БАЛАНСИРАНЕ НА ПРИЕТАТА И ИЗРАЗХОДВАНАТА ЕНЕРГИЯ

Ако приетата храна превишава енергийния разход на организма, излишъкът се наслоява като патологична тъкан, която вреди и пречи на нормалните функции и предизвиква болестни състояния. Приетата енергия посредством храната трябва да е равна на изразходваната.

Прехранването на първо място разстройва храносмилателната система. Както всеки орган, така и стомахът има своите ограничени възможности за работа. За излишно приетата храна сокове или не се отделят, или се отделят в недостатъчно количество. Системно натоварван, стомахът първоначално се уморява, а впоследствие заболява. Храната, за която не са отделени сокове, неминуемо развива гнилостни процеси, ферментации и газове. Асимилацията на храната е непълна. Има ли гниене, образуват се токсични материали, които отравят целия организъм!

Прехранването е основен фактор за затлъстяването, наднормените килограми, захарния диабет, високото кръвно налягане, инфаркта на миокарда, мозъчния инсулт, както и за нарушаването на хормоналното равновесие. И от всичко това следва тежка старост, съкратен живот и ненавременна смърт.

Деца, които повече от необходимото са хранени с мед, бонбони, сладолед, подсладени напитки, сладкиши и всякакви други захарни изделия, са застрашени не само от напълняване и последващите ги заболявания, но и от забавяне на растежа.

Ако човек още от най-ранно детство се възпитава от родителите си, възпитателите и учителите според изискванията на природата, той не само ще запази добро здраве, но и естествения си инстинкт. Здравият човек винаги има запазено чувство кога да яде, колко и какво точно. При лошо възпитание, когато в детските години се насърчава към непрекъснато тъпчене с храна или се насилва, този инстинкт се притъпява и загубва - едно съвсем обикновено явление в света на цивилизацията.

Пълна демонстрация на липсата на разбиране и на култура по въпроса в целия цивилизован свят са хората с наднормено тегло. Би трябвало още от най-ранна детска възраст да стане като

ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ВСЕКИ ДА ЗНАЕ И ДА ПОДДЪРЖА НОРМАЛНОТО СИ ТЕГЛО.

Човекът с наднормено тегло е не само обременен, но той е един потенциално болен човек. Именно затова теглото винаги трябва да бъде в допустимата норма. Според нашата медицина изчисляването на нормалното тегло става като от височината в сантиметри се извади 100. Но според по-нови източници тя е занижена с още 10%, а дори и повече.

Пълнотата и затлъстяването у децата и младите хора са съществена пречка за тяхното нормално развитие - физическо и интелектуално.

За човешкото тяло - от раждането до пълното му израстване и развитие - са необходими около 20 години. Ако този човек е расъл и се е развивал при по-благоприятна обстановка и при просветени родители с изградена култура по въпросите на храненето, той ще оформи красиво и хармонично тяло с точно НЕОБХОДИМИТЕ килограми. При това положение органите му ще бъдат развити така, както ги е запланувала природата спрямо собствения му ръст. Сърце, бял дроб, черен дроб, бъбреци, жлези и т. н. се развиват и оформят до размери, необходими за обслужването на тяло с това тегло. Техният обем се увеличава само при болестни състояния.

Всяко отклонение от теглото, дори да е само с 1-2 килограма (а обикновено наднорменото тегло е по-голямо), заставя вътрешните органи да полагат „извънреден" и в повечето случаи непосилен труд. И поради спецификата на този труд - обслужване на жизнени процеси - той е без прекъсване, скоро настъпва умора, после умората прераства в преумора, а преумората води до болестни състояния. Животът на органите е съкратен, а с това и на техния невеж и нехаен притежател. Статистиката е категорична: установен е по-краткият живот на хората с наднормени килограми.

Допуснатите отклонения в теглото - натрупване-то на наднормени килограми - водят до израждане на тъканите и оттам до заболявания като склероза, диабет, високо кръвно налягане, сърдечна недостатъчност, нарушения в обмяната, инфаркт и какво ли още не. Но не само физиката е поразена - всички тези заболявания се съпровождат със съответните психични отклонения. Психичната форма на човека е загубила нормалния си вид.

