Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Задачата се затруднявала и от липсата на ефективно оборудване. „Виж — оплаквал се един войник на своя офицер, — нямаме пистолети, нямаме гранати, нямаме лични противоминни устройства. Ти чакаш да си направим противоминни устройства от кутиите с амуниции, но това е тъпо и неефективно.“

„Слушай — отвърнал му офицерът, — ние сме пред война. Ще вземеш, което можеш. Не си в Северна Ирландия, където има оръжие, каквото искаш. Трябва да импровизираш.“

Другите въпроси били дали да се ползват превозните средства. От една страна, те правели патрулите по-подвижни, но от друга, можели да създадат проблеми с прикриването им и да издадат позициите им. Другите два патрула щели да ползват джиповете „Динкис“. „Браво Ту Зиро“ решили да ползват краката си. Това обаче значело, че всеки трябва да носи още товар на гърба си. Освен нормалния товар трябвало да вземе и войнишка раница, патрондаш, колани с патрони, оръжия, допълнителни амуниции, туба с вода — общо 120 килограма на човек. За спалните чували нямало място, а и прогнозите били за хубаво време.

Вечерта на 22 януари, след един фалшив старт, патрулът бил внедрен в Ирак с нисколетящ хеликоптер „Чинук“ на два километра южно от ОПД.

Всеки бил облечен с камуфлажен костюм, в походна бойна униформа и леки ризи в пясъчен цвят. Половината от патрула били с американски автомати M16, останалите били въоръжени с леки картечници „Миними“. Всички носели и ракетни оръжия. За бягство те били снабдени с копринена карта, 20 златни лири и писмо на английски и арабски, гласящо, че този, който върне войника обратно на коалиционните войски жив, щял да получи 5000 английски лири стерлинги.

Щом се приземили, патрулът чул кучешки лай и видял сграда и водна кула на 1500 метра източно. „Това не трябваше да бъде там, но беше, — спомня си сержант Анди Макнаб, командирът на патрула. — Притесних се доколко можех да се доверя на информацията, която имахме за района. Но беше вече краят на деня. Нищо не можеше да се направи.“

Търсейки подходящо място, където да разположат екипировката и осигурят безопасността си, те стигнали до завоя на ОПД призори на другия ден. Накрая Макнаб избрал базата, под надвисналия край на едно пресъхнало блато. Но то било защитено само от двете страни. Ако някой проследял следите им до блатото, те рискували да бъдат открити. „Това никак не е хубаво“, промърморил някой.

Когато се разсъмнало, нещата изглеждали още по-зле. ОПД бил на 200 метра северно, но по-нататък, на 200 метра на северозапад били разположени иракски военни противовъздушни позиции.

„Тази гледка ни раздруса — спомня си Райън. — Да видиш тези оръдия толкова близо до себе си, бе наистина страшно… Бяхме точно във вражеските позиции.“

Сега било важно да изпратят съобщение в базата, да променят мястото на операцията или да се върнат обратно. Но когато свързочникът се опитал да използва радиото, не получил отговор. През целия ден той опитвал да се свърже, използвайки различни честоти и други антени, но не успял. Патрулът не осъзнавал, че са му дали сгрешени честоти. Обаче не последвала паника от провала на свръзката. Положението означавало, че за две денонощия хеликоптерът щял да се върне, където се били приземили, и да им донесе ново радио или нови заповеди.

Тази нощ Макнаб и още трима души отишли на разузнаване. Те с ужас открили, че в района живеели и мирни граждани. „От тактическа гледна точка, — написал Макнаб, — и ние можехме да разположим оръдията си сред площад «Пикадили».“

Планът бил да чакат хеликоптера следващата нощ, но дотогава трябвало да се крият още един ден. Напрегнатата сутрин отминала, без да се случи нищо. Но следобед те чули едно момче да вика по козите си и замръзнали, като чули шума от копитата и звъна на звънците да се приближава. Първо видели една козя глава да се подава от ръба на блатото, а след нея и други. Накрая на ръба се появило и момчето. То било от същата страна, където се намирал и патрулът, и имало шанс да не ги забележи.

