Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Данните, ко­ито из­в­ля­кох от Петото Евангелие от­но­во ни по­каз­ват - та­ка да се ка­же - как­ви при­го­тов­ле­ния бя­ха не­об­хо­ди­ми от стра­на на це­лия Космос, за да нас­тъ­пи събитието, ко­ето на­ри­ча­ме Мистерията на Голго- та. А за ду­хов­но­-на­уч­но­то изследване, Мистерията на Голгота е ка­то един вид не­окон­ча­те­лен за­вър­шек на дру­ги процеси, с ко­ито тя е свър­за­на във ве­ри­га­та от слож­ни кос­ми­чес­ки факти.

Ние ве­че го­во­рих­ме за това, че Мистерията на Голгота тряб­ва­ше да бъ­де под­гот­ве­на от две­те момчета, но­се­щи името Исус. Ние видяхме, как ед­но­то от две­те мом­че­та Исус, та­ка на­ре­че­ни­ят Соломонов Исус, но­се­ше в се­бе си Аза на Заратустра. Видяхме още, че след ка­то две­те мом­че­та Исус, ко­ито бя­ха на приб­ли­зи­тел­но ед­нак­ва възраст, ста­на­ха на два­на­де­сет години, Заратустровият Аз пре­ми­на в тя­ло­то на дру­го­то мом­че Исус, на Исус от Натановата ли­ния на Давидовия дом. Черпейки от Петото Евангелие, ние мо­жах­ме под­роб­но да из­ло­жим как­ва бе­ше съдба­та на он­зи Исус от Назарет, кой­то но­се­ше три­те те­лес­ни обвивки, ро­де­ни с Натановото мом­че Исус и кой­то пазе­ше в се­бе си Заратустровия Аз до сво­ята три­де­се­та година, т.е. до раз­го­во­ра с майката, такъв, ка­къв­то го зна­ем от пре­диш­ни­те ми лекции. Тогава, при то­зи разговор, чрез си­ла­та на из­ре­че­ни­те думи, в ко­ито той вло­жи са­мия свой Аз, ста­на така, че Азът на Заратустра, та­ка да се каже, на­пус­на те­лес­ни­те об­вив­ки на то­зи Исус от Назарет. И ние знаем, как пос­ле чрез Кръщението, из­вър­ше­но от Йоан в ре­ка­та Йордан, Христовото Същество нав­ле­зе в три­те об­вив­ки на Исус от Назарет.

Сега, ко­га­то сме в със­то­яние да об­гър­нем съ­би­ти­ята по то­зи начин, ние се из­ди­га­ме до ед­но мно­го по­-в­се­об­х­ватно поз­на­ние за зна­че­ни­ето на Христос Исус, от­кол­ко­то онези, ко­ито прос­то след­ват до­се­гаш­на­та тра­ди­ция и се по­зо­ва­ват на тек­с­то­ве­те от Евангелията.

Но ця­ло­то то­ва събитие, ко­ето на­ред с Разпятието и Възкресението на­ри­ча­ме Мистерията на Голгота, се включва към дру­ги три ми­на­ли съби- тия. То е, та­ка да се каже, те­хен завършек. Едното от те­зи три дру­ги съ­би­тия нас­тъпи още през древ­на­та Лемурийска епоха, а от ос­та­на­ли­те две ед­но­то нас­тъ­пи в началото, до­ка­то дру­го­то - към края на Атлантската епоха. Само че те­зи три съ­би­тия се ра­зиг­ра­ха не в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, а в ду­хов­ните светове. Следователно, ние тряб­ва да на­со­чим ду­шев­ния си пог­лед към че­ти­ри събития, пос­лед­но­то от ко­ито - онова, с ко­ето се за­ни­ма­вах­ме до­се­га и ко­ето на­ри­ча­ме Мистерията на Голгота - се ра­зиг­ра на фи­зи­чес­ко­то поле, до­ка­то дру­ги­те три се ра­зиг­ра­ха ка­то под­гот­ви­тел­ни съ­би­тия в ду­хов­ни­те светове.

За оно­ва същество, ко­ето ние на­ри­ча­ме Натанов Исус, аз Ви споменах: то по­ка­за осо­бе­на­та си природа, ко­га­то вед­на­га след раж­да­не­то си мо­жа да из­го­во­ри ня­кол­ко думи, думи, из­го­во­ре­ни на та­къв стра­нен език, че то­зи език ос­та­на неразбран, и са­мо май­ка­та стиг­на до пред­чув­с­т­ви­ето за всич­ко онова, ко­ето те­зи ду­ми тряб­ва­ше да оз­начават. За то­зи Натанов Исус ние тряб­ва да сме наясно: той съв­сем не е ед­но обик­но­ве­но чо­веш­ко съ­щес­т­во като дру­ги­те чо­веш­ки същества, и че той да­леч ня­ма­ше зад се­бе си - ка­къв­то е слу­ча­ят със Соломоловия Исус, който но­се­ше в се­бе си Аза на Заратустра, а и с по­ве­че­то хо­ра - по­ре­ди­ца от прераждания, ­

Тази из­к­лю­чи­тел­но важ­на под­роб­ност бе­ше из­тък­на­та от мен и по дру­ги поводи, ко­га­то казах: Част от това, което под фор­ма­та на чо­веш­ки ду­ши нав­ле­зе в чо­веш­ки­те ин­кар­на­ции след Лемурийската епоха, бе­ше за­дър­жа­на в ду­хов­ни­те светове, без да сти­га до фи­зи­чес­ко въплъщение, за да осъ­щес­т­ви пър­во­то си чо­веш­ко въп­лъ­ще­ние именно с раж­да­не­то на На- тановия Исус. А това, ко­ето нав­ре­ме­то ос­та­на в ду­хов­ни­те све­то­ве и сле­до­ва­тел­но не мо­же да бъ­де на­ре­че­но в об­щоп­ри­етия сми­съл на ду­ма­та „чо­веш­ки Аз" - по­не­же чо­веш­ки­ят Аз ми­на­ва от ед­на ин­кар­нация в дру­га - то по­не­се съд­ба­та си там, в ду­хов­ни­те светове. И са­мо пос­ле­до­ва­те­ли­те на древ­ни­те Мистерии, ко­ито бя­ха в със­то­яние да наб­лю­да­ват про­це­си­те в ду­хов­ни­те светове, мо­же­ха да знаят, че оно­ва същество, което ня­ко­га тряб­ва­ше да се ро­ди ка­то Натанов Исус и пос­ле да при­еме в се­бе си Христос, има­ше да из­вър­ви преди то­ва оп­ре­де­ле­ни пъ­ти­ща и съд­би в ду­хов­ни­те светове. За да раз­бе­рем те­зи съдби, тряб­ва да об­гър­нем с пог­лед следното.

