Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Вчера ние ус­пях­ме да хвър­лим пог­лед вър­ху жи­во­та на Исус от Назарет през времето, ко­ето бе­ше из­тек­ло за не­го приб­ли­зи­тел­но от два­на­де­се­та­та до два­де­се­та­та го­ди­на на не­го­вия живот. От всич­ко онова, ко­ето мо­жах да разкажа, Вие не­съм­не­но сте ос­та­на­ли с усещането, че през то­зи период, в ду­ша­та на Исус от Назарет се ра­зиг­ра­ха изклю­чи­тел­но дъл­бо­ки събития, ко­ито са от зна­че­ние за ця­ла­та ево­лю­ция на човечеството. Защото от ос­нов­но­то настроение, ко­ето сте из­г­ра­ди­ли у Вас в ре­зул­тат на ду­хов­но­-на­уч­ни­те си занимания, Вие доб­ре зна­ете че всич­ки про­це­си и съ­би­тия в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция са вза­им­но свър­за­ни и то­ва на­пъл­но се от­на­ся за оне­зи ду­шев­ни про­це­си у Исус, за ко­ито ста­на ду­ма вчера. Ние се на­учих­ме да раз­г­леж­да­ме Събитието на Голгота от на­й-­раз лич­ни глед­ни точки. В то­зи лек­ци­онен ци­къл ние ще се ръ­ко­во­дим от жи­во­та на са­мия Христос Исус. И така, не­ка още вед­нъж да на­со­чим по- г­лед към ду­ша­та на Исус от Назарет през он­зи пе­ри­од от време, за кой­то ста­на ду ма вче­ра - а имен­но от два­на­де­се­та­та му го­ди­на до Кръщението в ре­ка­та Йордан и да се запитаме: Как мо­жа да по­не­се та­зи ду­ша всич­ко това, след ка­то в нея се ра­зиг­ра­ха оне­зи важ­ни събития, за ко­ито го­во­рих вчера.

Може би ще по­лу­чи­те из­вес­т­на представа, из­вес­т­но чув­с­т­во за Ису- совата душа, ако раз­ка­жа ед­на сцена, ко­ято се ра­зиг­ра към края на не­го­ви­те 20 години. Сцената, ко­ято ис­кам да разкажа, за­ся­га един раз­го­вор меж­ду Исус от Назарет и не­го­ва­та майка, сле­до­ва­тел­но с онази, ко­ято чрез сли­ва­не­то на две­те се­мейс­т­ва ста­на не­го­ва май­ка в про­дъл­же­ние на мно­го години*27.

През всич­ки­те те­зи го­ди­ни той се раз­би­ра­ше мно­го доб­ре с та­зи майка, мно­го по-сърдечно, от­кол­ко­то с оста­на­ли­те чле­но­ве на семейството, оби­та­ва­щи къ­ща­та в Назарет; или ка­за­но още по-точно, той се раз­би­ра- ше доб­ре с тях, но те не се раз­би­ра­ха доб­ре с него. И по­-ра­но той бе­ше спо­де­лял със сво­ята май­ка ня­кои впечатления, ко­ито пос­те­пен­но се зат­вър­ж­да­ва­ха в ду­ша­та му. Обаче в по­со­че­но­то вре­ме се със­тоя един твърде ва­жен разговор, чи­ето съ­дър­жа­ние ще ни поз­во­ли да про­ник­нем дъл­бо­ко в ду­шев­ния свят на Исус от Назарет.

Благодарение на об­съж­да­ни­те вче­ра из­жи­вя­ва­ния той не­усет­но по­мъд­ря и ли­це­то му из­ра­зя­ва­ше ед­на без край­на мъдрост. Но в съ­що­то време, как­то ста­ва винаги, ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша за­поч­не да се из­пъл­ва с мъдрост, той бе­ше об­х­ва­нат от ед­на вът­реш­на тъга. Първоначално мъд­рос­т­та го до­ка­ра до там, че пог­леж­дайки хо­ра­та око­ло се­бе си, той вед­на­га ста­ва­ше тъжен. Към то­ва се при­ба­ви и не­що друго: през пос­лед­ни­те 20 години, в сво­ето уеди­не­ние той мис­ле­ше вър­ху следното. Той неп­ре­къс­на­то си при­пом­ня­ше оно­ва ко­рен но преобразяване, она­зи вътрешна, ду­шев­на революция, ко­ято нас­тъ­пи след пре­ми­на­ва­не­то на Заратустро- вия Аз в не­го­ва­та душа. Той неп­ре­къс­на­то си при­пом­ня­ше на­й-­ве­че не­из­ме­ри­мо­то богатство, с ко­ето го из пъл­ни Заратустровия Аз.

В края на 20-те си го­ди­ни той все още не знаеше, че е пре­ро­де­ния За- ратустра; зна­еше само, че на два­на­десет­го­диш­на въз­раст с не­го бе­ше на- с­тъ­пи­ла ед­на ог­ром­на промяна. А се­га чес­то има­ше усещането: О, кол­ко по­-раз­ли­чен бях аз пре­ди та­зи промяна!

Когато си при­пом­ня­ше миналото, той си да­ва­ше смет­ка за без­к­рай­на­та топлина, и сърдечност, ко­ито гре­еха в ду­ша­та му. Като момче, той бе­ше на­пъл­но от­къс­нат от света, но има­ше жи­во­то усе­ща­не за ве­ли­чи­ето на при­ро­да­та и за всичко, ко­ето тя ис­ка­ше да ка­же на хората. Обратно, той не бе­ше пред­раз­по­ло­жен към чо­вешка­та мъдрост, към чо­веш­ко­то зна- ние. Той се ин­те­ре­су­ва­ше твър­де мал­ко от как­ви­то и да е учеб­ни за­ни­мания! Би би­ло съв­сем пог­реш­но да се мисли, че до сво­ята два­на­де­се­та година, т.е. пре­ди нав­ли­за­не­то на Заратус­т­ра в не­го­ва­та душа, то­ва мом­че Исус е при­те­жа­ва­ло ня­как­ви външ­ни дарби. Напротив, мом­че­то бе­ше не­оби­чай­но крот­ко и нежно, спо­соб­но да оби­ча всич­ки око­ло се­бе си, спо­соб­но да вник­ва в сър­ца­та на другите, но без ка­къв­то и да е ин­те­рес към нат­ру­па­но­то през ве­ко­ве­те чо­веш­ко знание. И после, в си­на­го­га­та на Йерусалим дой­де он­зи момент, ко­га­то всич­ко то­ва ся­каш из­х­вър­ча от два­на­де­сет­го­диш­но­то момче, за да от стъ­пи мяс­то на ця­ла­та она­зи Зара- тустрова мъдрост, ко­ято нах­лу в не­го с не­удър­жи­ма сила! Сега той чес­то си мислеше, по кол­ко раз­ли­чен на­чин бе­ше свър­зан с ду­хов­на­та същ­ност на све­та пре­ди два­на­де­се­та­та си година, ко­га­то ду­ша­та му бе­ше ся­каш от­во­ре­на за дъл­би­ни­те на света! Припомняше си как бе­ше про­те­къл жи­во­та му по-късно, как откри, че ду­ша­та му е го­то­ва да при­еме ев­рейс­ко­то учение, ко­ето оба­че ся­каш блика­ше от са­мия него, как бе­ше пот­ре­сен от факта, че Батх-Кол не мо­же да ин­с­пи­ри­ра хо­ра­та как­то по-рано; и как пос­ле се за­поз­на с ези­чес­ки­те култове, как ця­ло­то ези­чес­ко зна­ние и ця­ла­та ези­чес­ка ре­ли­ги­оз­ност смути­ха и опе­ча­ли­ха ду­ша­та му. Припо- мняше си още, как меж­ду сво­ята осем­на­де­се­та и два­де­сет и чет­вър­та го ди­на се до­кос­на до външ­ни­те пос­ти­же­ния на човечеството, и как после, приб­ли­зи­тел­но два­де­сет и че­ти­ри годишен, бе­ше вля­зъл в есейс­ка­та
общност, за­поз­на­вай­ки се там с ед­но тай­но уче­ние и с хората, ко­ито го проповядваха. Ето за как­во чес­то мис­ле­ше той. Обаче той зна­еше и дру- го: че, об­що взето, ду­ша­та му бе­ше до­кос­на­та са­мо от знанието, ко­ето хо­ра­та бя­ха нат­ру­па­ли през ве­ко­ве­те ка­то мъдрост, култура, мо­рал­ни ус- тои. Той чувствуваше, че връз­ка­та му със зем­но­то чо­ве­чес­т­во да­ти­ра след не­го­ва­та два­на­де­се­та година. И се­га той чес­то тряб­ва­ше да се за­мис­ля ка­къв е бил пре­ди та­зи два­на­де­се­та година, ко­га­то из­г­леж­да­ше не пос­ред­с­т­ве­но свър­зан с бо­жес­т­ве­ни­те из­точ­ни­ци на съществуванието, ко­га­то всич­ко в не­го бе­ше пър­вич­но и прос­то бли­ка­ше от неж­на­та му, от­зив­чи­ва душа, за да се свър­же по на­й-­ес­тес­т­вен на­чин с дру­ги­те чо­вешки души, до­ка­то се­га той бе­ше ста­нал мъл­ча­лив и самотен.

