Пурпурна есен – I част

“Идиот!” наруга се няколко пъти наум, почти беше стигнал Портала, когато внезапно се сети, че няма жертва да го нахрани. Притаи се край пътя и зачака, вече минаваше обяд, а единственият човек, който премина, беше малко пастирче, подкарало стадо кози пред себе си.

– Е пък толкова коравосърдечен не съм – промърмори на себе си Картов, когато внезапен плясък на криле го сепна. Скочи на крака, но слънцето го заслепи, загуби няколко ценни мига, а после нишките на магията го обвиха здраво.

– Серист! – изненадата се смеси с ярост, така лесно да го залови.

– Я виж ти! Любимият ученик на всички, един от първенците на випуска и така лесно победен… – присмя му се споменатият.

– Достатъчно! – прекъсна ги властен глас. – Много ме разочарова, драги Картов, така да си тръгнеш дори без да се сбогуваш, натъжи стареца…

Мискини изви очи, ясно защо Бутани толкова лесно го бе пленил, в сравнение с мощта на един Върховен жрец неговата беше смешна. Врод се взря в очите му и тихо рече:

– Имаш нещо твърде ценно. Дай ми го.

Против волята си Картов бръкна в пазвата си, извади камъка и го подаде на Върховния жрец, който доволно кимна.

– Жрец Картов Мискини, обвинен си в предателство спрямо култа… – започна официално Серист, но Врод го прекъсна с махване на ръка.

– Жрец Мискини се намира под моя опека, така че аз ще го съдя по волята на Халид.

– Имам изрични заповеди от Първожреца… – избухна Бутани.

– Не ме интересуват – невъзмутимо отвърна Върховния жрец.

– Това… това е неподчинение и бунт! – извика ядно Серист. – Ще докладвам незабавно на Джоррам, Халид да пази живота му.

– Че върви – подсмихна се Врод, – който те спира?

В този момент ндегето на Бутани жално изписка и се строполи мъртво на земята. На объркания жрец му трябваха няколко мига да схване какво се е случило, а после с вик се хвана за дръжката на меча. Врод само махна с ръка и Серист се просна бездиханен до птицата си. Магическите нишки, стягащи Картов, се разтвориха и изчезнаха. Той си пое дъх и хвърли крадешком поглед към камъка в ръцете на Врод.

– Няма да ти трябва – благо го сгълча Върховния жрец.

– Животът на сестра ми зависи от него – опълчи се Мискини. – Джоррам я държи…

– Доколкото познавам Първожреца, никога няма да получиш сестра си, ще те използва до край, така както направи с осиновителя ти… Да, знам много повече отколкото предполагаш, но сега не е времето да ти разказвам. Мога да ти помогна да спасиш сестра си, но искам да свършиш нещо за мен…

Картов мислено изстена, забъркваше се в поредната каша и потъваше все по–дълбоко и по–дълбоко. Но пък имаше ли избор? Джоррам вече го издирваше като предател, а Врод му предлагаше макар и оскъдна все пак някаква надежда. Мискини въздъхна:

– Какво трябва да направя?

– Искам да отидеш до Тиен’хара и да се срещнеш с принц Ти’сейн… Нуждая се от доверен човек за доста деликатни преговори и мисля, че ти си подходящ.

Картов зяпна удивено, едва ли можеше да има по–неподходящо място за един халидов свещеник от Тиен’хара, ако изключим Умбра естествено. Нямаше представа какво целеше Врод, но пък скоро щеше да разбере.

– Да стигна Тиен’хара ще ми отнеме седмици, може би ще трябва да заобиколя през Даная, а после…

Върховният жрец лукаво се усмихна.

– Мисля, че имаш доста по–бърз начин за придвижване, иначе не мога да си обясня как стигна толкова бързо от Даная до Периал… Не се учудвай, отдавна те… хм, наблюдавам живота ти…

Картов се отказа да отрича, погледът му попадна върху лежащия в безсъзнание Серист и внезапно се ухили:

– Ще взема и жрец Бутани с мен, да попътува…

– Добре – кимна Врод, – а сега трябва да тръгвам. До скоро виждане, Картов, и нека Халид да бди над теб. – и той се отдалечи по пътя към най–близкото село.

Когато Картов хлътна в Портала, след като го беше умилостивил с мятащия се Серист, той не забеляза малкото птиче, което съсредоточено го наблюдаваше от близкото дърво.

– Виж ти! – прошепна Врод, щом се отърси от транса си. – Порталите не са били само легенда…

* * *

– Имам нещо за теб, Морсий.

– Нима? – демонстрира хладно учудване селенитът, но очите му жадно пламнаха щом зърнаха камъка. – Как… как се сдоби с това?

– Неведоми са пътищата на Халид – усмихна се в отговор Врод. – И смятам да ти го дам.