Често оправдание при натрупването на килограмите е, че това е следствие от нарушената обмяна. Но вярно е точно обратното - натрупаните килограми нарушават нормалните обменни процеси. Че това е така, доказва фактът, че със свалянето на килограмите и връщането на нормалното тегло се нормализира и обмяната.

Задължение на всеки е да знае нормалното си тегло. Да знае размера на талията и ханша си. Да следи за най-малките и незначителни отклонения, тъй като те често говорят за сериозни нарушения в работата на вътрешните органи.

Нека помислим и за естетическите критерии: дали отпуснатият тлъст корем, удебеленият врат или натрупаната тук-там по тялото мастна тъкан могат да задоволят един изискан вкус?

Особена неяснота по този проблем съществува сред възрастните, от което следва да се запитаме

ДАВА ЛИ НИ ВЪЗРАСТТА ПРАВО ДА ПЪЛНЕЕМ?

Поради погрешната информация у нашите възрастни хора е насадена мисълта, че с напредването на годините увеличаването на телесното тегло е съвсем естествено, т. е. натрупването на тлъстини е разрешено и едва ли не е в реда на нещата. Малцина се замислят доколко това е допустимо.

Но нека разгледаме проблема в неговата последователност. Докато човек е млад и силовият му заряд е на висота, той води подвижен живот, нормално функциониращите му органи се справят дори и с превишеното количество храна. Обикновено увлечен в младежките си занимания и залисии, той не се стреми нито към редовно приемане на храна, нито към гастрономически угаждания, поради което тялото му запазва нормалния си вид и тегло.

Но с напредване на годините под влияние на социалната среда се променят и навиците, и поведението на младия човек: първоначалното несъзнателно поддържане на „улегналия" начин на живот на възрастните, а по-късно принудителното обездвижване в службата и семейството се превръща във втора природа. Небрежното, но истинско първоначално отношение към храната се измества от порочната представа за семеен уют, където основно се налага „редовното" обилно хранене, което неминуемо води до увеличаване на телесното тегло.

В годините на младостта, докато вътрешните органи работят с пълния си капацитет, дори и да се превиши количеството на храната, организмът се справя. Трансформирана в сила, храната дава големи възможности. Но настъпва момент, когато тези органи, като всеки работещ механизъм, с всяка измината година започват да се похабяват и силовият им заряд започва да отслабва и намалява. С напредването на годините напредва и тяхната амортизация. И точно тук следва логичният въпрос - следва ли амортизираните и отслабнали вътрешни органи да се товарят със същата работа както преди?

Нека разгледаме най-напред средната възраст на човека - тази между 40 и 60 години. През този период човек все така продължава да работи интензивно. Стабилизираното семейство му осигурява възможност за редовно приемане на храна, и то в изобилие и обикновено твърде калорична. Талията, както и коремът, постепенно започват да увеличават обема си. Вместо постепенно и незабележимо да започне намаляване на количеството на приеманата храна поради отслабване работоспособността на вътрешните органи, менюто става все по-обогатено в сравнение с това в младостта. Функциите вече са двойно натоварени: от една страна, със завишеното количество на храната, от друга - с увеличените килограми, също товар на организма за тяхното поддържане. През това време безспорно е в ход и текущият трудов процес, явяващ се като трето натоварване. При подобен подход амортизирането и остаряването на органите тече твърде бързо.

Възрастта напредва и настъпва пенсионирането. Като натоварване трудовите задължения отпадат, а всичко друго си остава така, както е било, дори грижата за храната става по-голяма, както и редовното й приемане. Обикновен модел е при това положение жените да се отдадат изцяло на кулинарията, като непрекъснато се въртят из кухнята. Изобщо не се мисли за това, че теглото продължава да се увеличава. Значително отслабналите и похабени органи (а често те вече са сериозно болни и изискват щадене) са натоварени с храна, която изисква съответната преработка. От друга страна, сериозно завишените килограми (в повечето случаи) също се нуждаят от сили и възможности за поддържането им.

Логичният извод в случая е ясен и простичък: С всяка прибавена към възрастта година да ограничаваме по малко сервираната на трапезата храна, съобразявайки се с възможностите на организма. Контролът над килограмите трябва да бъде непрекъснат - снизходителното отношение е неуместно. Стегнатата форма на корема и гъвкавостта на талията не са привилегия само на младостта. Те трябва да се поддържат и в по-напреднала възраст с разбиране и съзнателност.

Пенсионната възраст трябва да бъде прекрачена не като грохнал старец, а като истински жизнен и работоспособен човек със запазени системи и функции на организма, макар и с леко отстъпил силов заряд. Обременяваме с излишни килограми не трябва да има.

В годините, в които живеем сега, когато броят на младите работоспособни хора намалява, а този на хората в пенсионна възраст расте, би трябвало да се помисли как да се удължи и съхрани тяхната работоспособност, за да не бъдат непроизводителното бреме на обществото.

Необремененият с излишни килограми човек и без наслойки от патологични тъкани, пречещи на нормалните функции на органите, запазва и тяхното здраво състояние. Няма болести на старостта, има само лошо стопанисване на физиката с изобилна и зле подбрана храна, груб и невеж подход към собственото ни тяло.

Не се ли ограничи количеството на храната, не се. ли направи подбор според природните изисквания, неминуемо се стига до пълнота, водеща след себе си и друг проблем, върху който предварително трябва да се помисли, за да не се допуска

която непрекъснато наблюдаваме около нас, с физически и душевни израждания - мъчителна и тежка - проблем не само за този, който я е допуснал, но и за хората около него. Такива хора са тежест не само за семейството, но и за болничните заведения, почивните станции или старческите домове. Това е и голям социален проблем. Понякога тези хора, превърнали се в жив инвентар на собствения си или на старческия дом, водят истински паразитен живот, разчитайки изцяло на грижите и услугите на младите.

Допуснатите до крайност патологични отклонения - старческо слабоумие, недъгавост, невротични прояви, мудна мисъл, неврастения - будят неприятни чувства и този, който се грижи за такъв човек, винаги трябва да полага усилието да ги преодолява.

Още повече че е залегнало разбирането, че всичко това са естествените последствия на остаряването, както и на представата, че шейсетгодишната възраст е вече реално време за остаряване. Прехвърлилите 50-те приемат за нормално да мислят за старостта, за склерозата, за емфизема, за влошаването на зрението и слуха, за всички болестни прояви. А всичко това са само признаци на преждевременната и ненавременната старост.

Ако надникнете в старческите домове, ще видите хора с подпухнали и обезформени лица, подути клепачи, зад които очите вече не се виждат, угаснал поглед, плъзгащ се апатично към околния свят. От буйната някога коса са останали жалки посивели снопчета, коремът е увеличен и затлъстял, ръцете са с възлести и сковани стави, както и краката, които се движат с бавна и несигурна стъпка. Ако сте познавали този човек на младини и не сте го виждали дълго време, вие ще се изненадате до каква степен дегенерациите и процесите на израждане са променили целия му облик - до неузнаваемост.

Не се ли корени тук причината за отбягването на общуването с възрастните хора? Техният отблъскващ вид кара младите да избягват срещите с тях, ужасявайки се от мудната им мисъл, неврастеничното и негативно поведение, закостенелия фанатизъм, както и често допусканите немарливост и нечистоплътност.

Основна причина за всичко това е начинът на хранене - изгубване на мярката, характерният увеличен апетит, стигащ до лакомия. Въпросът е дали всичко това може да бъде избегнато? Отговорът е - МОЖЕ! Това ни го доказват хората от другата страна на проблема - те са с приятна външност, весел нрав, стегната фигура; макар и побеляла, косата си е на мястото, излишно натрупани килограми няма, очите им гледат весело и с интерес околния свят, а мисълта им е ведра. Те все още мислят! Независимо от напредналата си възраст, те се движат леко и винаги са включени в някаква трудова дейност - грижат се за своята градинка или просто са в помощ на младите.

Много са примерите на хора, които и в напреднала възраст (според нашите представи за това) продължават занаятчийската или творческата си дейност и са запазили своята работоспособност и творчески интелект.

Жив пример беше един наш съвременник, големият учен океанограф Жак Ив Кусто, който на 90 години все още работеше интензивно като ръководител на големи морски и океанографски изследвания. С приятна и стегната външност, подвижен и инициативен, той беше не само уважаван от младите си сътрудници и колеги, но и техен желан приятел и вдъхновител.

Много творци са доказали, че човек е в състояние да запази големи творчески сили и духовна висота и в най-напреднала възраст. Вагнер на 70 години композира „Парсифал". В още по-напреднала възраст, на 80 години, Верди написва „Фалстаф", изключително продуктивният Тициан на 99 години рисува своята „Пиета", творба, която по нищо не отстъпва на създадените от него в по-ранна възраст. Гьоте завършва втората част на „Фауст" на 83-годишна възраст, само два месеца преди смъртта си. Големият труженик на изкуството Микеланджело, създал едно изключително зряло творчество, работи интензивно до самия край на живота си - 89 години. Тези хора не са допуснали нито старческо слабоумие, нито старческа неврастения, а са останали уравновесени и дейни до последните си дни, за да ни оставят своя голям пример.

Докато в цивилизованото общество подобни възрастни хора са само изключение, при дълголетните народи, за които вече споменахме, старостта е в здрава и перфектна форма. Това, което ние наричаме „болести на старостта", там изобщо не съществува.

Хунзийците, чиято продължителност на живота обикновено достига до 120 години, въпреки дълбоката си възраст не са грохнали старци, запазват работоспособността си до края, като остават приятни и интересни събеседници, необременени от патологичните старчески деформации.

При изследване на столетниците в Кавказ френската геронтоложка Сула Бенет среща столетничката Кхят Лазурия, която е на 138 години. Никога не е боледувала от нищо с изключение на първата хрема в живота си, споходила я същата година. За нея тя пише: „Мъничка, слабичка, очите й светеха с весели пламъчета... Аз реших да проверя зрението й, като й дадох да вдене игла. Оказа се, че тя има великолепно зрение - вдяна иглата, преди да успея да я снимам. Това беше направено много бързо. Престанала да работи едва преди 4-5 години, Кхят е омъжвана 4 пъти и последният й брак е бил на 108 години!"

Общото впечатление от столетниците при всички изследвани дълголетни народи е, че няма особена разлика във фигурата на младите и старите - слабички, стегнати, стройни, с подвижни стави и лек вървеж. Там не се допуска наднормено тегло.

Изводът е, че щом тази стегната форма на старостта е постигната при кавказци, хунзийци и други дълголетни народи, тя може да бъде постигната и при нас, стига да се подхожда с разбиране и съзнателност.

Независимо от географското местонахождение, човешкото тяло се подчинява на едни и същи природни закони и изисквания. Следвайки природосъобразния начин на живот и на хранене, съчетани с придобивките на културата, ние можем да постигнем много.

Докато човек е още в своята младост, в пълната си физическа готовност с ясна мисъл, със здрави и силни мускули, както и с добре запазени волеви способности, той лесно може да маневрира със себе си. Следи ли за стройната и стегната фигура, гъвкавостта на гръбнака и запазването на силовия заряд и най-важното - да не допуска напластяването на каквато и да е патологична тъкан, запазената форма ще остане до старостта. Добрата физическа форма осигурява добра психическа и душевна кондиция, човек преодолява годините и стига до една истинска и СЛЪНЧЕВА СТАРОСТ.

Напреднат ли годините, храната трябва да бъде ограничена, без капризи и увлечения. Килограмите не трябва да се увеличават, а леко да се намаляват. Колкото един орган е по-слаб, толкова по-малко трябва да се товари с работа, за да се удължи животът му и да се предотврати неговото заболяване.

Съществува още един болезнен въпрос, свързан с установилите се в живата ни вредни навици и предразсъдъци, и това е безогледното

С тази глава искам да защитя милите малки дечица, безпомощни да се противопоставят на невежественото и грубо отношение към тях, на което те стават жертва по-често, отколкото се предполага.

Обикновена практика е този, който се грижи за детето, да определя по свое усмотрение порцията храна, която трябва да му поднесе при поредното хранене. И тъй като при възрастните превишаването на количеството е станало нещо обикновено и редно, това се практикува и при децата, без да се вземат предвид изискванията на детския организъм. Обслужвайки предразсъдъка, че колкото повече храна се поглъща, толкова повече сили и здраве дава тя, детските порции системно и съзнателно се превишават както по количество, така и по калории.

Освен това съшият този „възпитател", бил той майката, бабата или „лелката", има амбицията неговото детенце, детенцето, което отглежда, да бие на очи с налятата си фигурка и закръглените бузки, което според техните разбирания означава, че е по-здраво от другите.

Отначало детето приема наложената му храна, .защото е добро същество, дошло на този свят с пълно доверие към него. Но настъпва моментът на пресищането и то започва да се противопоставя. Инстинктът, вложен от природата, т. е. „вътрешният лекар", започва да си казва думата - АПЕТИТЪТ ИЗЧЕЗВА! Докато възпитателят не държи сметка за количеството на необходимата за детето храна, „вътрешният природен лекар" отчита всяка приета хапка в повече. Настъпва паника - детето не иска да яде!

Ако срещу детето има обаче възпитател с необходимата култура и с по-задълбочено аналитично мислене, той веднага ще разбере допуснатата грешка. Но за съжаление мнозинството хора, на които се поверяват децата, дори и самите родители, нямат нито отношение, нито разбиране по въпроса. И тъй като насилието е взело преднина в нашия живот, не се мисли за нищо друго, освен как да се накара това нещастно дете „да слуша" и да си изяжда предоставената му порция.

Развихреното въображение започва да обмисля начини, които да заставят детето „да си изяде всичко". И това, което се измисля и предприема в случая, е в толкова богати варианти, че би било трудно да се спрем на всички, но интересен е фактът, че в основата на всеки един от тях е принудата. Никакво съобразяване с изискванията на природата.

Най-обикновеното нещо при това положение е включването на храна, която да възбуди апетита - нещо подсладено, пикантно или предпочитано от детето лакомство. Появяват се бисквити, кексове, колбаси, въобще всичко, което може да привлече вниманието на детето. С това се постига някакъв частичен временен ефект, но положението си остава същото - апетитът липсва. Но това не остава без лоши последици. Освен пораженията, нанесени на организма от нездравата храна, вкусът на детето вече завинаги е покварен. Оттук нататък то вече цял живот ще се стреми към сладкото, соленото, към пикантното, към храните, от които не може да се чака добро здраве... Вкусът и стремежът към реално здравословните храни е на заден план или съвсем отстъпва. На преден план са шоколадът, бонбоните, вафлите, сладоледите, саламите, а по-късно - кафетата и алкохолът.

Друга практика при отказ от страна на детето да изяде определената му порция е отвличане на вниманието му с разказване на приказки, разиграване на трикове или нещо друго, докато съдържанието на чинията се прехвърли в устата му. Тук умело и хитро се използва повишеният интерес на детето към заобикалящия го свят, който то опознава. И докато слуша интересната приказка или гледа разиграния трик, механично приема подадената му храна. То дори е готово още да му сипят, само и само да му разказват нещо интересно. Възпитателите са наясно с това и хитрините им успяват. Но и тук пагубните последици не закъсняват. За храната, за която не е проявено желание, не се отделят необходимите сокове и тя предизвиква гнилостни процеси, които от своя страна впоследствие дават жестоки поражения върху храносмилателните органи. Освен това, заслушано в разказа и загледано в триковете, детето механично нагълтва храната и не я сдъвква добре. А и то все още не е приучено да дъвче - тази задача е една от основните на възпитателя - да го научи да дъвче. Затова той трябва да е търпелив и съзнателен, да създава правилни навици на хранене.

Друга поредна хитрина на възпитателя е да дава желани от детето обещания - водене на куклен театър, на разходка, на цирк, купуване на желана играчка. И при това обещание порцията храна е преминала автоматично в стомаха на детето. Дали обещанието ще бъде изпълнено, или не - няма значение, но поставената цел от страна на родителя или възпитателя е постигната.