Всички те­зи чув­с­т­ва по­ро­ди­ха един съв­сем кон­к­ре­тен раз­го­вор меж­ду не­го и она­зи личност, ко­ято бе­ше ста­на­ла не­го­ва майка. Майката го оби­ча­ше сил­но и чес­то пъ­ти бе­ше раз­го­ва­ря­ла с не­го за кра­си­ви­те и ве­ли- чес­т­ве­ни промени, нас­тъ­пи­ли с не­го след два­на­де­се­та­та му година. Ме- жду не­го и ма­ще­ха­та въз­ник­ва­ха все по­-­ин­тим­ни и по­-б­ла­го­род­ни от- ношения. Обаче пред нея той бе­ше пре­мъл­чал вът­реш­но­то си раздвое- ние, така че тя има­ше пред­с­та­ва са­мо за кра­си­ви­те и ве­ли­чес­т­ве­ни ми­го­ве от жи­во­та му. Тя бе­ше ви­дя­ла са­мо то­ва, как той ста­ва все по­-мъ­дър и как про­ник­ва все по­-дъл­бо­ко в ево­лю­ци­ята на човечеството. Ето за­що го­ля­ма част от под­роб­на­та му из­по­вед бе­ше за нея не­що ново, но тя я прие с от­зив­чи­вост и разбиране. Тя из­вед­нъж про­умя не­го­ва­та печал, не­го­ва­та ду­шев­на под­тис­на­тост и коп­не­жа му неп­ре­къс­на­то да се връ­ща към със­тояни­ето си пре­ди два­на­де­се­та­та година. Тя се ста­ра­еше да го уте­ши и му об­ръ­ща­ше вни­ма­ние на всич­ко онова, ко­ето по­-къс­но блес­на у не­го с та­ка­ва кра­со­та и величие. Тя му при­пом­ни за онова, ко­ето бе­ше на­учи­ла от самия него, за об­нов­ле­ни­ето на ве­ли­ки­те учения, за мак­си­ми­те и мъд­рос­т­та на еврейството. Тя му при­пом­ни всич­ко онова, за ко­ето чес­то бя­ха разговаряли. Обаче на сър­це­то му ста­на още по-тежко, ко­га­то чу ви­со­ка­та и оцен­ка за оне­зи неща, ко­ито той смя­та­ше за ве­че преодо- лени. И нак­рая той възрази: Добре, всич­ко то­ва мо­же и да е така. Обаче как­во зна­че­ние има за човечеството, да­ли древ­на­та мъд­рост на ев­рейс­т­во­то от­но­во ще се пот­вър­ди чрез мен или друг? Общо взето, то­ва ня­ма ни­как­во значение. Да, ако днеш­но­то чо­ве­чес­т­во би има­ло уши да се вслу­ша в древ­ни­те пророци, за не­го ще­ше да е полезно, ако мъд­рос­т­та на про­ро­ци­те се пот­вър­ди по един или друг начин. Но ако днес би до­шъл са­ми­ят Илия - тъй ре­че Исус от Назарет - и би из вес­тил на днеш­ни­те хо­ра сво­ето поз­на­ние за ду­хов­ния свят, не би­ха се на­ме­ри­ли и мал- цина, ко­ито да имат уши за мъд­рос­т­та на Илия, за мъд­рос­т­та на древ­ни­те про­ро­ци ка­то Мойсей, Авраам и т.н. Днес не би би­ло въз­мож­но да се про­по­вяд­ва онова, ко­ето нав­ре­ме­то про­по­вяд­ва­ха древ­ни­те пророци.

Ето как го­во­ре­ше Исус от Назарет, об­ръ­щай­ки вни­ма­ние на това, как не­от­дав­на ду­ми­те на един на­ис­ти­на велик учи­тел съ­що заг­лъх­на­ха без ни­как­ви пос­ле­ди­ци за другите. Защото, тъй се из­ра­зи той, въп­ре­ки че то­зи ду­хо­вен учител, доб­ри­ят стар Хилел*28, не мо­же­ше да се ме­ри с древ­ни­те пророци, той все пак бе­ше за­бе­ле­жите­лен мъдрец. Исус доб­ре зна­еше как­во оз­на­ча­ва за ев­ре­ите то­зи до­бър стар Хилел, кой­то про­по­вяд­ва­ше уче­ни­ето си през труд­ни­те вре­ме­на от ца­ру­ва­не­то на Ирод. Този чо­век но­се­ше в сър­це­то си це­ли сък­ро­вища от мъдрост. Исус зна­еше кол­ко труд­но на­ми­рат пъ­тя към чо­веш­ки­те сър­ца тихите, от­ме­ре­ни ду­ми на стария Хилел. За Хилел казваха: Тора, ос­нов­ни­ят за­кон на ев­ре­ите бе­ше из­гу­бен за хората, но Хилел от­но­во го възстанови.

За оне­зи свои съвременници, ко­ито го разбираха, Хилел се явя­ва­ше ка­то въ­зоб­но­ви­тел на пър­вич­на­та ев­рейска мъдрост. Като ис­тин­с­ки мъдрец, той оби­ка­ля­ше из ця­ла Юдея. Той бе­ше един вид Месия, а кро­тос­т­та -ос­нов­на чер­та на не­го­вия характер. Всичко то­ва се го­во­ри в са­мия Талмуд, а мо­же да бъ­де пот­вър­де­но и от ис­то­ри­чес­ки данни. Хората хва­ле­ха Хи- лел и раз­каз­ва­ха мно­го доб­ри не­ща за него. Тук мо­га да по­со­ча са­мо един пример, кой­то да­ва пред­с­та­ва за начина, по кой­то Исус от Назарет го­во­ре­ше на сво­ята май­ка за Хилел, из­тък­вай­ки ос­нов­но­то ду­шев­но нас­т­ро­ение на то­зи го­лям мъдрец.

Хилел е опи­сан ка­то чо­век с кро­тък и благ характер, пос­ти­гащ из­к­лю­чи­тел­но мно­го с търпение, със­т­ра­дание и любов. Запазен е един разказ, опис­ващ Хилел ка­то чо­век с без­к­рай­но търпение, с без­к­рай­на нежност. Веднъж два­ма ду­ши се обзаложили, да­ли Хилел мо­же да бъ­де раз­г­не­вен или не, по­не­же всич­ки твърдели, че то­ва е невъзможно. Двамата се об­за­ло­жи­ли и еди­ни­ят от тях казал: Ще нап­ра­вя всичко, за да раз­г­не­вя Хи- лел. Естествено, той ис­кал да спе­че­ли облога. И веднъж, ко­га­то Хилел бил край­но за­ет с при­го­тов­ле­ни­ята за съботата, то­зи чо­век пот­ро­пал на вра­та­та му и ка­зал с не твър­де веж­лив тон - а Хилел, ка­то пред­се­да­тел на вис­шия ду­хо­вен съ­вет бил свик­нал да се об­ръ­щат веж­ли­во към не­го - та­ка че въп­рос­ни­ят чо­век прос­то извикал: Хилел, излез, бър­зо из­лез навън! - Хилел на­мет­нал връх­на­та си дре­ха и излязъл. С це­тър тон и без ни как­ва веж­ли­вост чо­ве­кът казал: Хилел, ис­кам да те пи­там нещо. Хилел крот­ко отвърнал: Любезни мой, какво ис­каш да ме питаш? Искам да те питам, за­що ва­ви­лон­ци­те имат тол­ко­ва тес­ни глави? С на­й-­доб­ро­наме­рен тон Хилел отвърнал: Любезни мой, ва­ви­лон­ци­те имат тол­ко­ва тес­ни гла­ви за­що­то тех­ни­те аку­шер­ки са несръчни. Тогава чо­ве­кът си отишъл, от­чи­тай­ки че то­зи път Хилел не по­ка­зал ни­то сле­да от гняв. Хилел се за­вър­нал към сво­ите приготовления. След ня­кол­ко ми­ну­ти чо­ве­кът от­но­во

Тази ле­ген­да по­каз­ва кол­ко тър­пе­лив бил Хилел към всеки, кой­то се опит­вал да го измъчва. Такъв човек, спо­де­лил Исус от Назарет със сво­ята майка, е в мно­го от­но­ше­ния бли­зък до древ­ни­те пророци. Нима не поз­нава­ме го­ля­ма част от мак­си­ми­те на Хилел, ко­ито зву­чат ка­то ед­но об­но­вя­ва­не на древ­но­то пророчество? Той и при­пом­нил ня­кои от тях и пос­ле казал: Ето виж, скъ­па майко, за Хилел се твърди, че е ка­то един въз­к­ръснал дре­вен пророк. Аз имам осо­бен ин­те­рес към него, не­що про- с­вет­ва у мен, ко­га­то се за­мис­ля за връз­ка­та си с Хилел; аз се досещам, че това, ко­ето зная, ко­ето жи­вее у мен ка­то ве­ли­ко от­к­ро­ве­ние на Духа, не ид­ва са­мо от еврейството. Защото приб­ли­зи­тел­но по съ­щия на­чин сто­яли и не­ща­та с Хилел; външ­но пог­лед­на то той бил ва­ви­ло­нец и ед­ва по­-къс­но пре­ми­нал към евреите. Обаче той про­из­хож­дал от Давидовия род, от прад­рев­ни вре­ме­на бил свър­зан с Давидовия род, от кой­то про­из­хож­дал и Исус. После Исус продължи: Дори и да го­во­ря ка­то Хилел, то­зи син Давидов, до­ри и да спо­де­ля оне­зи вис­ши откровения, ко­ито оза­ри­ха ду­ша­та ми, и ко­ито по съ­щес­т­во са съ­щи­те откровения, ро­де­ни в ми­на­ло­то на ев­рейс­кия народ, днес ня­ма хора, ко­ито да ги чу­ят и разберат.

Дълбока мъ­ка се тру­па­ше в сър­це­то на Исус по­ра­ди това, че ня­ко­га ев­рейс­ки­ят на­род бе­ше от­во­рен за вис­шите ис­ти­ни на света, че ня­ко­га са­ми­те те­ла на ев­ре­ите бя­ха от та­ко­ва естество, че мо­же­ха да раз­би­рат от­к­ро­венията, но ето че се­га вре­ме­на­та се промениха, про­ме­ни­ха се и те­ла­та на ев­ре­ите и те ве­че не мо­же­ха да вникват в от­к­ро­ве­ни­ята на праотците.