Но сержант Винс Филипс, заместник-командирът, издал четата. Нетърпелив да види какво става, той надигнал глава и момчето го забелязало. Викането по козите спряло и единственият шум, който се чувал, било отдалечаващото се тропане на крака. Те били разкрити.

Патрулът веднага се пръснал в защитна позиция по края на блатото, докато свързочникът се опитвал да изпрати спешно съобщение. Но не след дълго се чули приближаващи се към блатото танкове. „Ние бяхме в капан — спомня си Райън. — Хванати като мишки в капан.“

Докато чакали развръзката, те ровели из багажа си и се тъпчели с шоколад и пиели вода, защото не знаели кога пак ще пият или ядат. Внезапно се появило превозно средство, но не било танк, а булдозер с щръкнало гребло, като щит. Щом шофьорът забелязал патрула на 150 метра, той рязко обърнал назад.

Идеалният вариант бил патрулът на САС да изчака нощта и тогава да напусне прикритието си. Но те били разкрити и иракските войски скоро щели да пристигнат. Събирайки патрула, Макнаб им казал: „Трябва да бягаме оттук. Ще тръгнем на запад и ще избягваме противовъздушните оръдия. След това се насочваме на юг, където ще се срещнем с хеликоптера.“

Оставяйки излишния багаж, те нарамили снаряжението си и тръгнали в колона един след друг, с чалми на главите, за да се маскират като араби. Понеже блатото останало зад тях, те тръгнали през равнината и се отправили бързо на запад. Все още нямало знак от врага. Но щом се обърнали на юг, Райън, който бил начело на групата, видял отляво пред себе си двама мъже с пушки. Като ги посочил, той настоял патрулът да побърза напред.

„След това прецаках нещата — спомня си Райън. — Помислих си — тук ще направя двоен блъф и им махнах. Но за съжаление махнах с лявата си ръка, което беше лошо, защото с нея в арабските страни си бършеш задника.“

Единият от тях веднага открил огън. Патрулът отговорил с кратка стрелба, само за да прекрати вражеския огън. Не след дълго към арабите се присъединила бронирана кола с картечница и една камионетка с арабски войници. Тъй като врага се разгърнал, патрулът изстрелял ракети и взривил камионетката им с тях. После патрулът хукнал да бяга, като се обръщал да стреля по врага. Райън се опитвал да се свърже по тактическо-спасителното си сигнално устройство с американската система АУАКС (въздушна система за електронно проследяване на вражеските обекти: сигнали, радари, локатори), като същото направил и Макнаб. Трябвало да има незабавен отговор, но нищо не се получавало.

„Моето спасително устройство е повредено!“ — извикал Райън.

„И аз не мога да се свържа с моето“ — отвърнал Макнаб.

Те продължили да вървят и накрая един от тях извикал: „Хвърлям багажа си!“ Останалите последвали примера му, но един куршум пробил раницата на Райън, докато я свалял от гърба си.

Вече и иракските противовъздушни оръдия се присъединили към неравния бой. Трасиращи снаряди и куршуми преследвали осемте мъже от патрула и те, изморени, се опитвали да изкачат хълма. Накрая стигнали върха. „По дяволите! — извикал Макнаб. — Ние успяхме.“

Наистина всички успели, като се отървали само с няколко драскотини. Било взето общо решение. Ако се опитали да се срещнат с хеликоптера, можело да попаднат в засада. Те решили да стигнат до сирийската граница, на 120 километра западно. Първоначално те щели да се отправят на юг, за да изгубят иракчаните следата им, после щели да тръгнат на запад, а накрая на север по поречието на Ефрат. След това щели да следват реката на запад, докато стигнат до Сирия.

Те излезли от обсега на оръжията. Няколко часа се движили много бързо, когато двама започнали да изостават. Винс Филипс бил ранен в крака и куцал. Родезиецът Стан, най-силният от патрула, имал висока температура. Нямал време да облече термично бельо и се потял, въпреки студа. Те спрели и се опитали да го наливат с вода, защото той се обезводнявал. Но Стан бил крайно изморен и неориентиран.

