Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Най-големите гафове в света на военното дело и на разузнаването

В тази книга един известен военен историк и един офицер от военното разузнаване разкриват някои от най-големите военни грешки, извършени от раждането на Христа до наши дни. Ще научите:

● Как командирите, които поради своята некадърност, липса на опит или поради глупост излагат подчинените си на сигурна смърт.

● Как личното разузнаване на Хитлер го заблуди в опитите да надхитри враговете на Нацистката партия.

● Как бюрократичната каша и вътрешните дрязги позволиха разрушителната атака срещу Пърл Харбър, докато САЩ имаше достъп до най-секретни японски шифрограми.

● За офанзивата на Тет на Виетконг през 1968 г., която завари най-развитата технически армия в света напълно неподготвена.

● За прекомерното самочувствие, политически игри и арабска хитрост, причинили поражението на Израел през 1973 г.

● За много случаи, превърнали се във фиаско поради намесата на некомпетентни във военното дело министри или политици — битката при Гуус Грийн по време на Фолкландската война от 1982 г.

● Как военни операции са обречени на провал поради слаби места още в планирането им — операцията „Браво Ту Зиро“, английският военен патрул от войната в Залива.

● За поразяващата грешка на разузнаването, която остави Саддам Хюсеин на власт над десет години след войната в Залива през 1991 г.

Най-големите гафове в света на военното дело

[* Целият израз е: „C’est magnifique, mais ce n’est pas la guerre: c’est de la folie!“ — „Прекрасно е, но това не е война: това е лудост!“. — Бел. Dave]

[** Пиер Франсоа Жозеф Баскет (1810–1861), генерал, по-късно маршал от френската армия и сенатор. — Бел. Dave]

Но военните гафове не са само от некадърното командване. Намесата на политиците (Хитлер в Сталинград), слабото представяне на войските (испанците в Ануал), неадекватно планиране (нападението в Диеп) и прекалената самоувереност (последната позиция на Къстър) са всички останали фактори. Повечето военни катастрофи са резултат от поредица грешки, без да споменаваме съпротивата на врага, но все пак една от тях винаги е фаталната.

За да опростя нещата, съм разделил книгата на пет тематично обособени глави, като всяка от тях съдържа шест различни случая на катастрофални събития, възникнали поради една и съща причина. Някои са добре известни, а други — не. Но всичките имат нещо общо: до голяма степен са били само наложени.

Много от тях са възникнали поради слабото военно присъствие на някои нации, особено в по-ново време. Обратно на всеобщото мнение, Италия не държи монопола върху негодността по време на битките. Ако тази книга доказва нещо, то е, че нито една сила не е застрахована да претърпи пълна катастрофа на бойното поле. Римската империя, средновековна Франция, Германия, Япония и Англия са претърпели позора от поражение, което е можело да бъде предотвратено.

Тридесетте представени случая имат за цел да предоставят увлекателно четиво и дълбок анализ на това, което се е случило и защо. Те заемат средна позиция от обединените в себе си едновременно насмешливи историйки на по-популярните автори и по-трудоемките разкази на академичните историци.
Сол Дейвид

Монмоут, януари 1997 г.

Глава 1

Некадърно управление

Но още по-сериозен проблем бил липсата на опит в командването на военни действия. От шестимата описани тук генерали само един, генерал Маклилън (отново!), бил командвал по-рано в битка войсково формирование по-голямо от батальон, но резултатите от нея все пак били двузначни. Останалите генерали изкарали кариерите си, занимавайки се с персонала или в щабовете, или били мобилизирани в армията по спешност, доста след пенсионирането си. Такава наивност по време на война води само до колебливост и прекалена предпазливост във военните действия. Резултатите се изразяват в пропуснати ползи и накрая в катастрофа.

Елфи Бей и отстъплението от Кабул
Един от най-забележителните примери за некадърно командване е от 1842 г. по време на Първата афганистанска война (1838–1842 г.). Главнокомандващ тогава бил генерал-майор Уилям Елфинстоун, по-известен като _Елфи Бей_. „Неговото малодушно и страхливо поведение, — написал фелдмаршал сър Жералд Темпъл, — доведе до един от най-катастрофалните епизоди в историята на нашите войни срещу азиатците дотогава.“

Всичко започнало три години по-рано, когато заради сигурността на Индия британците нападнали Афганистан и свалили от власт емира Дост Мохамед, защото се стремял към съюз с Русия. На негово място поставили покорния, но непопулярен сред народа си бивш управник — шах Шуджа. Въстанието било неизбежно. Генерал-лейтенант сър Джон Кейн, тогава командващ британската армия, предвидил избухването на въстание до есента на 1839 г. „Мога да те поздравя, че напусна страната, — казал той на един от подчинените си, — но помни ми думите, много скоро тук ще настъпи значителна катастрофа!“

Отначало всичко изглеждало спокойно. Войниците дори довели в Кабул своите семейства и гарнизонът водел живот, типичен за индийска военна база: с концерти, конни надбягвания, пързалки и състезания по крикет. Когато от Индия пристигнал и харемът на шах Шуджа, британците се почувствали достатъчно сигурни да напуснат крепостта на града „Бала Хисар“ и да настанят там семейството на шаха. Това била първата от поредицата фатални грешки.