Това бе­ше ед­но не­въ­об­ра­зи­мо бо­лез­не­но и раз­тър­с­ва­що из­жи­вя­ва­не за Исус, ко­ето го при­ну­ди да си каже: Няко­га ев­ре­ите мо­же­ха да раз­би­рат пророците, ня­ко­га ев­рейс­ки­ят на­род раз­би­ра­ше ези­ка на Бога, оба­че

Майката на Исус учу­де­на се вслушваше, ко­га­то той опис­ва­ше ка­то ли­ше­но от вся­как­ва стойност всич­ко онова, ко­ето тя смя­та­ше за свещено. Обаче тя го оби­ча­ше дъл­бо­ко и усе­ща­ше сво­ята без­г­ра­нич­на любов. Ето за що тя все пак до­ло­ви сми­съ­ла на това, ко­ето той ис­ка­ше да й каже. А Исус про­дъл­жи разговора, сти­гай­ки до из­жи­вя­ва­ни­ята си в ези­чес­ки­те храмове. В спо­ме­ни­те му прос­вет­на он­зи момент, ко­га­то се свле­че пред ези­чес­кия ол­тар и чу про­ме­не­ни­ят глас на Батх-Кол. Сега съз­на­ни­ето му се оза­ри от един вид спо­мен за древно­то уче­ние на Заратустра. Той все още не знаеше, че но­си в се­бе си ду­ша­та на Заратустра, оба­че в хо­да на раз­го­во­ра у не­го за­поч­на да на­пи­ра уче­ни­ето на Заратустра, мъд­рос­т­та на Заратустра, древ­ни­ят им­пулс на Заратустра. Заедно с май­ка си той от­но­во из­жи­вя ве­ли­кия Заратустров импулс. В ду­ша­та му от­но­во из­г­ря ця- ла­та ве­ли­чес­т­ве­на кра­со­та на древ­но­то Слънчево учение. И той си спо- мни: Когато бях пад­нал пред ези­ческия олтар, аз чух не­що­, по­доб­но на откровение! А се­га в спо­ме­ни­те му от­но­во нах­лу­ха ду­ми­те на про­мене­ния Батх-Кол, ко­ито вче­ра из­го­во­рих пред Вас, и той ги ка­за на май­ка си:

Властвуват зли­ни­те

Свидетелствуват за раз­па­да­не­то на Аза

Стореният от дру­ги грях на се­бе­лю­бие

Изживян в на­същ­ния хляб

В кой­то не влас­т­ву­ва во­ля­та на Небето

Тъй ка­то чо­ве­кът се раз­де­ли с Вашето цар­с­т­во

И заб­ра­ви Вашите име­на

Вие, Отци на Небето

Сега в не­го оживя, и то с ця­ло­то си величие, кул­та на Митра, и го оза­ри ка­то ед­на скрита, вът­реш­на ге­ни­алност. С май­ка си той спо­де­ли твър­де мно­го за ве­ли­чи­ето и сла­ва­та на древ­но­то езичество, за древ­ни­те Мисте- рии на раз­лич­ни­те народи, час­ти от ко­ито се бя­ха сляли, тук в Предна Азия и Южна Европа, ка­то култ на Митра, ма­кар и под дру­го име. Обаче в съ­що­то вре­ме ду­ша­та му тръп­не­ше от ужас­но­то усещане: как мо­жа то­зи култ да се про­ме­ни до та­ка­ва степен, че да по­пад­не под влас­т­та на

Защото се­га Исус от Назарет знаеше, че ви­до­из­ме­не­ни­ят глас на Батх-Кол, кой­то нав­ре­ме­то се обър­на към не­го с ду­ми­те „Амен, влас­т­ву­ват злините" - всъщ­ност бе­ше ед­но прад­рев­но све­ще­но учение, ед­на уни­вер­сал­на мо­литва, про­из­не­се­на в древ­ни­те мис­те­рий­ни центрове, ко­ято оба­че днес е на­пъл­но забравена. Сега знаеше, че ко­га­то бе­ше пад­нал пред ези­чес­кия ол­тар и ду­ша­та му се на­ми­ра­ше из­вън тялото, той бе­ше по­лу­чил един ясен знак от древ­на­та мис­те­рий­на мъдрост. Но в съ­що­то време, и той го из­тък­на в разговора, Исус виждаше, че днес не съ­ществу­ва ни­как­ва въз­мож­ност те­зи не­ща да бъ­дат разбрани.

В по­-на­та­тъш­ния раз­го­вор с май­ка си Исус раз­ка­за за всич­ко онова, ко­ето бе­ше въз­п­ри­ел от об­щу­ва­не­то си с есеите. Той опи­са кра­со­та­та и ве­ли­чи­ето на есейс­ко­то учение, при­пом­ни си бла­гон­ра­ви­ето и кро­тос­т­та на есеите. А пос­ле дой­де ред и на тре­ти­те за­бе­ле­жи­тел­ни думи, ко­ито въз­ник­на­ха у не­го по вре­ме на ду­хов­ния му раз­го­вор с Буда: Не всич­ки хо­ра мо­гат да ста­нат есеи! И кол­ко прав бе­ше Хилел, ко­га­то казваше: Не се от­де­ляй от об­щ­ността, а ра­бо­ти и дейс­т­ву­вай вът­ре в нея, на­со­чи сво­ята обич към братята-човеци, за­що­то ако си сам, как­во пред­с­тавля­ваш ти тогава? Обаче есе­ите пра­вят точ­но това: те се от­тег­лят със сво­ите све­ще­ни ри­ту­али и по то­зи на­чин стовар­ват не­щас­ти­ето вър­ху ос­та­на­ли­те хора. Напуснати от есеите, ос­та­на­ли­те хо­ра прос­то са длъж­ни да по­не­сат нещастието.

След то­ва Исус спо­де­ли с май­ка си ед­но дру­го свое изживяване, за ко­ето ста­на ду­ма вчера: Когато веднъж, след един ин­ти­мен и ва­жен раз­го­вор с есеите, се при­би­рах у дома, ми­на­вай­ки през тях­на­та врата, ви­дях как Лу- цифер и Ариман по­бяг­ват от там. И от тогава, скъ­па майко, аз зная, че чрез сво­ите на­ви­ци и чрез тай­но­то си уче­ние есеите се пред­паз­ват от

Тези ду­ми нап­ра­ви­ха ужа­ся­ва­що впе­чат­ле­ние на майката. По вре­ме на це­лия то­зи раз­го­вор тя прос­то се сля с него, ста­на ед­но ця­ло с него. Ця- лата душа, це­ли­ят Аз на Исус от Назарет бе­ше вло­жен в те­зи думи. И тук аз бих ис­кал да се до­кос­на до ед­на дру­га тайна, от­на­ся­ща се за вре­ме­то пре­ди Йоановото Кръщение. От Исусовата душа из­ля­зо­ха не са­мо те­зи думи; тъй ка­то бе­ше сил­но свър­зан с та­зи же­на след сво­ята два­на­де­сет­го­диш­на възраст, се­га от не­го из­ля­зо­ха не са­мо думите, но и ця­ла­та му вът­реш­на същност, се­га той из­г­леж­да­ше ка­то опразнен, като човек, чи­ито Аз се на­ми­ра вън от тялото. Но за раз­ли­ка от него, май­ка­та по­лу­чи един вид нов Аз: тя се пре­върна в ед­на но­ва личност.

Цялата ужас­на болка, ця­ло­то ужас­но стра­да­ние се из­тег­ли от ду­ша­та на Исус и се из­ля в ду­ша­та на майката. Тя про­дъл­жа­ва­ше да се чув­с­т­ву­ва ка­то ед­но ця­ло с него. А от своя стра­на Исус чув­с­т­ву­ва­ше как всич­ки­те му ду шев­ни из­жи­вя­ва­ния след два­на­де­се­та­та година, та­ка да се каже, изчезват. Колкото по­ве­че раз­каз­ва­ше за тях, тол­ко­ва по­-дъл­бо­ко не­го­ва­та мъд­рост об­зе­ма­ше майката. Всички не­го­ви из­жи­вя­ва­ния след два­на­де­се­та­та го дина, се­га ожи­вя­ха в ду­ша­та на лю­бе­ща­та майка! Обаче за не­го те ка­то че ли се стопиха, изчезнаха. От този миг нататък, ду­ша­та на май­ка­та бе­ше ка­то преобразена.

Но ка­то пре­об­ра­зен след то­зи раз­го­вор бе­ше и са­ми­ят Исус, тол­ко­ва преобразен, че не­го­ви­те род­ни и до­ве­дени братя, как­то и дру­ги­те род­ни­ни око­ло не­го прос­то помислиха, че си е за­гу­бил ума. Колко жалко, каз­ва­ха те, кол­ко мно­го не­ща зна­еше той; той ви­на­ги бе­ше мълчалив, но се­га изоб­що не е на се­бе си, не­га прос­то си е из­гу­бил ума. И така, те за­поч­на­ха да гле­дат на не­го ка­то на умопомрачен. И действително, по це­ли дни той хо­де­ше из къ­щи и на­око­ло ка­то на сън. Сега Заратустровият Аз тък­мо се гот­ве­ше да на­пус­не тя­лото на Исус от Назарет и да пре­ми­не в ду­хов­ния свят. И не­го­во­то пос­лед­но ре­ше­ние се из­ра­зи в това, че Исус из­ле­зе от къщи, ся­каш тлас­кан от ня­ка­къв вът­ре­шен порив, поч­ти маши- нално, и се от­п­ра­ви към мястото, къ­дето Йоан Кръстител кръ­ща­ва­ше на­ро­да в ре­ка­та Йордан.

Ето как из­г­леж­да­ха нещата. Сега Христовото Същество ве­че про­ник­на в тя­ло­то на Исус. След въп­рос­ни­ят раз­го­вор Исус бе­ше на­пус­нат от Зара- тустровия Аз, а всич­ко онова, ко­ето той пред­с­тав­ля­ва­ше пре­ди два­на­десе­та­та си година, про­дъл­жи да съществува, но в по­-за­си­ле­на степен. И Христовото Същество се по­то­пи тъкмо в то­ва тяло, ко­ето се­га бе­ше из­пъл­не­но един­с­т­ве­но с без­к­рай­на ду­шев­на неж­ност и топлота. Сега Исус бе­ше про­ник­нат от Христос; а май­ка­та по­лу­чи един нов Аз; тя ста­на но­ва личност.