„Слушай — казал Райън, — ако не вървиш, ще те оставим.“

Стан се съгласил.

„Тогава ставай — продължил Райън. — Хвани се за мен и не се пускай. Просто се съсредоточи върху гърба ми и не го изпускай от поглед.“

Разпределяйки си багажа на Стан, патрулът потеглил. Райън бил пръв, след него Стан, следван от Винс и Макнаб, а след тях останалите. Разбрали се по време на почивките новозеландецът Марк чрез своя ръчен GPS (джипиес) да проверява докъде са стигнали. След като изминали 16 километра на юг и 10 на север, те тръгнали само на север. Напрежението обаче нараснало. Те скоро изпили водата си.

На 7 мили южно от ОПД те спрели, за да разберат къде се намират. Райън предложил да продължат, за да стигнат до ОПД, а после да тръгнат към високите земи. Макнаб се съгласил. Но щом потеглили, чул от север шум от самолетни двигатели. Той сложил ръка на рамото на Винс и му казал: „Ще спрем да се свържем по тактическо-спасителното сигнално устройство.“

Винс, крайно уморен, се съгласил.

Макнаб със замръзнали пръсти се опитвал да се свърже по тактическо-спасителното сигнално устройство: „Ало, някой да се обади — предавал той. — Тук е «Браво Ту Зиро». Ние сме в беда, има ли някой? Край.“

„Опитай пак, «Браво Ту Зиро», сигналът е слаб — отговорил американският глас. — Опитай пак.“

„Обърни се на север“, казал Макнаб в устройството, защото самолетите вече летели извън обсег. Но било много късно. Пилотът продължил към целта си, а на Макнаб останала надеждата, че той ще докладва за този разговор.

Като се изправил, той с ужас установил, че трима души от патрула са изчезнали. Може би Винс бил много изтощен, за да приеме заповедта за почивка, а какво остава да я предаде на Райън. Макнаб жестоко се самообвинявал, че не проверил дали всички са спрели за почивка. Той тръгнал в същата посока по компаса, с надеждата да открие липсващото трио.

Райън, крачещ заедно с Винс и Стан, още не знаел за разделянето на групата, докато не пресякъл ОПД. „Къде е останалата част от патрула?“ — попитал той Винс.

Отговорът бил: „Не знам. Загубихме ги.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Те се разделиха с нас по пътя.“

Вбесен, Райън, използвал очилата за нощно виждане на Стан, за да локализира някакъв сигнал от останалата група. Без резултат. Изчаквайки до полунощ, той предал съобщение по своето тактико-спасително сигнално устройство, че ще се опитва на всеки час и половина да се свързва с някого. Пак нищо. След половин час той продължил пътя си. Трябвало да поддържа дистанция между групата си и ОПД само с две картечници M16 и щик между тях. Групата на Макнаб взела сателитното навигационно оборудване, така че Райън бил принуден да се движи само с компас и да разчита на картата и спомените си.

Следващия ден 12 часа Райън и групата му лежали скрити в следите от танковете, за да не ги открият, и замръзнали от студ. Валял сняг, но на 600 метра от тях имало вражеска военна база и те не можели да направят нищо, за да се стоплят. Райън написал: „Студът ни пронизваше до кости. Времето спря.“

Следобед започнало да се стъмва и те продължили пътя си. И тримата мъже страдали от забавен говор и бавни движения — първите сигнали на хипотермията. Осъзнавайки, че трябва да се движат, за да не умрат, Райън ги повел на север. Пак завалял сняг и Винс взел да изостава.

„Искам да спя. Уморен съм“, промърморил той.

Райън му казал: „Винс, не можем да седнем. Ако седнем, ще умрем. Разбра ли?“

Но независимо от това, Винс настоявал на своето. Райън и Стан, чувствайки се по-добре, решили да продължат и да изчакат Винс да ги догони, но той не се появил. Те се върнали обратно, но него го нямало. Райън казал: „Стан, трябва да го оставим или и ние ще умрем.“

„Добре — казал Стан — считам, че така е справедливо.“

(Винс умрял от хипотермия същата нощ. След войната тялото му било върнато в Обединеното кралство за погребение).

