Пурпурна есен – I част

Генерал Брет почти не затвори очи тази нощ. Разкъсваха го безброй емоции и различни въпроси, които дори сам не можеше да определи. Но всички бяха свързани с нея. Защо не му бе казала, че ще заминава? Наистина ли имаше семейство, както послушничката каза.. Защо го криеше? Нима и тя имаше някакви тайни планове и скрити цели подобно умбрийките.. Колко бе глупав да се върже така лесно на закачливия и поглед и онази целувка.. Какво още криеше? А и реакцията й след погребението.. Kараше го да се чувства някакси виновен за острите думи, които й каза тогава. Дали не беше сгрешил?

Беше се приближила към него след церемонията, а той се беше постарал да скрие гнева си и обидата, която чувстваше, зад маска на хладна любезност.

– Генерале.. – той се спря и й кимна официално.

– Госпожо Далин. – тя не изглеждаше изненадана, че я нарича така и даже се усмихна.

– Изглежда погребенията настройват хората в страната ви към официалности. Исках да поговорим, ако е възможно.. – тя хвърли красноречив поглед наоколо към разотиващите се присъстващи. Гневът на Брет отново припламна и той отвърна студено и тихо.

– Не мисля, че е редно, госпожо, да се държа фамилиарно с една задомена жена. Семейството ви несъмнено мисли за вас и се очаква и вие да мислите за него. А изглежда по време на престоя си в Тиен'хара го забравихте.

Арабелa го изгледа мълчаливо, след което му кимна и се упъти към покоите си сигурно. Сега като премисляше сцената за стотен път, все повече започваше да се чуди дали не е прекалил. Но тя трябваше да му каже!

Призори се отказа от опити да заспи и се подготви за сутрешната тренировка. Когато излезе на двора по навик хвърли поглед към бойниците, но нея я нямаше.

– Добро утро, генерале. – гласът й откъм лявото му рамо го стресна, но Арабела не показа да го е забелязала и продължи – Бих ви помолила да ми върнете оръжията, които ви предадох на влизане в крепостта.

– Разбира се, нали си заминавате, няма проблем. – той скръцна със зъби.

– Виждате ли, генерале, очевидно съм ви обидила по някакъв начин, за да се постараете толкова много да ме засегнете вчера. И тъй като не обичам да оставям недовършена работа зад гърба си, мисля да приключа с този въпрос още сега.

– Да приключите?

– В Силосия има обичай ако двама души имат някакви разногласия или са си разменили обиди, проблемите да се решават с оръжие.. Чувала съм, че и тук на запад имате подобен обичай, който наричате..

– .. дуел? Предлагате ми да се дуелираме?

– Понякога наранената чест или самолюбие може да бъде излекувана само с кръв. А и ще бъде добър показен урок за подчинените ви какво могат да очакват от бойците от изтока.. Ако се наложи да се бият срещу такива. – тя кимна към двора зад гърба на Брет и той се извърна за да види вече събиращите се за сутрешната тренировка мъже. – Разбира се ще трябва да наложим някои ограничения.. Тъй като се съмнявам Принца да одобри убийството или осакатяването ви, а и все още не съм успяла да изпълня заръката на Дъщерята на Силосия и за целта ми трябват всички крайници.. Ще се споразумеем, как го казахте.. дуела да бъде до първа кръв. Като по възможност тя да не е от гърлото..

Арабела скръсти ръце под изумения поглед на тиенхареца.

– Въпреки че обидата, която ми нанесохте би искала доста кръв в Силосия, аз се съгласявам да я забравя дори при малко. Какво решавате вие, генерале? Честта ви желае ли по–сериозна жертва?

Надали сутринта можеше да поднесе повече изненади на генерала. Той махна на един от войниците да се приближи и кимна на Арабела.

– Показен дуел значи.. – той се обърна към приближилия се войник – Калум, би ли отскочил до оръжейната да донесеш двойка кинжали и оръжията на силосийската пратеничка.. – Арабела го прекъсна.

– Двойка кинжали? Не се ли биете обикновенно с меч?

– Обикновено да, но нали дуела ще е показен, мисля, че мога да си позволя малко ефектност за сметка на .. удобство. – Пъстрите й очи като че ли се усмихнаха, но лицето й остана сериозно.