Повечето от Вас ве­ро­ят­но ще си спом­нят оне­зи лекции, ко­ито бя­ха из­не­се­ни тук пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни вър­ху Антропо­со­фи­ята и в ко­ито аз го­во­рих за чо­веш­ки­те сетива*52. Тогава аз спе­ци­ал­но подчертах, че обик­но­ве­но из­б­ро­ява­ните пет се­ти­ва са са­мо ед­на част от всич­ки­те се­ти­ва и че фак­ти­чес­ки чо­ве­кът има два­на­де­сет сетива*53. Сега не се на­ла­га да се впус­кам в подробности. Обаче ос­нов­но­то тук, ко­ето тряб­ва да запомним, е следното: Човешките сетива, то­ва ко­ето бе­ше вло­же­но в на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то сетива, би би­ло осъ­де­но на ог­ром­но нещастие, ако през древ­на­та Лемурийска епо­ха в ду­хов­ни­те све­то­ве не бе­ше ста­на­ло пър­во­то Христово Събитие, един вид първи­ят пред­вес­т­ник на онова, ко­ето на­ри­ча­ме Мистерия на Голгота. През Лемурийската епо­ха чо­ве­кът нап­ред­ва­ше от ед­но въп­лъ­ще­ние в дру­го по та­къв начин, че по съ­щес­т­во ве­че раз­по­ла­га­ше с ос­нов­ни­те на­чен­ки на сво­ите сетива. Обаче от дру­га стра­на ние знаем, че през Лемурийската епо­ха чо­веш­ка­та ево­лю­ция бе­ше об­х­ва­на­та от лу­цифе­ри­чес­ки­те сили. Влиянието на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те си­ли за­сег­на ця­ла­та ор­га­ни­за­ция на човека. Ако сега, през Лемурийс­ка­та епо- ха, не бе­ше ста­на­ло не­що друго, ос­вен пов­та­ря­щи­те се въп­лъ­ще­ния и пос­лед­ва­ло­то лу­ци­фе­ри­чес­ко вли­яние, на­ши­те се­ти­ва би­ха из­г­леж­да­ли съв­сем раз­лич­но от това, ко­ето са те днес. Ако мо­жем та­ка да се из­ра- зим, се­тива­та би­ха ста­на­ли свръхчувствителни, свръхинтензивни. Те би­ха ста­на­ли такива, че ние изоб­що ня­ма­ше да пос­тигаме как­ва­то и да е уме­ре­ност в от­но­ше­ни­ята си със се­тив­ния свят; нап­ри­мер чер­ве­ни­ят цвят би ос­та­вил та­ко­ва впе­чат­ле­ние за чо­веш­ко­то око, че още с из­жи­вя­ва­не­то на чер­ве­ния цвят то вед­на­га би из­пи­та­ло ед­на съвсем оп­ре­де­ле­на
болка. Чрез дру­ги се­тив­ни впечатления, ос­та­на­ли­те се­ти­ва съ­що би­ха би­ли бо­лез­не­но засегнати. Например око­то би се чув­с­т­ву­ва­ло ка­то всму­ка­но от си­ния цвят. Човекът би тряб­ва­ло да се дви­жи из света, до­като в съ­що­то вре­ме се­ти­ва­та неп­ре­къс­на­то щя­ха да бъ­дат нап­ря­га­ни до край- ност, до болка, или под­ла­га­ни на чрез­мерни, фа­тал­ни удоволствия. Вси- чки външ­ни вли­яния би­ха уп­раж­ня­ва­ли вър­ху се­ти­ва­та мно­го по­-сил­ни дразнения, от­колко­то е допус­ти­мо за тях. Ето до как­во би до­ве­ло лу­ци­фе­ри­чес­ко­то влияние.

Но всич­ко то­ва бе­ше спес­те­но на човечеството, и то не чрез ед­но съби- тие, про­тек­ло във фи­зи­чес­ка­та об­ласт на Земята, а бла­го­да­ре­ние на он­зи процес, кой­то в из­вес­тен сми­съл е пър­ви­ят под­гот­ви­те­лен про­цес спря­мо Мистери­ята на Голгота. Още през Лемурийската епо­ха съ­що­то Хри- стово Същество, ко­ето по­-къс­но чрез Йоановото Кръще­ние в ре­ка­та Йордан се съ­еди­ни с тя­ло­то на Исус от Назарет, се съ­еди­ни с ед­но дру­го Същество, ко­ето то­га­ва все още бе­ше в ду­хов­ни­те светове, за да се ро­ди по­-къс­но ка­то Натановото мом­че Исус. Ако за съ­би­ти­ето от Палести­на мо­жем да кажем, че Христовото Същество се въп­лъ­ти в Исус от Наза- рет, от­нос­но пър­во­то Христово съ­битие би тряб­ва­ло да заявим, че през Лемурийската епо­ха - на­ми­рай­ки се в ду­хов­ни­те све­то­ве - то из­пъл­ни с ду­шевна си­ла оно­ва Същество, ко­ето по­-къс­но сле­зе на Земята ка­то На- танов Исус. И така, в ду­хов­ни­те све­то­ве жи­ве­еше ед­но ду­хов­но­-ду­шев­но Същество, ко­ето чрез ак­та на свър­з­ва­не с Христовото Същество, т.е. свър­з­ва­не­то на Христо­во­то Същество с ду­ша­та на по­-къс­ния Исус от Назарет, и чрез всичко, ко­ето про­из­ле­зе от то­зи акт, то прос­то от не вся­ка въз­мож­на опас­ност от ево­лю­ци­ята на чо­веш­ки­те сетива; от ду­хов­ни­те све­то­ве то оза­ри чо­ве­чес­т­во­то и пре­дот­в­ра­ти нещастието, ко­ето би спо­ле­тя­ло чо­веш­ки­те сетива, ако чрез лу­ци­фе­ри­чес­ки­те вли­яния те би­ха би ли из­ло­же­ни на пре­ко­мер­ни бол­ки и удоволствия. Първото под­гот­ви­тел­но съ­би­тие по пъ­тя на Мистерията на Голго­та ста­на за спа­се­ние на чо­веш­ки­те сетива. Обстоятелството, че мо­жем да си слу­жим със се­ти­ва­та в днеш­ния им вид, е пос­ле­ди­ца от то­ва пър­во Христово събитие.