Стигайки на север до ОПД, те се скрили в плитко пресъхнало блато. За щастие слънцето изгряло, което спасило живота им. Към обяд те били открити от друг козар, но той бил около 20-годишен. Райън поискал да го застреля, но Стан не се съгласил. След като се опитали да общуват със знаци, Стан отишъл при иракчанина, като се надявал, че той ще го заведе до превозно средство.

„Не го прави!“, предупредил го Райън и му напомнил, че дори мирните иракчани били техни врагове.

Но Стан отишъл.

Виждайки, че няма да го убеди, Райън му казал, че щял да го чака до определено време следобед и после ще се отправи на север.

След като ходили четири часа, Стан бил заведен в капан и обезвреден, но успял да застреля трима иракчани. Същите войници тръгнали да преследват Райън с две коли. Той спрял едната с ракета, а другата — с граната. През нощта Райън стигнал до Ефрат и след 4 дни пресякъл сирийската граница.

Оцелял, като се хранел само с парченца от бисквити и без вода, той минал 300 километра за 8 дни. Едва след 2 седмици можел да се движи нормално, а след 6 седмици почувствал пръстите на ръцете и краката си. Имал проблеми с кръвното налягане, понеже пиел мръсна вода от реките и отслабнал с 36 паунда. Неговото тяло на практика се самоизхранвало.

Макнаб заключил великодушно: „Това е едно от най-запомнящите се спасявания, записано някога в спомените.“

Той също преодолял огромни премеждия, за да се спаси. На следващия ден след разделянето на патрула неговата група се скрила под една могила. Било много студено и Марк започнал да замръзва. Те решили да рискуват и да се придвижват денем, но само след 3 мили се върнали обратно. Разполагайки с малко вода и психически разсипани, те решили да откраднат кола и да се придвижат до границата.

M sujet2

Докарани през нощта с хеликоптер, екипът от 16 мъже трябвало да разруши радарната система навътре в иракската територия. Отначало всичко вървяло добре. Сателитните и фотографските снимки на разузнаването показвали ниска вражеска активност в този район, а липсата на противовъздушна отбрана още повече улеснявала акцията.

Натоварени на борда, разчитайки на уменията и нервите на пилотите, които летели, осланяйки се само на уредите за нощно виждане, войниците разбрали, че наближавало да кацнат. Но когато колелата на хеликоптера докоснали земята, през пода им изригнал огън от шрапнели, който разрушил приземителната система на скоростната кутия и унищожил колелата му. Приземили се в минно поле.

Докато пилотът се борел да спаси хеликоптера и да избегне пълната катастрофа, екипът на САС се приготвил да скочи отзад. Те единодушно стигнали до решението хеликоптерът да се освободи от част от тежестта си, но понеже пилотът нямал тежести, трябвало те да скочат. Казвайки на мъжете от САС да останат по местата си, пилотът се опитал да излети. Гамбитът успял. След няколко секунди хеликоптерът излетял обратно към саудитската си база.

Въпреки 77-те дупки по корпуса му жертви нямало. Но случаят можел да се превърне в трагедия за героичния екипаж. Пилотът бил награден за проявена храброст с Военновъздушен кръст и благодарностите на 16 души от САС.
Само с един ранен, те откраднали първата изпречила им се кола. Хората в нея били изхвърлени навън и петимата, едва побирайки се, потеглили с Макнаб на волана. Но на 13 километра от границата трябвало да изоставят колата при военния КПП и да тръгнат към границата. Вече пеш и под наблюдението на хора и кучета, те се придвижвали покрай огромно военно съоръжение. Били само на 7 километра от свободата, когато срещу тях започнала стрелба. Патрулът се разделил на три. Боб Консилио бил сам срещу иракчаните и известно време ги удържал, докато не го улучил куршум в главата. Той умрял на място.

Свързочникът Лейн и Динджър се опитали да избягат с плуване по Ефрат. Те преплували 500 метра в ледената вода, но Лейн починал от хипотермия, а Динджър бил пленен скоро след това.