Пред пог­ле­да на ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел се от­к­ри­ва следното: В съ­щия миг, ко­га­то се из­вър­ши Кръщението на Исус в ре­ка­та Йордан, май­ка­та съ­що усе­ти в се­бе си, че ид­ва кра­ят на ней­на­та ду­шев­на метаморфоза. Тя усе­ти - по то­ва вре­ме тя бе­ше на 45, 46 го­ди­ни - как в нея вне­зап­но про­ник­ва ду­ша­та на онази, ко­ято бе­ше май­ка на де­те­то Исус, ко­ето през сво­ята два­на­де­се­та го­ди­на прие Заратустровия Аз, и ко­ято бе­ше по­чи­на­ла отдавна. Както Христовият Дух про­ник­на в Исус от Назарет, та­ка и ду­хът на дру­га­та майка, ко­ято меж­дув­ремен­но пре­би­ва­ва­ше в ду­хов­ния свят, се спус­на над жената, с ко­ято Исус во­де­ше спо­ме­на­тия разговор. И от то­га­ва тя чув­с­т­ву­ва­ше се­бе си ка­то она­зи мла­да майка, ко­ято ня­ко­га бе­ше ро­ди­ла де­те­то Исус, за ко­ето ни раз­каз­ва еван­ге­лис­тът Лука.

Нека пра­вил­но да си пред­с­та­вим из­к­лю­чи­тел­ния ха­рак­тер на то­ва съ- битие! Нека да се опи­та­ме да вник­нем в него, но и да усе­тим дру­го - че от­се­га на­та­тък на Земята жи­вее ед­но осо­бе­но Същество: Христовото Същество, ин­кар­ни­ра­но в ед­но чо­веш­ко тяло, ед­но Същество, ко­ето до то­га­ва изоб­що не бе­ше вли­за­ло в чо­веш­ко тяло, а оби­та­ва­ше са­мо ду­хов­ни­те све­то­ве и поз­на­ва­ше тях, но не и зем­ния свят, не и зем­ния живот! От Земния свят Христовото Същество уз­на един­с­т­ве­но това, ко­ето бе­ше поб­ра­но в три­те те­ла - физическото, етерно­то и ас­т­рал­но тя­ло - на Исус от Назарет. То се по­то­пи в те­зи тела, такива, как­ви­то те бя­ха ста­на­ли под вли­яние на три­де­сет­го­диш­ния му до­се­га­шен живот. Така Христо- вото Същество прис­тъ­пи съв­сем неп­ре­ду­беде­но към пър­ви­те си зем­ни опитности.

Първоначално Христовото Същество - то­ва се пот­вър­ж­да­ва и от Ака- шовите за­пи­си на Петото Евангелие - из­пи­та ед­но пъл­но усамотение. Исус от Назарет, в чи­ето тя­ло се на­ми­ра­ше Христовото Същество, бе­ше осво­бо­ден от всичко, ко­ето по­-ра­но го свър­з­ва­ше с ос­та­на­лия свят. Хри- стовото Същество то­ку­-що бе­ше дошло на Земята. Първоначално то бе­ше прив­ле­че­но към това, ко­ето чрез впе­чат­ле­ни­ята на тялото, ос­та­на­ли като един вид спомен, се ока­за на­й-­сил­но от­пе­ча­та­но в ас­т­рал­но­то тяло.
Христовото Същество вед­на­га си каза: Да, то­ва е тялото, ко­ето ви­дя бя­га­щи­те Луцифер и Ариман, и ко­ето до­ло­ви как стре­мя­щи­те се към съ­вър­шенство есеи про­гон­ва­ха Луцифер и Ариман, и ги на­соч­ва­ха към дру­ги­те хора. - Сега Христос се по­чув­с­т­ву­ва прив­лечен към тях, към Луцифер и Ариман, за­що­то си каза: Ето ги ду­хов­ни­те Същества, с ко­ито зем­ни­те хо­ра тряб­ва да се преборят.

И така, Христовото Същество, на­ми­ра­що се за пръв път в ед­но чо­веш­ко тяло, се от­п­ра­ви към пустинята, къ­де­то в пъл­но уса­мо­те­ние тряб­ва­ше да за­поч­не бор­ба­та с Луцифер и Ариман.

Аз вярвам, че сце­на­та на Изкушението, та­ка­ва как­ва­то ще я раз­ка­жа сега, е на­пъл­но достоверна. Обаче да се де­шифри­рат та­ки­ва про­це­си в Хрониката Акаша е из­к­лю­чи­тел­но трудно. Ето за­що спе­ци­ал­но подчер- тавам, че в хо­да на по­-на­та­тъш­ни­те окул­т­ни изследвания, ня­кои под­роб­нос­ти би­ха мог­ли да бъ­дат пред­с­та­ве­ни и в мал­ко по­-раз­ли­чен вид. Но съ­щес­т­ве­но­то е тък­мо това, ко­ето ще спо­де­ля с Вас. Сцената на Изкуше- нието се на­ми­ра в раз­лични­те Евангелия, оба­че те раз­каз­ват за нея, есте- ствено, по съв­сем раз­ли­чен на­чин - нещо, ко­ето чес­то съм из­тъквал. По- старах се да про­уча та­зи сце­на на Изкушението такава, как­ва­то е би­ла в дейс­т­ви­тел­ност и бих ис­кал сега да я раз­ка­жа без как­ви­то и да предубе- ждения.

Най-напред, в сво­ето усамотение, Христовото Същество, оби­та­ва­що тя­ло­то на Исус от Назарет, срещ­на Луцифер, он­зи Луцифер, кой­то из­ку­ша­ва хората, ко­га­то те се надценяват, ко­га­то са не­дос­та­тъч­но сми­ре­ни и не се стре­мят към себепознание. Фал­ши­ва­та гордост, високомерието, себе- възвеличаването: ето как­во ис­ка да пре­диз­вика Луцифер. Сега Луцифер се из­п­ра­вя сре­щу Христос Исус и Му каз­ва приб­ли­зи­тел­но оне­зи думи, ко­ито сре­щаме и в дру­ги­те Евангелия: Погледни ме! Другите царства, в ко­ито е пос­та­вен човека, са съз­да­де­ни от Боговете и Духовете на древ- ността; те ве­че остаряха. Аз ис­кам да съз­дам ед­но но­во царство; аз ис­кам да се ос­во­бо­дя от до­сегаш­ния ми­ров ред; ако Ти вле­зеш в мо­ето царство, аз ще Ти дам ця­ла­та кра­со­та и ця­ло­то ве­ли­ко­ле­пие на ста­ри­те царства. Обаче Ти тряб­ва да се от­де­лиш от дру­ги­те Богове и да ме при- знаеш!

И се­га Луцифер опи­са ця­ла­та кра­со­та и ця­ло­то ве­ли­ко­ле­пие на лу­ци­фе­ри­чес­кия свят, всич­ко ко­ето е от зна­че­ние за ви­со­ко­мер­ни­те чо­веш­ки души. Обаче Христовото Същество ид­ва­ше тък­мо от ду­хов­ни­те светове; то знаеше, кой е Луцифер и как тряб­ва да се дър­жи човек, ако не ис­ка да бъ­де съб­лаз­нен от Луцифер. Наистина, ид­вай­ки от ду­хов­ни­те светове, Христовото Същество ня­ма­ше ни­как­ва пред­с­та­ва за зем­ни­те съб­лаз­ни на Луцифер; оба­че то зна­еше как да слу­жи на Боговете и как да се про­ти­во­пос­та­ви на Луцифер.
Тогава Луцифер пред­п­рие вто­ра атака, но то­зи път прив­ле­че на своя стра­на и Ариман, та­ка че се­га те два­ма­та се обър­на­ха към Христос. Единият ис­ка­ше да съ­бу­ди Неговото високомерие: Луцифер; дру­ги­ят ис­ка­ше да пре­диз­вика Неговия страх: Ариман. И ето че еди­ни­ят каза: Чрез мо­ята духовност, чрез това, ко­ето мо­га да ти дам, ако Ти ме признаеш, Ти ве­че ня­ма да се нуж­да­еш от чо­веш­ко­то тяло, в ко­ето се на­ми­раш сега. Това фи­зи­чес­ко тя­ло те под­чи­ня­ва и Ти тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ваш със за­ко­ни­те на тежестта. То ти пре­чи да пре­одо­ле­еш за­ко­ни­те на те­жестта, оба­че аз мо­га да те из­диг­на над тях. Хвърли се от ска­ла­та и ще видиш, че ня­ма да се слу­чи нищо! Защото писа­но е: „Аз ще за­по­вяд­вам на Ангелите да те пазят, за да не уда­риш о ка­мък но­га­та си." - Ариман допълни: Аз ще те пред­па­зя от страха! Хвърли се долу!

И така, два­ма­та за­поч­на­ха да го увещават. Но по­не­же в ата­ки­те си сре­щу Христос те се про­ти­во­пос­та­вя­ха и бя­ха в един вид равновесие, Той мо­жа да се из­ба­ви от тях. И Той от­к­ри силата, чрез ко­ято зем­ни­ят чо­век мо­же да се из­диг­не над Луцифер и Ариман.

Тогава Ариман каза: Луцифер, аз ня­мам нуж­да от теб, ти са­мо ми пре­чиш и не подпомагаш, а спъ­ваш мо­ите действия. Аз ще Го из­ку­ша сам!

Веднага след то­ва Ариман от­п­ра­ти Луцифер и сам пред­п­рие пос­лед­на­та атака, из­ри­чай­ки оне­зи думи, от звук от ко­ито на­ми­ра­ме и в Евангелието на Матей: Искаш ли да прос­ла­виш бо­жес­т­ве­ни­те сили, то­га­ва пре­върни ми­не­ра­ли­те в хляб, или как­то е ка­за­но в Евангелието: Заповядай на те­зи ка­мъ­ни да ста­нат хлябове!

