме на континента, защо­то аз исках да направя специално поклонническо пътуване до Бавария. Знаех, че това ще бъде единственият ми шанс да по­сетя великата католическа мистичка Тереза Нойман от Конерсройт.

Няколко години преди това бях прочел изумително съоб­щение за Тереза. Информацията, дадена в тази статия, беше следната:

1. Тереза, родена през 1898 г., на дванадесетгодишна въз­раст пострадала при нещастен случай, вследствие на което ослепяла и била парализирана.

2. По чудодеен начин през 1923 г. тя възвърнала зрението си благодарение на молитви към св. Тереза, „Малкото цве­тенце". По-късно мигновено били излекувани и краката на Тереза Нойман.

3. От 1923 г. насетне Тереза напълно се въздържа от хра­на и пиене, като се изключи ежедневното приемане на една малка осветена нафора.

4. Стигмите, или свещените рани на Христос се появяват по главата, гърдите, ръцете и краката на Тереза от 1926 г. Оттогава насам всеки петък тя преминава през мъките Хрис­тови, изстрадвайки със собственото си тяло неговите истори­чески мъчения.

5. Знаейки в обичайно състояние само простата немска реч на своето село, по време на петъчните си трансове Тереза произнася фрази, които учените идентифицират като древен арамейски език. В съответни моменти на виденията си тя го­вори древноеврейски или гръцки.

6. С разрешение на църквата Тереза няколко пъти е била подлагана на щателно научно наблюдение. Д-р Фриц Герлик, редактор на вестника на немските протестанти, отишъл в Конерсройт, за да „разобличи католическата измама", но при­ключил с почтително написване на биографията й.

Както винаги, било то на Изток или на Запад, аз горях от нетърпение да се срещна с някакъв свят човек. Бях много ра­достен, когато на 16 юли нашата малка група влезе в старин­ното селище Конерсройт. Баварските селяни проявиха жив интерес към нашия автомобил „Форд" (който бяхме взели със себе си от Америка) и към разнородната ни група - амери­кански младеж, възрастна жена и мургав ориенталец с дълги коси, пъхнати под яката на дрехата.

Уви, малката къща на Тереза, чиста и спретната, с цъф­нал здравец край кладенеца, беше тиха и заключена. Съседи­те и дори пощальонът на селото, който мина наблизо, не мо­жеха да ни дадат никаква информация. Започна да вали дъжд. Спътниците ми предложиха да си тръгваме.

- Не - казах аз упорито, - ще стоя тук, докато намеря някакъв ключ, водещ към Тереза.

Два часа по-късно все още седяхме в колата сред унилия дъжд. „Господи, въздъхнах жално аз, защо ме доведе тук, щом нея я няма?"

Край нас спря един мъж, говорещ английски, и любезно ни предложи помощта си.

— Не знам със сигурност къде е Тереза - каза той, - но тя често посещава дома на професор Вурц, преподавател в семи­нарията в Айхщат, на осем мили оттук.

На следващата сутрин нашата група се отправи към тихо­то селце Айхщат, тясно набраздено с калдъръмени улички. Д-Р Вурц сърдечно ни посрещна в дома си:

— Да, Тереза е тук.

Той изпрати да я известят за посетителите. Пратеникът скоро се върна с нейния отговор: „Въпреки че епископът ме е помолил да не се срещам с никого без негово разрешение, аз ще приема Божия човек от Индия."

Дълбоко трогнат от тези думи, аз последвах д-р Вурц на­горе в гостната. Веднага дойде и Тереза, излъчвайки атмос­фера на покой и радост. Тя носеше дълга черна рокля и белоснежна забрадка. Въпреки че по това време беше на тридесет и седем години, тя изглеждаше много по-млада, притежавайки наистина детска свежест и обаяние. Здрава, добре сложе­на, розовобузеста и весела, това ли беше светицата, която не яде нищо!