– Така да бъде! Войниче, би ли помолил оръжейника ви да даде още една сабя към тази, която е в моите вещи. Ако може да намери и някоя, която си прилича с моята ще е още по–добре.

Войника изчака кимването на Брет и се затича към оръжейната, подвиквайки няколко думи на групата бойци, които вече хвърляха любопитни погледи към двамата.

– Двойка саби?

– При положение, че вие няма да се биете с обичайното си оръжие, не виждам защо аз трябва да съм с предимство.

Те се приближиха към строените войници.

– Добро утро.. – Кимна им Брет, а Арабела остана няколко крачки зад него. – Тази сутрин ще имаме малко необичайна тренировка. Госпожа Далин се съгласи да ви покаже непознатия за нас начин за водене на бой, който практикуват в Силосия. За целта ще направим показен дуел.

Той загърби войниците и въодушевените им възгласи и се приближи към Арабела, която претегляше оръжията, донесени от Камул. Брет пое от него двата кинжала и му скръцна да се връща при останалите. След няколко минути запознанство с новото си оръжие тя му кимна.

– Само за минутка – с няколко бързи движения прибра сплетената си коса прибрана стегнато под кърпата си. Протегна се и вдигна отново сабите с ловко движение. – Готова съм.

– Двойка саби? Що за избор?

– Сабята е често използвано оръжие в Силосия, а боя с две се води за един от традиционните спортове в източната й част. – Тя завъртя бързо сабите около тялото и главата си и сякаш за един миг те образуваха щит около нея, после спря. – Един от съпрузите ми е майстор на боя с тях.

Брет стисна зъби. Тя зачака и след миг той се стрелна напред. Кратък сблъсък на остриета и с ловко извъртане и приплъзване Брет излезе извън обхвата й. Тя му се поклони с леки и почти танцувални стъпки се приближи към него, въртейки този път по–бавно оръжията около китките си, ускорявайки по пътя си. Тиенхарецът отстъпи крачка назад, отклони първата й атака и блокира с гарда втората. За миг му се стори, че се усмихна, а след това се дръпна бързо и зачака контраатаката му, а тя не се забави много. При всяка размяна на атаки наблюдателите наоколо затаяваха дъх, а след това разменяха мнения шепнейки. Единственото, което се чуваше бе свистенето на остриетата, скърцането на ботушите им по пясъка и сблъсъка на метал с метал при всеки нов блок. При поредната атака Брет допусна грешка и една тънка червена рязка обагри гърдите му. Той се спря за миг, както и тя.

– Още не сме приключили, генерале. – каза тя тихо, за да не я чуе публиката.

– Нали беше до първа кръв?

– До първа и на двамата. А вие като че ли ме щадите, генерале. Не ви разбирам. Ако сте обиден, сега е момента. Не ви давам друга възможност.

– Да приключваме тогава.

Тя се завъртя и металния отблясък на сабите й отново затанцува около нея. Брет стоя загледан в този необичаен щит и се зачуди как да го пробие. Очевидно идеята с близкия бой не беше толкова добра. Той отстъпи бързо една крачка назад и подхвърли кинжала в ръката си, хващайки го за острието. Един проблясък над дясното й рамо, изчака втори и замахна. Наблюдаващите ахнаха, а Арабела се завъртя увлечена от силата на кинжала и спря танца си. Брет се приближи бавно до нея, а тя изпусна сабите и изтегли бавно заседналия в кожения й елек кинжал и му го подаде.

– Добро решение за преминаване през защитата.. – гласът й без висок и ясен и притихналите войници избухнаха в овации. – Надявам се, че урока е бил достатъчен.

Последните й думи бяха по–тихи, а след като се усмихна на войниците се оттегли бързо в крепостта. Брет бързо прибра кинжала и посочи на едно от момчетата да вдигне и прибере и нейните оръжия, а след това с привидно равнодушен тон им разпредели задачите и ги разпусна, а после се зае със своите. Но през целия ден си мислеше, че трябваше да я последва тогава в крепостта. Тогава, когато му даде кинжала с окървавени краища. Силосите бяха прави. Кръвта измива всяка обида. Сега се чувстваше глупаво, че бе реагирал толкова пресилено, но вече беше твърде късно..

