До многоуважаемия Magister Ludi във Валдцел

 И тъй, независимо дали световното политическо положение било действително такова, каквото го очертаваше Вашето послание, или не, във всеки случай за ордена не било достойно да заеме друга позиция освен на търпеливо изчакване. Въпреки няколкото гласа в подкрепа на Вашето мнение, че трябва да гледаме на това положение като на призив да се заеме активна позиция, то бе решително отхвърлено от мнозинството. Що се отнася до Вашето схващане за съвременното положение на света и предвижданията Ви за най-близкото бъдеще, те наистина явно направиха известно впечатление на повечето от колегите, а върху неколцина подействаха като сензация, но и в тази точка, колкото и преобладаващата част от ораторите да засвидетелстваше уважение към Вашите знания и проницателност, не бе установено съгласие на мнозинството с Вас, напротив, взе връх склонността Вашите изказвания върху това да се оценят като забележителни и във висока степен интересни, но прекомерно песимистични. Дочу се и един глас, който попита дали не е опасно, дори престъпно, но най-малкото лекомислено един магистър да се заема така да плаши своята колегия с толкова мрачни картини за уж приближаващи се опасности и изпитания. Разбира се, при случай едно предупреждение за преходността на всички неща било позволено всекиму; още повече оня, който стоял на толкова висок и отговорен пост, трябвало от време на време да си казва „memento mori“³⁹, но така обобщено и в добавка толкова нихилистично да се представя общото състояние на ордена, магистрите, цялата йерархия, да им се възвестява някакъв уж съвсем близък край, било недостоен пристъп не само срещу душевното спокойствие и въображението на колегите, то заплашвало колегията и нейната дееспособност. Невъзможно било дейността на един магистър да спечели, ако всяка сутрин той тръгвал за работа с мисълта, че неговата длъжност, трудът му, неговите ученици, отговорността пред ордена, животът му за и в Касталия, че всичко това утре или вдругиден ще изчезне и загине. И макар този глас да не беше подкрепен от мнозинството, той все пак намери известно одобрение.

Ние Ви отговаряме немногословно, но сме на разположение за разговор. От нашия кратък ответ все пак виждате, многоуважаеми, че Вашето послание нямаше въздействието, което навярно сте очаквали. В голямата си част неуспехът явно се корени в обективни причини, в действителното разграничение между сегашните Ви възгледи и желания и тези на мнозинството. Но към това се присъединяват и формални причини. Струва ни се, че едно пряко устно обсъждане с Вас и колегите най-малкото би протекло значително по-хармонично и по-положително. И не само тази форма, формата на писмено послание, такова е убеждението ни, затруднява приемането на Вашата молба; много повече необичайното за нашите отношения свързване на личната молба с един вид колегиално споделяне на мнение. Повечето виждаха в тази сложност един несполучлив опит за новаторство, други го характеризираха направо като недопустим.

 По този начин стигаме до най-невралгичната точка във Вашия случай, до молбата Ви да бъдете освободен от длъжност и за използването Ви в светските училища. Това, че колегията не може да се съгласи с една толкова рязко поставена и тъй своеобразно обоснована молба, че е невъзможно да я одобри и приеме, е нещо, което молителят би следвало да знае предварително. Естествено колегията й отговаря с „не“.

 Какво би станало с нашата йерархия, ако престане да съществува орденът и разпоредбите на колегията, които поставят всеки на подходящо място? Какво би произлязло от Касталия, ако всеки сам почне да оценява своята пригодност за един пост, дарбите и характера си! Препоръчваме на майстора на играта на стъклени перли да помисли няколко минути върху това и му възлагаме и занапред да изпълнява достойната длъжност, която сме му поверили.

 С това изпълняваме молбата Ви за отговор на Вашето послание. Не можем да Ви дадем отговора, на който навярно сте се надявали. Но не можем да премълчим признанието си за вълнуващата и предупреждаваща стойност на Вашия документ. Разчитаме да побеседваме с Вас непосредствено за неговото съдържание, и то скоро, тъй като ръководството на ордена смята, че може да се уповава на Вас, но все пак онези точки от посланието, в които Вие говорите за снижаване или застрашаване на Вашата пригодност за по-нататъшното водене на длъжността, му дават основание за тревога.

 Какво можеше да се мисли сега за отговора и кой ли бе неговият автор? Стилът не го издаваше, това беше общо употребим, безлик учрежденски стил, какъвто изискваше случаят. При по-внимателно взиране в написаното все пак можеше да се долови повече своеобразие и нещо лично, отколкото човек би предполагал при първото четене. Основата на целия документ беше в духа на ордена и йерархията, справедливостта и любовта към реда. Ясно можеше да се види колко нежелано, неудобно, дори тягостно и будещо гняв беше посланието на Кнехт. Отхвърлянето му, положително решено от автора на отговора още щом се бе запознал с него, не бе повлияно от преценките на другите. Въпреки възмущението и отказа все пак се долавяше едно друго вълнение и настроение, следа от симпатия, подчертаване на всички кротки и приятелски оценки и изказвания, раздали се по време на заседанието по повод молбата на Кнехт. Кнехт не се съмняваше, че Александер, председателят на ръководството на ордена, е авторът на отговора.

 Отказваме се да дадем собствено изложение за последните дни на магистъра, за тях не знаем повече, отколкото всеки валдцелски студент, и не бихме могли да го направим по-добре от „Легендата за майстора на стъклени перли“, която при нае се разнася в много преписи и вероятно е съчинена от неколцина любими ученици на изчезналия. Нека тази легенда завърши нашата книга.

Когато слушаме беседите на приятелите върху изчезването на нашия майстор и причините за това, за правотата или неправотата на неговите решения и стъпки, смисъла и безсмислието на съдбата му, то те ни се виждат като обясненията на Диодор Сицилийски относно вероятните причини за наводненията на Нил и ни се струва не само безполезно, а и несправедливо да увеличаваме тези обяснения с нови. Вместо това искаме да съхраним в сърцата си спомените за майстора, който много скоро след тайнственото си потегляне за „света“ премина в едно още по-чудно и тайнствено „отвъд“. В името на неговата памет, която ни е скъпа, искаме да обрисуваме всичко, което сме чули за тези събития.

 След като магистърът прочете писмото, в което колегията решително отхвърляше молбата му, той усети лека тръпка, едно чувство за утринен хлад и отрезвяване, което му показа: дошъл е часът и сега вече няма колебаене и бавене. Това странно чувство, което сам наричаше „пробуждане“, му бе познато от решителните мигове на неговия живот, то беше оживяващо и едновременно болезнено, смесица от раздяла и ново начало и като пролетна буря разтърсваше дълбоко чак до несъзнателното. Той погледна към часовника. Час по-късно му предстоеше да изнася лекция пред курсисти. Реши да посвети този час на размисъл и се упъти към тихата магистърска градина. По пътя го придружаваше един стих, който неочаквано му хрумна:
 Защото ти, начало, чудо си готово…
 Казваше си го тихо, без да знае у кой поет някога го бе чел, но стихът му въздействаше и му се харесваше и изглеждаше напълно подходящ за преживяванията му в мига. В градината Кнехт седна на обсипана с първите увехнали листа пейка, успокои дишането си и подири вътрешен покой, докато с просветлено сърце се отдаде на съзерцание, при което положението му в този час от живота се заниза в общи, надвишаващи личното картини. Но по обратния път към малката аудитория пак се обади оня стих, следваше отново да си го спомни, намери, че може би звучеше някак по-различно, същевременно светкавично паметта му се проясни и му дойде на помощ. Той тихо си каза:
 И ето ти, начало, чудо си готово

 да ни закриляш и помагаш да живеем.

