Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)



бет13/24
Дата26.06.2016
өлшемі1.77 Mb.
#159268
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   24
89 в състояние на Латихан.

За разлика, от съвременните материалната, Адолф Хитлер ни­кога не е възприемал сухо и без въображение умението да се говори просто като една от проявите на човешкото поведение. Откровението за ораторските умения на Хитлер може да бъде открито и в „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах, текст, който той познавал в удивителна дълбочина.

В сърцевината на този увлекателен средновековен рицарски роман, сам по себе си посветителски документ, се съдържа прек­расно описание на човешкото слово като меч, който се показва от устата на човека. В текста той се нарича „Меч на словото" и се споменава, че е остарял, не е поддържан добре и е изгубил силата си. Обновяването на Меча на словото може да стане са­мо чрез откриването на първоначалния източник на неговата сила.

Този таен източник може да бъде намерен между редовете в един откъс от текста на „Парсифал":

„Мечът ще издържи на първия удар; но при втория ще се стро­ши. Ако тогава го отнесеш до извора, той отново ще стане цял във водата.

Трябва да го потопиш във водата на извора под скалата, пре­ди да го е огряла светлината на деня. Ако парчетата не са се изгубили и ги сглобиш правилно, веднага щом изворната вода ги намокри, мечът ще възвърне целостта си, ръбовете и сглобки­те му ще станат по-здрави от всякога, а знаците (съзвездията), гравирани върху острието му, няма да изгубят блясъка си. Ме­чът се нуждае от магическо заклинание. Боя се, че може да заб­равиш наученото. Но ако устата ти веднъж усвои думите, силата на съдбата ще пусне филизи и вечно ще расте".

Минезингерът по-нататък описва кладенеца Куневаре, който се пази от един змей, като мястото, откъдето води началото си вълшебният извор - над кладенеца имало едно кълбо, върху ко­ето седял драконът.

В контекста на тази митологична Граалова символика кладе­нецът представлява половите жлези - гонадите. Тук се намира сферата (чакрата) - най-висшият духовен орган, който древните обозначавали с четирираменната свастика.

Драконът, който пази кладенеца, символизира чистокръвната свирепост на кръвта на расата, най-примитивните сексуални инстинкти, които трябва да бъдат преодолени и трансформира­ни, преди кладенецът да дари добродетелите си - съзидателната лечебна сила на словото.

Тук, на кладенеца Куневаре, човек е длъжен не само да прео­долее дълбоко вкоренения си егоизъм и расова гордост, но и да съедини счупените парчета от меча. Те трябва така да паснат едно към друго, че всяко да отиде на правилното място, за да се появят знаците на зодиака. Нещо като духовна мозайка, в която постоянните съзвездия трябва да се изобразят отново в правил­ната си последователност и положение. „Нито едно парче не би­ва да бъде изгубено".

Рицарят на Граала трябва да извърши това под скалата преди появата на светлината на деня. Което ще рече, че трябва да го постигне в трансцендентното си състояние, осветено от светли­ка на пробуденото съзнание в триизмерния сетивен свят.

Важно е, че този откъс следва почти непосредствено след първото неуспешно посещение на Парсифал в замъка на Граа­ла, когато той пропуска да зададе изпълнения със състрадание въпрос на ранения Анфортас: „Кажи ми какво ти е, братко?"90. Защото магическото заклинание, което скрепява парчетата на счупения меч-слово, е думата любов - любовта на Христос, въп­лътеният Бог-слово. Само посредством такава любов, която надмогва всички предразсъдъци на раса, цвят на кожата и нацио­нална принадлежност в човека, може да се роди индивидуал­ният човешки дух.

Добре запознат със сюжета и с историческия контекст на „Пар­сифал", Адолф Хитлер много добре разбирал средновековната доктрина за тъждеството между микро- и макрокосмоса, според която човек се явява концентрирано подобие на вселената. И за това, че съзидателният принцип на цялата вселена (словото) е въплътен в човека и намира израз в удивителната му способност да говори.