Юла слизаше бързо по стълбите и нервно мачкаше с ръка края на полата си. Едва бе изчакала Черис да стане и да я изпрати отново в библиотеката за да се измъкне от стаята. Още не й бе казала за Цион и цяла нощ бе премисляла как да си върне книгата обратно. Най–накрая реши да действа директно и се озова пред вратата на покоите на силосийката, ала нея я нямаше и разбира се стаята й беше заключена. Замисли се пред вратата дали да не се опита да убеди някой от прислугата да й отключи стаята, когато в дъното на коридора се появи самата пратеничка. Юла се скри в сенките надолу по коридора, а приближаващата се жена изглежда не я забеляза – свали кърпата от главата си и като че ли я пъхна в пазвата си, след което се спря пред вратата, но вместо да я отключи се спря и ослуша. Май нямаше смисъл да се крие.

– Я виж ти.. За какво си дошла? – гласа на Арабела съдържаше една стоманена нотка, която дори изнервената Юла успя да долови. Това я ядоса и й даде малко по–голяма увереност.

– Дойдох за книгата си. Върни ми я.

– Книгата ти?

– Тази, която оставих вчера в коридора.

– Изгубила си книгата си, колко жалко. За съжаление това въобще не ме вълнува.

Юла стисна юмруци и кокалчетата й побеляха.

– ДАЙ МИ КНИГАТА! – Арабела се изпъна и я прониза с пъстрите си очи. За миг Юла реши, че не е уцелила интонацията и силата, ала отговора на високата жена я успокои.

– Не мога. Не е в мен.

– В КОЙ Е?

– Може слугите да са я прибрали.

Послушницата я изгледа преценяващо, а после бавно се плъзна покрай нея и се затича по коридора. Ако не беше в нея и са я взели слугите, сигурно са я занесли в библиотеката. И точно там мислеше да я потърси..

Докато гледаше как послушницата се отдалечава Арабела се усмихна по нейния си хищен начин. Намести кърпата, която бе сложила да покрива раната от кинжала и се прибра в стаята си. Закуската щеше да пристигне скоро, а и трябваше да си стегне багажа. Зае се с промиването на раната. Оказа се най–вече отдраскване и след като беше почистена бързо се успокои. Вътрешно обаче Арабела не беше спокойна. Чудеше се дали Брет е разбрал смисъла на двубоя – за един силосец това не би бил никакъв проблем, но западните мъже изглежда мислеха по съвсем различен начин. Тя обаче нямаше намерение да насилва повече нещата – предизвикателството беше хвърлено и прието и сега бе ред на Брет да направи следващата стъпка. Поръча на прислужничката със закуската да й подготвят гореща вода за банята и най–накрая се зае с опаковането на багажа – парите, дрехите, нещата за из път.. Постепенно стигна до книгата, която вчера бе захвърлила небрежно сред вещите си и я отвори заинтригувана. Какво толкова важно може да има в нея, че да принуди пребледнялата от страх послушничка да се изправи пред нея лице в лице, само и само да си я върне.

Заглавната страница липсваше откъсната, а вместо страница за начало имаше красива миниатюра с градина и пиедестал, от който бликаше дъга. Личеше си, че книгата е стара, но добре съхранена. Миниатюрите не бяха загубили още свежестта на цветовете си и златото по ръбовете си.

”Поруган бе храма на реда

и се разпиляха даровете Халидови.

Настъпиха дни на хаос и мрак,

заспаха гигантите древни..”

Арабела отгърна нататък и се зачете. Сутринта и обяда минаха неусетно. Подноса със закуската стоеше още недокоснат когато на вратата почука прислугата с водата за банята. Тя им благодари и заключи подире им, а мислите й неусетно се бяха преместили от Брет на написаното в сборника. Небрежно си свали дрехите и отбеляза мислено в огледалото, че знаците по гърба й вече почти са стигнали основата на кръста. Излегна се във ваната и продължи да чете, докато топлата вода не отпусна мускулите й и не започна да се унася. Положи книгата върху една от кърпите положени встрани и притвори очи. Историята й бе позната, макар че имаше чувството, че пропуска нещо основно. Неусетно, размишлявайки върху този факт, се отпусна и задряма.