Особено драматично е положението там, където се действа със заплахи. Детето е деликатно и неукрепнало същество и като физика, и като психика. Уплашено, то с мъка гълта хапка след хапка. Строгият тон и острият поглед на неговия възпитател го сковават върху стола и то не смее дори да се разплаче. Възпитателят отново е победил - порцията е изядена. Под влияние на травмираната нервна система се травмира и стомахът. За нормално отделяне на сокове, както и за нормално протичане на храносмилателния процес не може да се мисли. Към пораженията от насила приетата храна се прибавят и пораженията от отрицателните емоции.

Нека надникнем в нашите детски градини, където майките са поверили своите деца, разчитайки на компетентността на персонала, който поема грижата за тях. Нека напомним, че това става в една възраст, когато се създава база за здравето през целия живот. Дали е оправдано доверието?

Животът в детската градина е колективен и детето се приобщава към него. То все още не знае кое е вредно и кое полезно за него. Храната се сервира в определени часове. За някои от децата това е реалният час на хранене, но за други - не е. Лишеното от избор дете трябва да се подчинява на колектива. В разрез с хигиената на храненето то втори път трябва да се подчини на колектива и да изяде поднесената му храна, независимо дали тя е приемлива или желана в момента от неговия организъм.

Бих искала тук да засегна, без да коментирам, един въпрос: Дали храната, приготвена от специалистите като дневно меню за децата, отговаря на необходимата за формирането на тяхното добро здраве, растящ и развиващ се организъм? Резултатите при децата, които посещават детските домове, са отчайващи и не говорят в полза на практикувания хранителен режим - в повечето случаи е постигнато едно лабилно физическо и психическо здраве. Тогава естествено си задаваме следния въпрос: не трябва ли специалистите да направят преоценка на предлаганото хранене на децата?

В детския дом е обичайно явление детето да отказва поднесената му храна по някакви вътрешни подбуди, продиктувани му от все още съхранения инстинкт. Обикновено това става, когато му се поднасят мазни яхнии, готвени с месо. Но в този детски дом малкият човек е без право на избор - определената порция трябва да бъде погълната. Без много сантименти то е заставено да се подчини. Понякога (и то твърде често) методите са толкова огрубели и примитивни, че часовете за хранене се превръщат в часове на психичен терор и тормоз, които по-късно довеждат до функционални разстройства, а още по-късно до патологични и дегенеративни процеси.

Но тук се намесва още един въпрос - невежеството на родителите. Често по тяхно настояване се апелира детето им да се заставя да изяжда сервираната храна. Съображенията са, че „детето расте" и трябва да бъде нахранено добре, а се взема и предвид, че за храната е заплатено...

Един доста разпространен начин за предизвикване на апетит у детето е честото прибягване до лекарства и билки. И тъй като парите са голям двигател - шарлатаните са се погрижили и за това. Загрижените родители ги купуват и, към утежненото състояние на детския организъм се добавя някаква съмнителна смес - детето се заставя да я погълне. И отново е победено - апетитът е събуден, а пазещият го природен инстинкт е притъпен - то вече яде всичко, което му се поднася.

Детето става закръглено, пухкаво, желанието за движение намалява, повече му се седи пред телевизора или пък предпочита настолни игри, които не изискват физически усилия и много движение. То дори може да започне да отбягва общуването с други деца и тяхната компания.

С превишаването на теглото детето губи естествената си лекота и подвижност. То е обременено не само физически, но и психически. Приетата в повече храна води до забавяне на рефлексите, затвореност, меланхоличност, забавяне на мисленето, неприязън, изострена чувствителност, плачливост, мързел, отпуснатост и т. н.

С напредване на болестното състояние нервността се засилва, детето губи веселия си детски дух, жизненият му тонус е спаднал, то става податливо към инфекции и простудни заболявания.

Когато на детето се дава само количеството храна, което желае, то ще запази не само апетита си, но и своя природен инстинкт, ще запази здравето си, ще бъде пъргаво, лекоподвижно, стегнато, инициативно, със здрав цвят на кожата. Светът ще го развеселява, ще бъде бъбриво, ще играе и ще проявява естествения си стремеж към движенията, защото те ще му доставят удоволствие. Интересът му към света ще е повишен.

Едно от лошите последствия на прехранването, особено с храни от животински произход, са болните сливици.