Макнаб бил пленен последен. След като Марк бил прострелян в крака, той продължил сам, но щом останал без амуниции, бил пленен от иракски отряд на два километра от границата. Четиримата пленници били брутално измъчвани, преди да ги върнат в родината им след войната.

„Браво Ту Зиро“ се превърнал в един от най-награждаваните патрули в историята на САС, Макнаб бил награден с медал за бойни заслуги; а Райън, Консилио и Лейн — с военни медали.

Но тази мисия била и една от най-скъпоструващите операции. Трима от осем мъже умрели, а четирима били пленени, което означава, че процентът на жертвите бил 81.

И всичко заради аматьорски грешки — недостатъчно разузнаване и грешни радиочестоти, направени много преди операцията да започне.

Глава 3

Намесващи се управляващи

Те се намесвали по няколко причини: някои се сблъсквали с незабавно политическо напрежение; други пък имали дългосрочни политически планове. Но най-опасни били тези, които виждали у себе си стратези и дори тактици на бойното поле. Те се месили във всеки ден от войната, като ефекта от това бил винаги фатален.

Река Банок
Английският крал Едуард II принадлежал към третата категория. В двудневната битка при река Банок* (23–24.06.1314 г.) той постоянно пренебрегвал съветите на опитните си капитани и се опитал да победи малката шотландска армия, командвана от крал Робърт Брус, само със собствените си рицари. Това било голяма грешка, защото в резултат от нея била разбита неговата огромна армия.

[* По-известна като битката при Банокбърн. — Бел. Dave]

Роден в замъка в Кирнарфон, през април 1284 г., Едуард бил четвъртият син на Едуард I от първата му жена Елеонор Кастилска. Той обаче не приличал на своя забележителен баща, отмъстителя на Уилям Уолъс („Смелото сърце“) и „Чукът за шотландците“. Въпреки че бил висок, симпатичен и невероятно силен, по-младият Едуард не се интересувал много от военно дело и предпочитал по-земните дейности, като копаене на канали и изграждане на къщи. Имал слабост към фините дрехи, участието в пиянски гуляи и компанията на мъже от простолюдието, които били доста вулгарни.

Единственото изключение бил Пиърс Гейвстън, син на рицар от Гаскония, който с преданата си служба спечелил благоразположението на Едуард I. Приятел от детинство на Едуард II, младият Гейвстън отрано си спечелил влияние върху повърхностния принц, което прераснало в мъжко приятелство. То било заздравено с преминаването му в хомосексуална връзка.

Кралят ясно виждал лошото влияние на Гейвстън и през април 1307 г. го изпратил в изгнание, защото убедил принца да му даде френското графство в Понтьо. Когато Едуард I починал при потушаване на въстанието, водено от новия шотландски монарх Робърт Брус, през юли същата година, Гейвстън бил временно амнистиран. Но властните английски барони вече не били благоразположени към него, както бил крал Едуард I, защото той щял да ги смени във военния съвет на младия крал, затова поискали продължаване на изгнанието му.

Едуард II отказал, като връчил още повече титли, назначения, земи и богатства на своя фаворит. През 1312 г. на бароните, главните от които били графовете Ланкастър, Уоруик и Аръндел, им омръзнало. Арестувайки Гейвстън с мотива за по-голяма безопасност, те набързо го екзекутирали. Кралят се вбесил и с бойна дружина от верните му барони тръгнал срещу граф Ланкастър и неговите заговорници.

Робърт Брус не закъснял да се възползва от проблемите в английското управление. Вечно във война с Англия още от коронацията му през март 1306 г., той убедил парламента в Ейре през юли 1312 г. и получил неговото разрешение за мащабно нахлуване на територията на монархията. Заграбвайки Дърам и получавайки от други градове, църкви и местни общества на север хиляди лири стерлинги, за да си купят имунитет, през декември той се оттеглил. Но още съществували замъци под английско господство в Шотландия и той решил да ги премахне. Замъкът в Пърт бил превзет през януари 1313 г., а замъците в Дъмфрийс, Далсуинтън, Бютъл и Сирлаверок — в края на март. Всички били сравнени със земята.