– Да ми го дадеш? – смайването се бореше с подозрението по лицето на Морсий. – Та ти сам можеш да го използваш, мощта ти ще нарастне многократно…

– Лъжовна сила е това, драги Морсий, ще обвържа способностите си с този камък и ще загубя връзката с Баланса… А в Баланса са вплетени всички елементи и макар твърде слаби, мога да ги призовавам винаги, когато ми потрябват.

– Тогава ще поискаш нещо. Нали? Масиар?

– Не, тя повече не ми трябва, след като Сетий вече не е регент. Ще поискам нещо друго и ти знаеш какво е то.

– Власт.

– Да, искам власт. – каза Врод.

– Как влезе тук? – в гласът й нямаше и следа от уплаха, само стаената готовност на змията да нападне. Морсий бързо се окопити.

– Дошъл съм да преговарям.

– Да преговаряш? – разсмя се Таис. – Би трябвало да паднеш на колене и да се молиш! – гласът й завибрира с такава мощ, че стените потрепериха. Морсий скочи до прозореца, където лунната светлина го обливаше обилно.

– Знам за фокусите на умбрейските жрици, не се опитвай…

– Но не знаеш за силата на Първожрицата! – гласът й зафуча като ураган, но внезапно се успокои до почти шепот и Таис отново се разсмя. – Пък и при почти умираща Луна, на твое място нямаше да съм толкова смела…

Морсий нервно облиза устни, не си представяше точно така разговора.

– Имам камъка! – изтърси той, лицето на Първата се стегна за миг, а после незаинтересувано попита:

– Какъв камък?

– Знаеш много добре!

– Добре, да кажем, че знам. И какво искаш в замяна? Да освободя Сетий може би? Няма да стане, той е арестуван по заповед на принцеса Деа…

– Не, не това! – нетърпеливо я прекъсна Морсий. – Искам Окото на Луната! Претърсихме навсякъде, но никъде не го открихме! Който и да го е взел, се е скрил добре, с вашата шпионска мрежа няма да е трудно да го намерите. Дай ми лунния камък и ще си получиш своя!

– Може би не търсиш където трябва – усмихна се Таис. – Както и да е, ще помисля върху предложението и може би пак ще се срещнем скоро…

Морсий само кимна в отговор и се стопи в лунните лъчи.

Врод оглеждаше неочаквания си гост през полупритворените си клепачи. Виконт Естора, племенник и доверено лице на херцог Естора, се беше разположил свойски в едно от креслата и замислено въртеше чашата вино в ръката си. Всички смятаха, че един ден той ще наследи бездетния херцог, от млад се беше доказал като изкусен дипломат, а щом херцогът го беше изпратил, определено щеше да поиска нещо. Върховния жрец уморено се прозя.

– Стар човек съм, драги виконте, хайде изплюй камъчето.

Естора повъртя още малко чашата в ръката си, после впери решително поглед във Врод и макар доста уклончиво и с обичайните недомлъвки и намеци, описа точно ситуацията.

– Разбирам – прекъсна го жрецът. – А кой ще заема мястото на Сетий в съвета?

– Барон Дариус Блицен…

– Барон Блицен е селенит! – остро реагира Врод. Виконтът с нищо не показа дали е знаел този факт и спокойно парира:

– Барон Блицен е преди всичко патриот.

– Хайде, виконте, не ме подценявай! Идваш тук да ме плашиш с Умбра, която е на другия край на континента, а се съюзявате със селенити, точно тези, които ни докараха всички беди на главите…

– Имаме мнозинство в съвета, Върховни, така или иначе, а мисля, че Умбра е опасност, която не бива да бъде пренебрегвана…

– Ако имахте мнозинство, нямаше да си тук, Естора! Имате пет гласа плюс подкрепата на един полузаконно избран селенит. Мориан може да е мъртва, но привържениците й не са се стопили с последната луна! Ако смятате, че можете да се опълчите на селените на Сетий и на Умбра и то без подкрепата на Халид, значи сте не само глупави, но и безразсъдни! – Врод задиша тежко след краткия си изблик, но бързо се успокои. – Ето какво ще ти кажа, виконт Естора. Ще подкрепя съвета не само с гласовете на двамата лорда, над които имам известно влияние, но и ще имате гласовете на лордовете на Сетий. Мнозинството ви ще е пълно, така че ще можете да отнемете дори правата на принцесата, а аз ще се погрижа селенитите да не се месят. И мисля, че следващият регент би трябвало да е някой, който се ползва с всеобщо уважение, някой като херцог Естора…

– Твърде хубаво, за да е истина – усмихна се за пръв път от началото на разговора виконтът. – Какво ще поискаш в замяна, Върховни?

