Нина шуманова • вера тренкова христо тренков

София, 2004

© Нина Стоянова Шуманова, 2004

© Вера Христова Тренкова, 2004

© Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, 2004

   ISBN 954-523-075-4
СЪДЪРЖАНИЕ

Научноизследователската дейност на Христо Тренков в контекста на новата история на българската библиография • 5 •

Публикации за Христо Тренков • 87 •

Помощен апарат

Показалец на подписите и псевдонимите,

използвани от Христо Тренков • 88 •

Именен показалец • 89 •

Показалец на периодичните издания, в които

е сътрудничил Христо Тренков • 93 •

Новите условия на обществено и културно развитие в България след края на Втората световна война дават своето отражение и върху българската библиография. По пътя на утвърждаването си, особено в периода от 1944 до края на 60-те години на 20 в., тя трябва да преодолява редица проблеми на организационно и кадрово ниво, както и да решава специфични теоретични и методически въпроси. След 1944 г. Народната библиотека поема функциите на национална библиотека, което я обвързва и с проблемите на библиографията. Успоредно с това на 1 април 1945 г. официално започва своята дейност Българ-ският библиографски институт „Елин Пелин“ (ББИ). С неговото име се свързва разработката на методиката и реализирането на огромните по обем и с национална значимост репертоари на българската книжнина, както и издаването на първите препоръчителни библиографии у нас. От 1952 г. Институтът пристъпва към библиографско разкриване на съдържанието на периодичните издания, като започва да издава текущата аналитична библиография „Летопис на периодичния печат“. От януари 1953 г. поема и издаването на „Български книгопис“, регистриращ книги, ноти, графика и нови периодични издания. Така националната библиография се превръща в основна задача на Българския библиографски институт, което налага разработването на цялостна концепция за подбора, обработката и систематизацията на материала и води до сериозни дискусии в професионалния печат. За почти двадесетгодишното си съществуване Българският библиографски институт се утвърждава като национален библиографски център, който успешно развива теоретична, методическа и практическа дейност. През 1964 г. той се слива с Народната библиотека, а националната библиография се включва като основно направление в дейността Ј. С имената на нейните сътрудници от този период се свързват значими разработки в областта на националната, препоръчителната и краеведската библиография, библиографията на българската библиография и в областта на Булгариката. Издават се и много на брой, професионално съставени научно-спомагателни, персонални и препоръчителни указатели.

Интерес към проблемите на библиографията все повече и повече проявяват и новосформираните окръжни и по-големите читалищни библиотеки. През 60-те години на 20 в. те се превръщат в центрове на препоръчителната, персоналната и краеведската библиография, развивайки и усъвършенствайки тяхната теория и методика. От края на 50-те години на 20 в. научните библиотеки и новооткритите информационни центрове насочват дейността си към по-ефективно информационно обслужване на специалистите. Причините са в активизирането на научноизследователската дейност в световен мащаб. Науката се превръща в държавна политика, а с разработването на научни проблеми все повече се ангажират специално сформирани научни групи и колективи. След Втората световна войната в България започва из-граждането на мрежа от научни институти към БАН, откриват се нови висши учебни заведения, създават се условия за работа на различни по характер научни звена. Както навсякъде по света, и у нас това непосредствено се свързва с нарастване ролята на научната литература и периодика, както и с необходимостта от нов тип информационно обслужване на специалистите.

Разширяването на библиографската дейност поставя с особена актуалност въпроса за професионалната подготовка на кадрите. Проблемът е много сериозен, особено в първите години след войната, когато към библиотеките се насочват хора без необходимите знания и квалификация. Българският библиографски институт и Народната библиотека търсят свои решения за квалификацията на кадрите си. Институционализирането на библиотечното образование в България започва в началото на 50-те години на 20 в. и се свързва с Държавния библиотекарски институт (ДБИ) и Катедрата по библиотекознание и библиография към Софийския университет, а обучението в тях е обект на дискусии. В тези условия особено остро се чувства липсата на подходяща теоретична, методическа и учебна литература, която да подпомага професионално сътрудниците на библиотеките, занимаващи се с библиография и да облекчи курсистите и студентите в процеса на тяхното обучение и квалификация.

Развитието на българската библиография до края на 60-те години на 20 в. е свързано с дейността на един от най-големите представители на новото поколение библиографи — д-р Христо Тренков. Той завършва Американския колеж (1931), Юридическия факултет в Софийския университет (1936) и Обществено-политическия отдел на Свободния университет „Св. Иван Рилски“ (1935). Специализира в Париж (1937—1939), Лондон (1939) и в Академията по международно право в Хага (1939). Защитава докторат по правни и държавни науки в Юридическия факултет на Софийския университет (1942). Това солидно образование му дава възможност да работи в Министерството на външните работи и изповеданията (1941—1948). През 1942 г. е признат официално за професионален журналист. Събитията от 9 септември 1944 г. и настъпилите обществено-политически промени в България прекъсват успешната му дипломатическа и журналистическа кариера. През 1948 г. започва работа в Българския библиографски ин-ститут, а от 1962 г. до смъртта си през 1971 г. работи в Народната библиотека „Кирил и Методий“.