Преместването на войските във временните войнишки жилища в полето извън крепостта било фатална грешка. Земята била ниска и блатиста, заградена от всички страни от хълмове и фортове. Между нея и града имало много овощни и други градини, поливани от напоителните ями. Поради това мястото било неудобно за бързото придвижване и маневриране на войските и артилерията.

Разположението на войнишките жилища в правоъгълник, обграден отвсякъде от ниски крепостни заграждения и тесни канавки, не можело да бъде по-зле избрано. Периметърът, който трябвало да бъде охраняван, бил дълъг около две мили и бил твърде голям, за да бъде защитаван от войските в гарнизона. Освен това част от укреплението била силно издадена на север, което я правела много уязвима. Но най-фатален в случая бил фактът, че по стечение на обстоятелствата командният щаб на войските бил разположен извън територията на този правоъгълник.

Мъжът, отговорен за некадърното разположение на защитните укрепления и временните войнишки жилища, бил предшественикът на Елфи Бей, генерал-майор Уилоуби Котън. Единственото обяснение е неговото самодоволство, което проличава в обръщението му към Елфи Бей при предаването на командването: „Няма да имаш никаква работа, тук всичко е спокойно.“

Но явно това място изисквало повишено внимание. Брожението, предизвикано от клана Дурани, било потушено в зародиш през януари 1841 г., благодарение решителните действия на генерал-майор Уилям Нот, твърд и безцеремонен офицер, тогава командващ военния гарнизон в Кандахар. Но Нот бил пренебрегнат като заместник на Котън в Кабул. Причина за това бил чепатият му характер и неуважение към шах Шуджа. Не помогнало дори това, че бил „индийски“ офицер, назначен в армията на Източноиндийската компания.

От друга страна, Елфи Бей бил кралски офицер с почти безукорни препоръки. Баща му бил внук на десетия барон Елфинстоун и директор на Източноиндийската компания, а братовчед му бил губернатор на Мадрас. Елфи Бей служил при дука на Уелингтън, като се отличил в Заливната кампания и при Ватерло.

През този период той бил в армията на половин щатна длъжност и до 1839 г. не заемал активна военна служба, докато не бил изпратен в Индия за командир на Бенарската дивизия. Когато поел този пост, Елфи Бей бил на шестдесетгодишна възраст: страдал от лошо храносмилане, имал проблеми с уринирането и силна подагра, от което едва ходел. Затова се опитал да отклони оказаната му висока чест. Но лорд Акланд, тогава генерал-губернатор на Индия, под натиска на конната гвардия в Лондон (щаба на британската армия), не отменил назначението. Когато Нот узнал за назначението му, той отхвърля Елфи Бей с мотива, че бил „най-некадърният войник, който може да съществува в редиците на офицерите от съответния ранг“.

Най-после Елфи Бей пристигнал в Кабул през април 1841 г. и веднага легнал болен с висока температура и ревматичен шок. Едва през юли здравословното му състояние започнало да се подобрява. Докато бил на легло, той написал до родственика си лорд Елфинстоун следното писмо: „В момента чувствам болки в китките, глезените и колената и ако лекарската комисия ми препоръча, ще се обърна към лорд Акланд с молба да бъда освободен от тази длъжност… Оставането ми тук ще бъде безполезно за обществото и болезнено за мен.“

Но събитията го връхлетели. През август 1841 г. администрацията на лорд Мелбърн била сменена от консерваторите на Робърт Пийл. Опасявайки се, че авантюрата в Афганистан щяла да усложни разклатеното икономическо положение в Източноиндийската компания, Пийл наредил да се направят спешни икономии. Сър Уилям Макнатън, тогавашният британски пълномощник в Кабул, направил необходимото и през септември 1841 г. намалил наполовина субсидиите на източното племе гилзаи, което тогава контролирало движението на стоки за и от Индия — през прохода Кибер и Джалалабад. Ответната им реакция била да нападнат веднага следващите товари със стока за Индия. Но Макнатън, притеснен да не се забави назначаването му за губернатор на Бомбай, омаловажил значението на тази заплаха. Племето гилзаи, писал той на лорд Акланд „просто вдигат много шум заради отчисления, които направихме в заплащането им, но ще бъдат жестоко наказани за престараването си“.

