Алтай – Хималаите Николай Рьорих

29 март

Станахме с изгрева. Всички наши хора бързат да тръгнем по-рано, за да не успеят китайците да измислят нови затруднения. Дълго ни изпраща С. Под широкопола шапка и в жълт стар френч дръзко е яхнал един раванлия. Сякаш е излязъл от ранчо в Ню Мексико. Вървим през жълта степ с висока трева. Слънцето жари. На север отново слабият силует на планините, отделни сиви юрти, стада камили.

Идват калмици, беседват с нашия лама. Калмиците питат нямаме ли парчета магнит? Разпитват за Тибет, за Монголия, търпеливо и внимателно, докато узнаят със сигурност кои сме ние. Жените са облечени в много красиви, добре натъкмени премени. Зад стената се чува военна тръба - това са казаците на Тоин ламата, хегена управител. Той има две сотни калмикски конници, обучени на казашки строй.

30 март

Ясно утро. Лилави планини. Ще бъде горещо. Ясно очертаните планини и постройките донякъде напомнят Ладак. Може би бихме се порадвали, но отново се явява китайската гадост в лицето на войник от конвоя с наглото изявление да не се задържаме дълго тук и че ще е подобре да чакаме заповедта на дуту в Карашар, т. е. сред покритите с тор полета, сред праха и задуха. Истина е, че от всички предложения на китайците можеш да се задушиш. Сега вече и войниците от конвоя започнаха да правят забележки. По-добре да бяха давали караул край арестуваното ни оръжие, което е захвърлено на полето, без наблюдение. В десет часа отиваме при Тоин-ламата. Приветлив човек, нисък на ръст. Радвал се да узнае, че говорим руски - той знае няколко руски думи. Макар лицето на

Домът на княза е бял, чист, просторен. По дворовете има юрти със златни куполи. Назъбени стени. Знамена.

Едни лица са усмихнати, други намръщени. Ясно се разбира колко силен е синцзянският натиск. Полунезависимостта на калмиците е обвита от синцзянския дракон. А планините и белите стени са така радостни!

Но без китайската гадост не минават и три часа. Идва цяла тълпа „министри" и старшини на хегена управител с двама китайски войници. Представяте ли си, амбанът на Карашар заповядва незабавно да се върнем в Карашар. Всичко това се говори дълго и твърдо, но същевременно никакво писмо. Казваме, че самите ние мечтаем колкото се може по-скоро да се изскубнем от Синцзян, за което чакаме отговор от дуту. И ето отново седим в бездействие, чакаме телеграма от Урумчи, без увереност, че нашата телеграма изобщо е била изпратена. Да се работи не бива, тъй като и без да се движим, предизвикваме преследване. Междувременно един войник отива до пазара и връчва пушката си на Сюлейман. И така, войнишкото оръжие се поверява на нашия коняр, а нашето оръжие е хвърлено насред полето запечатано. Къде е логиката, къде е разумът в края на краищата? След три часа започна буря. Планините се скриха.

Приятели, вие ще си мислите, че аз в нещо преувеличавам. Аз бих се радвал да намаля нещо, но произшествията са чудовищни. Отново дойде тълпа калмици с китайски войници и предаде искане за нашето незабавно отпътуване от главната квартира по заповед на карашарския даотай. Шумяха, заплашваха. Значи нито ще работим, нито ще посетим Шарсюме. Цялата експедиция изчезна. Трябва само да мечтаем по-скоро да напуснем китайската територия. След два часа отиваме да искаме обратно паспорта си и писмо за причините на изселването. Дават ни паспорта с официално писмо за това, че изселването се извършва по настояване на карашарския даотай, с обвинение към нас, че сме снимали карти. Дават ни каруци, само и само по-бързо да ни извозят. Казвам, че съм на 52 години, че съм бил посрещан с почит в 23 страни и че сега за първи път в живота си съм подложен на изселване - от полунезависимата територия на торгутите.