Слънчевите лъчи отдавна не огряваха вече стените на крепостта, когато Арабела се сепна и събуди в изстиналата вана. От стаята й се чуваше шум, а тя бе заключила вратата. Стана от ваната, но шумът от водата очевидно бе достатъчен за да стресне човека влязъл вътре. Тя видя разпръснатия си багаж и се наметна с копринения халат в движение, хуквайки покрай измъкващия се човек. Мерна фигура в рокля да се измъква в края на коридора и се затича след нея. Мокрите й стъпала я подведоха на няколко пъти, но тя успя да свие точно за да види как полите на жената изчезват нагоре по стълбището. Последва я бързо и зад няколко завоя, но в крайна сметка я изгуби. Постоя за няколко минути заслушана в тишината обзела крепостта, а след това се върна бавно към стаята си. Коридорите бяха пусти и крепостта спеше непробудно.

* * *

Брет се разхождаше бавно из градините на имението и гледаше отнесено чашата си с вино. Балът вече нямаше нужда от него, а главата му беше достатъчно размътена за да смотолеви някакво извинение на Ти'сейн и да се измъкне в градината, далеч от шумотевицата и светлините. Колкото и да бе пиян не можеше да спре да мисли за нея. Даже май беше по–зле. По време на целия бал, докато си разменяше любезности с гостите и правеше комплименти на дамите, си мислеше за нея. Колко по–различна бе тя от всички наоколо и как не се вписваше в неговия свят, неговата култура. Коя от тези жени би предизвикала човека, който я обиди, на двубой? Някои биха се опитали да го убият, но не и по този директен начин. Отрова, интриги, възползване от слабостта на един за да отмъстиш на друг – това бе женския подход. Но не и Арабела.

Той сви по обратния път водещ към конюшните. След сутрешната им среща не я бе видял отново, но бе разбрал от ратаите, че е поръчала коня й да бъде готов за заминаване още сутринта. Дали той бе виновен за бързото й заминаване или причината беше друга? Дали щеше да се върне? Така и не успя да я попита.. Кимна на стражевите край входа на имението и махна на единя от конярите. Може би беше виното или студения въздух тези, които му помогнаха да осъзнае, че не иска да я изпусне току така. Не и без да се е сбогувал, без да я е попитал.. Яхна бързо коня, който му доведоха и го пришпори към крепостта, а от небето заваля ситен дъждец, който намокри страните му и го успокои.

Пристигна в крепостта може би малко преди полунощ. Трудно му бе да прецени, всяка минута от пътя му се бе сторила цяла вечност. Остави коня под навеса и се затича през двора към покоите на Арабела. Мислено си бе представял тази сцена стотици пъти през последния час, но все още не беше сигурен какво трябва да й каже, как ще реагира тя. Крепостта бе тиха и сякаш притаила дъх, точно като него. Сърцето му щеше да изскочи, а стомахът му се беше свил на топка, подобно на нервното усещане, което имаше преди битка. Най–накрая стигна до стаята й.

Брет тръгна да почука на вратата, но в момента, в който ръката му се докосна до повърхността на дървото вратата се отвори леко. "Не е заключена? Странно." Генерала влезе в тъмната стая, в която нахлуваше бледа светлина през самотен тесен процеп на пуснатите завеси.

– Арабела? – изведнъж започна да го гложди неприятното чувство, че нещо не е наред. Направи няколко крачки навътре в стаята, но никой не му отговори. Отвори вратата на банята, но там също беше тъмно и нямаше никой. Тръгна да се връща в спалнята, когато чу отчетливо заключване на резето и се смръзна на място. Стаята бе тъмна като в рог и дори светлината на звездата, която не можеше да бъде закрита от облаци, едва–едва навлизаше през тясната пролука на завесите. Брет понечи да извика по име Арабела, но в последния миг се отказа – различи висока фигура в роба или рокля, която нямаше как да е пратеничката, която не носеше такива дрехи. Кой можеше да бъде това?