В този смисъл извън всяко съмнение Адолф Хитлер осъзна­вал, че строшеният на парчета меч с гравираните върху него зодиакални знаци е символ на самия човек. Но той не пожелал да следва пътя на християнското обновление, чрез който сло­вото все по-силно ще изразява себе си в нравственото вдъхно­вение и целебните сили на любовта. Той копнеел да използва магическите сили на словото за своите разрушителни мотиви, целящи да разпалват омраза, разделение и вражда сред хората. Посредством нацизма Хитлер се опитвал да отклони чове­чеството от прозрението за индивидуалния човешки дух. По вре­ме на своите френетични речи, които за хората, способни да го разберат, са представлявали публична проява на астрологична магия, той разбуждал примитивните инстинкти и варварската нас­тървеност у представителите на расата. Единствената цел на Луциферовия дух, обладал умопобърканото съзнание на Хитлер, била да накара германския народ да се откаже от рожденото си духовно право в замяна на изкусителната идея за расовото пре­възходство.

„Определят ни като врагове на духа. Такива сме. Но в много по-дълбок смисъл, отколкото надутите буржоа предполагат. Как­во ме интересува християнската доктрина за значението на ин­дивидуалния дух и личната морална отговорност? С безприст­растна яснота аз й противопоставям спасителното учение за ни­щожността на индивида и пълната незначителност на индиви­дуалното, което има право на съществуване само доколкото слу­жи за обновлението на кръвта на расата... Освобождавам чове­ка от изискванията на духовната свобода и личната независи­мост, която само малцина са в състояние да понесат... Герман­ското християнство е изродено. Човек може да бъде или герма­нец, или християнин".

Откъси от изявления на хитлер пред негови съмишленици

С характерното за един гений прозрение Рихард Вагнер пред­ставя личността на Клингзор като черен магьосник, размахващ Копието на съдбата като могъщ фалически символ. В светли­ната на Вагнеровата опера за Граала можем да видим Адолф Хитлер като Клингзор от двайсети век, който излиза на сцена­та, за да избълва пороя от магически вдъхновената си сексуална отрова с цел да заслепи човечеството и да не му позволи да прозре значението на всяка индивидуална съдба за хода на ис­торическия процес.91

Ако продължим сравнението между Ландулф II от Капуа и Хитлер, стигаме до интригуващото откритие, че херцогът от Тера де Лабур копнее да притежава копието не само за да постигне собствените си демонични цели, но и да включи Наgenkreutz, или видоизменената свастика, в своя герб.

Традицията и легендите, свързани с Клингзор, не свършват през девети век, защото името на Клингзор се появява още вед­нъж по време на турнира във Вартбург през 1207 г. Някой си епископ Клингзор надвил всички минезингери, дори самия Вол­фрам фон Ешенбах. В разказа за Вартбург (който вдъхновил Ваг­неровата опера „Танхойзер") се намеква, че епископът се съю­зил с демонични сили, които се бил научил да контролира. Ду­хът на Луцифер, който в действителност бил източник на удиви­телните му дарби, бил известен също и под названието Нацим или Назион. Ешенбах, който пеел, вдъхновяван от чистите чувс­тва, бликащи право от сърцето, се оказал неспособен да се мери със студената окултна мъдрост на магьосника и с познанията му по астрологическа магия.

Историците до този момент не са успели да идентифицират със сигурност личността на епископ Клингзор, но се смята, че той бил графът на Ачера, господарят на Тера де Лабур и Капуа.

Известно е, че графът на Ачера бил зъл човек, практикуващ магия. Носели се слухове, че сестра му Сибила, кралица на Си­цилия, родила син, заченат посредством демонични обреди. Ко­гато избягала от император Хенри VI и се скрила в крепостта Калатх ел Белут, ужасната й тайна била разкрита. Синът й бил кастриран, а графът на Ачера, призовал нечистата сила, дала му благородно звание, бил осъден на мъчителна смърт. Макар да се предполага, че той умрял на уредите за мъчение през 1197 годи­на, съществуват слухове, че по онова време успял да избяга и намерил убежище в Унгария.

