Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Разглеждайки жи­во­та на Христос Исус спо­ред това, ко­ето бих мо­гъл да на­ре­ка Пето Евангелие, ние се на­тъква­ме на ед­но важ­но събитие, ра­зиг­ра­ло се след он­зи раз­го­вор на Исус от Назарет с майката, за кой­то ве­че ста­на дума. Сега бих ис­кал да на­со­ча Вашето вни­ма­ние - на­дя­вам се, че то­ва мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то в интим­ния кръг на та­ка­ва ра­бот­на група, как­ва­то е ту­каш­на­та - към това, ко­ето се слу­чи не­пос­ред­с­т­ве­но след раз­го­во­ра меж­ду Исус от Назарет и не­го­ва­та до­ве­де­на майка, или с дру­ги

думи, към това, ко­ето се слу­чи в ин­тер­ва­ла меж­ду то­зи раз­го­вор и Йоа- новото Кръщение в ре­ка­та Йордан.

Ние видяхме, че в пе­ри­ода меж­ду не­го­ва­та два­на­де­се­та и два­де­сет и де­ве­та­-т­ри­де­се­та го­ди­на - под­роб­ности от ко­ито ве­че опи­сах­ме - се със­тоя един раз­го­вор меж­ду не­го и не­го­ва­та майка, ко­ято всъщ­ност бе­ше него­ва до­ве­де­на май­ка или ма­ще­ха и кръв­на май­ка на Соломоновия Исус; он­зи разговор, в който, та­ка да се каже, всич­ко онова, ко­ето се по­лу­чи ка­то последствие, като ре­зул­тат от не­го­ви­те изживявания, се вля тол­ко­ва интензивно, тол­ко­ва енер­гич­но в ду­ми­те на Исус от Назарет, че за­ед­но с не­го­ви­те думи, в ду­ша­та на до­ве­дена­та му май­ка пре­ми­на ед­на не­из­ме­ри­ма сила. Тази огромна, не­из­ме­ри­ма си­ла нап­ра­ви възможно, що­то ду­шата на те­лес­на­та май­ка на Натановия Исус мо­жа да сле­зе от ду­хов­ния свят, къ­де­то се на­ми­ра­ше приб­ли­зи­телно след два­на­де­се­та­та го­ди­на на Натановия Исус, и да из­пъл­ни и оду­хот­во­ри ду­ша­та на до­ве­де­на­та май­ка или мащеха, та­ка че от­се­га на­та­тък тя про­дъл­жи да живее, при­ютя­вай­ки в се­бе си ду­ша­та на май­ка­та на Натановия Исус. Обаче за са­мия Исус се по­лу­чи така, че за­ед­но с не­го­ви­те думи, го на­пус­на и Азът на Заратуст- ра. И се­га този, кой­то се от­п­ра­ви към ре­ка­та Йордан, къ­де­то кръ­ща­ва­ше Йордан, бе­ше всъщ­ност Натано­ви­ят Исус, кой­то ус­пя да фор­ми­ра сво­ите три те­ла по он­зи начин, кой­то чес­то сме обсъждали, са­мо че без учас­ти­ето на Заратустровия Аз, но все пак с по­мощ­та на въздействията, ид­ва­щи от то­зи Заратустров Аз, така че фак­ти­чес­ки всич­ки не­го­ви въз­дейс­т­вия бя­ха на­ли­це в три­те те­ла на Натановия Исус.

Вие ще се съгласите, че то­ва същество, ко­ето се­га в ли­це­то на Исус от Назарет, тласкан, ако мо­га та­ка да се изразя, от един не­ясен кос­ми­чес­ки стре­меж - не­ясен за него, но не и за Космоса - се от­п­ра­ви към ре­ка­та Йордан, не би мог­ло да бъ­де смя­та­но за чо­век ка­то дру­ги­те хора. Защото това, ко­ето го из­пъл­ва­ше ка­то Аз след не­го­ва­та два­на­де­се­та година, бе­ше Азът на Заратустра. Сега то­зи Заратустров Аз го напусна. Но Исус от Назарет про­дъл­жа­ва­ше да жи­вее в пос­лед­с­т­ви­ята на Заратустровия Аз.

Когато то­зи Исус от Назарет се от­п­ра­ви към Йоан Кръстител, по пъ­тя - та­ка е за­пи­са­но в Петото Евангелие - на­й-­нап­ред той срещ­на два­ма есеи. Те бя­ха същите, с ко­ито той чес­то бе­ше раз­го­ва­рял в случаите, ко­га­то по­се­ща­ва­ше есейс­ка­та общност. Но по­не­же Азът на Заратустра бе­ше из­ля­зъл от него, той не поз­на вед­нага два­ма­та есеи. Обаче те го познаха, за­що­то он­зи за­бе­ле­жи­те­лен фи­зи­оно­ми­чен израз, по­лу­чен от про­дъл­жител­но­то пре­би­ва­ва­не на Заратустра, не бе­ше про­ме­нен за стра­нич­ния наблюдател. Двамата есеи го за­го­вори­ха с думите: Къде во­ди тво­ят път? Исус от Назарет отговори: Там, къ­де­то ду­ши ка­то ва­ши­те не ис­кат да погледнат, къ­де­то мъ­ки­те на чо­ве­чес­т­во­то ще усе­тят лъ­чи­те на заб­ра­ве­на­та светлина!

Когато Исус от Назарет из­ре­че те­зи думи, един от есе­ите попита: Не зат­во­рих­ме ли ние вра­та­та пред Изкусителя? Той ве­че ня­ма ни­що об­що с нас. Но Исус от Назарет каза: Наистина, вие зат­во­рих­те вра­та­та пред Изкусителя, но той по­бяг­на и оти­де при дру­ги­те хора. И се­га той злоб­но ви се смее от всич­ки страни, за­що­то се на­ми­ра в ду­ши­те на дру­ги­те хо- ра! Вярвате ли, че бих­те мог­ли да се из­диг­не­те за смет­ка на това, че сте уни­зи­ли другите? Те мо­же и да сто­ят по-долу, но вие сте ос­та­на­ли там, къ­де­то сте би­ли по-рано. На вас са­мо ви се струва, че сто­ите над други- те. Сега есе­ите се изплашиха. Обаче в то­зи мо­мент Исус от Назарет из­чезна от тех­ния поглед. Те по­ве­че не мо­же­ха да го виждат.