Непознатия бе едва на няколко метра от генерала, който не смееше да диша от изненада. Направи няколко крачки към писалището и Брет чу звука от прелистване на хартия. Генерала се приближи към фигурата, която беше с гръб към него, готов за да се бие, когато тя изведнъж се приклекна и се завъртя, подсичайки го през краката. Падайки, Брет се извъртя и усети свистенето на хладно оръжие пред гърдите си. Размахвайки сляпо, лявата му ръка се оплете в дрехата на нападателя. Той я захвана здраво и придърпа рязко, замахвайки с дясната, свита в юмрук, за да го зашемети преди да е успял да замахне с оръжието отново. В мига, в който нечия ръка отклони юмрука му, той усети как острието на кинжала се допира до гърлото му с особена решителност.

Брет замръзна отново, осъзнал безизходицата на положението си. В този миг чу тихия шепот на непознатия.

– Кой те праща?

Генерала почти онемя разпознавайки в шепота гласа на Арабела. Мислите му запрепускаха бързо, опитвайки се да си обясни ситуацията. Сигурно бе излязла от стаята замалко и затова не бе заключила, а робата, с която бе облечена бе всъщност копринения халат за баня.. За миг осъзна иронията на положението си – да бъде убит заради недоразумение.

– Отговаряй! – кинжала се плъзна леко до кожата му и той усети как от порязаното място потича тънка струя кръв. Дали от движението на вятъра или нещо друго, но завесите за миг се разтвориха и светлината на звездата нахлу с всичка сила в стаята.

– Брет! – Арабела ахна от изненада и дръпна бързо кинжала към себе си, а генерала се отпусна с въздишка на пода с мускули, опънати до край от напрежението. Тя се вгледа за миг в окървавения край на ножа за хартия, който държеше и го захвърли към ъгъла на стаята, след което пропълзя върху Брет и се вгледа в лицето му. Той бе пуснал халата й и бе сложил лявата ръка върху очите си, която тя премести колебливо. Той стисна дланта й в своята, а тя се вгледа с пъстрите си очи в неговите разтревожено.

– Добре ли си?

Косата й се разпиля по раменете й, около лицето на генерала, като махагонова завеса и нежния й аромат сякаш изтри цялата случка от съзнанието му. Как можеше да й се сърди?

Съзнанието му започна да се опиянява от близкото й присъствие и от приятното усещане, което протичаше между двете им хванати една в друга длани. Той отпусна още свитата в юмрук десница и я постави на кръста й, сякаш бе най–естественото нещо на света. А може би и беше. Арабела сви лявата си ръка, на която се подпираше и се облегна на Брет. Зарови пръсти в косата му и завъртя главата му леко и се вгледа в мястото, на което, Брет си спомни, че го бе порязала. Тя наведе глава към неговата и той пое рязко дъх, когато усети как кадифения й език облиза раната на шията му. Усещането за допира им този път мина като светкавица през тялото му, карайки го да настръхне целия и да забрави за всичко останало. Вече бе започнал да опознава мрака, който пълзеше по тялото му всеки път когато я докоснеше, но новата емоция го изненада – изпълнена с опасност, риск и удоволствие, тя едновременно го омаломощяваше и изпълваше с енергия, която не можеше да удържи или подчини. Арабела надигна глава, отърка буза в неговата набола брада и го погледна с нейния зорък и насмешлив поглед. Миг на колебание и Брет впи усни в нейните. Мрака и светлината се завъртяха около преплетените им тела в сложна вихрушка, която те не забелязаха и от която не се интересуваха, времето сякаш се удължи, забави хода си и нощта стана безкрайна.

* * *

Лежаха прегърнати върху копринените завивки и ги огряваше бледа звездна светлина. Арабела се бе излегнала по корем до него и бе обгърнала с ръка кръста му, а той се бе облегнал странично на една ръка и с другата прокарваше пръсти по извивката на гърба й и изрисуваните там символи.

– Красиви са. Какво означават?

– Белязана съм за специална.

– От някой мъж? – ръката на Брет застина за миг, а лицето му се намуси. Арабела се засмя и с леко движение се изправи.

– Нима виждам гневни пламъчета в очите ти?