Подобно на Ландулф II от Капуа четири века преди това, Клингзор от Унгария бил централната фигура в кръг от адепти, сред които имало и висши свещенослужители на епохата. Този кръг бил първообразът на институцията, известна като Инкви­зицията.

Епископ Клингзор имал гадателски способности и предска­зал раждането на света Елизабет от Тюринген, която се описва като сестра по душа на свети Франциск от Асизи. Чрез нейния изповедник, Конрад от Марбург, се разляла първата вълна от дейс­твия на Инквизицията. Изтреблението на манихейците в Тулуза се случило в годината след събитията при Вартбург. Седем годи­ни след това, през 1215 година, Латеранският съвет наложил за­коните срещу ересите.

Именно тогава, по времето на съществуването на епископ Клингзор, в Централна Европа се разпространила легендата за флейтиста от Хамелин, а някои историци дори свързват появата й с него. В легендата се разказва за един ловец на плъхове, който се разгневил на цялото население на град Хамелин. За да си от­мъсти, той засвирил на флейтата си и всички деца от областта се събрали около него. Хипнотизирани от магията на музиката, те го последвали извън крепостните стени на града и дълбоко в пе­щерите на планината, където изчезнали завинаги. Легендата, описваща изтреблението на невинни деца, подсказва за дейст­вието на скрити сили в историческия процес, които се опитват да отклонят човечеството от истинските му духовни цели. Ле­гендата пророкува и за магическите способности на оратора, пос­редством които Адолф Хитлер щял да отнеме на германския на­род възможността да следва истинската си съдба, да го лиши от независимост и да го обрече на нравствена деградация чрез изопачената си расистка идеология.

С помощта на един интригуващ източник ние установихме, че Адолф Хитлер се смятал и за превъплъщение на графа на Ачера. След като дошъл на власт и установил Третия райх, Адолф Хитлер изпратил Херман Гьоринг със специалното поръчение да се срещне с шведския лекар и писател Аксел Мунте, който възстановил храма на Тиберий в планините на Капри над Неаполския залив.

Аксел Мунте, автор на бестселъра отпреди войната „Истори­ята на Сан Микеле", започнал да реставрира древния храм на Тиберий, когато вече бил започнал да ослепява, и загубил зрени­ето си, преди да довърши делото си. Той така и не получил въз­можност да се полюбува на красотата на възстановения храм, за който положил толкова много усилия.

През август 1937 година, когато бил на посещение в Рим, за да се срещне с италианския външен министър граф Киано, Гьо­ринг се преоблякъл в цивилни дрехи, отпътувал тайно за Неапол и се качил на парахода за Капри.

Мунте, обезпокоен от посещението на човека, основал Геста-по, неохотно отворил вратите на дома си. Но след уверенията на Гьоринг, че идва като пратеник на Хитлер с поръчението да купи Сан Микеле, Аксел Мунте се съгласил да разговаря с него. Шведът с удивление открил широките познания на Гьоринг в областта на историята и изкуството и двамата мъже потънали в неколкочасов разговор.

По-късно същата година по време на свой кратък престой в Лондон, където впоследствие се установил след обявяването на войната, Аксел Мунте посетил доктор Валтер Щайн в дома му в Кенсингтън. Двамата били отдавнашни приятели и той му раз­казал обстоятелствата около запознанството си с Гьоринг с пъл­ни подробности.

Очевидно, след като Гьоринг установил, че самият Аксел Мун­те е окултист с пробудени способности и проницателна визия, той открито заговорил за мотивите и желанието на Хитлер да купи Сан Микеле, където възнамерявал да се оттегли на старини.



Гьоринг му казал, че Хитлер не само смята себе си за преро­дения Ландулф II и граф Ачера, и двамата господари на Неапол и Капри (Тера де Лабур), но и се мисли за прероден Тиберий, римския император, оттеглил се на острова, за да прекара в уеди­нение последните години от живота си.92

По време на разговорите между двамата, продължили цял ден, Гьоринг гордо заявил, че винаги се е прераждал в човек от обкръжението на своя фюрер. Твърдял, че е граф Боезе (Лошия)93, личен приятел и доверено лице на Ландулф II от девети век. Твър­дял също, че през тринайсети век се е преродил като Конрад от Марбург, близък приятел на епископ Клингзор, магьосника^от Вартбург. В същия контекст бил споменат и Гьобелс като инкар-нация на Екберт от Меран, епископ на Бамберг през тринайсети век, който въвел граф Ачера в двора на унгарския крал Андрей, под чието покровителство се състоял поетическият турнир.