След ка­то за из­вес­т­но вре­ме пог­ле­дът им ос­та­на ка­то помътнен, те усе­ти­ха же­ла­ние да се вгле­дат в да­ле­чината. И в да­ле­чи­на­та те ви­дя­ха не­що ка­то фа­та Моргана. Те раз­поз­на­ха ли­це­то на този, кой­то то­ку­-що бе­ше сто­ял до тях, са­мо че уве­ли­че­но до ог­ром­ни размери. И тогава, те чу­ха думите, ид­ва­щи ся­каш от фа­та Морга­на­,ко­ито вся­ха ужас в ду­ши­те им: Суетни са ва­ши­те стремежи, за­що­то сър­це­то ви е празно, за­що­то сте из­пъл­нени с Дух, кой­то из­мам­но скри­ва гор­дос­т­та зад мас­ка­та на смире- нието. За из­вес­т­но вре­ме те ос­та­на­ха ка­то за­шеме­те­ни от то­ва ли­це и от те­зи думи, а пос­ле фа­та Моргана изчезна. Исус от Назарет съ­що не се виж­да­ше пред очи­те им. Те се ог­ле­да­ха наоколо. Но той бе­ше ве­че от­ми­нал и те го зър­на­ха са­мо отдалеч. После два­ма­та есеи се приб­ра­ха у до­ма си и ни­ко­му не ка­за­ха ни­що за това, ко­ето бя­ха видели, а мъл­ча­ха през ця­ло­то вре­ме до сво­ята смърт.

Аз ис­кам да пред­с­та­вя те­зи фак­ти са­ми по се­бе си, спо­ред начина, по кой­то те са за­пи­са­ни в Хрониката Акаша и всеки мо­же да мис­ли за тях как­во­то си ще. Това е важ­но осо­бе­но сега, по­не­же Петото Евангелие мо­же би ще се разкри­ва все по­ве­че и по­ве­че на хората, и по­не­же вся­ка те-­

оре­ти­чес­ка ин­терп­ре­та­ция са­мо би мог­ла да обър­ка всич­ко онова, ко­ето то би мог­ло да им даде.

Когато Исус от Назарет вър­вя из­вес­т­но вре­ме по пъ­тя към Йордан, той срещ­на ед­на личност, за ко­ято мо­же да се каже: ду­ша­та на та­зи лич­ност бе­ше из­пъл­не­на с на­й-­дъл­бо­ко отчаяние. Да, по пъ­тя той срещ­на един на­пъл­но от­ча­ян човек. Исус от Назарет каза: Докъде те до­ве­де тво­ята душа? Аз те ви­дях пре­ди еони*41, и то­га­ва ти бе­ше съв­сем друг. Тогава от­ча­яни­ят рече: Аз бях на ви­со­ки почести; из­диг­нах се ви­со­ко в живота. Минах през много, мно­го длъж­нос­ти и то­ва ста­на бързо. Когато виждах, как дру­ги­те изос­та­ва­ха в сво­ето развитие, а аз ги из­п­ре­варвах, чес­то си мислех: Колко за­бе­ле­жи­те­лен чо­век си ти, и как тво­ите вис­ши доб­ро­де­те­ли те из­ви­ся­ват ви­со­ко над дру­ги­те хора. Аз жи­ве­ех в щас­тие и му се нас­лаж­да­вах докрай. Така ре­че отчаяният. После той продължи: След време, вед­нъж до­ка­то спях, ми се при­съ­ни следното. Присъни ми се, ка­то че ли ня­кой ми за­да­ва един въпрос, ка­то в съ­що­то вре­ме аз яс­но съз- навах, че се сра­му­вам от то­зи въпрос. Защото въп­ро­съ­т,­кой­то ми бе­ше за даден, гласеше: Кой те нап­ра­ви велик? И в съ­ня ми, пред мен зас­та­на ед­но Същество, ко­ето каза: Аз те из­дигнах, и по­ра­ди та­зи при­чи­на ти ми принадлежиш! И аз се засрамих, по­не­же смятах, че дъл­жа из­ди­га­не­то си са­мо на мо­ите соб­с­т­ве­ни качества. А ето че се­га - аз усе­щах кол­ко зас­ра­мен съм в съ­ня си - пред мен зас­та­на ед­но Същество, ко­ето твърдеше, че аз ня­мам ни­как­ва зас­лу­га за мо­ето издигане. И тогава, в съ­ня си, аз тряб­ва­ше да побяг­на от срам. Изоставих всич­ки мои служ­би и достойнства, и се­га скитам, тър­сей­ки нещо, без да знам как­во точно е то. Ето как го­во­ре­ше отчаяният. И до­ка­то още говореше, пред не­го от­но­во зас­та­на въп­рос­но­то Същество, изпра­вяй­ки се меж­ду не­го и Исус от Назарет, ка­то с фи­гу­ра­та си зак­ри­ва­ше фи­гу­ра­та на Исус от Назарет. Сега от­чаяни­ят има­ше усещането, че то­ва Същество има не­що об­що с Луцифер. И до­ка­то Съществото все още сто­еше пред него, Исус от Назарет изчезна, а пос­ле из­чез­на и Съществото. Тогава от­ча­яни­ят видя, че Исус от Назарет се бе­ше от­да­ле­чил на зна­чи­тел­но раз­с­то­яние и той про­дъл­жи да се лу­та по своя път.