Тази кратка хронология е илюстрация на обратите в една житейска съдба. Зад нея стои трудът на високообразован човек, принуден от обстоятелствата да прекъсне съзнателно избрания творчески път, да започне работа в нова за него област и да се утвърди в нея като без-спорен авторитет и специалист, респектиращ професионалната общност у нас и в чужбина. Онези, които са запознати с подробности от биографията на Хр. Тренков, няма да приемат, че работата му в Българския библиографски институт е в „нова“ за него област. Те имат основание донякъде, тъй като успоредно със следването си в Юридическия факултет Хр. Тренков завършва и едногодишния курс по библиотекознание при доц. Стоян Аргиров. Този факт може да се тълкува като предчувствие за предопределеност, но много по-убедително е да го свържем с трайните интереси на младия Тренков към книгите. Не случайно още като ученик в Американския колеж, той публикува през 1931 г. в училищното списание „Рилски шепот“ дописка за фонда на училищната библиотека. През 1935 г. във вестник „Обзор“ е поместена статията му „Нашите библиотеки“, представяща фондовете на най-големите библиотеки в София и в Пловдив, както и възможностите за обслужване на читателите от читалищните библиотеки. От 1936 г. до 1948 г. интересите и публикациите на Хр. Тренков са силно повлияни от юридическото му образование и дипломатическата му кариера. В този период той защитава в Юридическия факултет на Софийския университет дисертацията „Правното положение на крайбрежното море“ (1942 г.) и получава научната степен „доктор на юридическите науки“. Активно сътрудничи на вестниците „Мир“ и „Изгрев“, както и на редица твърде различни като обществена ориентация вестници и списания („Балкан“, „По света“, „Free Bulgaria“, „Отечествен фронт“, „Народно земеделско знаме“ и др.). Автор е на поредица от статии върху правните аспекти на събитията на Балканите в периода 1918—1919 г., като част от тях публикува във Франция. От този период са и двете му студии в областта на правото „Войната от гледище на международното право“ (1943) и „Право на отговор чрез печата“ (1947).

През 1948 г. Хр. Тренков напуска Министерството на външните работи и вероизповеданията и постъпва на работа в Българския библиографски институт. От тази година е и последната му публикация, свързана с правото. В първия годишник на ББИ, посветен на седемдесетгодишнината на академик Никола Михов, е поместена студията му „Свободата на печата“ (1948). Тук той представя правните аспекти на свободата на печата, разглеждана като конституционно, законово и съдебно гарантирана лична свобода на авторите. Реакцията на официалната критика е унищожителна рецензия за материалите, поместени в Годишника, като с особена острота се коментира „реакционната теория“ за свободата на печата, развивана от Хр. Тренков. Няколко десетилетия тази студия съзнателно е елиминирана и може само да се съжалява, че въпреки актуалността си и днес тя остава забравена.

В продължение на 23 години Хр. Тренков гради основите на новата българска библиография. Повече от половината от тях са свързани с работата му в Българския библиографски институт. Преценявайки много вярно значението му за българската библиография, с присъщия за дипломат и журналист усет към значимите неща, Хр. Тренков представя пред българската и чужда общественост в поредица от публикации неговата история, задачи и постижения. През 1948 г. излиза брошурата „Български библиографски институт. История, устройство, задачи, постижения“, която е преведена и на френски език и е издадена в София през същата година. Същият материал е поместен със съкращения и в словашкото списание „Kniznica“, Martin (1950). Въпреки усилията ни не можахме да открием запазен екземпляр нито от изданието на български език, нито от френския му превод. Сведенията, които имаме за тях, са от личния архив на Хр. Тренков. Кратка статия за дейността на Българския библиографски институт Хр. Тренков публикува и в полското списание „Bibliotekarz“, Warszawa (1949). Честването на десетгодишнината на ББИ през 1955 г. е повод Хр. Тренков да подготви на руски и френски език специални юбилейни издания „Болгарский библиографический институт им. Элина Пелина“ (1955) и „Institut bulgarе de bibliographie „Eline Peline“ (1955). Тук се прави равносметка за дейността на Института и се дефинират бъдещите му задачи според вижданията на автора. Включен е и списък на публикации за ББИ в чуждия печат. Годишнината на Института е отбелязана и със статия в чешкото списание „Knihovnа“ (1955). В периода между 1945 г. и 1964 г. българската библиография се идентифицира с дейността на Българския библиографски институт. С публикациите за него на чужди езици и в чужди професионални списания Хр. Тренков извежда българската библиография от националните рамки, като популяризира в чужбина нейната история, състояние и перспективи. Трябва да отбележим, че за френската версия на юбилейното издание от 1955 г. в личния архив на Хр. Тренков има сведения за рецензии в италианския, френския, американския и унгарския професионален печат, което е своеобразна оценка за изданието и е за неговия автор и показател за интереса към българската библиография.

Стогодишнината на библиографския списък на Ив. Шопов се отбелязва със „Сто години българска библиография. 1852—1952. Споменна книжка“ (1952), издадена от името на Българския библиографски институт. Хр. Тренков я посочва като свой труд в изследването си „Специална библиография“(с. 145) и в бележки в личния си архив. Тук се проследява развитието на българската библиография по периоди и се очертават задачите, които стоят пред нея. Към изданието са приложени — кратък летопис „Българската библиография в дати“, „Издания на Българския библиографски институт „Елин Пелин“ и „Литература по история на българската библиография“, факсимилета и портрети.

Дългогодишната непосредствена ангажираност на Хр. Тренков с проблемите на текущата национална библиография му позволяват да направи един от най-точните Ј анализи в „Български книгопис. Създаване, развой и постижения на държавната библиографска регистрация в България“(1964). Тук се проследява историята на бюлетина „Български книгопис“, излагат се принципите на текущата регистрация на книги, „служебни и дребни издания“, картографски и нотни издания, коментират се грешки, допускани в процеса на описване и класиране, аргументира се необходимостта от предметен показалец, кумулации и библиографска статистика, изтъква се необходимостта от проучване на ефективността му. Прецизността на Хр.Тренков като библиограф и изключителното му чувство за отговорност при пред-ставяне на фактите, превръщат изследването му върху „Български книгопис“ в основен и достоверен източник на информация, на който може да се опрат историците на българската библиография.

Десет години след смъртта на Хр.Тренков излиза капиталният библиографски труд „Библиография на българската библиография.1852—1944“ (1981), съставен от Хр. Тренков, З. Петкова, Ст. Кънчев и К. Ставрев. В предговора му З. Петкова специално подчертава приноса на Хр. Тренков като ръководител на колектива и като съставител. Тя свързва значителна част от участието на Хр. Тренков в съставянето на „Библиография на българската бибилография“ с раздела от „Специална библиография“, посветен на „българската специална библиография“. „Този преглед всъщност съдържа ядрото от „Библиография на българската библиография.1852—1944.“, за чието създаване той [Тренков] има много голяма заслуга“ (Българска книга, 1992, № 3, 56—58).

Изхождайки от съвременната ситуация в книгоиздаването, не можем да не споменем и до днес актуалната статия „Някои въпроси на издателската култура“ (1965). Хр. Тренков много точно дефинира понятието „издателска култура“, определя неговите компоненти и ги представя с изчерпателни характеристики. Позволяваме си да твърдим, че всичко, изложено в тази публикация, може да бъде предявено като изискване и към дейността на съвременните издателства. Сред публикациите на Хр.Тренков, посочени в личния му архив, намерихме библиографски сведения за съставени от него „Указания за библиографско оформяне на ръкописите от автори и редактори“ (1962). Те предхождат цитираната по-горе статия, а заглавието доста точно определя проблема. Въпреки усилията ни, не успяхме да открием екземпляр от това издание и не можем да си позволим да го коментираме. Можем да коментираме обаче връзката между библиографското оформление на ръкописите, които постъпват в редакциите, и очевидното значение, което му е отдавал Хр. Тренков като част от издателската култура.

Опитът на Хр. Тренков от работата му в Българския библиографски институт и в Народната библиотека, свързан с квалификацията на библиотечните специалисти, и непосредствените му впечатления от обучението на студентите в ДБИ, провокират написването на статията „Библиотекарското образование в България“ (1965). Представени са възможностите за получаване на специално библиотечно образование в България в рамките на Катедрата по библиотекознание и библиография към Софийския университет и на Държавния библиотекарски институт. Проследени са дискусиите, свързани библиотечното образование у нас, и въпреки че дефинира основните проблеми, свързани с него, Хр. Тренков не изразява ясни позиции по тях. Верен на желанието си да популяризира постиженията на българската библиография, той публикува в авторитетното списание „Бюллетень ЮНЕСКО для библиотек“ материала „Подготовка библиографов в Болгарии“ (1961), в който проследява подробно различните възможности за подготовка на библиографски кадри. Специално внимание заслужава статията „За библиографската професия“ (1959), в която се подчертава необходимостта от обособяване на самостоятелна професия „библиограф“ и съществуването Ј се обвързва с условия, актуални и днес. Направена е и характеристика на три групи от хора, избрали професията „библиограф“ — „библиогрфи по професия“, „библиографи по призвание“ и „лоши библиографи“, като авторът е изключително точен в преценките си за всяка от тях.

Връзките на Хр. Тренков с българската библиография могат да се търсят в различни направления. Той е автор на многобройни теоретични, исторически, методически и популяризаторски разработки. Негови публикации се рецензират и цитират от български и чужди автори. Името му се свързва със съставянето на десетки библиографски обзори, прегледи и указатели. Той е преподавател, рецензент, редактор, преводач и референт. В монографията „Общая иностранная библиография“ (1978, с. 12) И. Гудовщикова и К. Лютова оценяват много точно разностранната дейност на Христо Тренков, определяйки го като“един от блестящите представители на българската библиография от второ поколение“.

Нина Шуманова