Тереза ме поздрави с много мило ръкостискане. И двама­та сияехме в мълчаливо общуване, като всеки знаеше, че сре­щу него е човек, който обича Бога.

Д-р Вурц любезно предложи да служи като преводач. Ко­гато седнахме, аз забелязах, че Тереза ме гледа с наивно лю­бопитство, очевидно индийците не се срещаха толкова често и Бавария.

— Наистина ли не ядете нищо? - Исках да чуя отговора от нейните уста.

— Не, освен по една осветена нафора от оризово брашно всяка сутрин в шест часа.

— Колко голяма е нафората?

— Тънка като хартия и с големината на малка монета. Взимам я поради нейната святост. Ако не е осветена, не мога да я погълна.

— Вие несъмнено не можете да живеете само с това цели дванадесет години?

— Аз живея с Божията светлина. - Какъв прост, какъв айнщайнов отговор!

— Виждам, вие осъзнавате, че енергията тече към ваше­то тяло от етера, слънцето и въздуха.

Внезапна усмивка премина през лицето й.

— Толкова съм щастлива, че вие разбирате как живея.

— Вашият свят живот е ежедневно доказателство на ис­тината, изречена от Христос: „Не само с хляб ще живее чо­век, а с всяко слово, което излиза от Божии уста."²⁴⁶

Тя отново прояви радост от моето обяснение.

— Наистина е така. Една от причините, поради които днес съм тук на земята, е да докажа, че човек може да живее чрез невидимата светлина на Бога, а не само чрез храна.

— Можете ли да научите другите как да живеят без храна? Тя изглеждаше леко шокирана.

— Не мога да направя това. Бог не го желае.

Когато погледът ми попадна на нейните силни, нежни ръ­це, Тереза ми показа малки, квадратни, прясно заздравели ра­ни на всяка от дланите си. От горната им страна тя ми посочи по една по-малка, прясно заздравяла раничка с формата на полумесец. Всяка рана минаваше право през китките й. Ви­дът на тези стигми отчетливо ми припомни големите квад­ратни железни гвоздеи с връх във вид на полумесец, които все още се използват на Изток, но които не си спомнях да съм виждал на Запад.

Светицата ми разказа за своите ежеседмични трансове.

— Като безпомощен зрител аз гледам Христовите мъки.

Всяка седмица, от полунощ на четвъртък до един часа сле­добед в петък, раните й се отварят и кървят, тя губи около десет паунда от обичайното си 121-паундово тегло (около 4,5 кг при тегло около 55 кг). Силно страдайки в своята състрадаваща любов, Тереза все пак с радост очаква тези ежеседмични видения на нейния Господ.

Веднага осъзнах, че странният й живот е предопределен от Бога, за да увери всички християни в историческата автен­тичност на живота на Иисус и разпъването му на кръста, така както е записано в Новия Завет, и драматично да покаже веч­но живата връзка между Галилейския Учител и неговите пос­ледователи.

Професор Вурц ми разказа някои от своите преживява­ния, свързани със светицата.

„Някои от нас, в това число и Тереза, често пътуваме с дни, за да разглеждаме забележителностите на Германия - каза ми той. - Това е поразителен контраст - докато ние ядем по три пъти на ден, Тереза не яде нищо. Тя си остава свежа като роза, недокосната от умората, която пътуването причи­нява на нас. Когато ние огладнеем и търсим крайпътно хан­че, тя само весело се смее."

Професорът добави и някои интересни физиологични подробности: тъй като Тереза не приема храна, стомахът й се е смалил. Тя не отделя екскрети, но потните й жлези функци­онират; кожата й е винаги нежна и здрава.

Когато си тръгвахме, аз изразих пред Тереза желанието си да присъствам на нейния транс.

— Добре, елате, моля ви, в Конерсройт следващия петък - любезно каза тя. - Епископът ще ви даде разрешение. Мно­го се радвам, че ме намерихте в Айхщат.