После Исус от Назарет срещ­на един прокажен. На въп­ро­са на Исус от Назарет: Докъде те до­ве­де тво­ята душа? Аз те ви­дях пре­ди еони, и то­га­ва ти бе­ше съв­сем друг, - про­ка­же­ни­ят отговори: Хората ме отблъснаха, от­б­лъс­на­ха ме по­ра­ди мо­ята болест! Нито един чо­век не ис­ка­ше да има не­що об­що с мен, и аз прос­то не зна­ех как да се гри­жа за жи­во­та си. За- творен в мо­ето страдание, аз ски­тах по земята, до­ка­то вед­нъж стиг­нах до ед­на гора. Там ме прив­ле­че нещо, ко­ето от­да­леч ми зап­ри­ли­ча на све­те­що дърво. И аз не мо­жах да сто­ря ни­що друго, ос­вен да се под­чи­ня на силата, ко­ято ме тлас­ка­ше към то­ва све­те­що дърво. А после, ся­каш из­-­
лезе от све­те­що­то дърво, пред мен зас­та­на не­що ка­то мър­т­веш­ки скелет. И аз знаех: пред мен сто­еше са­ма­та смърт. Смъртта рече: Аз съм ти! Се- га ще ям от теб. Тогава аз се изплаших. Но смър­т­та каза: Защо се стра- хуваш? Нима не си ме обичал винаги? Аз оба­че знаех, че ни­ко­га не съм я обичал. И до­ка­то от­п­ра­вя­ше те­зи ду­ми към мен: Защо се страхуваш? Нима не си ме оби­чал ви­на­ги - тя се пре­вър­на в един кра­сив Архангел. После смър­т­та изчезна, а аз по­тъ­нах в дъл­бок сън. Пробудих се ед­ва за­ран­та и видях, че съм спал до дървото. Оттогава мо­ята про­каза все по­ве­че се влошаваше.

След ка­то раз­ка­за всич­ко това, меж­ду не­го и Исус от Назарет зас­та­на ед­но Същество, за ко­ето той знаеше: Ето, се­га пред мен стои Ариман или не­що ариманическо. И още до­ка­то го гледаше, Съществото изчезна, след ко­ето из­чез­на и Исус от Назарет. Исус бе­ше отминал. А про­ка­же­ни­ят тряб­ва­ше да про­дъл­жи своя път.

След те­зи три из­жи­вя­ва­ния Исус от Назарет стиг­на до ре­ка­та Йордан, къ­де­то кръ­ща­ва­ше Йоан. Още вед­нъж бих ис­кал да подчертая, че с Кръ- щението от Йоан нас­тъ­пи онова, ко­ето е опи­са­но съ­що и в дру­ги­те Еван- гелия, а имен­но ис­то­ри­ята са Изкушението. Изкушението про­те­че така, че Христос Исус се из­п­ра­ви не пред едно Същество; да, Изкушението про­те­че през три етапа.

Най-напред Христос Исус зас­та­на пред ед­но Същество, ко­ето му бе­ше познато, за­що­то ве­че го бе­ше срещ­нал при за­поз­на­ва­не­то си с из­пад­на­лия в от­ча­яние човек, до­се­щай­ки се, че се­га стои пред Луцифер. Пред нас се раз­к­ри­ва ед­на за­бе­ле­жи­тел­на връзка. И то­га­ва чрез Луцифер се про­яви оно­ва изкушение, ко­ето бе­ше из­разе­но с думите: Ще ти дам вси- ч­ки цар­с­т­ва на све­та и тях­на­та слава, ако ме приз­на­еш за твой господар! Но из­ку­ше­ни­ето на Луцифер бе­ше отблъснато.

Втората ата­ка се със­то­еше в това, че Луцифер се вър­на отново, но то­зи път за­ед­но със Съществото, ко­ето бе­ше зас­та­на­ло меж­ду Исус от Наза- рет и прокажения, та­ка че пос­лед­ни­ят се досети: Да, то­ва е Ариман. И се­га ид­ва ред на оно­ва изкушение, ко­ето в дру­ги­те Евангелия е пред­с­та­ве­но с думите: Ако си Син Божий, хвърли се долу, и ня­ма да ти се слу­чи нищо! Това из­ку­ше­ние съ­що бе­ше отблъснато, за­що­то си­ли­те на Луци- фер и Ариман бя­ха про­ти­во­пос­та­ве­ни ед­на на друга.

Единствено тре­то­то изкушение, из­вър­ше­но са­мо от Ариман, пре­диз­вик­ващ Христос Исус да пре­вър­не ка­мъ­ни те в хляб, един­с­т­ве­но то­ва из­ку­ше­ние не бе­ше от­б­лъс­на­то докрай. И тък­мо то­зи факт, че Ариман не бе­ше на­пъл­но победен, се ока­за ре­ша­ващ за по­-на­та­тъш­но­то про­ти­ча­не на събитията. Сега Ариман мо­же­ше да си пос­лу­жи с Юда; тък­мо по­ра­ди та­зи при­чи­на съ­би­ти­ята про­те­ко­ха спо­ред начина, кой­то ще об­съ­дим по­-на­татък.

Може би ня­ко­га и тук ще имам въз­мож­ност да го­во­ря за оне­зи неща, ко­ито нас­ко­ро за­сег­нах пред ауди­то­рията в Лайпциг*42, къ­де­то се опи­тах да про­ка­рам ед­на свър­з­ва­ща ли­ния меж­ду Христовото Събитие и ис­то­рия та на Парсифал. Днес ис­кам са­мо да за­сег­на ня­кои под­роб­нос­ти от­нос­но фак­ти­те на Петото Евангелие, за ко­ито бих же­лал да го­во­ря при на­ша­та след­ва­ща среща. Бих же­лал да обър­на вни­ма­ни­ето Ви вър­ху то- ва, как чрез от­делни­те под­роб­нос­ти от об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция – под- робности, ко­ито са един вид от­пе­ча­та­ни в са­ма­та нея, за да бъде раз­б­ра­на тя по­не отчасти, - вник­ва­ме в ис­тин­с­кия сми­съл на та­зи еволюция, сти­га съ­от­вет­ни­те под­роб­нос­ти и фак­ти да бъ­дат раз­г­леж­да­ни в тях­на­та ис­тин­с­ка светлина. Аз не бих же­лал да се впус­кам в това, ко­ето из­ло­жих в Лайпциг от­нос­но връз­ка­та меж­ду Христовото раз­ви­тие и Парсифало- вата идея; а са­мо да по­со­ча она­зи глав­на нишка, ко­ято ми­на­ва­ше през всич­ки мои обяснения.