Каква ти тук независимост, това просто е робство. Унизително робство: въпреки всички обичаи на Изтока да изгонят госта! И къде ще отидем? В пека на Токсун? И ще издържи ли Е. И.? Именно на жегата не ще издържи сърцето й. Къде е най-близката граница, за да се укрием от китайските мъчители?

Над планините има буря.

31 март

След пет минути ламата и киргизът вече препускаха през степта. Междувременно и каруците пристигнаха навреме. Започнахме бързо да товарим. Наплашеният от китайците хеген управител даже не дойде да се сбогува. Понеже самият той нееднократно е бил задържан в Урумчи, затова се страхува извънредно. Даже за религиозен празник китайците го пуснали само за четири дена от Урумчи. Макар и да не е храбрец, все пак не бива да прогонват гостите си току-така, в угода на китайците. Някакви конници дебнат около нас, наблюдават ни. Отново пътуваме през същата степ. Но Карашар вече стана за нас истински черен град. От Карашар ни забраниха да разгледаме будистките храмове, обрекоха ни дванайсет дена да се влачим по горещите пясъци и безсмислено ни забраниха да се доближим до любимите планини. От Карашар, по заповед на дуту, отново ни превърнаха в надзиравани изселници. Но затова пък вече знаем, че бедният хеген е обкръжен от китайски шпиони и под калмикският кафтан често е скрита китайска същност. Пристигаме в предишната торна градина. От портите ни викат: „капр" (тоест „нечист" - мюсюлманско приветствие). Сун се хвърля с камшика към обиждащия. Обичайната разправия. Сартът офейква. Веднага отиваме при амбана и пътьом улавяме началника на пощата, който говори английски. Амбанът заявява, че според телеграмата на дуту ние трябва да пътуваме по дългия път през пясъците, въпреки опасността за здравето на Е. И. Разбира се, вече сме чували, че дуту има „малко сърце", но все пак тази жестокост е поразителна. Амбанът не отрича, че е заповядал да ни върнат от главната квартира и че ни е забранено да разглеждаме будистките храмове. Ние казваме, че тогава няма какво да правим в Китай и молим да ни дадат писмено известие за тези забрани, за да съобщим в Америка. Амбанът се преструва, позовава се на необходимостта да се посъветва с даотая. Ние още веднъж се удостоверяваме за това, че ни е забранено да посещаваме храмове и да рисуваме планини и че за съкращаване на пътя ни изпращат по дългия път. Къде си, Конфуций? Къде е твоята справедливост и прозорливост?

Започва скучна търговия с каруците. Искат 180 лана до Урумчи, докато цената е не повече от 90 или 100. Така и приключваме деня след разни „дружески поздрави".

Калмикската земя се усмихваше само отдалеч, а отблизо се превърна в синцзянска гримаса. Спомняме си проникновените сикимски настроения, спомняме си величието на Хималаите. Не напразно се сви сърцето ми, когато започнахме да се спускаме от каракорумските височини към Такламакан. Киргизът ни разказа как старшините на торгутите се съветвали след получаването на писмото от амбана: „Дали да не ги вържем? Ние сме много, а те са само трима..." Киргизът Салим е възмутен от хегена: „Това не е княз, щом през час си мени думата. Той не бива повече да бъде бурхан." И отново виждаме съчувствието на народа и злобата на старшините и бековете. Ламата е възмутен от поведението на калмиците. Всичко това е поучително! Предишният калмикски хан е бил отровен. По-разумният съветник - убит. Далече са торгутските старшини от пробуждането.

1 април

Разни разкази за калмиците. Покойният калмикски хан под натиск или под внушение е предал важно пълномощие на китаец. Китаецът спешно отпътувал за Урумчи, за да оформи и закрепи полученото пълномощно. Калмиците го догонили в планината и го унищожили с целия му ескорт, така че не останала и следа от тях. След тези внушения калмиците отровили своя хан. Заради непълнолетието на наследника регент станал братът на хана Тоинламата. През юни тази година Тоин-ламата предава държавния печат (тамга) на младия хан, а самият той се оттегля като духовно лице в манастира в Шарсюме. Дълго ли ще управлява дванайсетгодишният хан? Тоин-ламата изпаднал в немилост пред дуту, след като отказал да изпрати войниците си на експедиция за убийството на кашгарския титай. Истинско мрачно средновековие.