Извън Лотиан под английско господство останали само две силни шотландски крепости: „Ботуел“ и „Стърлинг“. Втората образувала вход между Лоу ландс (Ниските земи) и Хай ландс (Високите земи) на Шотландия и била изключително важна. Тъй като Брус по това време отсъствал, за да си върне остров Ман, той наредил на брат си Едуард да плени крепостта „Стърлинг“. За съжаление Едуард Брус бил импулсивен човек, водач на кавалерия, и не обичал скучната монотонност на дългата обсада. Затова когато Филип Моубрей, губернатор на замъка „Стърлинг“, му предложил „ако до средата на лятото, след една година още не е освободил крепостта «Стърлинг» чрез битки, щял да я предаде без бой“, Едуард се съгласил. Склонен да следва политиката на брат си — никога да не рискува в обречена битка с англичаните, и предвид срока, който дал за освобождението на Моубрей, той направил ужасна грешка.

Като се върнал от остров Ман, Робърт Брус побеснял, но не можел да се откаже от дадената от брат му дума. Той не скрил неудоволствието си, казвайки на Едуард, че никога „не бил чувал да се дава толкова дълго предупреждение на могъщ крал като английския“. „Ние сме толкова малко срещу много повече — продължил той. — Господ може да се намеси в нашата съдба, но ние сме като гепарда: или губим, или печелим всичко с един скок.“

Щом научил за условията на договора, който сключил Моубрей с Едуард Брус, Едуард II започнал да събира войските си. Изправени срещу общия враг, бароните се съгласили да се срещнат с крал Едуард в Уестминстър Хол на 13 октомври 1313 г. След като се извинили за убийството на Гейвстън, граф Ланкастър и останалите получили опрощението на краля.

Всичко се развивало в полза на Едуард II. Щом Англия пак била обединена, той можел да изпрати войска срещу Шотландия, пет пъти по-многобройна. С изключение на северните графства, в неговата страна нямало скорошни войни и това превръщало кралството в едно от най-процъфтяващите в Европа за онова време. Ирландия и Уелс били спокойни, папството било благоразположено, отношенията с Франция били приятелски. А Шотландия била опустошена от деветте нападения и от 18-годишна непрекъсната война. Единствената й надежда в предстоящата битка бил военният гений на новия й крал и ентусиазмът от поставените цели.

До юни 1314 г. в Беруик-ъпон-Туид Едуард II събрал 20-хилядна армия, най-голямата, командвана някога от краля на Англия. Начело били 2500 рицари от цяла Европа. Всеки един от тях с метална броня и туника носел оръжия и бил придружен от трима въоръжени мъже. Те дошли от всички страни, чак от Гийена и Германия. Сред тях били граф Глочестър, граф Пемброук и граф Херефорд, сър Ралф де Монтермер, сър Робърт Клифърд, сър Жил де Аржентан, един от най-добрите рицари в християнския свят.

Липсвали само сърдитите графове Ланкастър, Уоруик и Аръндел, въпреки че според феодалните им задължения те изпратили своята повинност от кавалерия и пехотни бойци. Те се извинили с това, че преди Едуард II да обяви война, трябвало да се допита до парламента.

В подкрепление на конната войска били 3000 стрелци с лъкове и 15 000 пешаци, въоръжени с копия, мечове и щитове.

На 17 юни, седмица преди да изтекат условията по предизвикателството на Моубрей, армията на Едуард потеглила от Беруик. Кралят тръгнал така „сякаш не командвал армия, а водел група за поклонение на Свети Джеймс от Компостела“, написал хроникьорът Барбор. „Почивките за сън били кратки, както и почивките за храна. Мъжете, конете и пехотата били съсипани от глад и умора.“

На 21.06.1314 г., след изтощителен поход от 22 мили, сред прах и пек, армията на Едуард II пристигнала във Фолкърк. Там се разположили на лагер. Оставали още 10 мили и 36 часа до изтичането на договора за замъка Стърлинг.