Впрочем, не­ка за цел­та да си припомним: Как зас­та­ва пред нас Парси- фал, кой­то ня­кол­ко сто­ле­тия след Мистерията на Голгота, достигна, та­ка да се каже, ед­на важ­на сте­пен от Христовото при­със­т­вие в чо­веш­ка­та душа?

Парсифал е син на един рицар, от­да­ден на приключения, и на май­ка си Херцлайде. Още пре­ди Парсифал да се роди, ри­ца­рят на­пус­на Херцлай- де. Майката жи­вее в мъ­ки и страдания. Тя ис­ка да пред­па­зи своя син от всич­ко онова, ко­ето би го до­ве­ло до кон­такт с ри­ца­ри­те и би про­бу­ди­ло у не­го ри­цар­с­ки добродетели, как­то и же­ла­ние да по све­ти си­ли­те си в служ­ба на рицарството. Тя го от­г­леж­да по та­къв начин, че той не вли­за в до­сег с всич­ко онова, ко­ето се про­явя­ва във външ­ния свят, с всич­ко

Всичко, ко­ето той из­жи­вя­ва там, е на­й-­доб­ре опи­са­но - т.е. „най-добре" с ог­лед на ду­хов­но­-на­уч­но­то поз­на­ние - от Крестиен дьо Тройя*43, кой­то е из­точ­ник на све­де­ния и за са­мия Волфрам фон Ешенбах*44. Ние научаваме, че веднъж при сво­ето странствуване, Парсифал стиг­нал до ед­на го­рис­та област, къ­де­то на мор­с­кия бряг два­ма мъ­же ло­ве­ли риба. И в от­го­вор на въпроса, кой­то им задал, те го на­со­чи­ли към за­мъ­ка на ца­ря на рибарите. След ка­то стиг­нал до за­мъ­ка и вля­зъл вътре, пог­ле­дът му бил прив­ле­чен от един мъж, бо­лен и слаб, кой­то ле­жал на легло. После то­зи бо­лен мъж му по­дал един меч, ме­ча на своята, племенница. След то­ва Парсифал забелязал, че влиза оръ­же­но­сец с ед­но копие, от ко­ето се сти­ча­ла кръв, сти­га­ща чак до ръ­це­те му. После в за­мъ­ка вляз­ла ед­на де­ви­ца със злат­на чаша, от ко­ято се раз­ли­ва­ла та­ка­ва светлина, че дру­ги­те свет­ли­ни в за­ла­та прос­то не се за­белязвали. Накрая под­нес­ли храна. При вся­ко вли­за­не в за­ла­та за­на­ся­ли ча­ша­та в съ­сед­на­та стая. И ле­жа­щи­ят там баща на ца­ря на рибарите, усе­щал при­лив на сили, ко­ито ид­ва­ли от злат­на­та чаша.

Всичко то­ва се сто­ри­ло мно­го чуд­но на Парсифал, но при сво­ите пре­диш­ни странствувания, един ри­цар го по­съвет­вал ни­ко­га да не за­да­ва из­лиш­ни въпроси. Ето за­що и се­га той не по­пи­тал ни­що за сцените, ко­ито видял, а взел ре­ше­ние да за­да­де сво­ите въп­ро­си чак на след­ва­ща­та сутрин. Но ко­га­то се пробудил, це­ли­ят за­мък бил празен. Той извикал, но ни­кой не му отговорил. Решил, че ри­ца­ри­те са отиш­ли на лов и по­ис­кал да ги последва. В дво­ра на за­мъ­ка ви­дял осед­ла­ния си кон. Възсед- нал го и бър­зо пре­пус­нал по моста, до­ри ко­нят тряб­ва­ло да нап­ра­ви го­лям скок, по­не­же вед­на­га след не­го мос­тът бил вдигнат. Но от ри­ца­ри­те ня­ма­ло ни­как­ва следа.

Обаче ние доб­ре зна­ем за как­во ста­ва ду­ма тук: за това, че Парсифал не за­да­де ни­ка­къв въпрос. Въпреки че пред уди­ве­на­та му ду­ша се слу­чи­ха по­ра­зи­тел­ни неща, той про­пус­на да за­пи­та за тех­ния смисъл. И се­га той

Как зас­та­ва се­га Парсифал пред нас? Той зас­та­ва пред нас така, че ние си казваме: Да, в ли­це­то на Парсифал ние виж­да­ме ед­на личност, ко­ято е въз­пи­та­на из­вън ус­ло­ви­ята на кул­ту­ра­та на външ­ния свят, ед­на личност, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де до­ве­де­на до чу­де­са­та на Свещения Граал и да за­пи­та за тях­на­та същност, но да за­пита с ед­на непорочна, дев­с­т­ве­на ду- ша, не­пов­ли­яна от външ­на­та култура. И за­що тряб­ва­ше Парсифал да за­да­де сво­ите въпроси?

Аз чес­то съм изтъквал: онова, ко­ето се слу­чи под вли­яни­ето на Христо- вия Импулс, е от та­ко­ва естество, че хо­ра­та не мо­же­ха вед­на­га да го разберат. Така от ед­на стра­на ние има­ме това, ко­ето - пре­ди нав­ли­за­не­то на Христос в Земната аура - неп­ре­къс­на­то се възпроизвежда, въп­ре­ки чо­веш­ки­те спо­ро­ве и те­оло­гич­ни догми. Защото Христовият Импулс про­дъл­жи да дейс­т­ву­ва и след Мистерията на Голгота! И ця­лос­т­но­то фор­ми­ра не на Запада про­те­че под вли­яни­ето на то­зи Христов Импулс, кой­то вед­на­га про­ник­на в скри­ти­те дъл­би­ни на чо­веш­ки­те души, в скри­ти­те дъл­би­ни на об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Ако то­зи Импулс би уп­раж­ня­вал свои те въз­дейс­т­вия един­с­т­ве­но чрез това, ко­ето хо­ра­та раз­би­ра­ха и вър­ху ко­ето те спореха, то­га­ва пос­ле­ди­ци­те за чо­ве­чес­т­во­то щя­ха да са твър­де незначителни. Сега, по вре­ме­то на Парсифал, ние виждаме, че нас­тъп­ва един ва­жен момент, ко­га­то Христовият Импулс тряб­ва да се из­диг­не с ед­на сте­пен по-високо.