Тереза много пъти ни стисна мило ръцете и ни изпрати до вратата. Г-н Райт включи радиото в колата. Светицата го разгледа, усмихвайки се възторжено. През това време се съб­ра такава голяма тълпа малчугани, че тя се върна в къщата. Видяхме я на прозореца, откъдето тя надзърташе и ни маха­ше като дете.

От разговора си на следващия ден с нейните братя, много мили и дружелюбни, .ние научихме, че светицата спи само по един-два часа през нощта. Независимо от множеството рани по тялото си, тя е дейна и изпълнена с енергия. Тя обича птич­ките, грижи се за аквариум с рибки и често работи в тяхната градина. Кореспонденцията й е обширна. Набожните католи­ци й пишат, молейки я за молитви и целебни благословии.

Много търсещи са били излекувани от сериозни болести бла­годарение на нея.

Брат й Фердинанд, около двадесет и три годишен, ни обяс­ни, че Тереза притежава силата посредством молитвите си да преработи върху своето собствено тяло заболяванията на дру­гите. Въздържането на светицата от храна започнало от мо­мента, когато тя се молела болестта на гърлото на един мла­деж от нейната енория, готвещ се да приеме духовен сан, да се прехвърли на нейното собствено гърло.

В четвъртък следобед нашата групичка се отправи към дома на епископа, който гледаше разпуснатите ми коси с из­вестна изненада. Той с готовност ни написа необходимото раз­решение. Такса нямаше, правилото, въведено от църквата, имаше за цел единствено да защити Тереза от наплива на слу­чайни туристи, които предишните години са се тълпели с хи­ляди в петъчните дни.

В петък сутринта към девет и половина ние пристигнах­ме в Конерсройт. Забелязах, че в малката къща на Тереза има специална част със стъклен покрив, целяща да й достави по­вече светлина. Зарадвахме се, че вратите вече не са заключе­ни, а са широко и гостоприемно отворени. Имаше една реди­ца от около двадесет посетители, въоръжени с разрешител­ните си. Мнозина бяха дошли от много далече, за да видят мистичния транс.

Тереза вече бе минала моята първа проверка в дома на професора чрез интуитивното си знание, че аз искам да я ви­дя поради духовни подбуди, а не просто за да задоволя мимо­летно любопитство.

Втората ми проверка бе свързана с факта, че точно преди да се изкача към нейната стая, аз навлязох в състояние на йогически транс, за да се слея с нея в телепатична и телеви­зионна връзка. Влязох в стаята й, пълна с посетители. Тя, об­лечена в бяла одежда, лежеше на постелята. Аз, заедно с близ­ко следващия ме г-н Райт, спрях на прага, поразен от странно­то и доста страшно зрелище.

От долните клепачи на Тереза се стичаше кръв на тънки и непрекъснати струйки, широки около един инч. Погледът й беше насочен нагоре към духовното око в центъра на челото. Платът, който обгръщаше главата й, беше напоен с кръв, причинена от стигматичните рани от трънения венец. Бялата й дреха беше изцапана с кръв над сърцето от раната на същото място, където тялото на Христос преди много векове е постра­дало от последното унижение - удара с копие на войника.

Ръцете на Тереза бяха протегнати в майчински, умолите­лен жест. Изражението на лицето й беше едновременно мъ­ченическо и божествено. Тя изглеждаше по-слаба, промене­на не само във физически, но и в по-фин смисъл. Шепнейки думи на чужд език, тя говореше с леко треперещи устни на хората, които виждаше пред вътрешния си взор.

Тъй като бях влязъл в съзвучие с нея, аз започнах да виж­дам сцените от нейното видение. Тя гледаше Иисус, докато той носеше кръста си сред присмеха на тълпата²⁴⁷. Внезапно тя вдигна ужасена глава: Господ бе паднал от жестоката те­жест. Видението изчезна. Изтощена от горещо състрадание, Тереза тежко се отпусна на възглавницата.

В този момент чух силен тъп звук зад себе си. Обръщай­ки глава за миг, видях двама мъже, които изнасяха едно прос­нато тяло. Но тъй като излизах от дълбоко свръхсъзнателно състояние, аз не познах веднага падналия. Отново съсредото­чих погледа си върху лицето на Тереза, смъртно бледо под ручейчетата кръв, но сега спокойно, излъчващо чистота и святост. По-късно погледнах зад себе си и видях, че г-н Райт стои, сложил ръка на бузата си, от която леко тече кръв.

— Дик - попитах аз тревожно, - ти ли падна?

— Да, аз припаднах от ужасното зрелище.

— Е - казах аз утешително, - имал си достатъчно смелост да се върнеш и отново да гледаш.

Спомняйки си за търпеливо чакащите поклонници, г-н Райт и аз мълчаливо се сбогувахме и напуснахме святото й присъствие²⁴⁸.

На следващия ден малката ни група се отправи на юг, бла­годарна, че не зависи от влакове, а може да спре автомобила, където си иска в околността. Ние се наслаждавахме на всяка минута в Германия, Холандия, Франция и Швейцарските Ал­пи. В Италия отидохме специално до Асизи, за да почетем апос­тола на смирението - св. Франциск. Европейското ни пътуване завърши в Гърция, където разгледахме атинските храмове и видяхме затвора, в който благородният Сократ²⁴⁹ е изпил смър­тоносната отрова. Човек се изпълва с възхищение от художест­веното майсторство, с което гърците навсякъде са въплътили фантазиите си в алабастър.

Преминахме с кораб слънчевото Средиземно море, спирай­ки в Палестина. Странствайки ден след ден по Святата страна, аз все повече се убеждавах в ценността на паломничеството. Духът на Христос пронизва цяла Палестина. С благоговение аз вървях по стъпките му във Витлеем, Гетсимания, Голгота, све­щената Маслинена планина, покрай река Йордан и Галилейс­кото езеро.

Групата ни посети Яслите, дърводелската работилница на Йосиф, гробницата на Лазар, къщата на Марта и Мария, зала­та на Тайната вечеря. Древността се разгръщаше сцена след сцена, аз видях божествената драма, която някога Христос е изиграл за вековете.

По-нататък - в Египет с неговия съвременен Кайро и древни пирамиди. После с кораб по тясното Червено море, през об­ширното Арабско море - и ето, пред нас е Индия!
Глава 40

Завръщам се в Индия

С благодарност аз вдишвах благословения въздух на Ин­дия. На 22 август 1935 г. нашият кораб „Раджпутана" хвърли котва в огромното пристанище на Бомбай. Дори в този първи ден извън кораба успях да разбера какво ме чака в близката година - дванадесет месеца непрекъсната активност. Прияте­лите се бяха струпали на дока с гирлянди и поздравления. Ско­ро апартаментът ни в хотел „Тадж Махал" се изпълни с жур­налисти и фотографи.

Бомбай беше нов град за мене. Намерих, че е енергичен и съвременен, с много западни нововъведения. Край простор­ните булеварди се нижеха редици от палми, величествените държавни постройки съперничеха по красота с древните храмове. Обаче имахме много малко време за разглеждане на забележителностите. Аз бях нетърпелив, горях от желание по-скоро да видя своя любим гуру и другите си скъпи същества. Оставила „форда" в товарен вагон, нашата група скоро се но­сеше на изток с влака за Калкута²⁵⁰.

За пристигането ни на гара Ховрах се беше събрала да ни посрещне такава огромна тълпа, че известно време не можех­ме да слезем от влака. Младият махараджа на Кашимбазар и брат ми Бишну възглавяваха организацията по посрещането. Аз не бях подготвен за такъв топъл и внушителен прием.

Предвождани от цяла редица автомобили и мотоциклети, сред радостните звуци на барабани и раковини, г-ца Блетч, г-н Райт и аз, окичени от глава до пети с гирлянди, бавно се придвижихме с колата си до моя бащин дом.