 Това, че трябваше да остави приятеля си Тегулариус, без да го посвети и без да го обремени с едно сбогуване, му бе станало ясно отдавна. Необходимо беше да действа така не само за да пощади чувствителния си приятел, но и за да не застраши целия свой план. С едно осъществено действие, с един свършен факт Тегулариус вероятно щеше да се оправи, докато изненадващото разкритие и прощалната сцена биха могли да предизвикат у него мъчителни изблици. Доста време Кнехт беше обмислял дали да замине, без изобщо да го види още веднъж. Но сега, като разсъди, намери, че това много би приличало на бягство от трудността. Колкото мъдър и спокоен да беше и да искаше да спести на приятеля си сцената на вълнение и повода за глупости, толкова по-малко можеше да си позволи да щади себе си по подобен начин. Оставаше още половин час до времето за нощен покой, той можеше да посети Тегулариус, без да пречи нему и на когото и да е друг. Вече беше тъмно по широките вътрешни дворове, които той прекоси. Похлопа на килията на приятеля си със своеобразното чувство, че е за сетен път, и го намери сам. Изненадан, както чете, Тегулариус го поздрави с радост, остави книгата си настрана и покани госта да седне.

 — Едно старо стихотворение ми дойде наум — започна Кнехт — или само няколко стиха от него. Може би ти знаеш къде ще се намери цялото? — И той рецитира:
 И ето ти, начало, чудо си готово…
 На Тегулариус не беше потребно да си дава особен труд. Не мисли дълго, позна стиха, стана и извади от едно чекмедже на бюрото ръкописа със стиховете на Кнехт, първоначалния ръкопис, който някога сам му беше подарил. Прелисти го и изтегли две страници с първия запис на стихотворението. Подаде ги на магистъра.

 — Тук — каза той усмихнат, — достопочтени, можете да ги видите. За пръв път от много, много години вие си спомняте тези стихове.

 Йозеф Кнехт внимателно и не без вълнение разглеждаше листата. Някога като студент по време на престоя си в Източноазиатския институт той беше изписал тези два листа със стихове и сега от тях го гледаше далечно минало, всичко говореше за едно почти забравено, само предупреждаващо и болезнено съживено нявга: леко пожълтялата хартия, младежкият почерк, зачеркванията и поправките в текста. Мислеше, че си спомня не просто годината и сезона, в който бяха възникнали тези стихове, но и деня, и часа, и едновременно отдавнашното настроение, чистото и гордо чувство, което го бе изпълнило и ощастливило тогава — негов израз бяха станали и стиховете. Бе ги написал в един особен ден, когато позна душевното състояние, което наричаше „пробуждане“.

 Явно заглавието беше възникнало още преди самото стихотворение, преди да съчини първите му редове. С големи букви и стремителен почерк го бе написал той и то гласеше:

 да прекосим и нищо да не ни обвързва,

 духът световен тук с вериги не ни свързва,

 той иска в извисяването да се странства.

 Тегулариус се замисли.

 — Тъкмо към това стихотворение аз неизменно имам едно странно отношение — отвърна той тогава.

 — Стихотворението спада към малкото ваши стихове, които всъщност не обичам, в които нещо ме отблъсква или смущава. Какво точно, тогава не знаех. Днес мисля, че го схващам. Вашето стихотворение, уважаеми, което сте написали със заповедно „Трансценденция!“ и чието заглавие по-късно, слава богу, сте заменили с друго, много по-хубаво, никога не ми харесваше истински, защото в него има нещо повелително, морализаторско или даскалско. Ако можеше да му се отнеме тази частица или пък да се измие това лустро, то би било едно от най-хубавите ви стихотворения, току-що отново го забелязах. Същинското му съдържание не е лошо загатнато с наслова „Стъпала“; но вие също така добре бихте могли да напишете над него „Музика“ или „Същината на музиката“, защото, като се изтръгне морализаторската му или проповедническа жилка, то действително е истинско наблюдение върху същината на музиката или, според мене, едно хвалебствие на музиката за нейната неподвластност на времето, за нейната веселост и решителност, за нейната жизненост и неуморната й решителност и готовност стремително да се носи напред, да напуска просторите, където току-що е пристъпила. Ако бяхте се задоволили само с тези наблюдения или с това хвалебствие за духа на музиката и не бяхте го превърнали — явно още тогава сте били обзети от възпитателски амбиции — в предупреждение и проповед, стихотворението можеше да бъде съвършена скъпоценност. Такова, каквото е сега, то ми изглежда не само твърде наставническо, твърде даскалско, но и че страда от една идейна грешка. Стихотворението поставя, вероятно заради моралното въздействие, музиката и живота като равностойни, което най-малкото е доста проблематично и оспорвано, от естествения и несвързан с морала мотор, който е задвижващата пружина на музиката, то прави един „живот“, а той иска да ни възпитава и развива с призиви, заповеди и добри поучения. Накратко в тези строфи едно видение, нещо неповторимо, красиво и величествено е подправено и използвано за педагогически цели и това е, което винаги ми е пречило да го възприемам истински.