Ето за­що Парсифал не тряб­ва­ше да бъ­де един от онези, ко­ито са на­учи­ли за жер­т­ва­та на Голгота от апос­толите, цър­ков­ни­те учи­те­ли и раз­лич­ни­те бо­гос­лов­с­ки течения. Той не тряб­ва­ше да узнае, как ри­ца­ри­те по- ста­вят сво­ите доб­ро­де­те­ли в служ­ба на Христос. Той тряб­ва­ше да стиг­не до връз­ка­та с Христовия Импулс единстве­но там, в дъл­би­ни­те на сво­ята душа. И той би раз­ру­шил та­зи връзка, ако би при­ел по вън­шен път вси- чко онова, ко­ето хо­ра­та зна­ят или го­во­рят за Христос. Не това, ко­ето хо­ра­та вър­шат или казват, а са­мо не­посред­с­т­ве­ни­те из­жи­вя­ва­ния на душа- та, ко­га­то тя е из­ця­ло от­да­де­на на свръх­се­тив­ни­те процеси, ха­рак­тер­ни за по­-на­та­тъш­ния ход на Христовия Импулс: ето кое тряб­ва­ше да се ро­ди у Парсифал. Външните уче­ния ви­наги са мал­ко или мно­го свър­за­ни със се­тив­ния свят. Обаче Христовият Импулс нах­лу в ду­ша­та на Парси- фал по свръх­се­ти­вен начин. Неговата ду­ша не тряб­ва­ше да бъ­де тлас­ка­на към ни­що друго, ос­вен към това, да за да­де не­об­хо­ди­мия въп­рос - тогава, ко­га­то се из­п­ра­ви пред дъл­бо­кия сми­съл на Христовия Импулс,

Една дру­га лич­ност оба­че не тряб­ва­ше да за­да­ва въпроси. Тя е дос­та­тъч­но известна, дос­та­тъч­но из­вес­тен е този, кой­то не тряб­ва­ше да за­да­ва въпроси: мла­де­жът от Саис*45. Защото фа­тал­но­то при не­го беше, че тряб­ваше да запита, че нап­ра­ви това, ко­ето не би­ва­ше да върши, че по­ис­ка да му бъ­де раз­к­рит об­ра­зът на Изида*46. Всъщност Парсифал от епо­ха­та пре­ди Мистерията на Голгота - то­ва е мла­де­жът от Саис. През она­зи епо­ха му бе­ше казано: Пази се, ако тво­ята не­под­гот­ве­на ду­ша по­ис­ка да ви­ди как­во се на­ми­ра под бу­ло­то на Изида. Да, след Мистерията на Голгота, мла­де­жът от Саис, то­ва е Парсифал. И той тряб­ва­ше да ос­та­не неподготвен, и ка­то та­къв да бъ­де от­ве­ден до Свещения Граал. Той про­пус­на най-важното, по­не­же не сто­ри това, ко­ето бе­ше забра­не­но на мла­де­жа от Саис: не запита, не се пре­бо­ри за тайните, от ко­ито се нуж­да­еше ду­ша­та му. Ето как се про­ме­нят не­ща­та в хо­да на еволюцията.

Ние доб­ре зна­ем - пър­во­на­чал­но за те­зи не­ща ще за­гат­нем са­мо по един твър­де аб­с­т­рак­тен начин, но по­-къс­но ще ги раз­г­ле­да­ме съв­сем конкре- тно, - че тук ста­ва ду­ма за това, да бъ­дат раз­к­ри­ти тай­ни­те на Изида. Лесно е да си пред­с­та­вим об­ра­за на древ­на­та Изида и де­те­то Хор, как­то и връз­ка­та меж­ду Изида и Хор, си­на на Изида и Озирис. Обаче то­ва е ед­на аб­с­т­рак­т­на представа. Зад нея, естествено, са скри­ти дъл­бо­ки тайни. Младежът от Саис не бе­ше дос­та­тъч­но зрял, за да се ус­т­ре­ми към тях. После, ко­га­то вле­зе в замъка, Парсифал про­пус­на да за­да­де въпро­са за чу­де­са­та на Свещения Граал и първото, ко­ето срещна, бе­ше ед­на жена, ед­на годеница, ко­ято оп­лак­ва­ше своя то­ку­-що по­чи­нал годеник, ко­го­то дър­же­ше в ску­та си: ето об­ра­за на скър­бя­ща­та майка, дър­жа­ща своя мър­тъв син в ръ­це­те си, един образ, с чи­ято по­мощ по­-къс­но бе­ше пред­с­та­вя­на тъ­гу­ва­ща­та Богородица с тя­ло­то Христово! Ето пър­во­то ука­за­ние за онова, ко­ето Парсифал би узнал, ако бе­ше за­пи­тал за чу­де­са­та на Свещения Граал. Той би раз­б­рал в ед­на но­ва свет­ли­на она­зи връзка, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду Изида и Хор, меж­ду май­ка­та и Си на човешки. И той тряб­ва­ше да запита!

Виждаме, следователно, как ма­кар и ед­ва загатнати, те­зи не­ща яс­но по­каз­ват кол­ко го­лям нап­ре­дък е нас­тъ­пил в ево­лю­ци­ята на човечеството: това, ко­ето не тряб­ва­ше да се слу­чи пре­ди Мистерията на Голгота, след

Както казах, вър­ху всич­ки те­зи не­ща ще го­во­рим по-късно; тук аз ис­кам са­мо да за­гат­на за тях. Но всич­ки те при­до­би­ват за нас съ­от­вет­на­та стой- ност, са­мо ако ги нап­ра­вим пло­дот­вор­ни за нас, на­ис­ти­на плодотворни. И това, ко­ето мо­жем да из­в­ле­чем от об­ра­за на мла­де­жа от Саис, обо­га­тен се­га от Парсифаловата тайна, е че ние трябва да се на­учим да пита- ме, и то спо­ред но­вия дух на на­ша­та епоха. Научавайки се да питаме, ние под­гот­вя­ме въз­ходя­щия ход на об­що­чо­веш­ка­та еволюция.

И така, след Мистерията на Голгота, ние по не­об­хо­ди­мост има­ме два по­то­ка на еволюцията: Единият но­си в се­бе си Христовия Импулс и пос­те­пен­но ни от­веж­да на­го­ре в ду­хов­ния свят; другият, или низ­хо­дя­щи­ят по­ток ни сва­ля в ма­те­ри­ал­ния живот, в материализма. Днес те­зи два по­то­ка са та­ка преплетени, че фак­ти­чес­ки поч­ти ця­ла­та ни култу­ра е зав­ла­дя­на от материализма; и все пак съв­ре­мен­ни­ят чо­век тряб­ва да от­п­ра­ви съв­сем неп­ре­ду­бе­ден поглед към всич­ко онова, ко­ето Духовната Наука ни от­к­ри­ва за Христовия Импулс, за да ста­не ясно: към външ­ния свят, зав­ла­дя­ван все по­ве­че и по­ве­че от материализма, ду­ша­та коп­нее да при­ба­ви и своя соб­с­т­вен нап­ре­дък в духов­ния свят. Обаче за та­зи цел ние тряб­ва да се на­учим на това, ко­ето споменах: Да се на­учим да питаме!

Да, на­ми­рай­ки се в ду­хов­ния поток, ние тряб­ва да се на­учим да питаме. Но хората, пос­та­ве­ни в ма­те­ри­алис­ти­ческия поток, са сил­но зат­руд­не­ни в това, да пос­та­вят въпроси. Нека да срав­ним два­та по­то­ка и да вник­нем в тях­на та същност. В еди­ния по­ток ще от­к­ри­ем хората, ко­ито са прив­ле­че­ни от материализма. Те мо­гат да бъ­дат и личности, ко­ито се при­дър­жат към ед­на или дру­га ду­хов­на догма, ко­ито - на ду­ми или на те­ория -приз­на ват ду­хов­ния свят. Обаче тук важ­но­то е не­що съв­сем друго, важ­но­то е да нав­ле­зем в ду­хов­ния по­ток с ця­лата си душа.

За хората, пос­та­ве­ни в ма­те­ри­алис­ти­чес­кия поток, мо­же да се каже: те изоб­що не са „питащи" хора! Те действи­тел­но не са ни­как­ви „питащи", по­не­же ве­че зна­ят всичко. Тъкмо то­ва е ха­рак­тер­но за ма­те­ри­алис­ти­ческа­та култура, че те­зи хо­ра зна­ят всичко, че те не ис­кат ве­че да питат. Дори съв­сем мла­ди­те хо­ра зна­ят днес всич­ко и не ис­кат да питат. И ко­га­то чо­век мо­же да из­ка­же сво­ето соб­с­т­ве­но мнение, то­ва се смя­та за свобода, за из­ди­га­не на лич­ния престиж. Само че ни­кой не прос­ле­дя­ва как въз­ник­ват лич­ни­те мнения, лич­ни­те преценки. Ние из­рас­т­ва­ме за­ед­но със света. Още с пър­ви­те ду­ми от действието, ние при­ема­ме то­ва или онова. После, с те­че­ние на годините, ние - без да за­бе­ляз­ва­ме - при­ема­ме все по­ве­че не­ща от света. Чрез на­шата Карма ние сме ус­т­ро­ени по един или друг начин. Поради та­зи причина, ед­ни не­ща ни ха­рес­ват повече,
дру­ги - по-малко. Да, ние из­рас­т­ва­ме в на­ши­те пре­цен­ки и дос­ти­га­ме до на­пъл­но рес­пек­ти­ра­ща­та спо­ред ня­кои кри­ти­ци въз­раст от два­де­сет и пет години, и се чув­с­т­ву­ва­ме мно­го зре­ли в съж­де­ни­ята си, по­не­же смя- таме, че те ид­ват от на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. Обаче кой­то мо­же да се вгле­да в душите, той знае: там е раз­по­ло­же­но не друго, а он­зи кон­цен­т­ри­ран в соб­с­т­ве­на­та ду­ша вън­шен живот, в кой­то сме пос­та­ве­ни всички ние. Ето за­що лес­но бих­ме мог­ли да из­пад­нем в кон­ф­лик­т­но положение, ако си въобразим, че вна­ся­ме там кой знае как­во чрез на­ши­те съждения. Въобразявайки си, че сме не­за­ви­си­ми от на­шия вът­ре­шен свят, ние са­мо ста­ва­ме още по­-за­ви­си­ми от него. Ние разсъждаваме, оба­че на­пъл­но се отуч­ва­ме да за­да­ва­ме въпроси.

Ние се на­уча­ва­ме да питаме, са­мо ко­га­то раз­ви­ва­ме у се­бе си ед­но ду­шев­но равновесие, спо­ред ко­ето пред свеще­ни­те об­лас­ти на жи­во­та мо­жем да зас­та­нем с прек­ло­не­ние и трепет, един­с­т­ве­но в случаите, при ко­ито ду­ша­та е опа­зе­на от стре­ме­жа да на­ла­га на­ши­те съж­де­ния от­нос­но всич­ко онова, ко­ето тряб­ва да се из­лее вър­ху нас имен­но от тях, от све­ще­ни­те об­лас­ти на живота. Ние се на­уча­ва­ме да питаме, са­мо ко­га­то мо­жем да се пре­на­ся­ме в ед­на ат­мос­фе­ра на очакване, та­ка че с по­мощ­та на ед­но или дру­го съ­би­тие да про­ник­ва­ме в ед­на или дру­га об­ласт на жи- вота, ко­га­то мо­жем да чакаме, ко­га­то из­пит­ва­ме из­вес­тен страх да при­ло­жим на­ши­те съж­де­ния спря­мо онова, ко­ето ни прес­ре­ща от све­ще­ни­те об­лас­ти на битието, ко­га­то спи­ра­ме да раз­съж­да­ва­ме и пла­хо от­п­ра­вя­ме на­ши­те въпроси, и то не са­мо към хората, ко­ито мо­гат да ни ка­жат нещо, а на­й-­ве­че към ду­хов­ния свят, ко­го­то об­г­ръ­ща­ме не са на­ши­те съжде- ния, а с въпросите, вло­же­ни в са­мо­то ни настроение, в са­мо­то ни свето- усещане.