Истинно, бих искал да рисувам картини вместо да правя описания на тези вредни, човеконенавистнически безобразия. Но явно така трябва. Явно това ще бъде полезно на някого. Америка очаква моите картини от будистките висоти, но нека китайското правителство обясни защо не ни допускат в манастирите.

В Сиким ни посрещнаха с тръби и знамена, а на китайска земя - с въжета. Разбира се, карашарският амбан не ми даде никакво писмо. И не трябва. Ние имаме писмо с печат от калмикския хан, където ясно е предадена заповедта на китайските власти. По-скоро далеч от китайските гримаси! Пред нас са островите на Япония, пред нас е отдавнашната мечта да видим Великденските острови с техните незнайни каменни гиганти.

Днес въобще не ни изпратиха войник, така че арестуваното ни оръжие пази само себе си. Вечерта завършва със скучната процедура по изпращането на тримата коняри, отиващи си в Ладак. Младият тибетец Церинг иска да дойде с нас. Той не обича мащехата си и казва, че неговият баща му е станал чужд, и въобще той иска да върви надалеч с нас. Младата душа чука по прозорчето на новите възможности. Как да не го вземем?

2 април

Утрото започва с драмата на Церинг. Ладакецът, неговият баща, бил объркан от злите коняри и забранил на Церинг да дойде с нас. Иначе, казал, ще ти счупя ръцете и краката. Трябваше да видите сълзите на Церинг. Прощаваше се с нас, треперейки и гълтайки сълзите си. Какво право имат хората да отнемат чуждото щастие? Та в този порив имаше толкова стремеж към светлината. А сега Церинг ще трябва отново да крачи безсмислено по подвижните пясъци заедно с магаретата, служейки на невежеството. Бедното момче! Понякога си мислим дали няма да избяга. Разбира се, това е трудно, защото го следи злият старик и не по-малко злите коняри.

Попътно получаваме интересни сведения. Китайците взимат ваксината за едра шарка не от телета, а от хора и по този начин заразяват със сифилис и други болести.

Монголците са завзели границата от Шарсюме и на сто версти от Гучен, тоест на триста версти от Урумчи - от резиденцията на генерал-губернатора. Ако завземат линията от Кулджа към Гучен, то дуту ще се окаже в капан. Между впрочем прословутият дуту си поставил паметник в Урумчи. Няма ли да го махнат монголците?

Вървим само четири потая. Вместо планини, вместо манастири, вместо Майтрея - отново жълтата степ около нас. Какво право имат китайците да ни лишават да видим красотата? Това, че тримата коняри си отидоха, някак си освежи кервана. Хората, кой знае защо, са радостни. Рамзана чака Церинг и ни уверява, че ще дотича днес или утре. Това би било по тибетски!

3 април

Много е студено през нощта и горещо по обед. Жълта степ. Прашен, каменист път. На север веригата на потъналите в мъгла планини. Стигаме до мръсното селце Ушактал. Отново трябва да лагеруваме около обори. Непретенциозни са всички даотаи, титаи, амбани, тулини, от векове нощуващи в тези мръсни ханове. През това селце минава хошутският път към Урумчи. По хошутския път са само четири дена до Урумчи, но ние, по заповед на генерал-губернатора, трябва да вървим по дългия, прашен, горещ, некрасив път цели осем дена. Такава е китайската жестокост - да принудят пътешествениците да вървят през праха и в пека, като знаят, че тук наблизо е краткият път, пълен с планински красоти. Не напразно нито един от видените от нас даотаи и амбани не можа да назове нито един съвременен знаменит китайски художник или учен.