Тогава Христовото Същество ка­за на Ариман: Хората жи­ве­ят не са­мо с хляб, но и с всич­ко онова, ко­ето идва от ду­хов­ни­те светове. А Христос зна­еше то­ва най-добре, по­не­же то­ку­-що бе­ше сля­зъл от ду­хов­ни­те све­тове. Но Ариман възрази: Може би Ти имаш право. Обаче фак­тът че си прав и до­кол­ко­то си прав, не ми пречи да имам из­вес­т­на власт над Теб. Ти зна­еш са­мо това, на ко­ето е спо­со­бен сли­за­щия от ви­си­ни­те Дух. Но Ти още не поз­на­ваш чо­веш­кия свят. Тук долу, в чо­веш­кия свят има и съв­сем дру­ги хора, ко­ито на­ис­ти­на се нуж­да­ят от прев­ръ­ща­не­то на ка­мъ­ни­те в хляб, по­не­же за тях е не­въз­мож­но да се из­х­ран­ват от Духа.

Да, точ­но се­га Ариман ка­за на Христос нещо, ко­ето Богът, то­ку­-що стъ­пил на Земята, все още не мо­же­ше да знае. Той не знаеше, че тук, долу, минералите, ме­та­лът тряб­ва да бъ­дат прев­ръ­ща­ни в пари, за да имат хора­та хляб. Тогава Ариман допълни, че тук, до­лу на Земята, бед­ни­те хо­ра са при­ну­де­ни да се из­х­ран­ват с помощ­та на парите. Да, в то­зи сми­съл Ариман все още при­те­жа­ва­ше из­вес­т­на власт. И аз - ка­за Ариман - ще се въз­пол­з­вам от та­зи власт!

Ето как про­те­че в дейс­т­ви­тел­ност ис­то­ри­ята с Изкушението. Следова- телно, тук ос­та­ва не­що недоизяснено. Да, въп­ро­си­те не бя­ха раз­ре­ше­ни
окончателно; раз­ре­ше­ни бя­ха въп­ро­си­те на Луцифер, но не и те­зи на Ариман. За да бъ­дат разрешени, не­об­хо­ди­мо бе­ше още нещо.

Когато Христос Исус на­пус­на сво­ето уединение, Той се по­чув­с­т­ву­ва из­диг­нат над всичко, ко­ето бе­ше из жи­вял и на­учил от два­на­де­се­та­та си го­ди­на насам; от дру­га стра­на Той по­чув­с­т­ву­ва Христовия Дух здра­во свър­зан с това, ко­ето бе­ше жи­вя­ло в не­го пре­ди два­на­де­се­та­та година. Всъщност Той не се усе­ща­ше ве­че свързан със ста­ри­те си­ли на об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Безразличен му бе­ше ста­нал до­ри езикът, на кой­то се го­во­ре­ше наоколо, та­ка че в на­ча­ло­то Той пре­дим­но мълчеше. Той стран­с­т­ву­ва­ше око­ло Назарет; ка­то посте­пен­но се от­да­ле­ча­ва­ше все по­ве­че и повече. Той по­се­ти мно­го от оне­зи места, ко­ито поз­на­ва­ше от вре­мето на Исус. И се­га нас­тъ­пи не­що забележително. Много мо­ля да се има предвид, че аз опис­вам фак­ти­те от Петото Евангелие и би би­ло не- уместно, ако ня­кой вед­на­га по­ис­ка да тър­си про­ти­во­ре­чия с дру­ги­те че­ти­ри Евангелия. Аз раз­каз­вам не­ща­та спо­ред дан­ни­те от Петото Еван- гелие.

Първоначално Христос Исус бро­де­ше от стра­ноп­ри­ем­ни­ца на страно- приемница, по­тъ­нал в пъл­но мълчание, ся­каш ня­ма­ше ни­що об­що със за­оби­ка­ля­щия Го свят, на­ми­рай­ки си ня­как­ва ра­бо­та всред хората. Ду- мите на Ариман за хля­ба ос­та­ви­ха дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние у Него. Нався- къде Той сре­ща­ше хората, ко­ито Го поз­нава­ха от по-рано, с ко­ито бе­ше ра­бо­тил по-рано. Повечето от тях си спом­ня­ха за Него и всред тях Той действи­тел­но на­ме­ри такива, до ко­ито Ариман тряб­ва да има достъп, по­не­же те дейс­т­ви­тел­но се нуж­да­ят от това, да прев­ръ­щат камъните, ми­не­ра­ли­те в хляб или - ко­ето е все съ­що­то - да прев­ръ­щат металите, па­ри­те в хляб. При онези, ко­ито след­ва­ха прин­ци­пи­те на Хилел, Той ня­ма­ше как­во да прави. Ето за­що Той се обърна глав­но към онези, ко­ито дру­ги­те Евангелия на­ри­чат ми­та­ри и грешници, по­не­же тък­мо те бя­ха зас­та­ве­ни да пра­вят от ка­мъ­ни­те хляб.

Сега нас­тъ­пи един друг за­бе­ле­жи­те­лен момент: Мнозина от те­зи хо­ра го поз­на­ва­ха още от вре­ме­то пре­ди него­ва­та три­де­се­та го­ди­на и го зна­еха имен­но ка­то Исус от Назарет. И те го пом­не­ха ка­то осо­бе­но мил кро­тък и мъ­дър човек. Защото ог­ром­на­та болка, ог­ром­но­то страдание, ко­ето той из­жи­вя през сво­ята два­на­де­се­та го­ди­на пос­те­пен­но се тран­с­фор­ми­ра­ха в ма­ги­чес­ка­та си­ла на любовта, ко­ято ст­ру­еше от вся­ка не­го­ва ду­ма и про­ник­ва­ше в за­оби­ка­ля­щи­те го хора. В кой­то и дом, в ко­ято и стра­ноп­ри­ем­ни­ца да се появеше, той бе­ше вед­на­га обиквай. И та­зи обич оставаше, до­ри и ко­га­то той за­ми­на­ва­ше по своя път.

По до­мо­ве­те на хо­ра­та и в стра­ноп­ри­ем­ни­ци­те се го­во­ре­ше мно­го за то­зи мил човек, за Исус от Назарет. И ка­то в ре­зул­тат на ед­на кос­ми­чес­ка закономерност, се слу­чи следното. Тук аз раз­каз­вам сцени, ко­ито се по-­
вта­ря­ха многок­рат­но и ко­ито чес­то мо­гат да бъ­дат обект на на­ше­то яс­но­вид­с­ко изследване. Много от семействата, при ко­ито Исус от Назарет бе­ше работил, се съ­би­ра­ха след за­ле­за на Слънцето и с удо­вол­с­т­вие го­во­ре­ха за то­зи обик­нат от тях човек, за Исус от Назарет. Много раз­каз­ва­ха те за не­го­ва­та кро­тост и благочестие, за не­го­ви­те сър­деч­ни обноски, ко­ито бя­ха из­пъл­ни­ли ду­ши­те им през дните, ко­га­то той жи­ве­еше всред тях. И в ня­кои от те­зи до­мо­ве - като един вид пос­ле­дейс­т­вие на любовта, из­лъч­ва­ща се от Исус - след ка­то бя­ха го­во­ри­ли ча­со­ве на­ред за скъпия гост, ста­ва­ше така, че в ста­ите се явя­ва­ше ка­то ед­но об­що ви­де­ние об­ра­зът на Исус от Назарет. Да, Той ги по­се­ща­ва­ше духом, или пък те са­ми из­г­раж­да­ха Неговия ду­хо­вен образ.

Сега Вие бих­те мог­ли да си представите, как­во усе­ща­ха хо­ра­та в те­зи семейства, ко­га­то Той им се явя­ва­ше ка­то едно об­що видение, и как­во оз­на­ча­ва­ше за тях, ко­га­то след Кръщението в Йордан Той от­но­во ги по­се­ти и как, виж­дай­ки ли­це­то Му, те си да­до­ха сметка, че очи­те Му са ста­на­ли още по-лъчезарни. Как се взи­ра­ха те в преоб­ра­зе­но­то лице, ко­ето ня­ко­га ги бе­ше гле­да­ло с та­ка­ва обич, как це­ли­ят то­зи чо­век се­га от­но­во зас­та­на ду­хом пред тях! Лесно е да си пред­с­та­вим как­ви из­к­лю­чи­тел­ни съ­би­тия въз­ник­на­ха всред чле­но­ве­те на те­зи семейства, или пък всред греш­ни­ци­те и митарите, ко­ито по­ра­ди тях­на­та Карма бя­ха заоби- колени, из­мъч­ва­ни и об­себ­вани от все­въз­мож­ни де­мо­ни­чес­ки Същества, сега, ко­га­то всич­ки те ста­на­ха сви­де­те­ли на Неговото завръщане.