В на­ча­ло­то на Атлантската епо­ха ста­на ед­но вто­ро събитие. То от­но­во се све­де до това, че Съществото, ко­ето по­-къс­но се ро­ди ка­то Натанов Исус, бе­ше из­пъл­не­но с ду­шев­на­та си­ла на Христовото Същество. По то­зи на­чин бе­ше пре­дот­в­ра­те­но ед­но дру­го нещастие, ко­ето мо­же­ше да спо­ле­ти чо­веш­ка­та природа. Дори ако чрез пър­во то -Христово съ­би­тие се­ти­ва­та би­ха би­ли „спасени", по­-на­та­тък луциферическите, а по­-къс­но и ари­ма­ни­чес­ки­те вли­яния щя­ха да про­ме­нят чо­веш­ка­та при­ро­да до та­ка­ва степен, че та­ка на­ре­че­ни­те се­дем жиз­не­ни органи*54 - в мо­ите ан­т­ро­по­соф­с­ки лек­ции аз мно­гок­рат­но съм за­ся­гал то­зи въпрос; по съ­щес­т­во те про­из­ли­зат от един вид кухини, но об­що взето, в ос­но­ва­та им ле­жи
съ­от­вет­на­та ор­га­ни­за­ция на етер­но­то тя­ло - щя­ха да ни пос­та­вят при­мерно в след­но­то положение: ние не бих­ме мог­ли да се дви­жим ка­то нор­мал­ни хора, из­пит­вай­ки как­то се­га раз­лич­ни сте­пе­ни на сим­па­тия и антипатия, за­що­то в то­зи слу­чай чо­ве­кът би се люш­кал меж­ду опус­то­ши­тел­но же­ла­ние и ужас­но от­в­ра­ще­ние спря­мо всич­ко онова, до ко­ето - ка­то един вид хра­на - той се до­кос­ва чрез сво­ите жиз­не­ни органи. Дори не­го­ви­те ди­ха­тел­ни ор­га­ни би­ха из­пит­ва­ли съ­що­то спря­мо сво­ята ес­тес­т­ве­на сре­да - или дива, опус­тоши­тел­но алчност, или на­й-­дъл­бо­ко отвра- щение. Следователно, по­ра­ди вли­яни­ето на Луцифер и Ариман, и се­де- мте жиз­не­ни ор­га­ни би­ха ста­на­ли пре­ка­ле­но действени. Сега оба­че нас­тъ­пи вто­ро­то Христово събитие, ко­ето съ­що се ра­зиг­ра в ду­хов­ни­те све- тове. Благодарение на не­го чо­веш­ки­те жиз­не­ни ор­га­ни ста­на­ха в из­вес­тен смисъл умерени, за­поч­на­ха да фун­к­ци­они­рат с мярка. Както на­ши­те се­ти­ва ни­ко­га не би­ха мог­ли да проявяват, та­ка да се каже, мъд­рост в от­но­ше­ни­ята си със света, ако не би нас­тъ­пи­ло пър­во­то Христово съ­би­тие през Лемурийска­та епоха, та­ка и на­ши­те жиз­не­ни ор­га­ни ни­ко­га не би­ха пос­тиг­на­ли умереност, ако не би нас­тъ­пи­ло вто­ро­то Христово съ­би­тие в на­ча­ло­то на Атлантската епоха.

Но чо­ве­кът бе­ше зас­т­ра­шен и от ед­но тре­то нещастие, ед­но нещастие, ко­ето би за­сег­на­ло не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, рес­пек­тив­но - пра­вил­но вза­имо­дейс­т­вие меж­ду мислене, чув­с­т­ва и воля. Днес чо­веш­ки­те мисли, чув­с­т­ва и во­ля се на­ми­рат в из­вес­т­на хармония, и ко­га­то тя бъ­де нару- шена, вед­на­га се на­ру­ша­ва и здра­ве­то на човека. Кога­то мислене, чув­с­т­ва и во­ля не ра­бо­тят задружно, чо­ве­кът по­тъ­ва или в пре­ка­ле­на хипохон- дрия, или в със­то­яния на лудост. Следователно, хо­ра­та би­ха стиг­на­ли до пъл­но обър­к­ва­не по от­но­ше­ние на мисленето, чув­с­т­ва­та и волята, до пъл­на лудост, ако към края на Атлантската епо­ха не би нас­тъ­пи­ло тре­то­то Христово събитие: Христово­то Същество от­но­во из­пъл­ни с ду­шев­на­та си си­ла на­ми­ра­щия се в ду­хов­ни­те све­то­ве Натанов Исус, та­ка че ду­шев­ни­те си­ли на човека, не­го­ви­те мисли, чув­с­т­ва и во­ля мо­же­ха да жи­ве­ят в пъл­на хармония.

Тези три събития, ко­ито изброих, се ра­зиг­ра­ха в ду­хов­ни­те светове; те не про­те­ко­ха в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. Обаче в ми­то­ло­гич­ни­те пред­с­та­ви на чо­ве­чес­т­во­то ос­та­на един от­чет­лив спо­мен на­й-­ве­че за тре­то­то съ­битие. И как­то в мно­го слу­чаи ду­хов­но­то поз­на­ние ни поз­во­ля­ва да раз­би­ра­ме пра­вил­но об­ра­зи­те и знаменията, ко­ито се съ­дър­жат в ми­то­ве­те и легендите, съ­що­то се от­на­ся и за тре­то­то Христово събитие. Всички ние поз­на­ва­ме то­ва изоб­ра­же­ние - би­ло то Архангел Михаил или Св. Георги - пред­с­тав­ля­ва­що ед­но свръх­се­тив­но същество, ко­ето по­бежда­ва Дракона. Това е об­раз­но­то пред­с­та­вя­не на тре­то­то Христово събитие: Архангел Михаил или Св. Георги, по -къс­ни­ят Натанов Исус,
ду­шев­но про­бу­ден от Христос. Ето от­къ­де ид­ва ар­хан­гел­с­ки­ят об­раз в ду­хов­ни­те светове. Победата над Дракона оз­на­ча­ва пре­одо­ля­ва­не­то на оне­зи си­ли в чо­веш­ко­то мислене, чув­с­т­ва и во­ля - т.е. са­ма­та страс­т­на при­ро­да на човека, - ко­ито би­ха мог­ли да зас­т­ра­шат един­с­т­во­то в ми- сленето, чув­с­т­ва­та и волята. Иска се дъл­бок усет, за да проумеем: Ето, те­зи ве­ли­чес­т­ве­ни образи, ма­кар и не­по­нят­ни за разума, са все пак до- стъп­ни за чувствата, и бла­го­да­ре­ние на тях, чо­веш­ка­та ду­ша се до­кос­ва до дълбоки, ше­мет­но дъл­бо­ки тайни.