Още един вариант на легендите за Турфан. „От пещерата излязъл висок човек и отишъл на пазара да купи нещо. За покупката предложил да заплати със златни монети отпреди хиляда години. След това човекът влязъл в същата пещера и изчезнал. А до входа стои каменно куче. Поискало и то да скочи след човека в пещерата и се вкаменило."

Ушактал е център на хошутските коне. Те са по-високи на ръст, отколкото торгутските. На един потай след Ушактал има следи от старо укрепление от времето на завоеванията на Андижан и фергана. Много комари. Диви гъски.

4 април

На Черни Иртиш има много златотърсачи. Десетки хиляди. Златото е само на две четвърти под земята. Дуту изпращал отряди войници да хванат търсачите, но стигайки до златото, всички отряди изчезвали.

Днес е чудесен ден. От всички страни се показаха планини: сини, сапфирови, виолетови, жълти и червенокафяви. Сиво небе и перлени далечини. По руслото на широк поток стигаме до Кара-Кизил, тоест „черно-червен". Названието е съвсем точно, защото скалите са от черен и червен едрозърнест гранит. Тишината на пустинята. Колко по-хубави са тези усамотени лянгари от градовете и мръсните пазари.

Само като помислим, че можехме да пътуваме четири дена през усамотени планини, сред далечните снегове. Днес се показа първото нискорасло иглолистно дърво. За цял ден, за седемдесет и четири версти, само един беден лянгар с лош кладенец, „сто метра" дълбок. За цял ден само два малки кервана с мършави мулета. Сякаш пътуваме не по големия китайски път, а из нова, неоткрита страна. По планините се забелязват слоеве черни шисти и въглищни залежи. И цялата пустиня е замряла, очаквайки крачките на бъдещето.

5 април

Цяло нещастие са тези цирики. Тръшва се да спи на каруцата и не само нашето, но даже своето оръжие не пази. През нощта хората на някакъв минаващ амбан искали да изхвърлят нашите коне от лянгара.

През деня е горещо. Помага ни източният вятър. Минахме девет потая до бедното селце Кумиш. Някакво разграбено, изтерзано място. Два разбити, необитаеми лянгара. Някога е имало нещо тук. Е. И. пита: „Но нали оттук минават даотаи и амбани? Нима спират в такава мръсотия?" Сюлейман се смее: „А какво им е на тях? На тези амбани? Само да има лула опиум и жена! И във всяка мръсотия ще се отъркалят!" Явно не е голямо уважението към властите. От пътниците от Хотан идва неясно сведение за преместването на даотая Ма.

Мълчат пясъчните хълмове. В синя мъглица са се скрили планините. Спомняме си характерен случай. Пътешественици от Китай към Тибет разказват как на границата на пост била оставена дойка с бебе. Оказало се, че граничният служещ се напушил с опиум, жена му била заета с домакинството и на дойката й се наложило да изпълнява задълженията на митнически страж. Това било напечатано в шанхайските вестници.

Миналата година на калмиците-богомолци не им било разрешено да пътуват в Тибет на поклонение пред светините. Такава забрана е твърде многозначителна.

Днес вече започва китайското мъчение - започва жегата, която бихме избегнали по хошутския планински път. Иначе е много ранна пролет. Казват, че снегът в Урумчи вече се е стопил. Вечерта мъмрим Сюлейман за навика му да пуска в ход нагайката по човешките гърбове. Той е учуден: „Че как иначе да се оправя с дунганин или с китаец? Нима те разбират от разсъждение? Или ти него, или той теб. Защо коларят-дунганин вчера караше бързо? Защото от сутринта му дадоха хубав ритник. А днес сигурно ще пристигне късно." Така и живеят тук - цяла верига на злото.