Гьоринг станал активен член на обществото „Еделвайс", до­като живеел в Швеция през 1921 година. Обществото „Еделвайс", подразделение на „Златната зора", очаквало появата на север­ния месия. Когато за пръв път чул Хитлер да говори, той не из­питал никакви съмнения, че слуша „спасителя на Германия". „Убежденията на Хитлер сякаш извираха от моята душа дума по дума - казал Гьоринг. - Когато му се представих, Хитлер заяви, че срещата ни е невероятен обрат на съдбата. Веднага загово­рихме за неща, които ни бяха по душа".

Гьобелс обаче е човекът, който пръв чул Хитлер да говори по време на едно партийно събрание в Бамберг и се превърнал в пророк на новия лидер досущ като магически минезингер, Гьобелс, сакатият син на скромен печатар от Рейт, си бил оси­гурил финансовата подкрепа на обществото „Албертус Магнус" за следването си в университета. За да защити научна сте­пен по история и литература, той посещавал пет различни уни­верситета. Докато се намирал във Фрайбург през лятото на 1918 година, той провел проучване на средновековната история, свър­зана със Светия Граал. През студентските си години започнал да пише роман със заглавие „Михаил", който напомня дневни­ка на герой, съчетаващ живота на воин, поет, любовник, патри­от и революционер, младеж, „изгарящ от нетърпение да живее с всяка фибра на тялото си". Младежът стоварва отговорност­та за горчивата съдба на победената Германия върху плещите на евреите: „Те изнасилиха народа ни, омърсиха идеалите ни, отслабиха силата на нацията, опорочиха нравите ни... Те са от­ровна екзема върху тялото на един болен народ... Разумът им отрови нашия народ". Когато героят стига до дъното на отчая­нието, породено от съдбата на германския народ, в душата му внезапно се пробужда нова надежда с появата на нов оратор месия:

„Седя в зала, където съм бил и друг път. Сред напълно непоз­нати. Повечето са бедни и окъсани. Работници, войници, офице­ри, студенти. Почти не забелязвам кога мъжът на трибуната за­почва да говори, отначало бавно и колебливо.

Но тогава внезапно речта му потича в буен поток. Сякаш над него струи светлина. Слушам го. Пленен съм. Чест! Работа! На­ционалното знаме! Нима тези неща още съществуват за един на­род, от който Бог се е отвърнал?

Слушателите се разгорещяват. Върху посивелите лица грейва надежда. Някой стиска юмруци. Друг бърше потта от челото си. Един възрастен офицер плаче като дете.

Обливат ме топли и студени вълни. Не разбирам какво става с мен. Сякаш чувам изстрели. Няколко войници стават и започ­ват да крещят „ура", но сякаш никой не ги забелязва.

Човекът горе продължава да говори, а онова, което напира в мен, започва да придобива форма. Чудо!

Сред руините има човек, който ни показва знамето.

Хората около мен вече не са ми непознати. Те са мои братя. Качвам се на трибуната и се вглеждам в лицето на мъжа.

Той не е оратор. Той е пророк!

Целият е облян в пот. Върху бледото му лице горят очите. Юм­руците му са стиснати. И като в деня на Страшния съд прогьрмяват дума след дума, фраза след фраза.

Не знам какво да правя. Не съм на себе си.

Започвам да крещя, а никой не се учудва.

Мъжът на трибуната ме поглежда за миг. Сините му очи ме изгарят като огън. Това е заповед.

Чувствам се като новороден. Вече знам накъде води пътят ми. Пътят на зрелостта. Опиянен съм. Спомням си само как ръката на мъжа стисна моята. Клетва за цял живот. А очите ми срещна­ха две велики сини звезди".

Ето как предначертаната за Йозеф Гьобелс съдба предрича срещата му с Адолф Хитлер, преродения демоничен майстерзингер от Вартбург.