И друг път сме има­ли въз­мож­ност да припомним, как в ли­це­то на сво­ите Богове и Духове, древ­ни­те гър­ци има­ха един вид смът­ни об­ра­зи на всич­ко онова, ко­ето през Атлантската епо­ха съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то дейс­т­ви­тел­ни бо­жестве­но­-ду­хов­ни Същества - там, в света, раз­по­ло­жен не­пос­ред­с­т­ве­но над човека. Впрочем гър­ци­те има­ха яс­но съз­на­ние за тре­то­то Хри- стово събитие, за оно­ва Христово събитие, ко­ето ина­че стои пред чо­веш­ка­та ду­ша са­мо ка­то об­ра­за на Св. Георги или Архангел Михаил, по­беж­да­ващ Дракон. Гърците изоб­ра­зя­ва­ха Христос, вли­ващ ду­шев­ни­те си си­ли в по­-къс­ния Натанов Исус, в ли­це­то на тех­ния Аполон. Св. Георги с Дракона е вло­жен мно­го дъл­бо­ко в ду­ши­те на древ­ни­те гърци, вло­жен е, та­ка да се каже, в са­мия Космос на древ­на Гърция. Гърците има­ха он­зи кас­та­лийс­ки из­вор в Парнас, къ­де­то от ед­на дъл­бо­ка пропаст, ка­то от ед­но гърло, се из­ди­га­ха въз­душни из­па­ре­ни­я­.Те­зи зми­евид­ни из­па­ре­ния об­г­ръ­ща­ха пла­ни­на­та и в тяхно, ли­це хо­ра­та виж­да­ха об­ра­за на ди­во бу­шува­щи­те чо­веш­ки страсти, ко­ито вна­ся­ха пъ­лен ха­ос в чо­веш­ки­те ми- сли, чув­с­т­ва и воля. Над то­ва зем­но гърло, на мястото, от­къ­де­то из­ли­за­ха те­зи зми­евид­ни изпарения, в ко­ито жи­ве­еше Питон, бе­ше из­диг­нат ора­кул­ни­ят център, пос­ве­тен на Пития. Пития сто­еше до своя три­нож­ник над дъл­бо­ка­та про­паст и чрез под­виж­ни­те из­па­рения по­лу­ча­ва­ше сво­ите визии, и това, ко­ето тя из­го­ва­ря­ше в те­зи състояния, се при­ема­ше ка­то предсказание, ид­ва­що от са­мия Аполон. Ето за­що онези, ко­ито се нуж­да­еха от съ­вет и помощ, оти­ва­ха при Пития и чрез ней­на та ус­та по­лу­ча­ва­ха по­мощ от са­мия Аполон.

Следователно, гър­ци­те бя­ха убедени, че Аполон е ед­но дейс­т­ви­тел­но Същество. Сега ние съ­що поз­на­ва­ме то­ва Същество. То е не друго, а Съ- ществото, при­ело ду­шев­ни­те си­ли на Христос, и ро­де­но по­-къс­но ка­то Натанов Исус, на­ри­чан от гър­ци­те Аполон. Той от­не лу­ци­фе­ри­чес­ко­то вли­яние от всич­ко онова, ко­ето про­ник­ва­ше в ду­ша­та на Пития от Зем- ните недра. И по­не­же из­па­ре­ни­ята из­ди­гат към не­бе­то жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ето на Аполон, те не по­раждат ве­че обър­к­ва­не и хаос, а ис­тин­с­ки ред в мисленето, чув­с­т­ва­та и во­ля­та на древ­ни­те гърци. И така, ние вижда- ме, как иде­ята на гър­ци­те за Аполон съ­дър­жа факта, че в мисленето, чув­с­т­ва­та и во­ля­та е про­ник­нал он­зи Бог, кой­то по­-къс­но ние ще на­ре­-
чем Христос, Богът, кой­то през да­леч­но­то ми­на­ло се бе­ше пожертвувал, вли­вайки ду­шев­ни­те си си­ли в бъ­де­щия Натанов Исус и вна­сяй­ки хар­мо­ния и ред във всич­ко онова, ко­ето по­ра­ди влияни­ето на Луцифер и Ариман би тряб­ва­ло да пре­диз­ви­ка обър­к­ва­не и ха­ос в чо­веш­ки­те мис- ли, чув­с­т­ва и воля.

Да, всъщ­ност ние сме из­п­ра­ве­ни пред три Христови съ­би­тия в свръх­се­тив­ни­те светове, ко­ито са три под­гот­ви­телни сте­пе­ни за съ­щин­с­ко­то Събитие на Голгота. И ако се­га се за­пи­та­ме за зна­че­ни­ето на то­ва съ­щин­с­ко Съби­тие на Голгота, и по-точно: Какво фак­ти­чес­ки по­ро­ди то, къ­де би­ха нас­тъ­пи­ли без­ре­дие и хаос, ако не бе­ше ста­на­ло Събитието на Голгота? - ние след­ва да сме наясно: Едва през Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, през Гръцко-латинската епоха, чо­ве­чес­т­во­то ста­на дос­та­тъч­но зряло, за да раз­вие Аза. Най-напред за раз­ви­ти­ето на Аза уз­ря она­зи част от Западния свят, ко­ято се прос­ти­ра меж­ду Западна Азия, Южна и Средна Европа. Азът тряб­ва­ше да бъ­де раз­вит имен­но в сблъ­съ­ка на ро­ман­с­ки­те и гер­ман­с­ки­те народи, и то там - в те­ри­то­ри­ите на Средна и Южна Европа. Следователно, Азът тряб­ва­ше да бъ­де раз­вит през Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Обаче той би бил раз­вит в пъл­но безредие. Защото как­то се­ти­ва­та би­ха се фор­ми­ра­ли в пъл­но без­ре­дие през Лемурийската епоха, ако не бе­ше нас­тъ­пи­ло пър­во­то Христово съ- битие, как­то и се­дем­те жиз­не­ни ор­га­ни би­ха се раз­ви­ли по неп­ра­ви­лен начин, ако в на­ча­ло­то на Атлантската епо­ха не бе­ше нас­тъ­пи­ло вто­ро­то Христово събитие, как­то три­те ду­шев­ни спо­соб­нос­ти на чо­ве­ка - мис- лене, чув­с­т­ва и во­ля - би­ха из­пад­на­ли в без­по­ря­дък и хаос, ако към края на Атлантската епо­ха не бе­ше нас­тъ­пи­ло тре­то­то Христово събитие, та­ка и чо­веш­ки­ят Аз би из­рас­нал в без­по­ря­дък и хаос, ако през Гръцко-латинската епо­ха не бе­ше нас­тъ­пи­ло чет­вър­то­то Христово събитие, а имен­но - Мистерията на Голгота. Защото - как­то чес­то пъ­ти сме из­тък­ва­ли - до Аза, до съз­на­ни­ето за Аза, хо­ра­та се из­диг­на­ха ед­ва през Чет- въртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха.

На оне­зи чо­веш­ки същества, ко­ито не мо­жа­ха да сто­рят това, пър­во­на­чал­но им бе­ше да­де­но един друг вид от­к­ровение. Защото ха­рак­тер­на­та раз­ли­ка меж­ду от­к­ро­ве­ни­ето на Буда и от­к­ро­ве­ни­ето на Христос е след- ната: от­к­ро­вени­ето на Буда бе­ше пред­ви­де­но за хора, ко­ито всъщ­ност не ид­ва­ха до съз­на­ни­ето за сво­ите Азове, нап­ред­ва­щи от ед­на ин­кар­на­ция в друга. Ако чо­век про­пус­ка та­зи важ­на подробност, той изоб­що не раз­би­ра будизма. Аз и друг път съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето Ви на ед­на легенда, ко­ято е доб­ре из­вес­т­на в по­-къс­ния будизъм: там се казва, че ис­тин­с­ки­ят бу­дист гле­да на това, ко­ето пре­ми­на­ва от ед­на ин­кар­на­ция в друга, ка­то го срав­ня­ва с плода на дър­во­то ман­го - ко­га­то то­зи плод по­па­да в земя- та, из­рас­т­ва но­во дърво, ко­ето да­ва нов плод. Общото между ста­рия и
но­вия плод се свеж­да са­мо до име­то и формата. Характерното за бу­диз­ма е, че при не­го не се го­вори за един дейс­т­ви­те­лен Аз, кой­то пре­ми­на­ва от ед­на ин­кар­на­ция в друга. И то­ва е така, по­не­же на­ро­ди­те на Изтока не бя­ха стиг­на­ли до пъл­но­то съз­на­ние за Аза. Дори и днес все още мо­же да се види: Когато хора, из­по­вядва­щи уче­ни­ята на Изтока, по­ис­кат да раз­бе­рат све­тог­ле­ди­те на Запада, те не мо­гат да про­ник­нат до точката, от която за­поч­ва Азът.

Азът тряб­ва­ше да бъ­де ро­ден всред на­ро­ди­те от Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Но там той би се ро­дил в без­по­ря­дък и в хаос. Че би се ро­дил в без­по­ря­дък - то­ва ни по­каз­ва ед­но явление, ко­ето е твър­де за­бе­ле­жи­тел­но за Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Да, един от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те приз­на­ци за раж­да­не­то на Аза, то­ва е гръцка­та философия. Но ка­то ед­но съп­ро­вож­да­що явление, от дру­га­та стра­на на гръц­ка­та философия, ние виж­да­ме сибилите. Сибили са всич­ки оне­зи същества, чи­ито ду­ши не бя­ха хар­мо­ни­зи­ра­ни от Аполон, как­то нап­ри­мер Пития; напротив, тех­ни­те от­к­ро­ве­ния се из­ли­ва­ха на­пъл­но ха­отич­но в мислите, чув­с­т­ва­та и во­ля­та им. Чрез те­зи си­би­лински откровения, ко­ито въз­ник­на­ха око­ло 8 пред­х­рис­ти­ян­с­ки век и про­дъл­жи­ха до Средновековието, чес­то пъ­ти прозву­ча­ва­ха на­й-­вис­ши истини, оба­че в объркан, ха­оти­чен вид. В си­би­лин­с­ки­те от­к­ро­ве­ния про­ли­ча­ва осо­бе­но ясно, как раж­да­не­то на Азовото съз- нание, на себесъзнанието, би про­тек­ло в пъ­лен безпорядък, как Азът - по­ра­ди лу­цифе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки вли­яния - би из­рас­нал в пъ­лен хаос, съ­що как­то два­на­де­сет­те се­ти­ва през Лемурийска­та епоха, жиз­не­ни­те ор­га­ни през ран­на­та Атлантска епо­ха и три­те ду­шев­ни спо­соб­нос­ти в края на Атлантската епоха, би­ха се раз­ви­ли в безпорядък, ако не бя­ха нас­тъ­пи­ли три­те Христови събития. Да, през Четвъртата след ат­лан­т­с­ка епо­ха Азът съ­що би се раз­вил в безпорядък, ако не бе­ше нас­тъ­пи­ла Ми- стерията на Голгота.

И така, ние виждаме, как Мистерията на Голгота пос­те­пен­но сли­за от ду­хов­ни­те светове, къ­де­то се ра­зиг­ра под фор­ма­та на пър­во­то Христово съ­би­тие през Лемурийската епоха, дос­ти­гай­ки до фи­зи­чес­ко­то поле, ве­че под форма­та на на­ша­та зем­на Мистерия на Голгота. Всичко то­ва от­но­во ни ка­ра да се за­мис­лим за ог­ром­но­то зна­че­ние на то­ва един­с­т­ве­но по ро­да си събитие, за­ся­га­що ця­ло­то пла­не­тар­но раз­ви­тие на Земята, ед­но събитие, ко­ето беше вни­ма­тел­но под­гот­ве­но от ду­хов­ния свят. Връз- ката с вис­ше­то Слънчево Същество, ко­ято чес­то сме из­тък­ва­ли от­нос­но Христовото Същество, се про­явя­ва съ­що и в древ­ног­ръц­ка­та идея за Аполон, по­не­же там Аполон, как­то знаем, е Бог на Слънцето.

Аз са­мо за­гат­нах как­во мо­же да се до­ба­ви с ог­лед на ед­но по­-доб­ро раз­би­ра­не на значението, ко­ето има за всички нас Мистерията на Голгота. Всички те­зи не­ща би­ха мог­ли да бъ­дат раз­г­ле­да­ни на­й-­под­роб­но и то­-­

Да предположим, че да­ден чо­век нав­ли­за в ду­хов­ния свят, през Портата на смър­т­та или чрез посвещението. Ако приемем, че той нав­ли­за в ду­хов­ния свят през Портата на смъртта, то­га­ва пър­во­то нещо, ко­ето става, е че той вед­на­га от­х­вър­ля сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то на­й-­външ­на­та об- вивка. Това фи­зи­чес­ко тя­ло се раз­па­да и ми­на­ва под влас­т­та на Земните елементи. Нека да приемем, че след ка­то е ми­нал през Портата на смър- тта, чо­век би от пра­вил пог­лед назад, към съд­ба­та на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, както, из­го­ре­но или разложено, е пре­да­де­но на физи­чес­ки­те еле­мен­ти на Земята. Всичко онова, ко­ето чо­век виж­да в те­зи процеси, ко­га­то от ду­хов­ния свят пог­лежда на­зад към съд­ба­та на фи­зи­чес­ко­то тяло, би мог­ло да бъ­де на­ре­че­но при­род­но явление, при ко­ето мо­рал­ни­те ка­те­го­рии са тол­ко­ва неприложими, как­то и по от­но­ше­ние на дру­ги при­род­ни яв­ле­ния ка­то облаци, свет­ка­вици и т.н. Както наб­лю­да­ва­ме те­зи при­род­ни явления, та­ка ние би тряб­ва­ло да сме в със­то­яние да наблю­да­ва­ме и раз­па­да­не­то на фи­зи­чес­ко­то тяло. Обаче ние зна­ем и друго: че след смъртта, в про­дъл­же­ние на някол­ко дни, чо­ве­кът ос­та­ва свър­зан със сво­ето етер­но тяло, за да нас­тъ­пи по­-на­та­тък един вид вто­ро от­де­ля­не на етер­но­то тя­ло от ас­т­рал­но­то тя­ло и от Аза.

А ко­га­то пос­ле чо­век пог­леж­да към освободеното, раз­па­да­що се етер­но тяло, той установява, че етер­ни­те про­цеси са твър­де раз­лич­ни от те­зи на раз­па­да­що­то се фи­зи­чес­ко тяло. Преди всичко, след смър­т­та - на­ми­рай­ки се в ду­хов­ния свят - ние не мо­жем да пог­лед­нем към етер­но­то тя­ло и да го ока­чес­т­вим - са­мо­то него, как­то и това, в ко­ето то се прев­ръ­ща - ка­то ед­но при­род­но явление. Напротив, чрез сво­ите спе­ци­фич­ни особе- ности, то­ва етерно тя­ло ни показва, как в не­го са втъ­ка­ни оне­зи ду­шев­ни качества, ко­ито ние сме има­ли до смър­т­та си. Ако сме има­ли доб­ри ми- сли, чув­с­т­ва и постъпки, то­ва ве­че е про­яве­но и в етер­но­то тяло; ако сме има­ли лоши, не­дос­тойни мисли, чув­с­т­ва и пос­тъп­ки - то­ва съ­що се про­явя­ва в етер­но­то тяло. Да, бих­ме мог­ли да кажем, че в об­ли­ка на етер­но­то тя­ло ние виж­да­ме ця­ла­та га­ма от доб­ри и ло­ши ду­шев­ни качества. Всички те са от­пе­ча­та­ни в него. Ние вла­га­ме ця­ла­та си ду­шев­на нагласа, как­ва­то и да е тя, там, в етер­но­то тяло. След смър­т­та то­ва яс­но мо­же да се ви­ди в струк­ту­ра­та на етер­но­то тяло, ко­ето се раз­па­да по един твър­де сло­жен начин, за да бъ­де всму­ка­но от етерния свят на Космоса. Ето защо, ко­га­то об­ръ­ща­ме пог­лед на­зад към съд­ба­та на на­ше­то етер­но тяло,

всъщ­ност вижда­ме един отпечатък, ед­но ко­пие на това, ко­ето са­ми­те ние сме пред­с­тав­ля­ва­ли на Земята.

Към това, ко­ето виж­да­ме там, ние бих­ме мог­ли да при­ба­вим ед­на важ­на подробност: Ако ти си имал доб­ри чувства, ако си про­явя­вал пре­да­ност към ду­хов­ния свят, то­га­ва ти си пре­не­съл във все­об­щия ете­рен Космос нещо, ко­ето про­дъл­жа­ва да дейс­т­ву­ва там ка­то ед­на доб­ра сила. Ако си имал ло­ши мис­ли и чув­с­т­ва и не си по­же­лал да се за­ни­ма­ваш с опи­са­ни­ята на ду­хов­ни­те светове, то­га­ва ти си пре­не­съл в етер­ния Космос нещо, ко­ето пре­диз­виква бе­ди и раз­ру­ше­ния в етер­ния свят.

Към съд­ба­та на на­ша­та душа, сле­до­ва­тел­но към съд­ба­та на на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и на­шия Аз, при­над­ле­жи - наред с мно­го дру­ги не­ща - и след- ното: на­ми­рай­ки се в ду­хов­ни­те светове, ду­ша­та тряб­ва да ви­ди и да прос­ле­ди това, ко­ето са­ма е при­чи­ни­ла в съд­ба­та на сво­ето етер­но тяло, без то да мо­же да бъ­де ве­че променено, след ка­то се е от­де­ли­ло от фи­зи­чес­ко­то тяло. Това е до­ри на­й-­важ­на­та гледка, ко­ято чо­век има след смъртта. Както по-рано, на­ми­рай­ки се в се­тив­ния свят, сме би­ли из­п­ра­ве­ни пред глед­ка­та на облаците, пла­ни­ни­те и т.н., та­ка и се­га след смър- тта, ние сме из­п­ра­ве­ни пред глед­ка­та на всич­ко онова, ко­ето чрез на­ши­те ду­шев­ни ка­чес­т­ва са ми сме вло­жи­ли в на­ше­то етер­но тяло. Тази гле- д­ка ста­ва все по­-го­ля­ма и по-голяма, кол­ко­то по­ве­че нап­ред­ва раз па­да­не­то на етер­но­то тяло, прев­ръ­щай­ки се нак­рая в един небосвод, къ­де­то са пред­с­та­ве­ни всич­ки доб­ри и ло­ши стра­ни на ду­ша­та от ней­на­та пос­лед­на инкарнация. Съдбата на чо­ве­ка след смър­т­та включ­ва и та­зи важ­на подробност: той мо­же да вижда, да прос­ле­дя­ва съд­ба­та на сво­ето етер­но тяло.

Но има и още нещо. Етерното тяло, ко­ето се раз­ла­га в етер­ния свят, има - та­ка да се ка­же - две ос­нов­ни свойства. Едното свойс­т­во е свър­за­но с това, ко­ето - об­що взе­то - след смър­т­та ви­на­ги пра­ви ед­но подтискащо, тя­гос­т­но впечатление. За да го разберем, не­ка да се спрем вър­ху съд­ба­та на фи­зи­чес­ка­та Земя.

Днес до­ри фи­зи­ци­те признават, че фи­зи­чес­ка­та Земя има своя соб­с­т­ве­на съдба. Според тях има ос­но­ва­ние да се смята, че ка­то фи­зи­чес­ко тяло, на­ша­та Земя бав­но се приб­ли­жа­ва да та­ка на­ре­че­на­та топ­лин­на смърт. Отношението на топ­ли­на­та към дру­ги­те фи­зи­чес­ки си­ли на Земята е такова, че в да­леч­но бъ­де­ще неп­ре­мен­но ще нас­тъ­пи един мо­мент - та­ка гла­си един от пос­ту­ла­ти­те на днеш­на­та физика, - ко­га­то всич­ки зем­ни суб­с­тан­ции ще имат ед­нак­ва топлина. И то­га­ва не би бил въз­мо­жен ни­то един от фи­зи­чес­ки­те про­це­си на на­ша­та планета. Цялата Земя ще нав­ле­зе в та­ка на­ре­че­на­та топ­лин­на смърт.