Моят поостарял Баща ме прегърна така, сякаш бях въз­кръснал от мъртвите. Ние дълго се гледахме един друг в очи­те, безмълвни от радост. Братята и сестрите ми, чичовците, лелите, братовчедите, учениците и приятелите от отдавна из­миналите години се бяха събрали около мене и нито един от нас не остана със сухи очи. Отминала вече в архива на паметта, тази сцена на любов и единение остава вечно жива и незабра­вима в сърцето ми.

Що се отнася до срещата ми с Шри Юктешвар, думите ми са безсилни. Нека се удовлетворим със следното описание, направено от моя секретар:

„Днес, изпълнен с най-възвишени очаквания, аз откарах Йоганандаджи от Калкута до Серампор, пише г-н Райт в своя дневник. Минахме край причудливи магазинчета, едно от тях любимото място за ядене на Йоганандаджи през студентски­те му години, и накрая влязохме в една тясна, оградена с ви­соки стени уличка. Внезапен завой наляво и ето - пред нас се издига простият, но вдъхновяващ двуетажен ашрам, с изда­ващ се от втория етаж балкон в испански стил. Преобладава впечатление на спокойна уединеност.

Сериозен и смирен, аз влязох след Йоганандаджи в двора, разположен между стените на ашрама. С разтуптяни сърца ние се изкачихме по някакви стари циментови стъпала, из­търкани без съмнение от милиони търсачи на истината. Нап­режението ставаше все по-силно и по-силно, колкото повече напредвахме. Над нас, на края на стълбището, спокойно се появи Великият - Свами Шри Юктешварджи, застанал в благородната поза на мъдрец.

Сърцето ми силно се разтуптя от вълнение, защото усетих благословеността на привилегията да се намирам в неговото величаво присъствие. Сълзи замъглиха жадния ми взор, когато Йоганандаджи падна на колене и склонил глава, при­несе в дар благодарността и поздрава на душата си, докосвайки с ръка нозете на своя гуру, а после, изразявайки смиреното си покорство - собствената си глава. След това той се изпра­ви и се оказа в обятията на Шри Юктешвар.

В началото те не размениха нито една дума, но най-сил­ните чувства се изразяват с безмълвните фрази на душата. Как блестяха очите им и как грееха с топлината на поднове­ното душевно единение! Нежна вибрация премина като въл­на през тихия вътрешен двор и дори слънцето надникна иззад облаците, за да прибави внезапен величествен блясък.

Прегънал колене пред учителя, аз му предадох своята соб­ствена неизразима любов и благодарност, докосвайки нозете му, загрубели от старост и служене, и получих неговата бла­гословия. След това аз станах и срещнах погледа на две кра­сиви дълбоки очи, обърнати навътре към себе си и в същото време излъчващи радост. Влязохме в гостната, която с едната си страна изцяло излизаше към външния балкон, който бях­ме видели от улицата. Учителя се настани срещу овехтялото писалище, сядайки на постилка върху циментения под. Йога­нандаджи и аз седнахме край нозете на гуру. Край нас имаше оранжевооцветени възглавници, върху които можехме да се облягаме, облекчавайки позата си върху сламените рогозки.

Аз се опитвах отново и отново да проникна в разговора на бенгалски, който водеха двамата свами, защото, както от­крих, английският не представлява нищо за тях, когато са за­едно, въпреки че Свамиджи Махарадж, както е наричан вели­кият гуру от другите, може да говори на английски и често го прави. Но аз долавях светостта на Великия в неговата сърдеч­на усмивка и искрящи очи. Едно качество, лесно различимо в неговата радостна и сериозна беседа, бе решителната определеност на твърденията му - белег за мъдрец, който знае, че знае, защото познава Бога. Голямата му мъдрост, силата на намеренията му и решителността му се проявяваха във всичко.