Врод отпи глътка вода и благо рече:

– Ще поискам да махнете това… изчадие Блицен от съвета на лордовете и да оставите на мен да посоча, кой да заеме мястото на Сетий. Освен това херцог Естора ще разреши строежа на халидови храмове из неговите земи, както и свободното славославене на Халидовото име. И не на последно място, виконте, искам ти да приемеш светлината на Халид…

– Разбирам – присви презрително устни младият Естора. – Искаш, когато един ден наследя чичо си, да имаш още един глас в съвета.

– Нищо не си разбрал, виконте – усмихна се Врод. – Казах, че аз искам да посоча приемника на Сетий… Мисля, че е крайно време твоите способности да бъдат оценени по достойнство, заслужаваш място в Съвета. Решението ми естествено ще зависи от завършека на преговорите с чичо ти…

Стражата го залови на третия ден, откакто излезе от Портала. Той ги огледа надменно, изтупа праха от наметалото си и рече:

– Аз съм халидов свещеник и идвам да се срещна с владетеля на тези земи. И ако някой от вас, гниди, посмее да ме докосне дори, Халид ще го превърне в крастава жаба!

Стражите се спогледаха и се разсмяха. Картов се намръщи, явно колко беше влиянието на Баланса из тези земи. Затътри се уморено сред войниците, краката го боляха от вървене, беше зарязал коня си в планините, горкото животно си счупи крака в първата клисура.

Разглеждаше удивен града, който сякаш беше изникнал от нищото. Изненадите следваха една след друга и то толкова много, че способността му да се учудва вече се беше изчерпала, когато го въведоха при Велиан.

– А, Вел, ти пък какво правиш тук?

– Картов! – разпери ръце в приветствена прегръдка споменатият. – Пристигна по–бързо отколкото очаквах.

“По–бързо? От очакваното? Кой и защо ме е чакал?” Мискини бързо пропъди мислите за по–късно, ухили се радушно и рече:

– Да ти се намира топла вана и кана селенийско?

* * * * *

Глава на Jaar

Изучаваше усукания метал, оковал ръцете му в хладния си допир. Каквито и движения да правеше, острите ръбове дори не се впиваха в кожата му, а дръжката продължаваше да стърчи безобидно до лакътя му. “Дали някой Маг ще успее да ги свали?”, питаше се той. “Или пък ковач?”

Левият кинжал улови блясъка на сребристите му очи и го отрази с гладката си повърхност. Ти’сейн си припомни отново думите на жената, причинила му това неудобство, което в последствие му спаси живота. Съзнателно използваше хората в пътя си напред. Знаеше го; но някак рядко допускаше това да се набърка в мислите му. А сега тя му го припомняше. Какво му даваше правото да си играе с човешкия живот – не да го съсипва, не да го отнема, а преопределянето и властта над него, които си позволяваше.

Плашеше се, че не знае къде е границата. Толкова години се учеше в движение. Сенчестите игри и възползването от всяка ситуация се бяха превърнали в рефлекс. Не можеше да си отговори на въпроса, дали вече несъзнателно не използва и хората, на които държи.

– Кои са те обаче? – сякаш на оръжията, пристегнали ръцете му, каза той.

“Брет”, веднага изникна в ума му. “Астар” – въпреки че отдавна не се бе случвало двамата да се задържат на едно място за по–дълго време. Някои от другите Магове също, но никога не се бяха сближавали достатъчно.

“Самра...” Каква ирония – необходимостта и целите го бяха срещнали с този човек, а сега той мислеше за него като за приятел. Животът бе много циничен...

Изброяването на имената бързо приключи. Какво наистина бяха околните за него? “Истина, скрита зад тъмни зеници”, мрачно си помисли той. “Отвъд които обичам да се вглеждам”. Бутна небрежно полупразната чаша с черен чай и тя се плъзна по лакирания плот на писалището. Рядко си позволяваше изблици на раздразнение...

Вратата се отвори несигурно и Брет хвърли бърз поглед в кабинета. В началото не го забеляза, сякаш не очакваше да го види. После очите му се върнаха отново върху Принца, седнал с гръб към големия сводест прозорец.

– О, ти си се върнал най–сетне. – изкоментира той и пристъпи в стаята.

– Не беше по моя вина. – започна Ти’сейн и се скастри наум, че е започнал да се обяснява. “Ако не на Брет, пред кой друг мога да си го позволя?!”, запита се след това той.

Воинът завъртя очи, сякаш разглеждайки татуировките на челото си, и поклати глава.

– Разбира се, че не. Но ако някой ден се върнеш сред руините на крепостта, отново ли няма да е по твоя вина?

– Нима ще позволиш Тиен’хара да се превърне в руини?! – подкачи той приятеля си.

Брет се усмихна за секунда, сядайки на креслото от другата страна на писалището и заговори забързано:

– Получих вест от Ингада. Астар е забелязан за последно там преди около седмица и половина.