Естествено, оне­зи ко­ито са материалисти, тряб­ва да при­емат ка­то не­що са­мо­по­нят­но - в про­ти­вен слу­чай те ще се ока­жат непоследователни, - че
та­зи смърт би тряб­ва­ло да оз­на­ча­ва край на ця­ла­та чо­веш­ка култура, на всички чо­веш­ки стре­ме­жи и постижения, за­що­то це­ли­ят чо­веш­ки жи­вот на­пъл­но ло­гич­но би след­ва­ло да угас­не в ус­ло­ви­ята на топ­лин­на­та смърт. Всеки, кой­то нав­ли­за в те­зи от­но­ше­ния с по­мощ­та на ду­хов­но­-на­уч­но­то из­с­ледване, знае: та­зи топ­лин­на смърт означава, че фи­зи­чес­ка­та Земя - ка­то един вид труп - ще от­пад­не от сво­ята ду­ховна родина, съ­що как­то фи­зи­чес­ки­ят труп от­па­да от това, ко­ето чо­ве­кът пре­на­ся през Пор- тата на смъртта. И както след смър­т­та чо­веш­ки­ят труп се от­де­ля от ду­хов­но­-ду­шев­на­та същ­ност на човека, ко­ято про­дъл­жа­ва пъ­тя си меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, та­ка и ду­хов­на­та същ­ност на Земята - след ка­то топ­лин­на­та смърт сло­жи край на пла­не­тар­но­то съ­щес­т­ву­ва­не - ще пре­ми­не в Юпитеровото състояние*55. Това Юпитерово със­то­яние ще пред­с­тав­ля­ва по­-на­та­тъш­но­то въп­лъ­ще­ние на всич­ко онова, ко­ето е ду­хов­но свър­за­но със Земята.

И така, ко­га­то след смър­т­та сме в със­то­яние да обър­нем пог­лед на­зад към етер­но­то тяло, ние дейс­т­ви­тел­но има­ме усещането, че ед­на част от свойс­т­ва­та на етер­но­то тя­ло е свър­за­на с всич­ко онова, ко­ето под­ле­жи на топлин­на­та смърт.Да, в на­ше­то етер­но тя­ло пул­си­рат из­вън­ред­но ак­тив­ни си­ли и ед­на от за­да­чи­те им е да под­готвят Земята за топ­лин­на­та смърт. Обаче в етер­но­то тя­ло има и друг вид сили.

Вторият вид етер­ни си­ли ни се от­к­ри­ват в момента, ко­га­то наб­лю­да­ва­ме един рас­ти­те­лен за­ро­диш и виж­да­ме как той е об­г­ра­ден от она­зи рас­ти­тел­на субстанция, от ко­ято ще въз­ник­не но­во­то растение. Нещо сход­но от­к­ри­ва ме и в етер­но­то тяло: там са на­ли­це сили, ко­ито са ва­лид­ни са­мо до­ка­то Земята не е нав­ляз­ла в сво­ята топлин­на смърт. Но етер­но­то тя­ло раз­по­ла­га и с други, мла­ден­чес­ки сили, близ­ки до всич­ко онова, ко­ето Земята но си в се­бе си ка­то зародиш, ка­то кос­ми­чес­ки кълн, кой­то ще бъ­де пре­не­сен в след­ва­ща­та пла­не­тар­на ин­кар­нация на Земята. Обаче тази, та­ка да се каже, по­тен­ци­ал­но­-за­ро­диш­на част на етер­но­то тя­ло мо­же да бъ­де ви­дя­на само то­га­ва - тук ние от­но­во се до­кос­ва­ме до ед­на от го­ле­ми­те тай­ни на ду­хов­но­-на­уч­но­то познание, - ко­га­то сме из­г­ра­ди­ли оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към Христовото Същество, към Христовия Им- пулс. Защото та­зи част на етерно­то тя­ло е протъ­ка­на имен­но от Христо- вите сили, ко­ито чрез Мистерията на Голгота са нав­лез­ли в ду­хов­на­та сфе­ра на Земята. Те са точ­но там, тък­мо в та­зи част на етер­но­то тяло. И те­зи Христови си­ли всъщ­ност представ­ля­ват она­зи за­ро­диш­на част от етер­но­то тяло, ко­ято чо­ве­кът ще пре­не­се на Бъдещия Юпитер. Следова- телно, тък­мо на­ша­та връз­ка с Христовия Импулс ни поз­во­ля­ва да ви­дим бъ­де­щия свят там, в очер­та­ни­ята на на­ше то етер­но тяло.

И след ка­то сме ус­пе­ли да го видим, ние сме ве­че сигурни, че от Мисте- рията на Голгота, в сфе­ра­та на Земята дейс­т­ви­тел­но се е вля­ло нещо, за

Истинско бла­жен­с­т­во за чо­ве­ка е, ко­га­то след смър­т­та той виж­да сво­ето етер­но тя­ло и се из­пъл­ва с вът­решна­та сигурност, ид­ва­ща от он­зи Хри- стов Импулс, кой­то при­жи­ве е при­ел в се­бе си. Истинско не­щас­тие за чо­ве­ка е, ко­га­то след смър­т­та той за­бе­ляз­ва са­мо она­зи част на етер­но­то тяло, ко­ято е об­ре­че­на да из­чез­не с нас­тъп­ва­не­то на Земната смърт. Да, за хората, ко­ито в ус­ло­ви­ята на за­пад­на­та кул­ту­ра са стиг­на­ли до ед­но Азово съз­на­ние - източ­ни­те хо­ра все още не при­те­жа­ват яс­но Азово съз- нание, - за хората, ро­де­ни с яс­но Азово съзнание, ка­къв­то е слу­ча­ят със за­пад­ни­те народи, пред­с­тав­ля­ва ис­тин­с­ко нещастие, ко­га­то след смър­т­та те се взи­рат в сво­ите етер­ни те­ла и виж­дат там са­мо раз­ру­ши­тел­ни­те си- ли, на­со­че­ни сре­щу Земната еволюция, но не и суб­с­тан­ци­ал­но­то присъс­т­вие на Христовия Импулс. Нещата из­г­леж­дат така, ся­каш след ка­то не виж­дат мла­ден­чес­ки­те за­ро­диш­ни си­ли на Христовия Импулс в етер­но­то тяло, след смър­т­та си та­ки­ва хо­ра неп­ре­къс­на­то са при­ну­де­ни да жи- веят, бих казал, под впе­чат­ле­ни­ето на за­поч­ва­що зе­мет­ре­се­ние или из­бух­ващ вулкан.