Изучавайки го почтително от време на време, аз забеля­зах, че той има едро, атлетично тяло, закалено от несгодите и жертвите на отречението. Осанката му е величествена. Висо­кото му, сякаш устремено към небесата чело, властва в него вия божествен облик. Има доста голям и не особено красив нос, с който се забавлява в моменти на бездействие, играейки си по него с пръсти като дете. Властните му тъмни очи са обкръжени с някакъв синкав ореол. Косата му, разделена по средата, отгоре е сребриста, а надолу преминава в сребристо златно и сребристо-черно, завършвайки с къдри по раменете му. Брадата и мустаците му са оредели, но все пак сякаш подсилват чертите на лицето му, които, подобно на характера му, са едновременно дълбоки и светли.

Той има весел и гръмлив смях, който извира от дълбочината на гърдите му, карайки го да се тресе и вибрира с цялото си тяло - много бодро и искрено. Лицето и тялото, а така съ­що и пръстите му поразяват със силата си. Движи се с достойнство и държи тялото си изправено.

Облечен бе просто: в обикновено дхоти и риза, и двете боядисани някога в силен охрен цвят, но вече избледнели до оранжево.

Като се огледах наоколо, видях една доста овехтяла стая, показваща, че притежателят й не е привързан към материал­ните удобства. По излинелите й бели стени имаше ивици из­бледняла синя мазилка. В единия ъгъл на стаята висеше порт­рет на Лахири Махасая, обкичен с гирлянди в безизкусно пре­клонение. Имаше също така и една стара снимка на Йоганан­даджи заедно с другите делегати на Конгреса на религиите при първото му пристигане в Бостън.

Забелязах странното съчетание на съвременност и старомодност. Големият кристален полилей за свещи беше покрит С паяжини от дълга неупотреба, а на стената имаше ярък мо­дерен календар. Цялата стая излъчваше аромат на мир и по­кой. Иззад балкона се виждаха кокосови палми, извисили се пад дома като безмълвни стражи.

Беше интересно да се наблюдава как е достатъчно учите­лят само да плесне с ръце и още преди да е свършил, някой малък ученик вече се явяваше на услугите му. Между другото аз много се привързах към един от тях - слабо момче на име Прапхула²⁵¹, с дълга до раменете черна коса, с чифт проница­телни черни очи и небесна усмивка. Очите му святкаха, кога­то ъгълчетата на устата му се повдигаха, подобно на звезди и полумесец, появяващи се в здрача.

Очевидно Свами Шри Юктешварджи много се радваше ОТ връщането на своята „рожба" (и изглежда, изпитваше из-вестно любопитство към „рожбата на рожбата"). Обаче пре­обладаването на мъдростта в природата на Великия му пре­чеше да даде външен израз на чувствата си.

Йоганандаджи му поднесе някои подаръци, както изисква обичаят, когато ученик се връща при своя гуру. По-късно пие хапнахме проста, но добре приготвена храна. Всички яде­нета бяха съчетание на зеленчуци с ориз. Шри Юктешварджи бе доволен, че се придържам към множество индийски оби­чаи, като например яденето с пръсти.

След няколко часа, изпълнени с размяна на бенгалски фра­зи, топли усмивки и радостни погледи, ние изразихме почит­та си в нозете му, сбогувахме се с пранам²⁵² и заминахме за Калкута, отнасяйки завинаги със себе си спомена за тази свя­та среща. Въпреки че описах в общи линии външните си впе­чатления от него, аз през цялото време осъзнавах, че истин­ската същност на светеца е духовното му величие. Аз усетих неговата сила и ще нося това чувство като своя божествена благословия."

От Америка, Европа и Палестина бях донесъл много по­даръци за Шри Юктешвар. Той ги прие с усмивка, но без да каже нищо. За самия себе си в Германия бях купил комбини­ран чадър-бастун. В Индия аз реших да подаря бастуна на Учи­теля.

— Този подарък наистина много ми харесва! - Очите на моя гуру бяха обърнати с нежност към мене при този неочак­ван коментар. От всички подаръци той избра да покаже на посетителите именно този бастун.

— Учителю, моля, разрешете ми да взема нов килим за гостната. - Бях забелязал, че тигровата кожа на Шри Юктеш­вар е поставена върху скъсана черга.

— Направи го, ако искаш. - В гласа на моя гуру нямаше ентусиазъм. - Виж, тигровата ми кожа е хубава и чиста. Аз съм господар в моето собствено малко царство. Отвън е голе­мият свят, който се интересува само от външното.

Когато произнесе тези думи, усетих, че годините се изни­заха обратно и аз отново бях малкият ученик, пречистван в ежедневния огън на дисциплината!

Щом успях да се откъсна от Серампор и Калкута, аз се отправих заедно с г-н Райт за Ранчи. Какъв прием, какви иск­рени овации! Сълзи изпълваха очите ми, когато прегръщах безкористните учители, които бяха държали високо знамето на школата по време на моето петнадесетгодишно отсъствие.

Светлите лица и щастливите усмивки на учениците бяха доста­тъчно доказателство за стойността на тяхното многостранно общообразователно и йогическо обучение.

Но за съжаление заведението в Ранчи беше в ужасно мате­риално затруднение. Сър Маниндра Чандра Нунди, старият ма­хараджа, чийто замък в Кашимбазар бе превърнат в основно здание на школата и който правеше много царствени дарения, вече бе мъртъв. Множество черти на школата, свързани със свободния достъп и благотворителността, сега бяха изложени на сериозна опасност поради липса на достатъчна обществена подкрепа.

Аз обаче не бях прекарал толкова години в Америка, без да науча нищо от нейната практическа мъдрост, нейния неустра­шим дух пред трудностите. Останах една седмица в Ранчи, бо­рейки се с критичните проблеми. После последваха беседи с из­тъкнати лидери и възпитатели в Калкута,, дълъг разговор с мла­дия махараджа на Кашимбазар, финансов апел към баща ми и ето - разклатените основи на Ранчи започнаха да се оправят. Имаше много дарения, включително огромен, пристигнал тък­мо навреме чек от моите американски ученици.

Няколко месеца след пристигането ми в Индия имах щас­тието да видя школата в Ранчи официално узаконена. Дългогодишната ми мечта за постоянно осигурен център за йогическо образование се осъществи. Тази представа ме беше водила още от скромното начало през 1917 г. с група от седем момчета.

В десетилетието след 1935 г. обхватът на Ранчи далеч надхвърли рамките на една обикновена школа. Широкомащабните хуманитарни дейности сега са продължени с Мисията Шяма Чаран Лахири Махасая.

Школата или Йогода сатсанга брахмачаря Видялая провежда на открито занятията по предметите от началния и гимназиалния курс. Учениците, които живеят в школата, както и тези, които живеят по домовете си, получават и някакъв вид про­фесионално обучение. Възпитаниците сами регулират повечето от дейностите чрез комитети по самоуправление. Още в началото на преподавателското си поприще аз открих, че момчетата, които палаво се радват, когато измамят учителя си, охот­но приемат правилата на дисциплината, установени от техните съученици. Тъй като самият аз никога не съм бил примерен ученик, винаги се отнасях с разбиране към всички момчешки немирства и проблеми.

Спортът и игрите се насърчават. Полетата се огласят от виковете на децата, трениращи хокей и футбол. Учениците от Ранчи често печелят първо място в спортни състезания. Гим­назията под открито небе е известна на шир и длъж. Харак­терна черта на Йогода е презареждането на мускулите чрез волева сила: мислено насочване на жизнената енергия към всяка част на тялото. Момчетата също така се обучават на асани (пози), фехтовка, игра слатхи (тояга) и джиуджицу. Хиляди са посещавали Здравните демонстрации по Йогода в шко­лата в Ранчи.

На местните племена от областта: коли, сантали и мундаи, се дава обучение по основните предмети, провеждащо се на хинди. В съседните села започват да се организират класо­ве за момичета.