6 април

7 април

Токсун дърветата все още са яркозелени. Посевите гъсто зеленеят. Стоим на брега на реката, бягаща по много ръкави. Само дано няма пак кавги. Днес разсъмването за- почна с безобразен скандал. Сюлейман набил Сун и той, целият в кръв, дотича при нас. Трябва по-скоро да се освободим от Сюлейман. Това животно не разбира от никакво убеждаване и в основата си преследването му е насочено към Сун за това, че не краде. А всъщност за всичко е виновен самият дуту, който арестува оръжието ни и го кара запечатано на показ през цялата провинция. Ако револверите бяха при нас, то и хората биха се държали по-иначе. Горещо, даже в пет часа горещината не намалява. Нощта също не донесе прохлада в палатката.

Привечер водят конете на реката. Превеждат ги пред нас. Няма ли да купим. Цена от триста до хиляда лана. Красив светложълт кон. На гърба му черна ивица. По стойката на главата прилича на зебра или кулан. Дали в породата на карашарските коне има кръстоска с кулани?

В сумрака идва дунганин - китайски лекар. Говори на руски. Защо? Оказва се, че жена му е руска седмореченска казачка. Ето идва и тя самата с розови панталони и блуза, с нея черничко момиче. И под звездите на Токсун слушаме тихата й жалба от живота. Когато била на тринайсет години, роднините я продали на един дунганин. Тя избягала. Дошла революцията. Родът й изчезнал. Настъпил глад. И ето че казачката се оказала в китайска премяна. „Скучно ми е. Няма за какво да говоря с тях. Мръсотия е при тях. Сега отново ни тегли към Русия. Мъжът ми иска да бъде в Русия. Купих си момиче-сартянка. Платих за нея дванайсет лана. Направих си от домашно ленено платно нещо като палатка, поставих я в стаята - само и само да прикрия мръсотията им. В Урумчи много от нашите казачки от нужда се ожениха за китайци. И образованите, и добрите шивачки се ожениха за дунгани.

А тук има и много скорпиони. Пазете се нощем. Турфан и Токсун се славят със скорпионите. Един малък ме ухапа, три часа пищях. После ми стегнаха пръста с връвчица и сложиха опиум. Бъдете внимателни."

През нощта е горещо. Цикадите звънят без умора.

Юрий е удивен, че и досега е възможна продажба на хора. Върши се открито и делово. Може би в сборника с укази на дуту, подарен от него на Британския музей, има някой „прекрасен" указ за продажба на хора.

8 април

По пътя си мислехме: не са прави европейците, разрушавайки монументалните концепции на Близкия и Далечния изток. Ето че видяхме разграбените и издраскани пещери. Но когато дойде време за обновлението на Азия, нима тя няма да попита: „Кой обра нашите съкровища, създадени от творчеството на нашите предци?" Не би ли било по-добре да се изучават тези паметници в името на знанието, грижливо да се поддържат и да се създадат условия за истински грижливо опазване?

Вместо това в Делхи са пренесени фрагменти от фрески, обречени от индийския климат. В Берлин цели сандъци с фрески бяха изядени от плъховете. Понякога части от монументални съоръжения биват натрупани в музея, без да им се предаде първоначалното значение и смисъл. Прав е приятелят ни Пелио, който не разрушава монументалните съоръжения, а ги изучава и издава. Нека свободно обикалят по планетата ни отделни предмети на творчеството, но дълбоко обмислената композиция на съоръженията не трябва да бъде разрушавана. В Хотан видяхме части от храмови фрески, изследвани от Стейн, а останалите парчета откарани от него в Лондон и Делхи. Главата на Бодхисатва - в Лондон, а пъстрите му ботуши в Хотан. Къде е тук безпристрастното знание, което преди всичко пречиства и съхранява, и възстановява? Какво би казал ученият свят, ако фреските на Гоцоли или Мантеня бъдат разпределени по такъв „научен" начин из различни страни? Скоро по целия свят ще полетят бързи стоманени птици. Всички разстояния ще станат достъпни и не потрошени скелети, а знаците на високото творчество трябва да посрещат тези крилати гости.