Опитайте се с по­мощ­та на ме­ди­та­ция да си обяс­ни­те как­ва го­ля­ма раз­ли­ка има меж­ду из­тък­ва­не­то на лични­те съж­де­ния и от­п­ра­вя­не­то на въп­ро­си към ду­хов­ни­те об­лас­ти на живота. Вътрешните опит­нос­ти на чо­века ви­на­ги ще му на­пом­нят за та­зи ог­ром­на разлика. Впрочем с та­зи раз­ли­ка е свър­за­но и не­що друго, ко­ето е ха­рак­тер­но за ця­ла­та ни епо­ха и с ко­ето след­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме в на­ше­то ду­хов­но движение. Защото то­ва ду­хов­но дви­же­ние ще ус­тои във времето, са­мо ако се на­учим да раз­би­ра­ме го­ля­ма­та раз­ли­ка меж­ду лич­ните съж­де­ния и въп­ро­си­те към ду­хов­ния свят. Естествено, ние след­ва да раз­съж­да­ва­ме вър­ху външ­ни­те ус­ловия на живота. Ето за­що аз съв­сем не казвам, че тряб­ва да ог­ра­ни­ча­ва­ме в ед­на или дру­га сте­пен на­ши­те раз­съ­дъч­ни способности; прос­то има та­ки­ва дъл­бо­ки тайни, пред ко­ито мо­жем да се из­п­ра­вим са­мо в по­до­бава­ща­та ат­мос­фе­ра на тре­пет­но очак­ва­не и преклонение. Нашето ду­хов­но дви­же­ние ще нап­ред­ва на­й-­ве­че там, къ­де­то по­-го­ля­ма част от хо­ра­та ще съ­уме­ят да по­ро­дят в се­бе си та­зи ат­мос­фе­ра на „пи­та­ща­та душа"; и ­
обратно - то ще бъ­де въз­пи­ра­но навсякъде, къ­де­то хо­ра­та из­пит­ват гор­дост от сво­ето по­вър­х­нос­т­но мислене. И ко­га­то в дейс­т­ви­тел­но тър­жес­т­ве­ни­те ми­го­ве на на­шия жи­вот се опи­та­ме да про­уме­ем как­во всъщ­ност на­пи­ра към нас от за­бе­ле­жи­тел­на­та сцена, пред­с­та­вя­ща Парсифал, от­п­ра­вен към за­мъ­ка на Граал, то­га­ва в ли­це­то на то­зи Парсифал, кой­то тря- б­ва да пос­та­ви сво­ите въпроси, ние от­к­ри­ва­ме един ис­тин­с­ки сим­вол на на­ше­то ду­хов­но движение. Сега ве­че очи­те ни се от­ва­рят и за не­що друго.

Когато още вед­нъж хвър­лим пог­лед към ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то от пре­ди Мистерията на Голгота, ние трябва да кажем: През она­зи епо­ха чо­веш­ка­та ду­ша все още при­те­жа­ва­ше ед­но древ­но нас­лед­с­т­во от време- то, ко­га­то тя за пръв път тряб­ва­ше да сле­зе от ду­хов­ния свят и да се вклю­чи във ве­ри­га­та на зем­ни­те реинкарнации. Тя за па­зи то­ва нас­лед­с­т­во и го пре­на­ся­ше от ед­на ин­кар­на­ция в друга. Ето за­що през оне­зи вре­ме­на съ­щес­т­ву­ва­ше та­ка на­ре­че­но­то от нас древ­но ясновидство, ко­ето пос­те­пен­но угасна, ста­вай­ки все по­-с­ла­бо и по-слабо. Колкото по ве­че нап­ред­ва­ха инкарнациите, тол­ко­ва по­-с­ла­бо ста­ва­ше древ­но­то ясно- видство. Но с как­во точ­но бе­ше свър­за­но древ­но­то ясновидство?

То бе­ше свър­за­но с това, с ко­ето са свър­за­ни и външ­ни­те се­тив­ни въз­п­ри­ятия на ушите, очи­те и т.н. Типично за хо­ра­та пре­ди Мистерията на Голгота беше, че те из­рас­т­ва­ха ка­то деца: те се на­уча­ва­ха да ходят, да говорят; ес­тествено, до­кол­ко­то все още бя­ха на­ли­це еле­мен­тар­ни­те си­ли на древ­но­то ясновидство, те се на­уча­ва­ха и да яс­но виждат. Те из­г­раж­да­ха те­зи спо­соб­нос­ти в хо­да на ес­тес­т­ве­но­то об­щу­ва­не меж­ду хората, съ­що как­то нап­ри­мер го­ворът ста­ва въз­мо­жен чрез ус­т­ройс­т­во­то на ла- ринкса. Но те не спи­ра­ха до на­уча­ва­не­то на го­во­ра оти­ва­ха още по­-на- татък до еле­мен­тар­но­то ясновидство. Това еле­мен­тар­но яс­но­вид­с­т­во бе­ше свър­за­но с нор­мал­ния чо­веш­ки ор­га­низъм и с не­го­ви­те фи­зи­чес­ки характеристики, та­ка че по не­об­хо­ди­мост яс­но­вид­с­т­во­то тряб­ва­ше да при­еме ха­ракте­ра на чо­веш­кия организъм. Един човек, во­дещ раз­пус­нат живот, не мо­же­ше да вне­се в сво­ето яс­но­вид­с­т­во ед­на чис­та природа; един чист чо­век оба­че мо­же­ше да вне­се сво­ята чис­та при­ро­да и в сво­ето ясновидство. Това е на пъл­но естествено, по­не­же яс­но­вид­с­т­во­то бе­ше не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но с чо­веш­кия фи­зи­чес­ки организъм.

Една не­об­хо­ди­ма пос­ле­ди­ца от всич­ко то­ва беше, че оп­ре­де­ле­ни тай­ни - тай­ни­те за връз­ка­та меж­ду ду­хов­ния свят и фи­зи­чес­кия зе­мен свят, - ко­ито съ­щес­т­ву­ва­ха пре­ди сли­за­не­то на Христос Исус, не тряб­ва­ше да бъ­дат откри­ва­ни на обик­но­ве­но­то чо­веш­ко устройство, на обик­но­ве­на­та чо­веш­ка организация. Преди то­ва чо­веш­ка­та ор­гани­за­ция тряб­ва­ше да бъ­де променена, тряб­ва­ше да узрее. Младежът от Саис не би­ва­ше току-така, ид­вай­ки отвън, да ви­ди об­ра­за на Изида.

Преди Мистерията на Голгота всич­ко то­ва не съ­щес­т­ву­ва­ше в душата, по­не­же Христос още не бе­ше нав­лязъл в Земната аура. Ако пре­ди Ми- стерията на Голгота ня­кой би от­п­ра­вил то­чен пог­лед в об­ра­за на Изида и би раз­к­рил ней­на­та тайна, то­га­ва - чрез все още на­лич­ни­те у не­го си­ли на древ­но­то яс­но­вид­с­т­во - той би вло­жил там ця­ла­та си чо­веш­ка при­ро­да и би осъ­щес­т­вил из­вес­т­на фор­ма на познание.

Обаче след Мистерията на Голгота, душите, ко­ито питат, ид­ват по друг на­чин до но­ва­та Мистерия на Изида. Ето за­що не­ща­та са пос­та­ве­ни така, че днес важ­но­то е да се за­да­ват пра­вил­ни­те въпроси, или с дру­ги думи, чо­ве­кът да пос­ре­ща по по­до­ба­ващ на­чин онова, ко­ето ид­ва от вис­ши­те све­то­ве ка­то един или друг ду­хо­вен мироглед. Ако ня­кой прис­тъп­ва към те­зи не­ща с настроението, ид­ва­що от уси­ли­ята на разума, то­га­ва той мо­же да про­че­те всич­ки кни­ги и всич­ки цик­ли - оба­че ня­ма да про­умее нищо, по­не­же ще му лип­с­ва Парсифа­ло­во­то настроение. Но ако се по­яви друг чо­век и ос­во­бо­ди сво­ята пи­та­ща душа, то­га­ва той ще раз­бе­ре мно­го по­ве­че от това, ко­ето е скри­то меж­ду думите. Той прос­то ще оп­ло­ди ду­ми­те с жиз­не­ни­те сили, блика­щи от не­го­ва­та соб­с­т­ве­на душа. Съществе- ното тук е да пре­вър­нем ду­хов­ни­те пос­ла­ния в не­пос­ред­с­т­вено вът­реш­но изживяване.

Тази съ­щес­т­ве­на под­роб­ност е ва­лид­на и тогава, ко­га­то се до­кос­ва­ме до та­ки­ва за­бе­ле­жи­тел­ни събития, какви­то са раз­го­во­рът меж­ду Исус от На- зарет и майката, как­то и Йоановото Кръщение в ре­ка­та Йордан. За що­то за нас те­зи не­ща ста­ват съдържателни, са­мо ко­га­то пи­та­ме за тях, ко­га­то усе­ща­ме жи­ва­та пот­реб­ност да вник­нем в он­зи пре­ло­мен момент, кой­то от­де­ля епо­ха­та пре­ди и след Мистерията на Голгота. И на­й-­доб­ре е, ко­га­то чо­ве­кът се ос­та­ви из­ця­ло под въз­дейс­т­ви­ето на те­зи неща.

Общо взе­то онова, ко­ето те ис­кат да кажат на на­ша­та душа, се съ­дър­жа в са­ма­та ле­ген­да и на­ши­те тъл­ку­ва­ния не са чак тол­ко­ва необходими.

Тъкмо във връз­ка с та­зи част от Петото Евангелие аз ис­ках да отбележа, как за на­ша­та епо­ха в из­вес­тен сми­съл от­но­во се прев­ръ­ща в не­що важ­но да раз­бе­рем Парсифаловото настроение. Ние на­ис­ти­на тряб­ва да го разберем. То прос­вет­ва и у Рихард Вагнер*47, кой­то се опи­та да го въп­лъ­ти в ед­но­имен­на­та му­зи­кал­на драма. Съвсем не ис­кам да се впус­кам в го­ле­мия спор, кой­то днес се раз­га­ря във външ­ния свят от­нос­но „Парси- фал". Духовната Наука не е тук, за да взе­ме ед­на или дру­га страна. Ето за­що тя е твър­де да­леч от това, да се на­мес­ва в спо­ра меж­ду онези, ко­ито в Байройт се опит­ват да съх­ра­нят Вагнеровия „Парсифал" - впро­чем за­се­га на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­ят до­ку­мент за днеш­ния свят от­нос­но Парси- фаловото настроение, и хората, ко­ито смятат, че тряб­ва да го от­не­сат към цар­с­т­во­то на Клингзор. А последното, в об­щи линии, ве­че е налице. Тук бих ис­кал да по­со­ча и не­що друго: че в про­дъл­жа­ва­що­то дейс­т­вие на Христовия Импулс, там, къ­де­то ни­то раз­съ­дъчна­та способност, ни­то „горното" съз­на­ние са дос­та­тъч­но укрепнали, но къ­де­то „горното" съз­на­ние все пове­че и по­ве­че ще се от­ва­ря за ду­хов­ния светоглед, там Пар- сифаловото нас­т­ро­ение съ­що тряб­ва да е ви­на­ги будно, как­то и още нещо, за ко­ето ще ста­не ду­ма в хо­да на та­зи зима.