По-късно, за да спести някое и друго пени, Макнатън намалил още повече присъствието на англичаните в Кабул, настоявайки бригадата на полковник сър Робърт Сейл, щом приключи мандата си в Афганистан, да премине през земите на племето гилзаи и да се срещне със сменящия я гарнизон в Пешавар, вместо да накара смяната да се върне през Индия. Накрая лорд Акланд отстъпил пред молбите на Елфи Бей да бъде освободен от длъжност поради невъзможността да изпълнява задълженията си. На Елфи Бей било разрешено да се върне в Индия, когато Нот пристигне от Кандахар, за да го замести. Но вече било късно за тази промяна. На път за Пешавар, бригадата на Сейл била разгромена от племето гилзаи и не след дълго цялата държава била обхваната от въстанието.

Експлозията в Кабул избухнала призори на 2 ноември 1841 г. с атаката на местните хора срещу Английската резиденция. Когато новината дошла във войнишките укрепления, Елфи Бей не можел да предприеме решителни действия. Той на два пъти отменил заповедта си към своя заместник, бригадния генерал Джон Шелтън, да поведе войските към крепостта „Бала Хисар“, над Кабул, с мотива, че шах Шуджа контролирал положението там. Но всъщност войниците на шаха били обградени от въстаниците в тесните улици на града и когато Шелтън пристигнал в крепостта, било много късно да се намеси. Политическият офицер на кабулската армия — Александър Бърнс, бил заловен при опита му да избяга преоблечен в местна носия и насечен на парчета.

Започнала обсада и повече от 4500 войници от британските войски и от войските на Източноиндийската компания, както и 12 000 души помощен персонал, се озовали затворени в неблагоприятна отбранителна позиция. Тяхното затруднено положение станало още по-тежко, когато фортът на командния щаб паднал в ръцете на въстаниците на 5 ноември 1841 г.

През цялото това време Елфи Бей се държал като оттеглил се офицер. Непопулярен сред афганистанците и сред своите хора, той търсел съвети от офицерите си и бил в „постоянно колебание; клонял към едно мнение, а след това към коренно различно; решавал да действа, но после се отказвал“.

На 6 ноември 1841 г. Елфи Бей информирал Макнатън, че войските нямат достатъчно амуниции, и го помолил да търси изход от положението. Всъщност, според лейди Сейл, една от пленените заедно с британските сили, войската по това време разполагала с „достатъчно барут и амуниции, за да преживее даже едногодишна обсада“!

Отначало Макнатън не обръщал внимание на генерала, като предпочитал вместо това да подкупва разни племенни вождове да прекратят въстанието. Междувременно Елфи Бей наредил на генерал Шелтън да напусне „Бала Хисар“ с войските си. Но това било голяма грешка. Армията трябвало да се присъедини към Шелтън, а не обратното. Шелтън не се и опитвал да прикрие неуважението си към колебливия си главнокомандващ, като си носел дюшек на така наречения „военен съвет“ и често заспивал на него.

Унинието на Елфи Бей плъзнало и между войниците. „Броят на песимистите в гарнизона застрашително нарасна! — написал лейтенант Винсънт Ейр. — Печалните погледи и предсказания се срещат навсякъде.“

След опита на британците да прочистят околните хълмове от афганската артилерия, завършил с поражение на 23 ноември 1841 г., бунтовниците предложили примирие. Някои се опасявали, че след унищожението на британската армия в Кабул ще бъде изпратена нова, по-голяма военна сила от Индия. Други, особено от племето на кузилбашите, не желаели да се върне на власт Дост Мохамед. Те може би щяха да застанат на страната на шах Шуджа, ако британското командване им бе предоставило по-изгодни условия. Дори хан Акбар, синът на Дост Мохамед, съзнавал, че трябвало да бъдат внимателни, в случай че британците решели да отмъстят на неговия баща в изгнание.