Уникална черта на Ранчи е посвещаването в крия-йога. Момчетата ежедневно практикуват своите духовни упражне­ния, пеят песните от Гита и чрез наставления и пример се учат на добродетелите на простотата, саможертвата, честност­та и истината. Посочва им се, че злото е това, което донася нещастие, че добри са онези действия, които водят до истин­ско щастие. Злото може да се сравни с отровен мед - блаз­нещ, но пропит със смърт.

Преодоляването на неспокойствието на ума и тялото по­средством техники за концентрация води до впечатляващи ре­зултати: в Ранчи е нещо обикновено да се види трогателна мал­ка фигурка на около девет-десет години, седяща час, а и пове­че, в неизменна поза с немигащ поглед, насочен към духовно­то око. Картината на тези ученици от Ранчи често изплава в паметта ми, когато виждам как студентите навсякъде по света едва изтрайват да седят спокойно един учебен час²⁵³.

Ранчи се намира на 2000 фута надморска височина (около 600 м). Климатът му е мек и лишен от контрасти. На площ от 25 акра (около 11 хектара), край голям плувен басейн, се нами­ра една от най-прекрасните овощни градини в Индия - петсто­тин овощни дървета: манго, гуава, личи, финикови палми. Мом­четата отглеждат свои собствени зеленчуци и въртят енерги­ята в чакрите си.

За посетителите от Запад гостоприемно е отворен специ­ален дом за гости. Библиотеката в Ранчи съдържа множество списания и около хиляда тома на английски и бенгалски - да­рения от Изток и Запад. Събрани са Свещените писания на света. Добре класифицираният музей излага археологически, геологически и антропологически експонати - преди всичко трофеи от моите странствания по разнообразната Божия земя.

Благотворителните болница и диспансер на Мисията „Ла­хири Махасая", с много филиали на открито в отдалечените селища, вече са обслужили около 150 000 индийски бедняци. Учениците в Ранчи се обучават да дават първа помощ и те оказват неоценими услуги в своите области в трагичните вре­мена на наводнение или глад.

В овощната градина се намира храм на Шива със статуя на благословения учител Лахири Махасая. Ежедневните мо­литви и уроците върху Свещените писания се провеждат в гра­дината, под купола на манговите дървета.

Отварят се и процъфтяват гимназии филиали с характер­ните черти на Ранчи - квартира в училището и обучение по йога. Това са: Йогода сатсанга Видяпит (училище) за момчета в Лакшманпур, Бихар и Йогода сатсанга гимназия и ашрам в Еджмаличак, Миднапоре.

През 1939 г. тържествено бе открит величествен Йогода матх в Дакшинешвар край Ганг. Новият ашрам, само на пет мили северно от Калкута, предоставя мирен пристан на градс­ките жители. За гостите от Запад и особено за онези търсещи души, които са посветили живота си на духовна реализация, са налице подходящи спални помещения. На всеки две седмици чрез Йогода матх уроците на Дружеството за Самореализация се изпращат на ученици от всички краища на Индия.

Не е необходимо да казвам, че всички тези образователни и хуманитарни дейности изискват себепожертвователното слу­жене и преданост на много учители и работници. Не мога да изредя тук техните имена, защото броят им е голям. Но в сър­цето ми за всеки от тях е запазено топло място. Вдъхновени от идеите на Лахири Махасая, тези учители са пренебрегнали обе­щанията на земните цели, за да служат смирено и да дават всичко от себе си.

Г-н Райт завърза много приятелства с момчетата от Ран­чи. Облечен в просто дхоти, той известно време живя сред тях. В Ранчи, Калкута, Серампор, навсякъде, където и да отидеше, моят секретар, притежаващ жив писателски дар, носеше със себе си своя дневник, за да записва приключенията си. Една вечер го запитах:

— Дик, какво е впечатлението ти от Индия?

— Покой - каза той замислено. - Аурата на населението е покой.