Но как­во пред­с­тав­ля­ват всъщ­ност те­зи мла­ден­чес­ки за­ро­диш­ни си­ли на Христовия Импулс? Една част от тях­на­та при­ро­да аз ве­че съм об­съж­дал с Вас пре­ди дос­та години, ма­кар и по друг повод. Ние чес­то сме го­во­ри­ли за това, как­ва ро­ля иг­рае кръв­та във фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Христос Исус. Кръвта при­над­ле­жи към фи­зи­чес­ки­те суб­с­танции на тя­ло­то и е на­пъл­но нормално, след нас­тъп­ва­не­то на смъртта, тя съ­що да се раз­пад­не фи­зи­чес­ки на сво­ите със­тав­ни час­ти и елементи. Обаче то­ва пра­ви­ло не бе­ше в сила, по­не за она­зи част от кръв­та на Христос Исус, която из­те­че от ра­ни­те Му и на­пои Земята. Тази част от кръв­та се ете­ри­зи­ра и ка­то
ете­ри­зи­ра­на кръв, тя бе­ше по­гълна­та от етер­ни­те си­ли на Земята, та­ка че кръвта, ко­ято из­те­че на Голгота от Христовите рани, се пре­вър­на в етер- на субстанция*56. И се­га та­зи етер­на суб­с­тан­ция за­поч­на да просветва, да проб­ляс­ва в етер­но­то тя­ло и - та­ко­ва е усе­ща­не­то след смър­т­та - да се про­явя­ва по та­къв начин, че хо­ра­та ве­че знаеха: Ето го младенческия, по­кълващ жи­вот и са­мо той мо­же да га­ран­ти­ра ис­тин­с­ка­та жиз­нес­по­соб­ност на чо­ве­ка в бъ­де­щия свят!

Обаче със­тав­ни­те час­ти на етер­но­то тя­ло се про­явя­ват от­час­ти и от­към ед­на дру­га страна, ко­ято съ­що на­соч­ва вни­ма­ни­ето ни към не­го­ви­те све- жи, жиз­не­ни сили. Тъкмо изследванията, опи­ра­щи се на Петото Еванге- лие, со­чат - ве­ли­чес­т­ве­но е усещането, ко­га­то прос­ле­дя­ва­ме съ­би­ти­ята от глед­на точ­ка на Петото Евангелие, - че след ка­то тру­път на Христос Исус бе­ше по­ло­жен в гроба, нас­тъ­пи не­що особено, ко­ето се пот­вър­ж­да­ва от чу­дес­ни­те и точни опи­са­ния на Йоановото Евангелие: а именно, че гро­бът се ока­за празен, а пла­ща­ни­ци­те ле­жа­ха настрана. Ето как из­г­леж­дат нещата! Това се пот­вър­ж­да­ва и от Петото Евангелие. А всич­ко ста­на така, по­не­же нас­тъ­пи­ло то зе­мет­ре­се­ние пре­диз­ви­ка ед­на дъл­бо­ка пук­на­ти­на в Земята. Трупът на Христос Исус по­пад­на тък­мо в та­зи пукна- тина. После пук­на­ти­на­та от­но­во се затвори. Поради зем­ни­те тру­со­ве и бу­ри пла­ща­ни­ци­те бя­ха раз­х­вър­ля­ни около праз­ния гроб, как­то е опи­са­но и в Евангелието на Йоан. И ко­га­то из­в­ли­ча­ме те­зи под­роб­нос­ти нап­ра­во от Пето­то Евангелие, не­за­ви­си­мо от опи­са­ни­ята им в Евангелието на Йоан, ние дейс­т­ви­тел­но се из­пъл­ва­ме с един дълбок, сър­це­раз­ди­ра­те­лен трепет.

Следователно, в етер­но­то тя­ло се вмък­ва и не­що друго: Онова, ко­ето на- х­лу в Земната пукнатина, ус­пя да про­никне в етер­на­та суб­с­тан­ция на просветващата, проб­ляс­ва­ща Христова кръв и по то­зи на­чин тя ста­на ви­ди­ма в етерно­то тяло; та­ка че - как­то ка­зах пре­ди мал­ко - ние яс­но усе- щаме: след смър­т­та етер­но­то тя­ло се раз­ши­ря­ва и ние го виж­да­ме ка­то един вид небосвод, поб­рал в се­бе си всич­ки не­ща на света, и в то­ва раз­ши­ря­ва­що се етер­но тя­ло нав­ли­за - ка­то ед­на ос­нов­на суб­с­тан­ция - тя- лото, обез­к­ръ­ве­но­то тя­ло на Христос Исус, ко­ето бе­ше по­гъл­нато от Земната пукнатина, про­низ­вай­ки Земята от край до край, за да се по­яви се­га в об­шир­на­та па­но­ра­ма на оживот­во­ре­но­то от Него етер­но тяло.

И та­зи глед­ка ни да­ва пъл­на­та сигурност: Да, все пак чо­ве­чес­т­во­то ня­ма да загине, а ще про­дъл­жи да жи­вее и по­-на­та­тък ка­то един ду­хо­вен ек­с­т­ракт от Земята, до­ри и ко­га­то един ден фи­зи­чес­ка­та част на Земята ще отпадне, съ­що как­то чо­веш­ки­ят труп пе­ри­оди­чес­ки от­па­да от жи­во­та в хо­да на реинкарнациите. Несъмнено Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло га­ран­ти­рат сво­бо­да­та и без­с­мър­ти­ето на човека. Но та­ка чо­ве­кът би жи­вял сам за се­бе си. Наистина, той би стиг­нал до Бъдещия Юпитер, но изоб­що не би

Отделните чо­веш­ки съ­щес­т­ва ед­ва ли би­ха пре­ми­на­ли на Бъдещия Юпи- тер по-обогатени, от­кол­ко­то са би­ли през Лемурийската епоха, но те би­ха пре­ми­на­ли на Юпитер съв­сем обеднели, ако ня­ма­ха въз­мож­ност да се по то­пят в про­тъ­ка­на­та от Христос сфе­ра на Земята. И та­зи бедност, та­зи нищета, би по­раж­да­ла след­но­то усещане: Всъщност Земният жи­вот е обречен, - и та­зи бед­ност би съп­ро­вож­да­ла чо­ве­ка в жи­во­та меж­ду смърт та и но­во­то раж­да­не ка­то ед­но теж­ко проклятие, до­ка­то всич­ко онова, ко­ето Христовият Импулс е нап­равил от ду­хов­на­та част на Земята, да­ва на ду­ша­та - по пъ­тя и меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, - бла­же­но­то усе- щане: Да, след Мистерията на Голгота всичко, ко­ето ду­ша­та мо­же да изживее, про­ник­ва в ду­хов­на­та атмос­фе­ра и то­ва ста­ва въз­мож­но са­мо чрез Христовия Импулс!