– Нима силоските мъже не ревнуват жените си?

– Сигурно някои ревнуват. Повечето не си губят времето за такива неща..

– А твоите съпрузи? Трябва ли да очаквам някой ден да ме посетят, за да искат възмездие? Досега не съм се занимавал с омъжени жени.. – той обви с ръце кръста й, преплете пръсти на гърба й и я придърпа към себе си.

– Моите съпрузи са ми наследство от сестринството с Джузерийе. Нейния харем стана мой. Както съпрузите й, така и децата й се водят както нейни, така и мои. – тя обви с длани лицето му и го целуна нежно докато очите й се смееха на объркания му поглед.

– Защо не ми каза това по–рано?

– Защото не ме остави.. За мен ти си специален.

– И ще ме бележиш? – устните му се извиха в усмивка, а тя отпусна тялото си върху неговото и отметна няколко кичури коса, паднали върху лицето му.

– Идеята не е лоша, особено с всички тези умбрийки наоколо.. – Той се засмя, а тя се претърколи и плъзна до края на леглото.

– Къде отиваш?

– За белязването са нужни определени инструменти.. – Тя се наведе и взе захвърления по–рано нож за хартия от пода и се приближи към писалището – Поради липсата на специални такива ще импровизирам..

Тя изля малко мастило в съдинката за подгряване на восък и прокара острието на ножа през дланта си.

– Какво правиш? – Брет беше седнал на леглото и я наблюдаваше внимателно. Тя смеси кръвта си с мастилото и разбърка с върха на ножа и огледа стаята. Целия под бе осеян с разхвърляните им дрехи и измежду тях тя си хареса брошката от ризата на Брет. Вдигна я и заедно със съдинката се качи обратно на леглото.

– Това пък за какво ти е?

– Лягай. Ще видиш.. – Тя натисна с ръка Брет към леглото и седна върху корема му. Целуна го и прибра с лявата си ръка изпопадалите на челото му кичури коса, след което облиза иглата на брошката и я топна в сместа.

– Ще боли ли?

– Дали не чувам гласа ти да трепери? Един генерал на Тиен'хара да се страхува от една жена с брошка в ръка? Колко нетипично за западняците..

Брет изсумтя, а после трепна, когато усети мократа игла да докосва челото му. Усети леко бодване, после още едно.. Имаше чувство, че рисува на лицето му и макар че в началото да бе изнервен, очакваната голяма болка така и не последва. Той наблюдаваше с изумление съсредоточеното й лице и пъстрите й очи, които отвреме на време поглеждаха в неговите, за да проверят дали не го е заболяло. Ръцете му, първоначално стиснали предпазливо копринените завивки скоро се плъзнаха по краката й, обвиха кръста й и зашариха по извития й гръб. След известно време, нямаше представа колко бе минало, тя се отдръпна леко, огледа го преценяващо и кимна с глава доволно. Протегна се, остави съда с останалата течност и брошката на пода, след което се върна и обсипа лицето му с целувки.

– И сега това белязване ще ме спаси от умбрийките?

– О, не. То е само предупреждение..

– Предупреждение за какво?

– Че си мой. Само мой. Ще прережа гърлото на всяка, която пренебрегне това.

– Убеден съм, че така ще направиш. – Той се усмихна широко, а тя му отвърна с една по–дълга целувка.

– Нима на запад единствено мъжете могат да ревнуват?

– О, не.. – устните им се сляха отново, леко позабравеното чувство на допира помежду им напомни за себе си и телата им се преплетоха. Нощта още не бе свършила.

Късното следобедно слънце се промуши през завесите и затанцува по лицето на генерала. Той примижа и след няколко секунди опомняне се протегна и огледа. Бе в стаята на Арабела, но нея я нямаше. Той стана бързо и отиде до креслото, върху което бяха грижливо наредени дрехите му, а най–отгоре закопчано с брошката му седеше грижливо изписано писмо.

”Любими,

все пак ми се налага да замина. Ще предупредя прислугата да не пипа стаята до твое нареждане

– изглеждаш сякаш имаш нужда от сън. Помни ме и ме чакай, ще се върна скоро.

Арабела”