Сега не­го­ва­та пре­об­ра­зе­на вът­реш­на същ­ност из­г­ря за тях с пъл­на сила; въп­лъ­ща­ва­не­то на Христос в тя­ло­то на Исус от Назарет бе­ше впе­чат­ля­ва­що на­й-­ве­че за онези, ко­ито го поз­на­ва­ха от по-рано. Защото по­-ра­но те усеща­ха са­мо не­го­ва­та обич, доб­ро­та и нежност; до­ка­то се­га от Него се из­лъч­ва­ше ед­на въл­шеб­на сила! Ако по­-ра­но в не­го­во при­със­т­вие те се усе­ща­ха прос­то утешени, се­га чрез Него те се усе­ща­ха изцелени. После те се отпра­вя­ха към оне­зи от сво­ите съседи, ко­ито бя­ха из­мъч­ва­ни от де­мо­ни­чес­ки си­ли и ги во­де­ха при Христос. И ста­на така, че след по­бе­да­та си над Луцифер и след ка­то от Ариман бе­ше ос­та­на­ло са­мо ед­но жило, Христос Исус мо­жа да пос­тиг­не у хората, на­ми­ра­щи се под влас­т­та на Ариман онова, ко­ето Библията на­ри­ча из­гонва­не на де­мо­ни­те и из­це­ле­ние на болните. Заставайки пред хо­ра­та ка­то Христос Исус, Той виждаше, че мно­го от демоните, ко­ито бе­ше съзрял, ко­га­то се свле­че пред ези­чес­кия жер­т­вен олтар, се­га се от­тег­ля­ха надалеч. Защо­то те, съ­що как­то Луцифер и Ариман, виж­да­ха в Него своя противник. Бродейки из страната, по­ве­де­ни­ето на де­мо­ни­те в чо­веш­ки­те ду­ши Му на­пом­ня­ше как се бе­ше свля­къл пред ези­чес­кия жер­т­вен олтар, къ­де­то вмес­то Бого- ве жи­ве­еха де­мо­ни и къ­де­то ис­тин­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние бе­ше невъзмож- но. Той тряб­ва­ше да си при­пом­ни и гла­са на Батх-Кол, кой­то му бе­ше
от­к­рил древ­на­та мис­те­рий­на молитва, за ко­ято ве­че ста­на дума. Все по­ве­че и по­ве­че Той се за­мис­ля­ше вър­ху сред­на­та стро­фа на молитвата: „Изживян в на­същ­ния хляб." - Сега Той си каза: Хората при ко­ито се за- върнах, дейс­т­ви­тел­но тряб­ва­ше да прев­ръ­щат ка­мъ­ни­те в хляб. Мнозина от тях трябва­ше да жи­ве­ят са­мо с хляб. И дъл­бо­ко в ду­ша­та Му ос­та­на­ха ду­ми­те от пра­ези­чес­ка­та молитва: „Изживян в на­същ­ния хляб." Сега Той усе­ти ця­ло­то въп­лъ­ща­ва­не на чо­ве­ка в гру­бия фи­зи­чес­ки свят. Той усе­ти и друго: В хо да на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, та­зи не­об­хо­ди­мост бе­ше нап­ред­на­ла до та­ка­ва степен, че в ре­зул­тат на фи­зи­чес­кото въп­лъ­ща­ва­не хо­ра­та заб­ра­ви­ха име­на­та на не­бес­ни­те си Отци, име­на­та на Духовете от вис­ши­те Йерархии. Той усе­ти още, как на Земята ве­че ня­ма хора, ко­ито раз­би­рат гла­сът на древ­ни­те про­ро­ци и на Заратустровата мъдрост. Сега Той знаеше: Животът за­ра­ди на­същ­ния хляб бе­ше този, кой­то от­къс­на хо­ра­та от Небето, кой­то ги във­ле­че в его­из­ма и ги хвър­ли в прим­ки­те на Ариман.

Бродейки из стра­на­та с те­зи мисли, ста­на така, че онези, ко­ито бя­ха на­й-­дъл­бо­ко раз­въл­ну­ва­ни от пре­об­ра­зя­ване­то на Исус от Назарет, се пре­вър­на­ха в Негови уче­ни­ци и Го последваха. В тях­но ли­це Той ви­дя око­ло се­бе си ед­на гру­па от спод­виж­ни­ци със съв­сем но­ва ду­шев­на нагласа, ко­ито - чрез Него - ста­на­ха ко­рен­но раз­лич­ни от по­ве­че­то свои съвреме- нници, за ко­ито Той ня­ко­га бе­ше ка­зал на май­ка си, че ве­че не са в със­то­яние да слу­шат и раз­би­рат ста­ро­то откровение. И то­га­ва у Него прос­вет­на след­на­та зем­на опит­ност на Бога: Аз тряб­ва да на­уча хо­ра­та не как Боговете про­ка­ра­ха пъ­тя от Духа към Земята, а как хо­ра­та да на­ме­рят пъ­тя от Земята към Духа.

Сега Той от­но­во си при­пом­ни гла­са на Батх-Кол и разбра: Древните мис­те­рий­ни фор­му­ли и мо­лит­ви тряб­ва да бъдат обновени! Сега чо­ве­кът е ве­че на­пъл­но до­лу на Земята и с по­мощ­та на те­зи фор­му­ли и мо­лит­ви той тряб­ва да тър­си пъ­тя към ду­хов­ни­те светове!

Тогава Той взе пос­лед­на­та стро­фа от древ­на­та молитва:

и я обърна, по­не­же ед­ва в то­зи свой вид тя бе­ше в съ­от­ветс­т­вие с но­во­то човечество, от­на­сяй­ки я не към мно­го­то ду­хов­ни Същества от Йерархии- те, а към един­но­то ду­хов­но Същество:

„Отче наш, кой­то си на Небето."

Предпоследната стро­фа от древ­на­та мис­те­рий­на мо­лит­ва

„И заб­ра­ви Вашите имена",

Той обър­на по след­ния начин:

„Да се све­ти Твоето име."

А пред­пос­лед­ния ред Той обър­на ето как:

Следващият ред

„В кой­то не влас­т­ву­ва во­ля­та на Небесата"

Той съ­що про­ме­ни спо­ред то­га­ваш­на­та ду­шев­на наг­ла­са на хората, по­не­же ве­че ни­кой не раз­би­ра­ше ста­ри­те мис­те­рий­ни формули; та­ка че се получи:

„Да бъ­де Твоята во­ля как­то на Небето, та­ка и на Земята."

А тай­на­та на хляба, тай­на­та на въп­лъ­ща­ва­не­то във фи­зи­чес­ко тяло, тай­на­та на всич­ко онова, ко­ето зас­та­на се­га пред Него ка­то жи­ло на Ари- ман, Той про­ме­ни по та­къв начин, че все­ки чо­век да почувствува: Макар и да не съм не­пос­ред­с­т­вен сви­де­тел на това, аз знаех, че фи­зи­чес­ки­ят свят про­из­ли­за от ду­хов­ния свят. Строфата, за­ся­га­ща насъщ­ния хляб, Той ви­до­из­ме­ни в един вид молитва:

„Дай ни днес на­същ­ния хляб."

А ду­ми­те

„Стореният от дру­ги грях на себелюбие"

Той ви­до­из­ме­ни в след­ния стих:

„Прости ни дълговете, как­то и ние про­ща­ва­ме на на­ши­те длъжници."

А ду­ми­те от вто­рия ред на мис­те­рий­на­та молитва:

„Свидетелствуват за раз­па­да­не­то на Аза"

Той промени, ка­то каза:

Но из­ба­ви ни",

и накрая, пър­ва­та стро­фа

„Властвуват злините",

Той про­ме­ни в:

„От Злото. Амин."

Или с дру­ги думи, то­ва ко­ето хрис­ти­ян­с­т­во­то поз­на­ва ка­то „Отче наш", бе­ше по­лу­че­но след опи­са­но­то из­жи­вя­ване на Исус през ези­чес­кия ол- тар, ко­га­то той въз­п­рие про­ме­не­ния глас на Батх-Кол, прев­ръ­щай­ки го в но­ва мис­те­рийна молитва. По приб­ли­зи­тел­но съ­щия на­чин - за цел­та ще се на­ло­жи да спо­ме­нем и ня­кои дру­ги не­ща - въз­ник­на и Планинската про­по­вед на Христос Исус.

Въздействията на Христос Исус вър­ху уче­ни­ци­те бя­ха забележителни. Много моля, скъ­пи приятели, да не забравяте, че аз прос­то раз­каз­вам това, ко­ето мо­же да се про­че­те в Петото Евангелие. И така, хо­дей­ки из страната, Той уп­ражня­ва­ше за­бе­ле­жи­тел­ни въз­дейс­т­вия вър­ху окол­ния свят. Макар и да пре­кар­ва­ше ця­ло­то вре­ме за­ед­но с апостолите, с уче­ни­ци­те - имен­но за­що­то бе­ше Христово Същество - чес­то пъ­ти Той прос­то се на­ми­ра­ше не вът­ре в тя­ло­то на Исус, а из­вън него. Често пъти, бро­дей­ки за­ед­но с Него из страната, ня­кои от уче­ни­ци­те усещаха, ка­то че ли Той е вът­ре в тях, в соб­с­т­ве­ни­те им души, въп­ре­ки че наг­лед кра­че­ше
ре­дом с тях. Един или друг уче­ник чес­то има­ше усещането, че Христо- вото Същество вли­за в не­го­ва­та соб­с­т­ве­на ду­ша и се­га уче­ни­кът за­поч­ва­ше да про­из­на­ся думи, ко­ито всъщ­ност мо­же­ха да бъ­дат про­из­не­се­ни един­с­т­ве­но от са­мия Христос Исус. После апос­то­ли­те се отпра­вя­ха към дру­га об­ласт от страната, сре­ща­ха се с мно­го хо­ра и чес­то ста­ва­ше така, че онзи, кой­то говореше, не ви­на­ги бе­ше са­мия Христос Исус, а го­во­ре­ше ня­кой от учениците; за­що­то меж­ду Него и уче­ни­ци­те въз­ник­на една не­раз­дел­на общност, ко­ято включ­ва­ше и Неговата мъдрост.

Трябва да призная, че бях сил­но удивен, ко­га­то установих, че нап­ри­мер раз­го­во­рът със са­ду­ке­ите от Евангелието на Марко изоб­що не е во­ден от на­ми­ра­щи­ят се в Исусовото тя­ло Христос, а от един ученик; въп­ре­ки че - ес­тестве­но - на пръв пог­лед го­во­ри са­ми­ят Христос. Нещо по­доб­но ста­ва­ше и друг път, ко­га­то Христос Исус наг­лед се от­де­ля­ше от учениците: в то­зи слу­чай фак­ти­чес­ки Христовото Същество про­дъл­жа­ва­ше да е всред тях. Той или ги съп­ро­вож­да­ше духом, до­ка­то всъщ­ност се на­ми­ра­ше да­леч от тях, или им се явя­ва­ше са­мо в сво­ето етерно тяло. Да, Него- вото етер­но тя­ло бе­ше всред тях, Неговото етер­но тя­ло ги съп­ро­вож­да­ше из стра­на­та и чес­то не мо­же­ше да се раз­ли­чи да­ли Той е всред тях ка­то фи­зи­чес­ко тя­ло или ка­то етер­но тяло.