Ти’сейн успя да смъкне ръкавите на ризата си под писалището и подпря китки на ръба му.

– Интересно... – промърмори той, като същевременно една мисъл не излизаше от главата му: “Може пък и да ги оставя, за да ми напомнят, че все пак има хора, на които държа.” – Предполагам нямаш идея какво е намислил този път?

– Не. Но съдейки по предишните му изяви – едва ли ще имаме нещо против.

– Брет, радвам се, че навремето не се довери само на моето гледане в огледалата и създаде връзки тук и там. – усмихна се Ти’сейн, рядко признаващ превъзходството на другите.

– Аз също. Иначе нямаше да узнаем, че при нашия мил лорд Велиан гостува свещеник на Халид.

Принцът скочи от стола с висока облегалка и се наведе през писалището.

– Какво?! – попита невярващо той.

– Научих едва вчера. Не знам от колко време е в Ерисея. Ти’сейн, възможно е да е капан. Не се появявай направо в дома на Велиан. – предупреди той приятеля си, който вече стоеше пред голямото правоъгълно огледало без рамка, окачено на стената. Извърна рязко глава към него и миг преди да се слее с отражението си, каза:

– Благодаря, Брет.

Воинът така и не разбра дали бе заради вестта или за съвета.

Уханните го посрещнаха с тихи викове на изненада. Ти’сейн не промълви нито дума и изхвърча през вратата на магазина им. Там се намираше първтото огледало в Ерисея, за което се бе сетил.

Черните му коси се бяха спуснали покрай лицето му, прикривайки отчасти сребристите му очи. Обикновената риза и панталон не го отличаваха от хората, плъзнали по непавираните улици, за разлика от халата, който обикновено носеше извън крепостта. Остана незабелязан докато стигне площада на края на платото, където хвърли един бърз поглед на каменния скелет на купола, който ерисейци наричаха Катедралата. Зачуди се дали някога въобще ще бъде завършена след предстоящата му среща, дали самият той ще се заеме с изграждането на дворцовите крила около този символ, както го наричаше Велиан.

– Велиан!... – с хладен, безразличен тон се провикна Ти’сейн, влязъл без предупреждение в дома на лорда.

* * * * *

Глава на Atealein

Брет постоя загледан малко в огледалото, а после се обърна към бюрото на принца и му остави бележка да го посети в стаята му когато се върне. Бяха минали почти две седмици откакто Арабела бе заминала, а още не бе получил нито вест от нея. Кога ли щеше да се върне? Той тръсна глава и прокара пръсти над едната си вежда, както бе придобил навик наскоро. Леките почти недоловими грапавини на татуировките му напомняха, че не е било сън и го успокояваха.

Липсата й поне допринесе за едно добро нещо – помогна му да се съсредоточи върху делата на крепостта, които бе занемарил по време на краткия й престой в Тиен'хара. Последните десетина дни бе прекарал главно седнал зад масивното бюро, което бе разположено в стаята свързана със спалнята му. Кабинета. Последните дни наистина бе придобил чувството, че това е наистина работно място. Бе успял да прегледа всички дописки и документи по веднъж, да ги сортира и сега, сядайки за пореден път зад бюрото се вгледа в тях. От ляво за крепостта, от дясно – всички други. Поръчки, разписки от плащания, от доставки, искания за плащания, бележки от командирите на отрядите, от някои от маговете, различни бележки и писма с информации от всички части на Даная. Първите дни имаше чувството, че главата му ще пламне, но после по–трудното премина. Веднъж след като ги бе отделил по–спешните и важни задачи можеше да отпусне малко края. Разпореди се по някои от плащанията, други остави на Ти'сейн. Преди няколко вечери беше успял да прегледа пподробно оръчките за крепостта и след цяла вечер четене и пресмятане бе сложил върху купчината бележка с най–основните пропуски и несъответствия.

Бе получил преди седмица списъците с воините от бившата лична гвардия на Велиан от командирите им. Почти се бе задавил, когато най–накрая осъзна, че първия министър бе имал близо две хиляди войника като лична охрана. Беше отделил списъците настрани, а прати изискване към командирите за нови с повече информация за рожденните места на войниците, дали са семейни и къде живеят семействата им. Нямаше никакво намерение да смесва тези войници с отрядите, а бяха твърде много за да стоят на едно място. Решението бе намерил в едно общо писмо от няколко от управниците на градовете, присъединили се към Ти'сейн, с молба за постоянни военни гарнизони. Мислеше да разпредели повечето провинциални момчета до второ нареждане, а за тези без семейства или с такива, живеещи наблизо, започваше да обмисля друг вариант. Това бе едно от нещата, за които си беше написал да говори с Принца.

Другото беше свързано с търсенето на подходящ човек за кастелан на крепостта. По чисто практични причини Брет бе обърнал взора си към Даная, когато се замисли къде може да намери човек, опитен в боравенето на администрация на крепост. Даная бе известна надлъж и нашир с десетките си крепости пръснати из цялата й територия и Брет бе изпратил запитване към няколко свои приятели сред военните там с молба за съвет. Даная бе удачен избор за начало на търсенето и от гледна точка на сравнителната си отдалеченост.. от Велиан. Той се смръщи за миг, когато през ума му премина отново спокойното изражение, с което Велиан му бе обяснил, че има лица, които му докладват дори сред хората на Брет. Лорда започваше да си пъха носа и там където не му бе работа и това не харесваше на генерала. Но в крайна сметка, както побърза да си напомни Брет, не му бе работата да харесва Велиан. Докато Ти'сейн намираше изгода в неговото присъствие Брет щеше да го търпи и да гледа да ограничи влиянието му в крепостта и сред своите среди – военните.

Което на свой ред му напомни за запитването на няколко души от прислугата в крепостта, дали могат да се установят със семействата си в нея, а не в Ерисея. Този въпрос също мислеше да го отнеше до Принца, като му се стори добра идея – крепостта имаше нужда от повече хора, които да се грижат за нея – стаите, коридорите, храната за войниците, маговете.. Семействата на вече работещите в нея биха премахнали тази липса на работна ръка, а и разбира се биха разведрили скучното ежедневие на всички обитатели. И биха излезли от Ерисея, което автоматично ги изваждаше от прекия досег на Велиан.

Вече започваше да се мръква, когато Брет се дигна от бюрото. Бе успял да отхвърли почти всичко, което беше останало и се надяваше утре да приключи с натрупаталата се документация, а с присъствието на Ти'сейн – и да реши повечето проблеми, които бяха изникнали покрай нея. Излезе на двора на крепостта и се огледа доволен от себе си. Няколкото дежурни по бойниците му кимнаха, когато мина под тях, упътвайки се към един от маговете, застанал на вратата на крепостта.

– Ромел!

– Брет, привет. Имам добри новини!

– Успял си да изпълниш молбата ми?

– Почти.. Разбираш, моята роля в случая може да е само играта на светлината, но помолих един приятел да си поиграе със самото стъкло.

– Защо? Какво му има?

– Нищо, нищо! Майстора си е свършил работата перфектно. Но той може да го направи по–трудно за чупене, което мисля, че ще е само от полза.

– Наистина.. Не знам как да ти се отблагодаря, Ромел. – Брет му стисна ръката засмян до уши.

– Няма проблем, генерале. Когато разбрахме за кой е предназначен подаръка се появиха доста желаещи да помогнат. Учудващо много..

– Кога мислиш, че ще си готов?

– Дайте ни още един–два дни за да сме сигурни, че сме изпипали всичко. Всеки ден откриваме нови неща за доизкусуряване, а искаме да е перфектно.

– Имате ги. Благодаря отново, Ромел. Длъжник съм ти!

Брет се обърна да се прибира към покоите си, а лъчите светлина от Звездата си играеха по засмяното му лице.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Велиан не обичаше загубата на време, необходима за да отидеш някъде лично. И все пак се налагаше понякога да свърши нещо със собствените си ръце. Извън имението и дори извън къщата му в Ерисея. В случая – да остави едно съобщение на бюрото на Принца. Беше прекалено важно, за да го прати по куриери... по външни за собствената му организация куриери.

Така че в ранните часове на утринта се озова в Крепостта. В двора го посрещтна обичайната глъчка на трениращи мъже. Позволи си да спре за минути и да ги погледа – изглеждаха повече от прилично. Явно Брет си разбираше от работата.

" И трябва, защото вече не разполагам с двухилядна лична гвардия. Останаха ми само неколцина наемни магове – но е въпрос на време да остана без тях... както е тръгнало... само накрая да не остана и без главата си ".

Усмихна се и влезе навътре. Младичък слуга го преведе през коридорите и накрая се озова в кабинета на Първия Генерал.

– Здравейте, лорд Велиан– отвърна леко студено войнът.

– Всичко добро и на вас, генерал Брет – отвърна в същия тон лордът и подтисна реакцията на смръщване. Нима се очакваше от него да докладва на Брет в отсъствието на Ти'сейн? Формално те двамата трябваше да са независими един от друг. На практика обаче войнът се ползваше с доверие, което той нямаше да има никога... Лошото беше, че в случая наистина искаше съобщението да не минава през междинни ръце... Докато се двуумеше Брет наруши настъпилото мълчание:

– Какво има?

– Трябва да предам едно съобщение на Ти'сейн. Лично за него е.

– Оставете го на бюрото, а аз просто няма да го чета... Давам ви думата си! Все пак имайте предвид, че ще му докладвам първо официалните вести.

– Важно е, генерале... предайте му го веднага, след като се върне.

– Не мога да ви обещая това. Има поне дузина доклада с гриф " Незабавно " и " Стратегически важно ". Вашето лично писъмце ще почака на опашката.

Велиан за миг се поколеба. Усещаше, че събеседникът му е готов да отстъпи ако той, Велиан каже едно "моля". Но по– скоро небето щеше да падне върху Тиен'хара, отколкото той да пречупи гордостта си. За това просто протегна ръка и предаде така малкото по размер писмо. Излезе без да каже нищо.

Върна се в къщата си в Ерисея и свари Мискини Картов тъкмо да си поръчва закуска.

– Доста аскетично, живееш, Велиан– каза свещенника – Ако не бяха някой издайнически вещи и нещица из къщата, щях да реша, че си направо беден.

– За добро или за зло съм богат човек... как спа?

– Повече от отлично. Готвачът и прислугата са на ниво... готови да задоволят всяка твоя прищявка.

– Радвам се да го чуя– отвърна Велиан и разговора между тях потече така гладко, сякаш още бяха студенти, освободени от всички истински житейски грижи. Поиграха шах, припомниха си неколцина общи познати и общо взето домакинът се опитваше да компенсира факта, че гостът не може да излезе свободно из улиците на строяща се, жизнена и кипяща от живот Ерисея.

Беше може би третата вечер от гостуването и чакането на Картов, когато Велиан каза:

– Картов, ти усети ли, че сме ти ровили в личния багаж.

– Да – и съжалих, че не успях да укрия най– важните документи и други неща, които нося със себе си. Сърдя ти се заради вечното, неубоздано любопитство, понеже знам какво си взел като информация... въпроса е защо ти повдигаш темата? Би трябвало аз да го направя.

– Защото най – добрият ми наемен маг загина, преди да разберем с Арит как точно функционират тези направо прокълнати съоръжения.

– Жалко – отвърна с усмивка Картов – когато видях, че сте ми пипали нещата нарочно си замълчах.

Надявах се, че ,какъвто си любопитен, ще минеш първи и ще си го отнесеш.

– Ще ти се – усмихна се Велиан и даде шах с коня. Мискини го взе и продължи:

– И така, защо тъкмо ти от двама ни повдигаш тази тема? Да не би да си решил да ми се компенсираш по някакъв начин.

– Точно това съм решил, но още не знам как точно да изразя задължеността си към вас, Върховен жрец Картов! – отвърна Велиан и даде тон за началото на същинския разговор. Разговор, за който Мискини вече знаеше, че няма да се отнася за жрици или непокорни, провинциални собственици из северна Тиен'хара. За друго щяха да си говорят..

– Върховен жрец ли ме нарече? – попита свещенника и и широко се усмихна.

– Да! – отвърна с привида хрисимост домакина, а гостът му отвърна:

– Но това е шега, Айвън! Ето ти друга шега – казват, че апетитът идвал с яденето.

– Твоята скромност е просто поразителна, стари приятелю. За съжаление първо трябва да поискаме разрешение от главния готвач, преди да започнем специалитета на гостилницата.

– Хм – отвърна Мискини, докато мислеше как да вземе дамата на събеседника си – мислех, че в Тиен'хара си сверявате часовниците преди да е дошло утрото.

– Утрото над Тиен'хара често грее над далечни и почти непознати земи... а и ти дойде с неочаквана бързина.... макар вече да знам как си го направил.

– Да, вече знаеш – след като си ровил в багажа и личните ми вещи, Айвъне. Въпросът е как ще ми се компенсираш за както винаги отвратителното си поведение?

– Разкажи ми пак за изнудването на Джоррам над теб чрез сестра ти!

* * *

– Там положението е критично – каза Арит, докато се изнизваха непростимо кратките минути, в които можеха с Велиан да си позволят взаимно внимание. Намираха се в къщата му в Ерисея. Вечеряха и се отитваха да не мислят какво прави в съседната стая техният потаен гост. Още в края първия ден той беше пожелал поне да надзърне из строящата се столица. Отказа се, когато Мария му обясни с подробности, какво ще направят с него маговете на светлината, ако го засекат.

Велиан забоде вилицата си в парченце месо, но преди да го поднесе към устата си й каза:

– Не мога да те пусна да използваш толкова опасно нещо, за да отидеш толкова далеч от мен... Ами бебето?

– Стига, глупчо. В първия месец съм. Ще мине доста време преди жилаво момиче като мен да стане безпомощтно.

– Не си заслужава!

– Ще загубя организацията си в Джендин. Не мога да го допусна. Докладите, пристигащи от там започнаха да стават противоречиви, непълни и изтъкани от объркване и ужас... Намаляха и приходите от градините на сладострастието , от контрабандата и мокрите поръчки. Има някой там, който много здраво загребва от моята паничка.

– Прати по – обучен персонал.

– Неа ... – каза тя по онзи особен начин, все едно целува звука на думата – Особено нещо е Пустинята. Нашите методи никога не са били истински ефикасни в онази земя... В Неа нещата се вършат лично.

Велиан въздъхна, но тихичко, за да не го чуе тя. " Когато си науми нещо и крепостен вал не може да я спре. "

– Ще взема трима мага с мен – убоде го тя, давайки да се разбере, че вече е взела решението да пътува. На него не му оставаше друго освен да бъде грижовен:

– Няма ли начин да отида вместо теб?

– Не, имаш твърде много работа в Тиен'хара. Тук е съсредоточието ни...

– Ще ти трябват и четири жертви.

– Да , мили, така е...

* * *

– Велиан – гласът на Ти'сейн се разнесе из къщата му в Ерисея. Повиканият вдигна глава от книжата, в които губеше вече доста време. Тъкмо му се беше сторило, че е хванал механизма на присвояването... Точно този подизпълнител щеше до утре да си го отнесе много сериозно. В момента обаче имаше нещо по – важно и неотложно. Разговор с Принца:

– Значи все пак дойдохте.

– Да дойдох!

– Е, значи знаете за какво става дума? – усмихна се лордът.

– Да! Знам доста добре за какво става дума....

– Е, ще го използваме ли човека? Като му помогнем преди това, разбира се.

– Не знам на кого искаш да помагаме, лорд Велиан. Дойдох да поговорим за теб.

– Слушам ви, Принце.

– Ти предател ли си? – попита Ти'сейн с такова хладно спокойствие, че Велиан, въпреки че беше чист пред чувството си за лоялност, изтръпна от вътре. За миг. После се сети как се е стигнало до тук.

– Станало е недоразумение. Трябваше да помоля Брет да ви предаде съобщението ми. В смисъл, че ако наистина го бях помолил, щеше да ви го предаде веднага. Но не можах да пречупя гордостта си.

– Какво съобщение? – попита все така привидно спокоен Принца.

– За гостенина ми, за свещенника на халид – каза Велиан и в очите на събеседника си видя, че туко що е прескочил гробовния трап.

– Добре, Велиан. За момент си бях помислил, че.... няма значение.

– Знам, какво сте си помислили.... както и да е..... искате ли кафе?

– Не, бързам. Предпочитам да ми обясниш защо си поканил този човек.

– Защото сме стари познати – още от времето, когато бях частен студент в Храма – Велиан реши, че е време да сподели всичко, свързано с таза част от живота му – помогна ми, за да присъствам на подготовката и самото явяване на рискован и опасен изпит. Пък и въбоще често сме си правили услуги един на друг.

– И как така той се озова тук. И защо? – попита Ти'сейн.

– Първият въпрос е лесен – отвърна Велиан и обясни за писмото. Принцът го изслуша внимателно:

– А на въпросът защо? Каква е истинската причина?

– За Тиен'хара ще е полезно този човек да направи стремглава кариера. До най – високите места в йерархията на Църквата на Халид... до най – високите.... Причината е, че той е с по– гъвкаво мислене от Джоррам, който праща военна сила срещу външнополитическите си опоненти и....

– Велиан! – прекъсна го другия – месиш се където не ти е работа. Конфликтът ми с Джоррам не е чисто политически. В него има огромна доза неразбирателство относно въпроси, върху които ти никога не се замисляш. Ясен ли съм?

– В момента не, но ще помисля добре върху думите ви!.. А този човек какво да го правим, ще му помагаме ли в такъв случай.

– В такъв случай.... определено не. Кажи му да си върви и повече да не се връща в страната ми.

– Дори и за да получи помощ за сестра си, държана от Джоррам като заложница?

– Ако си сигурен, че не е постановка... ще му помогнем. Ако трябва и убежище ще дадем на момичето. Но той самият няма работа в Тиен'хара.

– Мммм, добре! – отвърна Велиан на вече отдалечаващия се събеседник. В този момент гостът му спря и се обърна:

– А, да – предполагам, че познаваш и много други свещенници освен този... ако в момента имаш контакти с други хора от Църквата – ти заповядвам да ги прекратиш.

– Господарю – с повечето от вербуваните не съм се виждал лично от години. Други никога не съм познавал. Всичко става чрез...

– Не ми обяснявай как ставало – искам да спреш да имаш вземане даване с тези хора. Не ме интересува колко е добра шпионската ти мрежа,. Дори да си ги убедил, че работят за контраразузнаването на Джоррам – това не променя отношението ми към методите ти – особено когато се месиш където не разбираш.

Велиан не каза нищо и Принца реши, че разговорът е приключил. Понечи да си тръгне и домакинът му го спря:

– Между другото, Принце. Смятам да предложа на Брет да поеме председателстването на Съвета. Вярвам, че той може да се справи с текущото управление на страната във ваше отсъствие.

– Какво искаш да кажеш?

– Постът Първи Министър ми тежи. Отделно от това историята с личното ми съобщение, което се оказа , че мога да предам до вас само през ръката на Брет показва как стои въпросът с доверието...

– Отказваш се от председателстването на Съвета.... Това е странно, при положение, че институцията се оказа полезна и дава доста организационна власт на своя председател... а това, че го правиш в полза на Генерала наистина изглежда странно.

– Не му кроя нищо на Брет.

– Така ли? – Ти'сейн повдигна вежда – Щедър ли си или бягаш от отговорност... всичко наред ли е?

– Истината ..... ли искате, Принце?

– Разбира се!

– Истината е, че ако използвам властта, за да се облагодетелствам лично, то рано или късно ще ми отрежете главата. Ако управлявам честно и не взимам нищо от онова, което е ваше господарю ..... то тогава всичко, което получавам е безсънни нощи, болки в стомаха и несъществуваща благодарност.

– Добре дошъл в моя свят, лорд Велиан –усмихна се тъжно и уморено принц Ти'сейн – добре дошъл в моя свят.... Все пак не поставяй Брет пред свършен факт – първо говори с него дали е в състояние и има желание да поеме и мащабните ти проекти из страната. Принцът се замисли за миг, после допълни:

– Има и друго – моето лично мнение е, че Брет би трябвало да се занимава с неговата си област. Но никога не бих го насилил да се довери напълно на човек, в когото той не вярва дори мъничко. Велиан отвърна:

– Знаете ли колко пари и персонал губя от подмяната на маговете на светлината с мои администратори... Ако бях продължил да бъда частно лице и тези хора бяха продъжили да работят за мен, щях да си спестя ужасно много пари.

– Тогава защо го правиш?

– Заради нещо, което сега осъзнавам, че може никога да не получа!

– Любопитно... и какво е то?

– Сродяване след едно поколение с един човек.

– Още по – любопитно ! – наистина се очуди Принца – Не мога да повярвам, че след брака ви с лейди Арит родовете ви ще имат проблеми да уредят какъвто и да е династичнен брак за общото си потомство.

– Не става въпрос за династичен брак, за пари и тъй нататък. Става въпрос за човек, с много гъста и силна кръв. В неговия род винаги е имало изобилие от деца с мощен магически потенциал... или поне така говорят оскъдните исторически свидетелства.

– Мисля, че се досещам за кого говориш – отвърна с усмивка Ти'сейн – но само бъдещето ще покаже дали мечтата ти е осъществима, лорд Велиан. Ако човекът е същия, за когото си мисля, то мога то мога да кажа, че той не би търгувал с искрите от собственат си плът... Имам предвид, че някой неща не се купуват, а се спечелват с достойнство и качества... и то когато му дойде времето да бъдат спечелени.

– Между другото какво стана с тунела?

– Скалата е много твърда и работата върви бавно.

– Хубаво е скалата да бъде твърда. Иначе няма смисъл.

* * *

– Картов – каза Велиан, разтърсвайки сънения човек и внимателно избягвайки да се вглежда в черите на другото човешко същество, спящо до събуждания.... защото не беше жена.

– Какво става, Велиан, защо ме будиш?

– Сестра ти ще е свободна и може да получи убежище в Тиен'хара. Не искаме нещо в замяна, освен за съхраниш омразата си към Джорарм– но на теб това и така ти е ясно...Чакането ти в Ерисея приключи.

– А помощта за кариерата ми.

– Ще получиш това, което ти беше обещано от мен – да бъдеш върховен жрец. И имай предвид, че ще го направя с риск главата ми да бъде отделена от раменете.

– Защо го правиш в такъв случай?

– Помниш ли онази тъмна уличка, зад публичния дом на мадам Мина? Влачех се с нож в гърба и те ме настигаха... Помниш ли кой ме спаси?... Човек трябва да плаща такива дългове.

– То хубаво, но ако сестра ми бъде освободена и Джоррам разбере – а той ще разбере – и аз ще трябва да си търся убежище.

– Спокойно, Мискини – имам план. Помниш ли, че жена ми те караше да описваш външния вид на сестра си и дори докара художник, който може да прави рисунки въз основа на думите ти.

– Да? Дори се досетих за възможната причина... Успяхте ли?

– Да, успяхме. Мария намери три четири момичета, от които да избереш двойничката на сестра си. Разбира се, след като заменим момичетата, двойничката веднага ще стане болнава и разсеяна... всъщност в момента хората ми я обучават как да заблуди околните... Има сериозен риск, но има и голям шанс Джоррам дори да не разбере, че сестра ти всъщност е на свобода... и междувременно може да те побутнем нагоре в йерархията на Църквата.