 Магистърът слушаше със задоволство приятеля си и наблюдаваше неговата малко гневна разпаленост в разговора, която му допадаше.

 — Навярно ти имаш право — подхвана той полушеговито. — Във всеки случай с това, което казваш за отношението на стиха към музиката. „Прекрачването на просторите“ и основната мисъл на моя стих идва, без да зная или да обърна внимание на това, всъщност от музиката. Дали съм накърнил мислите, или съм предал невярно видението, не зная; може би ти имаш право. Когато съчинявах стиха, той вече не се отнасяше до музиката, а до едно преживяване, именно до преживяването, че красивата музикална притча ми откри своята морална страна и в мен се превърна в пробуждане, напомняне, повик за живота. Заповедната форма на стихотворението, която на теб не ти харесва, не е израз на желание да се властва или поучава, защото повелята, предупреждението е насочено единствено към мен самия. Това би трябвало, ако бездруго не го знаеш добре, да видиш от последния стих, драги. И тъй, аз имах едно прозрение, едно откритие, вътрешно видение и исках да си втълпя съдържанието и морала от това вникване и чрез тях да се самопризова. Ето защо стихотворението, без сам да го зная, е останало в паметта ми. Тези стихове могат да бъдат добри или лоши, но те са постигнали целта си, напомнянето им продължава да живее в мене и не е забравено. Днес то пак ми звучи като ново: това е едно красиво, малко преживяване, което твоят присмех не можа да ми вгорчи. Но време е да си тръгвам. Колко хубави бяха онези години, приятелю, когато ние, и двамата студенти, по-често дръзвахме да не спазим реда в заведението и до късно през нощта да стоим заедно на приказки. Като магистър не мога да си позволя нарушение, жалко!

 — Ах — каза Тегулариус, — би могло пак, само че кураж няма.

 Кнехт, усмихнат, сложи ръка на раменете му.

 — Що се отнася до куража, мили мой, аз съм способен и на съвсем други щуротии. Лека нощ, стари недоволнико!

 Кнехт излезе радостен от килията, но по пътя в нощната пустота на коридори и дворове, на селището, отново бе обзет от сериозност, сериозността на прощаването. Сбогуването с нещо винаги събужда възпоменания и по тези коридори сега го навести споменът за времето, когато той, още момче, като новопристигнал ученик направи своята първа, изпълнена с предчувствия и надежди, обиколка на Валдцел и на Vicus Lusorum и едва сега, сред вечернохладните и мълчаливи дървета и постройки усети пронизващо и болезнено, че вижда всичко това за последен път, за последен път долавя затихването и унасянето в сън на така оживеното през деня селище, за последен път вижда слабата светлинка над къщата на портиера да се отразява в басейна на фонтана, за последен път гледа нощните облаци да се носят над дърветата в неговата магистърска градина. Бавно Кнехт преброди всички алеи и кътчета на селището на играчите, изпита потребност още веднъж да отвори вратата на градината и да влезе в нея, но не носеше ключа със себе си. Това му помогна бързо да отрезвее и да се опомни. Върна се в жилището си, написа още няколко писма, между тях едно известие до Десиньори за пристигането си в столицата, после в грижлива медитация се освободи от душевните вълнения на този час, за да има утре достатъчно сили за последното си дело в Касталия — разговора с ръководителя на ордена.

 На другата сутрин магистърът стана в обичайния час, поръча кола и замина, само неколцина забелязаха неговото отпътуване, но то никому не направи особено впечатление. Той пътуваше към Хирсланд в напоеното с първата ранноесенна мъгла утро, пристигна към обед и се обади да уведомят магистър Александер, председателя на ръководството на ордена. Със себе си носеше завито в кърпа красиво метално ковчеже, което бе извадил от едно тайно чекмедже в своята канцелария и което съдържаше атрибутите на неговата власт, печатите и ключовете.