Въздействието, оказано от Хитлер върху Гьобелс в деня на тяхната среща в Бамберг, откриваме описано в дневника на на­цисткия министър на пропагандата, конфискувано от разузнава­нето на съюзниците след падането на Берлин през 1945 година:

„Благодаря на съдбата, че съществува такъв човек!... Той е оръ­дието на съзиданието на съдбата и истински бог. Стоя до него, разтьрсен от дъното на душата си... Така е... Разбирам подсъзна­телно, че той е моят водач... Толкова е вглъбен и тайнствен. Умее да изразява безкрайната истина... Прилича на древен пророк. А в небето един голям бял облак сякаш приема формата на свастика. Дали това не е знак от съдбата? Колко много първична сила из­лъчва този човек в сравнение с интелектуалците! И отгоре на всичко е неустоимо покоряваща личност... С такъв човек можеш да завладееш света. Чувствам се дълбоко свързан с него. Всички­те ми съмнения изчезват... Не бих понесъл да се усъмня в този човек. Германия ще пребъде. Неil Hitler!”
ТРЕТА ЧАСТ

КРЪВТА И ПЕПЕЛТА

Вагнер провъзгласи извечната трагичност на човешката съд­ба. Той бе не просто музикант, а и поет; той беше най-върховни­ят пророк сред германците. По волята на провидението аз се за­познах отрано с Вагнер. Всичко, което открих у него, хармонираше с най-съкровените ми убеждения.

Трябва да интерпретираме Вагнеровата опера „Парсифал" по съвършено различен начин от общоприетия. Зад външната абсурд­ност на сюжета с неговата християнска фигуративност и свърза­ните с Разпети петък тайнства като истинско съдържание на тази задълбочена драма изпъква нещо съвършено различно.

Тук се възхвалява не християнската религия на състрадание­то, а чистата благородна кръв, за закрилата и прославата на чия­то чистота цялото братство на посветените е сплотило сили.

Крал Анфортас страда от неизлечимата болест на нечистата кръв. Непосветеният, но чист човек бива изкушен да се откаже от себе си във вълшебната градина на Клингзор и да се отдаде на похотта и на крайностите на порочната цивилизация, вместо да се присъедини към елитните рицари, които бранят тайната на жи­вота, чистата кръв.

Всички ние страдаме от болестта на омърсената кръв. Как мо­жем да се пречистим и да изкупим греховете си? Дали не трябва да сформираме отбрана група от истински посветените? Един ор­ден - братство на тамплиерите около Светия Граал на чистата кръв!

Забележете, че състраданието, чрез което човек постига раз­бирането за нещата, е само за порочния човек, който е в конф­ликт със самия себе си, и че за това състрадание има само един лек - да оставиш болния да умре. Вечният живот, който дарява Граалът, е само за истински чистите и благородните.



избрани откъси от „хитлер говори" на херман раушнинг
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ИЗСЕЧЕНОТО В КАМЪКА ИМЕ



Духовното родословие на прераждането

Казваш, че копнееш за Граала, о, глупави човече, това ме натъжава. Защото никой човек не може да спечели Граала, ако не е известен на небето и не е призован по име за Граала. Ето това трябва да ти кажа за Граала, защото го знам със сигурност и съм го видял с очите си.

Храбро племе живее тук (на Монтсалваш) и ще ти кажа с как­во се прехранва то. Хранят се с камък от най-чист вид. Ако не го познаваш, името му ще ти бъде разкрито. Нарича се Лапис екси-лис...

Чрез силата на този камък фениксът става на пепел, но пепел­та отново му вдъхва живот. Така фениксът сменя оперението си, което и след това е все така лъскаво и прекрасно като преди... Та­кива сили дава камъкът на хората и плътта и костите отново ста­ват млади. Камъкът се нарича също и Граал.

Същия ден той получи послание за това къде се крие най-го­лямата му сила. Днес е Разпети петък и там всички очакват гълъ­бът да долети от небето. Той носи малка бяла нафора и я пуска върху камъка...