Ето как из­г­леж­да­ше об­щу­ва­не­то Му с уче­ни­ци­те и с народа, след ка­то Исус от Назарет се пре­вър­на в Христос

Исус. Впрочем Той сам из­жи­вя­ва­ше това, ко­ето ве­че посочих: Докато пър­во­на­чал­но Христовото Същество бе­ше от­но­си­тел­но не­за­ви­си­мо от тя­ло­то на Исус от Назарет, след вре­ме То тряб­ва­ше все по­ве­че и по­ве­че да се упо­до­бя­ва с него. И кол­ко­то по­ве­че жи­во­тът напредваше, тол­ко­ва по­-з­д­ра­во се свър­з­ва­ше Той с тя­ло­то на Исус от Назарет, до­ка­то през пос­лед­на­та го­ди­на бе­ше из­мъч­ван от неп­ре­къс­на­та и теж­ка болка, пре­диз­ви­ка­на от нарас­т­ва­що­то свър­з­ва­не с ли­не­ещо­то тя­ло на Исус от На- зарет. И все пак, чес­то се случ­ва­ше така, че на­ми­рай­ки се в об­к­ръ­же­ни­ето на го­ля­ма гру­па последователи, Христос от­но­во ус­пя­ва­ше да се ос­во­бо­ди и да из­ле­зе из­вън фи­зи­ческо­то си тяло. Когато ня­кой от тях гово- реше, би мог­ло да се повярва, че в един слу­чай го­во­ри Христос Исус, а в друг слу­чай този, кой­то го­во­ри не е Христос Исус: Доколкото съ­щес­т­ву­ва­ше жи­ва­та връз­ка и не­раз­дел­на­та об­щ­ност по меж­ду им, Христос мо­же­ше да го­во­ри чрез всич­ки тях!

Нека да се вслу­ша­ме в един раз­го­вор меж­ду фа­ри­се­ите и юдейс­ки­те книжници. Те казваха: За да спла­шим народа, лес­но е да за­ло­вим и уби­ем ня­кой от тях; са­мо че той мо­же да не е ис­тин­с­ки­ят Христос, по­не­же всич­ки те го­во­рят еднакво. За нас то­ва е безполезно, за­що­то то­га­ва ис­тин­с­ки­ят Христос ще про­дъл­жи да съществува. Ние тряб­ва да за­ло­вим

истинския! - Да, мо­же­ха да Го раз­ли­чат един­с­т­ве­но са­ми­те ученици, оба­че те, естествено, не би­ха Го издали.

Все пак, Ариман ос­та­на с из­вес­т­но пре­дим­с­т­во що се от­на­ся до не­го­во­то твърдение, че Христос мо­же да приклю­чи ня­кои де­ла не в ду­хов­ни­те светове, а са­мо тук на Земята. Едва след теж­ки из­пи­та­ния Той мо­жа да раз­бе­ре какво оз­на­ча­ва да пре­вър­неш ка­мъ­ни­те в хляб, или - ко­ето е все съ­що­то - да пре­вър­неш па­ри­те в хляб; по­не­же Ариман си пос­лу­жи тък­мо с Юда от Кариот.

С ог­лед ес­тес­т­во­то на Христовите действия, ни­как­во ду­хов­но сред­с­т­во не би мог­ло да от­к­рие кой точ­но всред обо­жа­ва­щи­те Го уче­ни­ци е са­ми­ят Христос. Защото Христос не мо­же­ше да бъ­де хва­нат там, къ­де­то дей- с­т­вува­ше Духът, там къ­де­то дейс­т­ву­ва­ше си­ла­та на убеждението. Хрис- тос мо­жа да бъ­де хва­нат са­мо там, в при­състви­ето на онзи, кой­то бе­ше в със­то­яние да при­ло­жи оно­ва средство, ко­ето Христос опоз­на ед­ва след теж­ки из­пита­ния на Земята, с дру­ги ду­ми - са­мо в при­със­т­ви­ето на Юда. Да, Той не би мо­гъл да бъ­де за­сег­нат чрез ни­що друго, ос­вен че се на­ме­ри един човек, кой­то сам се пос­та­ви в служ­ба на Ариман; кой­то стиг­на до пре­да­тел­с­т­во­то един­с­т­ве­но за­ра­ди парите! Христос Исус бе­ше свър­зан с Юда по­ра­ди са­мо­по­нят­но­то за Бога обстоятелство, ко­ето про­ли­ча при ис­то­ри­ята с Изкушението: а именно, че Христос, то­ку що сля­зъл на Земята, не знаеше, че да не се прев­ръ­щат ка­мъ­ни­те в хляб - то­ва ва­жи са­мо на Небето. Предателството ста­на възможно, за­що­то Ариман се въз­пол­з­ва от то­ва об­с­то­ятел­с­т­во ка­то от ед­но жило! И то­га­ва Христос тряб­ва­ше вре­мен­но да ми­не под влас­т­та на гос­по­да­ря на смъртта, до­кол­ко­то Ариман е гос­по­дар на смъртта. Ето как­ва е връз­ка­та меж­ду ис­то­ри­ята с Изку­ше­ни­ето и Мистерията на Голгота от ед­на стра­на и пре­да­тел­с­т­во­то на Юда от дру­га страна.

Върху Петото Евангелие би мог­ло да се го­во­ри мно­го повече, от­кол­ко­то бе­ше ка­за­но досега. Обаче в хо­да на общо­чо­веш­ка­та ево­лю­ция не­съм­не­но ще из­ля­зат на бял свят и дру­ги под­роб­нос­ти от Петото Евангелие. От ня­кои от­къс­леч­ни фак­ти аз се опи­тах да Ви дам пред­с­та­ва за Петото Евангелие по­-с­ко­ро от глед­на точ­ка на то­ва какво пред­с­тав­ля­ва то. Сега, в края на те­зи лек­ции пред моя ду­ше­вен пог­лед от­но­во зас­та­ва всич­ко онова, за ко­ето ста­на ду­ма в края на пър­вия час: Самата не­об­хо­ди­мост на на­ша­та епо­ха изис­к­ва да се го­во­ри за Петото Евангелие. И аз бих искал, скъ­пи мои приятели, да се от­не­се­те с по­до­ба­ващ тре­пет към оно- ва, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де ка­за­но за Петото Евангелие.

Виждате ли, днес ние има­ме дос­та­тъч­но мно­го вра­го­ве и тех­ни­ят ма­ни­ер на дейс­т­вие е из­к­лю­чи­тел­но характерен. По та­зи те­ма не ис­кам да гово- ря; от на­ши­те „Mitteilungen*29 Вие мо­же би зна­ете как сто­ят нещата. Навярно Ви е из­вес­тен и друг за­бе­ле­жи­те­лен факт: Отдавна има хора,

Дори и всич­ки те­зи не­ща да се раз­п­рос­т­ра­ня­ват от дру­ги хора, то­ва съв­сем не ни предпазва, ко­га­то от дру­га страна сре­щу нас се обър­нат лич­нос­ти - за­що­то има и та­ки­ва - ко­ито при­емат на до­ве­рие въп­рос­ни­те нападки, ма­кар и в ос­но­ва­та си те да са им неприятни. Тук не ис­кам да Ви до­саж­дам с всич­ки безсмислици, ко­ито се фаб­ри­ку­ват в те­зи два лагера. Цялата та­зи съм­ни­тел­на литература, ко­ято се­га се из­да­ва в Гер- мания от Фраймарк, Малк, Маак и други, не зас­лу­жа­ва внимание, по­не­же по сво­ята същност, тя е сатанинска. Обаче на­ли раз­би­ра­те - има хора, ко­ито прос­то не са в със­то­яние да по­не­сат ис­ти­ни­те на Петото Еванге- лие. Може би ни­чия ом­ра­за не бе­ше тол­ко­ва чес­т­на - а тя вед­на­га се по­яви в критиките, след ка­то тай­на­та за две­те де­ца Исус, ко­ято е из­в­ле­че­на

И така, ние се из­п­ра­вя­ме пред на­ше­то съвремие, раз­по­ла­гай­ки с по­доб­ни факти, из­в­ле­че­ни с по­мощ­та на яс­но­видско­то проучване; те­зи фак­ти са ве­че край­но не­об­хо­ди­ми как­то за на­ше­то съвремие, та­ка и за не­го­ва­та об­ра­зо­вател­на система. Ние взех­ме при­сър­це и та­зи важ­на подробност. Онези от Вас, с ко­ито бях­ме за­ед­но при ос­но­во­пола­га­не­то на на­ша­та сгра­да доб­ре знаят, че ние яс­но осъз­на­ва­ме кол­ко не­об­хо­ди­мо е про­по­вяд­ва­не­то на ед­но ду­ховно уче­ние да ста­ва с рев­нос­т­но при­дър­жа­не към истината. Ние се опи­тах­ме да по­со­чим кол­ко да­леч е на­ша­та епо­ха от чес­т­ния стре­меж към истината. Повикът за ду­хов­ност ог­ла­ся на­ша­та епоха, оба­че хо­ра­та са твър­де висо­ко­мер­ни или ограничени, за да се ус­т­ре­мят към ис­тин­с­кия Дух. Хората те­пър­ва тряб­ва да бъ­дат въз­пи­та­ни в она­зи сте­пен на истинност, ко­ято е необходима, за да бъ­де въз­п­ри­ето про­по­вяд­ва­не­то на Духа. Защото в днеш­ната духовност, та­зи сте­пен на ис­тин­ност чис­то и прос­то не съществува; не­що по-лошо: хо­ра­та не за- белязват, че тя не съществува. Отнесете се с това, ко­ето да­вам тук ка­то Пето Евангелие така, че в ан­т­ро­по­соф­с­ки­те гру­пи то да бъ­де об­гър­на­то със страхопочитание. Настоявам за то­ва не от егоизъм, а по­ра­ди съв­сем дру­га причина: У се­бе си ние тряб­ва да под­с­ло­ним Духа на истината, и пред нас Духът тряб­ва да стои са­мо в истината!

Днес хо­ра­та на дра­го сър­це го­во­рят за Духа, но те не пре­ду­се­щат ни­що за Духа. Има един чо­век - за­що пък да не на­зо­вем име­на - кой­то ста­на мно­го известен, имен­но за­що­то неп­ре­къс­на­то го­во­ри за Духа: Рудолф Ойкен *31. Да, той неп­ре­къс­на­то го­во­ри за Духа, оба­че ако про­че­тем всич­ки­те му кни­ги - опи­тай­те се да го сто­ри­те - нав­ся­къ­де ще срещнете: Духът съществува, чо­ве­кът тряб­ва да го усети, да го из­жи­вее и т.н. Този мотив, об­лечен в без­к­рай­ни фрази, зву­чи във всич­ки­те му кни­ги и нав­ся­къ­де четем: Дух, Дух, Дух! Ето как се го­во­ри днес за Духа, за­що­то хо­ра­та са високомерни, а и не по­ла­гат усилия, за да стиг­нат до из­во­ри­те на са­мия Дух. И те­зи хора днес са ши­ро­ко известни, ува­жа­ва­ни от всички! Ето за­що в днеш­но вре­ме ще бъ­де мно­го трудно, ако чо­век реши да про- п­ра­ви ня­ка­къв път с по­мощ­та на те­зи тол­ко­ва кон­к­рет­ни факти, извле- чени, нап­ра­во от Духа, ка­къв­то е слу­ча­ят с Петото Евангелие. За та­зи цел са не­об­хо­ди­ми се­ри­оз­ност и усет за истината. Една от на­й-­но­ви­те книги на Ойкен но­си заглавието: „Можем ли все още да бъ­дем христия- ни?". Страниците на та­зи кни­га не са ни­що друго, ос­вен без­к­рай­ни
фрази, със­та­ве­ни от Дух и душа, от ду­ша и Дух, и за всич­ко то­ва се из­пис­ват мно­го томове, по­неже та­ка се пе­че­лят уважение, сла­ва и тит­ли - ка­то се обяс­ня­ва на хората, че тряб­ва да зна­ят не­що за Духа. Обаче дне- ш­ни­те чи­та­те­ли не за­бе­ляз­ват вът­реш­на­та не­ис­тин­ност на по­ве­че­то ав- тори, а кол­ко бих­ме ис­ка­ли да вярваме, че на­й-­пос­ле хо­ра­та ще се на­учат да четат. На ед­на от стра­ни­ци­те четем: Днешното чо­ве­чес­т­во е пре- с­та­на­ло да вяр­ва в демони; от хо­ра­та ве­че не се изис­к­ва да вяр­ват в де- мони! Обаче на дру­го мяс­то в съ­ща­та кни­га среща­ме за­бе­ле­жи­тел­но­то изречение: „Съприкосновението меж­ду Божественото и чо­веш­ко­то по­раж­да де­мо­ни­чески сили." И се­га ав­то­рът за­поч­ва съв­сем се­ри­оз­но да го­во­ри за демони, до­ка­то пре­ди то­ва го­во­ре­ше точ­но противополож- ното. Нима то­ва не е про­ява на ед­на дълбока, вът­реш­на неистинност? Най-после би тряб­ва­ло да нас­тъпи времето, ко­га­то по­доб­ни уче­ния за Духа, про­тъ­ка­ни от вът­реш­на неистинност, ще бъ­дат ре­ши­тел­но от­х­вър­лени. Обаче аз дейс­т­ви­тел­но не виж­дам на­ши­те съв­ре­мен­ни­ци - или по­не по­-го­ля­ма­та част от тях - да за­бе­ляз­ват та­зи вът­реш­на неистинност.

И така, ис­ка­ме ли да слу­жим на Духа, ние все още вли­за­ме в про­ти­во­ре­чие с на­ша­та епоха. И край­но не­об­хо­димо е да си при­пом­ним то­зи факт, за да осъз­на­ем яс­но как­во точ­но тряб­ва да пос­тиг­нем в на­ши­те сърца, ако иска­ме да опо­вес­тим пред чо­ве­чес­т­во­то он­зи нов жи­вот в Духа, от кой­то то бе­зус­лов­но се нуждае. Но как да се на­дяваме, че ще приб­ли­жим чо­веш­ки­те ду­ши до Христовото Същество, как да пов­диг­нем днеш­но­то кул­тур­но равнище, ко­га­то по­ве­че­то хо­ра се за­до­во­ля­ват с твър­де­ни­ята на оне­зи ос­т­ро­ум­ни фи­ло­со­фи и теолози, че хрис­ти­ян­с­т­во­то е съ­щес­т­ву­ва­ло и пре­ди Христос! Те посочват, че це­ли­ят култ, до­ри ня­кои от прит- чите, са из­вес­т­ни на Изток още от по-рано. Остроумните те­оло­зи под­роб­но обяс­ня­ват и раз­каз­ват на всички, ко­ито про­явя­ват ня­ка­къв инте- рес, че хрис­ти­ян­с­т­во­то не е ни­що друго, ос­вен про­дъл­же­ние на това, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло и по-рано. И с как­во го­ля­мо ува­же­ние се пол­з­ва та­зи ли­те­ра­ту­ра в очи­те на на­ши­те съвременници.

Когато се го­во­ри за Христовото Същество и как то сли­за от ду­хов­ния свят, за да бъ­де по­чи­та­но по­-къс­но в съ­щи­те кул­то­ви форми, ко­ито са би­ли из­пол­з­ва­ни още по вре­ме­то на ези­чес­ки­те Богове, и ко­га­то всич­ко то­ва се из­пол­з­ва за да бъ­де от­ре­чен Христос, как­то ста­ва днес, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на логика, спо­ред ко­ято е на­пъл­но ред­но да се слу­чи нап­ри­мер следното: Даден чо­век оти­ва в ед­на стра­ноп­ри­ем­ни­ца и не­вол­но заб­ра­вя там сво­ите дрехи. За дре­хи­те се знае, че те при­над­ле­жат тък­мо на то­зи човек. После ид­ва друг човек, при­мер­но Шилер или Гьоте, и по­ра­ди ня­как­ви об­с­то­ятел­с­т­ва е при­ну­ден да об­ле­че заб­ра­ве­ни­те дре­хи и из­ли­за навън, об­ле­чен с тях. А се­га ид­ва някой, виж­да Гьоте, об­ле­чен в чуж­ди­те дре­хи и казва: Да, и за как­во ста­ва ду­ма тук? За ка­къв за­бе­ле­-
жи­телен чо­век мо­же да се говори, след ка­то аз съм про­ве­рил най-доб- росъвестно, че дре­хи­те при­над­ле­жат на еди ко­го си, а той изоб­що не пред­с­тав­ля­ва не­що особено? Понеже Христовото Същество, та­ка да се каже, се въз­пол­з­ва от дре­хи­те на ста­ри­те култове, се­га ид­ват ос­т­ро­ум­ни­те те­оло­зи и не разбират, че Христовото Същество е взе­ло са­мо дрехата, об­вив­ка­та на ста­ри­те култове.

Цели биб­ли­оте­ки и це­ли­ят сбор от мо­нис­тич­ни въз­г­ле­ди днес заявяват: Ето до­ка­за­тел­с­т­ва­та за дре­ха­та на Христово­то Същество, и те­зи до­ка­за­тел­с­т­ва са верни! На осо­бе­на по­чит днес е „подушвачът" на кул­тур­на­та ево­люция и не­го­ва­та на­ука се при­ема за на­й-­дъл­бо­ка мъдрост. Да, ето един от образите, ко­ито тряб­ва да из­г­ра­дим в ду­ши­те си, ако ис­ка­ме да при­емем Петото Евангелие не са­мо с ума, но и с чувствата. Ние дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да вклю­чим на­ши­те ис­ти­ни в на­ша­та епоха, и то­га­ва ще проумеем, че е на­пъл­но из­к­лю­че­но да раз­бе­рем она­зи древна мъдрост, ко­ято днес се из­ли­ва вър­ху нас ка­то ед­но но­во благовестие. Ето за­що сега, ко­га­то ни пред­с­тои да се разделим, от­но­во бих ис­кал да при­пом­ня оне­зи думи, ко­ито се съ­дър­жат в Евангелието: С оно­ва разбиране, което се ши­ри днес всред човечеството, ние не мо­жем да нап­ред­ва­ме по­-на­татък в ду­хов­на­та еволюция.

Или с дру­ги думи, то­ва об­щоп­ри­ето раз­би­ра­не тряб­ва да се про­ме­ни и да се обър­не в дру­га посока! И ком­п­ро­мис­ните натури, ко­ито не же­ла­ят да си из­г­ра­дят яс­на пред­с­та­ва за се­гаш­но­то със­то­яние на нещата, а и за всичко, което предстои, не слу­жат по на­й-­доб­рия на­чин на това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за ду­хов­на­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во то.

И така, аз бях длъ­жен да го­во­ря за Петото Евангелие, ко­ето за мен е не­що свещено. Сега, раз­де­ляй­ки се в Вашите ду­ши и сърца, не­ка дам из­раз на мо­ето же­ла­ние за още по­-з­д­ра­ва връз­ка меж­ду всич­ки нас, по­не­же се­га ве­че тя ще се дъл­жи и на ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не вър­ху тол­ко­ва скъ­по­то за мен Пето Евангелие. А то­ва мо­же би ще по ро­ди в ду­ши­те и сър­ца­та Ви топ­ло­то усещане: Макар и раз­де­ле­ни физически, ма­кар и раз­де­ле­ни във вре­ме­то и пространството, ние ис­ка­ме да ос­та­нем заедно, за­ед­но да по­чув­с­т­ву­ва­ме всич­ко онова, ко­ето тряб­ва да пос­тиг­нем в на­ши­те ду­ши за­ра­ди све­ще­ния дълг, кой­то Духът въз­ла­га на чо­веш­ки­те ду­ши през на­ша­та епоха.

Нека да се надяваме, че то­ва към ко­ето се стремим, ще се раз­ви­ва още по­-на­та­тък чрез усър­д­на­та ра­бо­та на вся­ка ед­на душа. Аз вярвам, че от­п­ра­вяй­ки то­ва пожелание, се раз­де­лям с Вас по на­й-­доб­рия на­чин в края на то­зи лек­ци­онен цикъл.