Подкрепен от Елфи Бей, Макнатън се съгласил с оттеглянето на британците от територията им, както и с възстановяването на Дост Мохамед на власт. В замяна на това поискал гаранции, че афганците няма да се съюзяват с други чужди сили, като имал предвид Русия. Но тогава той допуснал грешката да играе двойна игра, като започнал пак да преговаря в търсене на по-изгодни условия с онези племенни вождове, които се страхували от завръщането на авторитарния режим на Дост Мохамед. Двуличието му било разкрито от Акбар и племенните вождове, застъпници на твърдата политика, в резултат на което те примамили пълномощника извън укрепленията на 23 декември 1841 г., с уверението, че ще договорят новите условия. Вместо това го убили заедно с офицерите му, като закачили обезглавеното му тяло на един ченгел за месо на централния пазар в града.

Въпреки че убийствата били извършвани пред войнишките укрепления, никой не се опитвал да ги предотврати. По-късно Елфи Бей заявил за свое оправдание, че предположил, че Макнатън „отишъл към града по работа“, а не да преговаря с племенните вождове. Когато истината излязла наяве, разтрепераният от страх генерал приел обяснението на Акбар, че виновни за убийството са племето гилзаи. Освен това Елфи Бей и неговите старши офицери вече загубили всякакво желание за каквито и да било военни действия — изглежда, смятали, че преговорите са единственото решение на възникналия проблем.

Младшите офицери искали отмъщение. Майор Елдрид Потингер, който след убийството на Макнатън станал „старши политически офицер“ (като местен жител), настоявал да се нападне Кабул, тъй като войските, безкрайно ядосани от убийствата, „без съмнение щели да щурмуват и превземат“. Когато Елфи Бей възразил и се изказал в полза на мирните преговори, Потингер заявил, че на Акбар не можело да се вярва и че единственият начин да спасят честта и армията си бил или да отидат в „Бала Хисар“ и да останат там до пролетта, или да изоставят багажа си и да си пробият път до Джалалабад. Военният съвет на старшите офицери се съгласил с Елфи Бей, като обявил предложенията на Потингер за непрактични.

В новогодишния ден валял сняг. Тогава било подписано споразумението с Акбар и афганските вождове. Британците щели да напуснат Афганистан с въоръжена охрана, която да ги предпазва от враждебните племена по пътя. Договорено било да вземат само шест артилерийски оръдия и три тежки картечници, пренасяни на мулета. Останалото снаряжение щяло да бъде оставено във военните складове.

На 6 януари 1842 г. индийската армия отчаяно напуснала войнишките укрепления. От цялата 4-хилядна армия една четвърт била съставена от европейци, членове на 44-ти полк на Кралската конна артилерия. Останалите три четвърти включвали индийски войници от армията на Източноиндийската компания и членове на пехотата и кавалерията на Шуджа. Те били придружавани от 30 европейски жени и деца и от 12 000 души помощен персонал. За да стигнат до крайната цел на похода, трябвало да изминат повече от 80 мили през снежните дефилета и проходи, във владенията на враждебните племена.

Въпреки уверенията, че ще бъде защитавана, колоната била заплашвана още от самото начало на похода. Виейки като вълци, афганистанските конници крадели багажа и посичали изостаналите от колоната хора. Снегът бил покрит от кървавата следа, оставена от мъртвите тела и разпръснатите им лични вещи. До падането на нощта групата изминала едва шест мили. По-голямата част от багажа била загубена и в тази връзка лейди Сейл написала: „Нямахме палатки, останали бяха само две или три плащаници. Всички изравняваха снега, доколкото могат, за да направят удобно място за лягане върху него. Вечерта и нощта бяха изключително студени. Нямаше храна за мъжете, нямаше и животни за ловуване.“

На зазоряване много умрели от премръзване, а болшинството били обезверени. Страдали най-вече индийските войници, защото Елфи Бей пренебрегнал предложението на Потингер да нарежат чуловете за коне предварително и да ги използват вместо одеяла, за да се предпазват от студа. Нарушението на дисциплината било неизбежно. Много преди да тръгне ариергардът, стотици войници и членове на помощния персонал избягали от лагера, а повечето от войските на Шуджа дезертирали.

Сутринта ариергардът бил мощно атакуван и трите оръдия били изоставени в суматохата. Тогава се появил Акбар с 600 конници и заявил, че те били обещаният въоръжен ескорт. Като причина за досегашния неуспех на похода той посочил преждевременния му старт. Той предложил колоната да спре за един ден и да се раздели, за да съберат дърва за огрев и храна и да бъдат разпръснати мародерите. Елфи Бей се съгласил. Шелтън, който остро се противопоставил на това, заявил: „Още един изгубен ден, който да позволи на врага да се прегрупира.“

През следващата нощ, когато температурата паднала под минус десет градуса, положението станало още по-трагично. Тъй като вече им било все едно, доста войници запалили личните си вещи и униформите си, за да се сгреят. За два дни успели да изминат едва десет мили.

На следващата сутрин обезверената колона достигнала до страховития проход Курд в Кабул, дълъг пет мили и ограден от високи планински зъбери. Отначало всичко вървяло добре. Войниците от 44-ти пехотен полк застанали с ножовете си при входа към прохода, а през това време кавалерията разпръснала група вражески конници, навъртащи се наблизо. Но когато колоната с цялата си бойна сила, влязла навътре в прохода, чакащите от другата страна въоръжени гилзаи пренебрегнали предупредителните викове на Акбар и открили огън. Целият строй се разпръснал, когато хиляди се разбягали в паника. Лейди Сейл била простреляна в китката, но избягала с коня си заедно с двадесет и една годишната си дъщеря Александрина. Придружавайки нередовната кавалерия в авангарда, двете били с тюрбани и пущини, подобни на местните, за да не привличат вниманието. Капитан Стърт, съпругът на Александрина, бил смъртоносно ранен. Равносметката на събитието била 3000 мъртви „оставени“ в прохода, повечето лагерници и помощен персонал.

На следващия ден Акбар предложил да закриля семействата на войниците от английската армия, като им обещал да язди на един ден разстояние след тях. Елфи Бей се съгласил. Той дори изпратил съпрузите им да ги убедят в почтеността на Акбар.

На петия ден, когато повечето индийски войници вече страдали от премръзване, европейците били единствената останала ефективна войска. На две мили отвъд лагера им, в тясното дефиле Тунги Тарики, афганците настървено ги атакували. Авангардът на войниците от 44-ти пехотен полк, една кавалерийска рота и едно от оръдията на конната артилерия, направил пробив, макар и с цената на тежки жертви. Останалите били посечени. На много от тях им прерязвали гърлата, както си лежали беззащитни на снега. През същата нощ Шелтън посъветвал да бъде извършен извънреден преход и Елфи Бей веднага се съгласил. Живи били едва 450 войници и 3000 лагерници.

M sujet2

Предимно планинци, те изкарвали прехраната си като войници, фермери или овчари, оставяйки „низшата“ дейност, като търговията със стоки, на презрените индийци и други такива. Религията не значела много за тях и те били немарливи при съблюдаването на мюсюлманските обичаи и вяра. Когато млад офицер, командващ войска от нередовната афганска конна армия, обявил, че щял да ги върне навреме в Мека, за да се молят, един войник му отговорил: „Не ни мисли за клоуни или амбулантни търговци — ние сме войници и никога не се молим.“

Преданост била изразявана само към феодалните им племенни вождове, които били лоялно подкрепяни в безкрайните им кървави битки и бандитизъм. Тяхната жестока гордост, любовта им към независимостта и безграничната омраза към чужденците и намесата в живота им британците постоянно подценявали, заплащайки за това висока цена.

Убийството било част от ежедневието на афганистанското семейство. То се случвало дори и сред членовете му. „Това е гроба на тъста ми“, казал на изненадания британски офицер един млад афганистански водач, посочвайки крайпътен паметник. „Убих го след сватбата си, защото главата му беше пълна с бръмбари.“

Запознати с пушките от най-ранно детство, афганистанците били надарени войници. Инстинктивно намирали най-доброто място за прикритие и се придвижвали от скала на скала с пъргавината на планинска коза. Лейтенант Ейр, един от офицерите на Елфи Бей, ги описва като: „най-добрите стрелци в света“. Освен това били превъзходни ездачи — нещо крайно необходимо за страна без плавателни реки и с твърде неравна повърхност за организиран транспортен трафик.

Предпочитаното от тях оръжие било дългоцевен мускет със затвор за фитил, познат като „жезейл“. Макар и със старинен дизайн и въпреки опасността зарядът да избухне, той имал основно предимството, че стрелял на по-дълго разстояние от късоцевния мускет, който британската армия и армията на Източноиндийската компания използвали. Толкова важно било това предимство при битката по хълмовете Беймаро срещу армията на Елфи Бей, която била покосена, че британските офицери били принудени да хвърлят камъни срещу мъчителите си като единствено отбранително средство.

Като открили, че върхът на прохода бил блокиран с бариери, бодливи дъбови дървета, мъжете отчаяно се борели да си пробият път. Това вдигнало афганците на крак, като едни започнали да стрелят от фланговете, а други се втурнали напред с извадени ножове. Накрая успели да пробият дупка в бариерата, много британски войници били убити от своите и прегазвани от конете. „Объркването беше ужасно“, написал Уилям Брайдън, военен лекар, който служил във войските на Шуджа.