Сега чуй как стават известни онези, които са призвани от Гра­ала. Върху камъка, близо до ръба, се появяват изсечени букви, ко­ито назовават името и родословието на всеки, мъж или жена, кой­то може да извърши благословеното пътуване. Не се налага ни­кой да изтрива надписа, защото след като човек прочете името си, той сам изчезва.

Тъй рече отшелникът Треврицент на Парсифал.

парсифал", волфрам Фон ешенбах

Валтер Йоханес Щайн заминал на война с раница, пълна с книги. Той влязъл в редиците на имперската австрийска армия като скромен артилерист, но завършил службата си като капи­тан от Генералния щаб. Напуснал дома си като ентусиазиран но­вак, поел да дири Граала. Върнал се от войната като посветен, прочел името си, изсечено в камъка.

Макар да станал свидетел на постоянни военни действия по време на тежките сражения с настъпващата руска армия, спече­лил медал за храброст и бил споменаван във военните бюлети­ни, някак успял да намери време и да напише докторската си дисертация. Трудът се занимавал с времето и съзнанието и опис­вал физиологичните процеси в човешкия организъм като потен­циално местообитание на девет по-висши измерения на трансценденталното съзнание.

Когато заминал за фронтовата линия през 1914 година, все още не бил открил пътя към постигането на висшето съзнание. Изправен бил пред проблема, смущавал мнозина изучаващи окултното: как да разбуди дремещите в душата сили, които да го отведат към истинските духовни видения. За него било очевид­но, че подобни видения могат да бъдат постигнати единствено чрез медитация. Но каква медитация и как да намери време за това в условията на една съвременна война?

Стигнал до извода, че след като възнамерява да постигне със­тояние, в което не зависи от разума, обектът на медитацията му също трябва да е освободен от сетивата. Избрал древната розен-кройцерова медитация на Черния кръст и на Седемте червени рози. Отделните символи никога не се явяват едновременно в сетивния свят и поради това тази форма на медитация вече била стъпка по посока на свободния от сетивата опит. Освен това пъл­ният процес на тази разновидност на медитацията обхващал дълбинното значение на кръвта, централната тема в диренето на Све­тия Граал.

Каквато и да била непосредствената ситуация в неговата ба­тарея - настъпление или отстъпление или просто мъчителната мъртва хватка на артилерийска престрелка между австрийските и руските позиции, - той си наложил три пъти дневно да намира време за кратка медитация. А това само по себе си е забележи­телно постижение.

Постоянството в медитацията му позволило да призове от дъл­бините на душата си много по-могъщи сили, отколкото бил свик­нал да изследва в ежедневния си мисловен процес. Постепенно по време на тези продължителни медитативни сеанси той започ­нал да усеща, че душата му се освобождава от тялото по начин, сходен на заспиването. Но вместо да изпада в безсъзнание, Вал-тер Йоханес се усещал пробуден за по-висши възприятия на друго ниво на съществуването.

След малко повече от година на фронта започнали да разцъф­ват истински видения за духовните светове и той изпадал в със­тояние, което окултистите наричат „познание чрез въображени­ето".

Точно на този етап от вътрешното си развитие той бил изпра­тен обратно у дома, за да утеши майка си след загубата на по-големия й син, загинал в битка. Братът на Валтер, Фриц, бил посмъртно награден с най-високото отличие за храброст и из­пълнение на дълга към отечеството. Той загинал при отбраната на една крепост от руските войски, взривявайки себе си заедно с крепостта, когато врагът разкъсал отбранителната линия. Два­мата братя били много близки и доктор Щайн изживял загубата много дълбоко. И двамата смятали, че многонационалният ха­рактер на Австро-Унгарската империя е кауза, за която си заслу­жава да се сражават, но смъртта била твърде висока цена.

По време на краткия си престой у дома Валтер Йоханес ре­шил да посети Хофбург, за да застане още веднъж пред копието на Лонгин, древното оръжие, обвързано с легендата за съдбини­те на света. В един красив ден в края на лятото той прекосил почти безлюдния площад и изкачил стълбите към съкровищни­цата.

Пазачите, запасни офицери, които били твърде възрастни, за да се сражават на фронта, поздравили младия лейтенант, който се отправил по коридорите към залата в стил рококо. Той огле­дал вече познатата му обстановка, където се съхранявали сим­волите на царската власт, и се запътил право към копието в него­вото легло от червено кадифе под стъкления капак.

Преди повече от две години бил стоял на същото място заед­но с Адолф Хитлер, за когото в този момент дори не се сетил. Вместо това си помислил как биха му се подигравали състудентите му от университета, ако узнаят за вярата му в легендата за Ко­пието на съдбата. Всеки намек за значимостта на индивидуалната съдба би бил заклеймен като жалка шега. Поради тази причина той не бил обсъждал своите проучвания на историята на копието с никого, освен с майка си и с вече покойния си брат Фриц.

Още щом зърнал копието, осъзнал степента, до която вече се бил превърнал в раздвоена личност, придържаща се упорито към две противоположни гледни точки и изпълнена с нежелание да се откаже от коя да е от тях.

От една страна, в съзнанието му доминирали атомарната тео­рия на съвременната физика и новият научен метод, който се опитвал да обясни човека единствено в термините на физичес­кия свят, в който живее. Цялото му обучение в университета раз­глеждало света като лишен от дух, като безбожен свят на физи­чески измерения, в който човекът е сведен до крайна незначи­телност, а земята не е нищо повече от космическа прашинка в една умираща галактика.

От друга страна, оформящите се в него визионерски способ­ности пробудили съзнанието му за духовно съществуване, къде­то виденията сами по себе си са познание, а интелектуалното мислене е лишено от значение. Щайн описва себе си в онзи мо­мент като „наполовина скептик, наполовина визионер". Но той не можел да прокара мост между тези две противоположни глед­ни точки, който да обясни как материята е оформена от духа и бива поддържана от него.

Въпреки тази дилема той имал непоклатимото вътрешно убеж­дение, че във вселената цари нравствен порядък и че преценката и последиците са в сърцевината както на историческия процес, та­ка и на личната съдба на всеки човек. Ден след ден, докато броят на жертвите във войната нараствал, а много от предишните му състуденти загивали, у него се формирала вътрешната убеденост, че ще оцелее от войната, за да изпълни някаква духовна мисия.

Докато в главата му минавали тези мисли, той разглеждал древното копие, вдъхновило толкова много различни личности в историята на християнството. Плъзнал поглед по странните фаланги, добавени впоследствие, за да символизират гълъбови криле, по златните кръстове, гравирани върху тъмния метал, по гвоздея, закрепен в средата на издълженото острие.

Наистина ли това е копието, с което римският центурион про­низал гърдите на Христос като акт на милосърдие, запитал се той. Или някои от най-прочутите исторически личности са ста­нали жертва на огромна заблуда?

Не бил взел под внимание силното влияние, което този та­лисман на кръвта на Христос ще оказва върху неговите оформя­щи се ясновидски способности. Внезапно доловил психометричните качества на копието. То сякаш излъчвало тайнствени виб­рации, способни да предизвикват силни видения. Преди да нап­регне сили, за да ги отхвърли, Валтер Йоханес потънал дълбоко в едно преживяване, което завладяло сетивата му. Оказал се из­ваден от земния пространствено-времеви континиум с почти жес­тока внезапност и застанал на прага на по-високо ниво на съзна­нието.

Заобикалящата го обстановка в съкровищницата се стопила, докато той прелитал през времето като неволен пленник върху вълшебно килимче, понесло се към неизвестното. Оказал се нас­ред една удивителна сцена, която насила проникнала в духовно­то му въображение. С това новопридобито познание той се ока­зал свидетел на манихейската война на световете между силите на мрака и тези на светлината.



Над себе си в далечината можел да различи могъща фигура, предвождаща ангелско войнство, един полупрозрачен дух, за­гърнал гърди с бяла дреха, падаща на гънки от жива красота -външен израз на абсолютната чистота на сърцето. Щастлив и смаян, той наблюдавал величието и духовната сила на величаво­то същество, което излъчвало „Могъщество в Бога".

Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   24




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет